Ема Чейс
Заплетени (5)

Глава 5

И ето как започват Олимпийските игри по инвестиционно банкиране. Ще ми се да кажа, че съревнованието между двамата участници се провежда зряло, че участниците са двама интелигентни професионалисти. Иска ми се да кажа, че е съревнование на добра воля, че приятелството и дружбата между народите са искрени.

Иска ми се, но… няма да кажа такова нещо. Защото би било лъжа.

Спомняш ли си, когато баща ми каза, че Кейт идвала първа и си тръгвала последна? Цяла нощ това му изречение кънтя в главата ми.

Трябва да бъда правилно разбран: в случая не става дума само за спечелването на сделката, не и за предлагането на най-добрите идеи, нито пък за изготвянето на най-добрата презентация. Това мисли Кейт, но аз знам много по-добре от нея за какво става дума. Та той ми е баща, имаме едно и също ДНК. Тоест става дума за наградата. За това кой от двама ни е по-отдаден на работата, кой заслужава доверието. И аз съм твърдо решен да докажа на баща ми, че аз съм този „кой“.

На следващата сутрин пристигам час по-рано. Кейт пристига след мен, но аз не вдигам глава, не я поглеждам, когато минава покрай вратата ми.

Усещам я.

Виждаш ли това изражение? Виждаш ли как леко забавя крачка, когато ме вижда? Виждаш ли как лицето й посивява, когато разбира, че аз съм пръв тази сутрин? Виждаш ли стоманата в очите й?

Очевидно не само аз играя за голямата награда.

В сряда пристигам по същото време, а тя вече е там и щрака на компютъра. Вижда ме, усмихва ми се, даже ми маха.

Няма. Никакъв. Начин. Да. Й. Позволя. Да. Спечели.

На следващия ден идвам още половин час по-рано. И така нататък до следващия петък, когато съм пред сградата в четири и половина.

ЧЕТИРИ И ПОЛОВИНА!

Тъмно е. Когато стигам до входа на фоайето, познай кого виждам да пристига в същото време?

Точно така, Кейт.

Усещаш ли как гласът ми съска? Надявам се да чуваш. Стоим един срещу друг и се гледаме в очите и стискаме по едно двойно мока капучино. Не двойно, направо четворно.

Не ти ли напомня на онези старите уестърни? Знаеш за кой момент ти говоря, нали? Когато двамата мъжкари се отдалечават към двата края на улицата, хората се разбягват настрани, за да гледат сеир, а каубоите се подготвят за съревнование по прецизна стрелба на месо. Ако се заслушаш внимателно в някои от тези моменти, със сигурност ще чуеш самотния вик на някой лешояд.

И тогава сякаш някой стреля с пистолет и дава начало на състезанието.

Двамата пускаме кафето на земята и хукваме към вратата, но тя застава пред асансьора и започва да натиска копчето като луда, а аз хуквам към стълбите.

Като оставим настрана гениалните ми заложби в бизнеса, мога да се закълна, че мога да вземам по три стъпала наведнъж. Имам дълги крака, та аз съм почти метър и деветдесет. Единственият проблем е, че офисът ми е на четиринайсетия етаж.

Идиот!

Когато стигам най-сетне до моя етаж, запъхтян и потен, почти пред инфаркт, виждам Кейт небрежно облегната на вратата на офиса си с чаша вода в ръка. Предлага ми я и ми се усмихва. От усмивката й дробовете ми съвсем отказват да работят.

Искам да я целуна и да я душа, докато я целувам. Никога не съм си падал по садо-мазо изпълнения, но вече започвам да забелязвам някои съществени предимства.

— Заповядай. Пийни си. Имаш нужда от чашка вода — казва, подава ми чашата и се обръща. — Приятен ден.

Така да е.

Със сигурност ще е прекрасен ден.

Ако се съди по началото.

 

 

Сигурен съм, че вече споменах, но нека пак да повторя, за да съм сигурен, че всички са наясно. За мен работата е преди секса. Винаги. Неизбежно. Без никакви изключения.

Освен събота вечер. Събота вечер е време за ходене по клубове. Вечер с приятелите ми. Вечер за запознанства с красиви жени, за чукане на красиви жени. Независимо от пълната ми отдаденост на работата в момента и войната с Кейт, тази събота не е изключение. Събота вечер е нещо съкровено.

Моля? Да не би да искаш да се побъркам? Само работа и никакви забавления? Та това е най-сигурният начин Дрю да превърти!

Тази събота се запознавам с разведена брюнетка. Барът се казва Рандеву.

