Ема Чейс
Заплетени (22)

Глава 22

Обзалагам се, че не ти е известен фактът, че повечето мъже харесват Ариел.

Не, не праха за пране, а русалката. Аз специално не я харесвам особено, но сега разбирам онези мъже, които си падат по нея. Изпълва мидата си с грация, сякаш е правена като по поръчка за тялото й, червенокоса е, и през по-голямата част от филма мълчи.

В тази връзка, започвам сериозно да се притеснявам от леката ерекция, която получавам, докато гледам Красавицата и Звяра. Правя си домашното, което Ерин ми даде. Харесвам Бел. Секси е. Е, поне за анимация си е супер.

Напомня ми на Кейт. Тя е умна, изобретателна. Не й минават номерата на Звяра, нито пък на оня тъпак с големите мускули.

Гледам ококорен, когато Бел се навежда да храни птичките. Приближавам се към екрана с надежда да й се отвори деколтето…

Ще се пържа в ада, нали?

Но не мога да се спра. Отчаян съм. Чука ми се, та ми се плаче.

Казах ти, че ще говорим за това по-късно. Е, сега вече е по-късно. Чувствам се като кутия сода, която някой е тръскал и обръщал милион пъти и всеки миг ще се пръсна. Знам, че предишният ми рекорд е дванайсет дни, но сега е различно.

По-лошо!

В пълна опустошителна абстиненция съм. Не съм мастурбирал. Нито веднъж. От девет дни! Мисля, че натрупването на цимент в ташаците ми започва сериозно да уврежда мисленето ми. Като захар и диабетик.

Защо не съм използвал ръката, която Бог ми е дал за тази цел, ще попиташ?

Това е ново правило. Сам си го наложих. Като наказание за глупостта ми.

Отказвам да свърша, докато тя не свърши с мен. Вчера идеята беше добра.

Но след като я видях днес, все повече се убеждавам, че това ще ме убие.

Не ми върти очи.

Няма да ме разбереш, освен ако не си мъж. Нямаш никаква идея колко е важно редовното сексуално удовлетворение за един мъж. Жизненоважно.

Като дишането.

Сега ще поясня.

През 2004 година е направено проучване, чиято цел е била да се определи на кое място стои сексът сред останалите ежедневни задължения на жената.

И знаеш ли какво установили? Осем от всеки десет жени, да кажем осемдесет процента, ако имат избор — секс или сън, ще предпочетат да спят.

През същата година университетът в Ню Йорк провел свое собствено изследване. С плъхове. Имплантирали електроди в мозъка на мъжките. В клетката имало и два бутона. Когато гадните малки късметлийчета натискали синия бутон, това значело, че изживяват оргазъм, а когато натискали червения, значи имали нужда от храна.

Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво се е случило с мъжките плъхове.

Измрели. До един.

От глад.

Така и никой не натиснал червения бутон, но се скъсали да натискат синия.

Трябва ли да коментирам?

Та ето ме и мен, в моята клетка, а даже нямам и син бутон. Но…

Може би мога да получа нещо все пак. Слагам филма на пауза, вдигам телефона и набирам.

— Ало. — Гласът й е сънлив, дрезгав.

— Здравей, Кейт.

— Дрю? Откъде имаш… телефонния номер у нас?

— От досието ти.

Да, тези неща са поверителна информация, но свърших услуга в замяна на файла й. Играем за победа все пак. Но никога не съм казвал, че ще играя честно.

Лягам на дивата и си я представям в леглото. Става ми лошо, вие ми се свят.

— С какво си облечена?

Щрак.

Е, това мина добре.

Набирам пак.

— Ало.

— Мислеше за мен, преди да се обадя, нали?

Щрак.

Усмихвам се и набирам пак.

– КАКВО?

— Само в случай че се чудиш, да знаеш, че са в нас. При мен.

— Кое? Какво е при теб?

— Бикините ти. Черна дантела. В шкафчето ми. Понякога спя с тях. Слагам си ги под възглавницата.

Извратено? Може би.

— Пазиш си трофеи от всички жертви? Като сериен убиец?

— Не, не от всички. Само от теб.

— Ако очакваш да се почувствам поласкана, не съм. Всъщност се оглеждам къде да повърна.

— Надявах се да прибавим още един чифт към колекцията ми.

Щрак.

Е, това вече е безобразие.

Набирам пак.

— КАКВО ИСКАШ!

Теб.

Искам… нас, заедно.

На безлюден остров за около седмица.

— Не затваряй, ще продължа да набирам.

— Ще изключа телефона.

Предизвикателството в гласа й докарва полуеректиралия ми пенис до форма и размер на цепелин. Седмица ли казах? Грешка! Месец. Поне.

— Тогава ще дойда до вас. Ще седна пред вратата ти и ще говоря през ключалката. Не знам дали утре сутринта комшиите ти ще те гледат с добро око.

Тя не отговаря веднага. Минава полунощ и вероятно се чуди дали се шегувам.

Не, не се шегувам!