От две седмици се навъртам край брюнетки. Не е нужно да си Зигмунд Фройд, за да разбереш защо.

Както и да е. Вечерта е страхотна. Разведените жени имат доста насъбрана енергия, гняв, разочарование, което винаги се трансформира в нещо хубаво, в дълго, страстно чукане. Точно това търсех, това и намерих.

Незнайно защо, за моя голяма изненада, на другия ден съм все още напрегнат. Нервен.

Не мога да се отърва от чувството, че съм си поръчал бира, а сервитьорката ми е донесла газирана вода. Сякаш съм изял един сандвич, а всъщност ми се е искало да метна една сочна пържола. Заситен съм, но никак не съм удовлетворен.

Така съм цялата неделя, но не знам защо. Обзалагам се, че ти знаеш по-добре от мен.

За да си свърша работата добре, ми трябват книги, учебници, много четива. Закони, правилници, разпоредби и всичко, което се променя прекалено често в тази страна.

За мое щастие, в библиотеката на компанията има най-богатия източник в страната за подобни референтни материали. Е, може би само градската библиотека има същото количество, но онова място изглежда като шибан необятен дворец. Трябва ти една вечност да намериш кое къде е, а когато успееш да намериш каквото търсиш, то… законът вече се е променил.

Библиотеката на компанията ми е далеч по-удобна.

И така, вторник следобед работя в офиса си по една от гореспоменатите книги, когато… Кой идва да ме удостои с царственото си присъствие?

Да, прекрасната Кейт Брукс. Днес изглежда особено апетитно.

Гласът й е леко колеблив.

— Здрасти, Дрю. Търсех Технически анализ на финансовия пазар от тази година, но не е в библиотеката. Случайно да е при теб? — пита и захапва устна.

Винаги прави така, когато е притеснена.

Въпросната книга всъщност е на бюрото, отворена пред мен и вече съм приключил с нея. Мога да бъда по-добрият човек, мога да бъда и по-щедрият и да й я дам.

Но едва ли мислиш, че ще го направя. Нима предишните ни разговори не са били достатъчно показателни?

— Да, в мен е — казвам.

Тя се усмихва.

— О, супер. Кога мислиш, че ще приключиш с нея?

Поглеждам към тавана, правя се, че обмислям.

— Не съм сигурен. Може би… след пет… седмици.

— Седмици? — пита, гледайки ме.

Я ми кажи ядосана ли е, или не.

Знам какво си мислиш. Ако искам да танцувам танго с нея в хоризонтално положение, след като приключат Олимпийските игри, значи трябва да се опитам да бъда по-мил с нея. И имаш право, има и логика.

Но битката за Андерсън не е приключила. А както вече ти казах — това, приятелю мой, е война. Говоря за бойна готовност най-висока степен. Боксов мач без ръкавици. И не ми пука, че е жена. Тя е враг. Искам победа до нокаут.

Няма да дадеш назаем куршум на някой, който е опрял пистолет в челото ти, нали?

Освен това Кейт е прекалено секси, когато е ядосана, за да пропусна възможността да се насладя на гледката и дори да я подпаля още малко. Ей така, за мое собствено удовлетворение. Оглеждам я с удоволствие, мятам й онази момчешка усмивка, на която никоя жена не може да устои.

Кейт, разбира се, не е такава жена. Колко е заблудена милата.

— Е, ако ме помолиш мило, и ако се поотъркаш в мен, докато ме молиш, може и да успееш да ме убедиш да ти я дам сега.

Истината е, че никога не бих поискал нещо със сексуален контекст в замяна на услуга за работа. За мен могат да се кажат много неща. И едно от тях е, че не съм простак, който прави услуга срещу секс.

Все пак последният ми коментар може да мине за плосък и доста старомоден метод за сексуално насилие. И ако Кейт каже на баща ми какво съм й казал току-що? Исусе! Баща ми ще ме уволни по-бързо отколкото можеш да прочетеш израза „Плуващо лайно без весло“. Ще ме срине, ще ме остави по гол задник за доста дълго време. Завинаги.

Това моето се нарича ходене по опънато въже. Въпреки че има такава вероятност, 99.9 процента съм сигурен, че няма да каже. Прекалено си приличаме. Тя иска да ме победи. И иска да го направи съвсем сама.

Кейт слага ръце на хълбоците си, отваря уста да ме разкъса с думи, може би да опише точно къде да си завра книгата. Облягам се и с весела усмивка чакам да ме засипе, чакам експлозията от думи, която… така и не идва.

Тя накланя глава настрани, затваря уста, замисля се и казва:

— Знаеш ли, няма значение.

И излиза.

А? Какво стана?

Много рязък обрат, не мислиш ли? И аз така си мисля.

Чакаме да видим какво е измислила.

 

 

След няколко часа съм долу в библиотеката и търся едно дебело издание.

Търговско и инвестиционно банкиране, международни кредити и капиталови пазари. Всички томове и книги на Хари Потър могат да влязат само в една глава на тази книга. Оглеждам рафтовете, търся я.

Няма я.

Някой я е взел.

Започвам да търся далеч по-малкото издание, седмо издание на Инвестиционен мениджмънт, наредби. И него го няма.

Какво, по дяволите, става? Не вярвам в съвпадения. Качвам се на асансьора и с маршова стъпка минавам покрай офиса на Кейт. Вратата й е отворена.

Не я виждам веднага.

Защото върху бюрото й има два небостъргача от книги. Около петдесет.

Застивам, ченето ми увисва, очите ми се разширяват от шок. После се питам как за бога е успяла да ги качи тук? Кейт е слаба, книгите тежат стотици кила.

Точно тогава лъскавата й коса се подава иззад купчините книги, както слънце се подава на хоризонта. И ми се усмихва. Като котка, която все още държи живото канарче в устата си.

Мразя котки. Изглеждат малко зли, не мислиш ли? Имам чувството, че само те чакат да заспиш, за да се изпикаят в ухото ти или да те задушат с космите си.

— Здрасти, Дрю. Имаш ли нужда от нещо? — пита ме с престорена любезност и загриженост.

Пръстите й почукват ритмично по гигантските твърди корици на две от книгите.

— Имаш ли нужда от… помощ? Съвет? Карта как да стигнеш най-бързо до градската библиотека?

Преглъщам думите, които искам да й кажа.

— Не, благодаря. Нямам нужда от нищо.

— О, жалко, че не мога да ти помогна. Чао-чао! — И се потапя зад хартиената планина.

 

 

След това нещата стават наистина много свирепи.

Срамувам се да призная, че и двамата минахме към нови и нечувани методи за професионален саботаж. Никога не се бях замислял за границата на законното и незаконното, но сега вече се замислям и считам, че ние сме на ръба на незаконното.

Един ден идвам на работа и… кабелите на компютъра ми ги няма. Не е кой знае какво, но трябва да чакам час и половина да дойдат да ми сложат нови.

На следващия ден Кейт намира файловете си с нови имена. Трябва да кажа веднага, че нищо не е изтрито, но ако иска да намери нещо, трябва да отваря всеки един от тях и да търси.

След няколко дни, без да искам, разливам чаша вода върху един документ с информация, която Кейт е приготвила за баща ми. Трябва да й е отнело поне пет-шест часа, за да го сглоби.

— О, колко съжалявам — казвам, но усмивката на лицето ми красноречиво показва, че изобщо не съжалявам.

— Няма проблем, господин Еванс — казва тя и успокоява баща ми, че наистина няма проблем, докато бърше масата. — Имам копие в кабинета си.

Какъв бойскаут е това момиче! Не мислиш ли?

После, на същото събрание, знаеш ли какво прави? Не е за вярване!

Рита ме в костта под коляното. Под масата.

Простенвам болезнено. Ръцете ми се свиват в юмруци.

— Добре ли си, Дрю? — пита баща ми.

Мога само да кимна. Опитвам се да отговоря, но звучи като квичене на прасе.

— Нещо в гърлото ми — започвам да кашлям драматично.

Трябва да ти е ясно, че никога няма да кажа на баща ми, няма да му рева на рамото. Ебаси, как боли! Някога да са ти забивали осемсантиметров ток в костта на крака? За един мъж има само едно място, където може да боли повече.

А за това място… изобщо не ми споменавай! Да не събуждаме лъва!

Пулсиращата болка в крака ми утихва, скривам ръката си зад някаква папка и й показвам среден пръст, докато баща ми говори и не гледа към нас.

Много незряло, но вече сме на етап предучилищна възраст, така че си е съвсем в реда на нещата.

Тя ми се киска безгласно и казва с уста. „Ще ти се!“

Е, тук ме хвана, нали?

 

 

На финалната права сме. Един месец на изтощение и битки е минал. Утре е крайният срок, който баща ми постави. Почти единайсет вечерта е и ние сме единствените в цялата сграда.

Бях си представял тази ситуация стотици пъти. Но никога не ми бе минало през ума, че ще седим всеки в своя си офис и ще се гледаме на кръв и че от време на време ще си подмятаме по някой мръсен жест.