— Добре, ще остана на телефона. Имаш ли някаква основателна причина да звъниш, или се обаждаш просто да ме дразниш? Допълнително?

Казвам й чистата, откровена истина:

— Исках само да чуя гласа ти.

До неотдавна можех да вляза в офиса й. По всяко време. Можех да говоря с нея, да я гледам, да я слушам.

И това ми липсва. Много.

— Какво правиш? — питам.

— Работя.

— И аз… правя нещо подобно. По коя сделка работиш?

— Предложение за нов клиент. Джефри Дейвис.

— Милионерът? Той не е ли… луд?

— Да, доста е ексцентричен.

Чувал съм, че е пълна откачалка. В смисъл наистина луд. Като един от онези фанатици, които си правят пластични операции на ушите, за да изглеждат като господин Спок от Стар Трек.

— От какво се интересува?

— Технологии. Проучвания и изследвания за удължаване на живота, ако трябва да бъда по-точна.

Гласът й е спокоен, почти дружелюбен.

— Имам добри контакти в криогенетиката. Мога да те свържа. Трябва да го обсъдим на вечеря в събота.

— Опитваш се да ме подкупиш?

— Закуска ли предпочиташ? Или обяд? И двете ме устройват.

На този етап съм готов да се съглася и на чаша чай в три през нощта.

— Откажи се, Дрю — почти се смее. Но не е точно смях.

Усмихвам се, въпреки че не може да ме види.

— Няма да стане. Мога да продължавам до края на живота си. Трябва да знаеш, че съм много издръжлив.

— Налага ли се да затварям пак?

— Не, недей, ще бъда добро момче — скимтя аз.

Лягам настрани. В апартамента ми светят едва няколко лампи. Усещам някаква… почти интимност. Като един от онези среднощни разговори под завивката, когато си бил тийнейджър и не ти е било позволено да си буден по това време, още по-малко да говориш по телефона.

— Какво ще правиш за Коледа?

Усещам, че се усмихва.

— Мама ще дойде, майката на Ди Ди също. Ще излезем някъде на Коледа. После ми изтича договорът за наем и трябва да започна да търся апартамент, докато мама е тук. Надявам се Ню Йорк да й хареса. Иска ми се да намеря хубаво място, за да я убедя да остане.

— А Уорън все още ли живее в апартамента на Делорес?

Не искаме удари под кръста сега, нали?

Гласът й е отново напрегнат.

— Не че ти влиза в работата, но Били замина за Лос Анджелис преди три дни.

Е, сега е времето да изтанцувам танца на радостта. Върху масата за хранене.

— Говорите ли си?

— Ще ми изпрати имейл, за да ми каже как се развиват нещата около него, когато намери къде да живее.

— Кейт, какво стана тогава… между вас… в офиса ти?

Трябваше да си намеря топките онзи ден и да я изслушам. Тогава трябваше да питам, а не сега. Но в онзи понеделник ми се стори по-лесно да се преструвам, че не ми пука, отколкото да чуя от нея, че не й пука за мен.

Колко съм грешал!

Звучи тъжна и уморена.

— Говорихме, Дрю. Казах му, че го обичам, че е част от мен и ще го обича винаги, казах му, че знам, че и той ме обича. Но че вече не сме… влюбени. Не беше като преди години. И двамата го знаехме, от доста време. Трябваше му време, но в крайна сметка се съгласи с мен. И… — въздъхва раздразнено. — И дори не знам защо ти казвам тези неща.

И двамата мълчим. И после не мога да се спра.

— Аз съм влюбен в теб, Кейт.

Мълчи, не казва нищо, а гърдите ми се свиват болезнено, защото знам защо мълчи.

— Не ми вярваш, нали?

— Ти си изключително надарен лъжец, Дрю, когато се налага.

Това заболя. Значи това било да легнеш в гроба, който сам си си изкопал?

Но гласът ми е категоричен, решителен, не потрепва и за миг.

— Не те лъжа, Кейт. Но както кажеш, мога да го понеса. Проклинай ме, заклеймявай ме, удряй ме, изкарай цялата ярост и омраза върху мен. Мога да го понеса. Защото колкото повече ме отблъскваш, толкова по-упорито ще се опитвам да ти докажа обратното. Ще се боря, да ти докажа, че това е истината, че нямам никакво намерение да отстъпя, че това, което изпитвам към теб няма да се промени. И тогава, един ден, може би не скоро, но все някой ден, ще кажа на теб, Кейт Брукс, че ти си любовта на живота ми, и тогава няма да се усъмниш и за секунда.

Тя не отговаря веднага, после прочиства гърлото си и казва:

— Трябва да затварям. Имам да довършвам доста неща.

— Да, добре, и аз.

— Лека нощ, Дрю.

Усмихвам се.

— Можеше да бъде и лека, но ти си на другия край на града.

Тя се смее кратко, приглушено, но от сърце. Знам, че това е най-красивият звук, който някога съм чувал.

— Сладки сънища, Кейт. Знаеш за кои ти говоря. За онези, в които сме заедно. Голи.

Щрак.