Поглеждам към нея. Преглежда си таблиците. Какво си въобразява? Това да не е каменната ера? Кой използва постери в наши дни? Андерсън е мой.

Няма спор.

Правя последни корекции върху грандиозната си презентация. Направил съм я на PowerPoint. Матю влиза в офиса ми. Тръгва към някой бар. Няма значение, че е едва сряда. Но това е Матю. Това бях и аз преди няколко седмици.

Той ме гледа дълго, мълчи. После сяда на ръба на бюрото ми и казва:

— Пич, просто го направи вече.

— За какво говориш? — питам, но ръцете ми продължават да щракат по клавиатурата.

— Поглеждал ли си се в огледалото напоследък? Просто иди там и приключи по въпроса.

Сега вече започва да ме дразни.

— Матю, какво за бога се опитваш да кажеш?

— Гледал ли си Войната на семейство Роуз? Така ли искаш да свършиш?

— Имам работа. Нямам време за това сега.

Той вдига ръце във въздуха и казва:

— Когато ви намерим двамата мъртви под полилея във фоайето, поне мога да кажа на майка ти, че се опитах да те спра.

— Какво имаш предвид. — Спирам да пиша.

— Ти и Кейт. Очевидно е, че имаш нещо към това момиче.

Поглеждам към офиса й. Тя не вдига поглед.

— Да, имам нещо. Презрение, това имам. Не се понасяме. Тя е отровно хапче. Не бих я чукал и с триметров вибратор.

Добре, това не е вярно. Бих я чукал. Но няма да ми хареса.

Да, прав си, и това е лъжа.

Матю сяда на стола срещу мен. Усещам как ме гледа и ме изучава. После въздъхва и казва, сякаш иска да разкрие някаква нова вселена, някакво чудо, магическа сила и очаква аз да падна от изумление.

— Сали Джансън.

Гледам го и не разбирам.

— Коя?

— Сали Джансън — повтаря и пояснява: — Трети клас.

В съзнанието ми изплува образът на дребно момиченце с коса, вързана на две опашки и очила с дебели рамки.

— Сещам се. Какво за нея?

— Тя беше първото момиче, в което се влюбих.

— Чакай, чакай. Какво? Не я ли наричаше Миризливата Сали?

— Да — кима сериозно. — Така е. Така я наричах и я обичах.

Все още съм объркан.

— Не накара ли всички третокласници да я наричат Миризливата Сали?

Той кимва отново и се опитва да звучи много мъдро.

— Искам да кажа, че любовта те кара да правиш някои ужасно глупави неща.

Предполагам, че е така… защото…

— Не трябваше ли да си тръгва по-рано два пъти седмично, за да ходи на психолог, защото я тормозеше през цялото време?

Той се замисля.

— Да, и това е вярно. Знаеш ли, границата между любовта и омразата е много тънка, Дрю.

— И Сали се премести в друго училище, защото ти…

— Виж, искам да ти кажа, че аз наистина харесвах момичето. Обичах я, мислех, че е най-изумителното същество на света. Но не успях да приема тези чувства, не можех да се справя с тях. Не знаех как да ги покажа, как да го направя по подходящия начин.

Матю обикновено не е такъв с жените. Не е така чувствителен.

— И вместо да й кажеш, реши да я тормозиш? — питам.

— За съжаление, да.

— И това има нещо общо с мен и Кейт, защото…?

Той не отговаря веднага, гледа ме с онзи поглед… Толкова ли си тъп, че не виждаш. После поклаща глава, виждам разочарованието му. Този поглед е много коварен, казвам ти. Кълна се, по-кофти е и от майчин грях.

Той става, потупва ме по рамото и казва:

— Ти си умно момче, Андрю. Ще намериш решението сам. — И си тръгва.

Да, да, знам какво се опитва да ми каже. Разбирам го, разбирам всичко. И веднага ти казвам, че е луд. Аз не воювам с Кейт, защото я харесвам. Правя го, защото нейното съществуване преебава траекторията на кариерата ми. Тя е дразнител. Муха в супата ми. Болка в задника ми. Пареща болка, мехур, като онзи, който ми остана, след като пчелата майка ме ужили на летния лагер, когато бях на единайсет.

Няма съмнение, че е страхотно парче за чукане. И вероятно се чука добре.

Бих се повозил на експресния влак „Кейт Брукс“ по всяко време. Но никога няма да бъде нещо повече от едно чукане. Това е.

Какво? Защо ме гледаш така? Не ми ли вярваш? Ако някой не ми вярва, значи е луд. Като Матю.