Ема Чейс
Заплетени (24)

Глава 24

След като Делорес най-накрая се изнесе, грабвам куфарчето си и тръгвам към вратата. Трябва да се видя с онзи пич с хеликоптера. Все още не съм измислил какво да напише. Не знам и как да я накарам да се качи на покрива на сградата. И като стана дума за Кейт…

Искаш ли да минем край офиса й и да метнем едно око, ей така, да видим как върви разговорът й със Сестра Беатрис.

Вратата е отворена. Облягам се на рамката на вратата. Виждаш ли нещо от тези балони? Седи на стола си и кима примерно с глава, а Сестра Беатрис й говори. Кейт послушно се съгласява с всичко.

— Дами, как е настроението?

Кейт се обръща към мен. Гласът й е напрегнат.

— Дрю, ето къде си бил! Точно си мислех за теб! — От начина, по който стиска ръцете си една в друга, май е мислила как да ме удуши. — Сестра Беатрис ми разказваше тази изключително интересна история за къщите от стъкло. И как тези от нас, които живеят в стъклени домове, не бива да се замерват с камъни.

Усмихва се. Но очите й казват съвсем друго.

Страшничко е.

Нали се сещаш как в Тексаското клане онзи старият мъж се усмихва точно преди да клъцне гърлото на момичето? Е, нещо такова е и нейната усмивка.

Сестра Беатрис поглежда нагоре и казва:

— Всички сме несъвършени в очите на Бог. Катрин, може ли да ползвам дамската тоалетна? Природата зове.

— Разбира се, Сестро. — Двете стават и Кейт й отваря вратата на собствената си баня.

И в мига, в който онази врата се затваря, усмивката на Кейт изчезва. На мястото на Усмихнатата Кейт, пред мен се изправя Полудялата Кейт. И тръгва с маршова стъпка към мен.

Балоните бягат във всички посоки, спасяват живота си.

— Ще те попитам само веднъж и ако ме излъжеш, ще кажа на Делорес да те отрови.

— Питай.

— Това истинска монахиня ли е? Или си наел актриса?

Смея се. Дори не бях помислил, че може да се усъмни.

— Истинска е.

Кейт не е доволна.

— За бога, Дрю! Монахиня! Това е толкова низко. Дори за теб.

— Мисля, че вече е с по-висок ранг от Сестра.

Навеждам се към Кейт, защото… просто защото мога… и ароматът на лосиона й ме удря. Силно. Едва се въздържам да не заровя нос в кожата й и да смръкна от аромата й, сякаш е кокаин.

— Има ли някакъв долен праг на унижение, до който можеш да паднеш, за да постигнеш своето?

Не, няма, съжалявам. Няма праг. Нямам нищо против да падна долу.

Всъщност така ми харесва.

— Отчаяни времена, време е да се извади тежката артилерия.

— Искаш ли да видиш тежка артилерия? Ще ти покажа и пушки, и танкове.

Не мога да повярвам…

Господи, колко е красива. Погледни я само! Огнена, зашеметяваща. Дъхът ти спира, нали? Ще се постарая да я ядосвам редовно, за да й се радвам, когато е такава.

Освен това, когато една разярена жена прави секс, думата е… божествено.

Прекъсвам ожесточената й вербална атака:

— Колкото и да ми се иска да продължим този освежителен и стимулиращ разговор, имам среща и трябва да ви напусна.

Преди да изляза, се обръщам и питам:

— Защо не носиш колието си?

Тя скръства ръце и се усмихва гордо.

— Направих дарение на Сестра Беатрис. За бедните и нещастни деца.

Изигра го добре, нали?

Но и аз мога да играя.

— Много щедро наистина. Разбира се, ще го заменя. С по-голямо. Очаквай доставката утре.

Усмивката й се стопява. Удря един балон.

И затръшва вратата пред носа ми.

Изчаквам две секунди преди да извикам в коридора.

— Добре, Кейт, ще се видим по-късно. Приятен разговор.

Чувам гласа на Сестра Беатрис:

— Андрю тръгна ли вече? Такова сладко момче е той. И много отдаден, когато прави нещо от сърце. Нека ти разкажа, когато плевихме градината в двора на училището. Дълга история, но пък имаме толкова много време. Имаше бой в столовата и…

 

 

Трафикът беше ад. И в двете посоки. Все пак успях да уточня подробностите с момчето. Когато тръгнах, той започна да се стяга да излита, така че имам време само да се добера до офиса на Кейт и да я извлека на покрива. Ако не иска да дойде доброволно, ще се наложи да я грабна на рамо и да я кача насила. Макар че бих се чувствал доста по-добре, ако имах бандаж за пениса.

Кейт определено знае как да рита. И не се притеснява да го прави.

Бягам през лобито и натискам копчето за асансьора. Но когато вратата се отваря, ледена пот избива по челото ми. Кучката. С Маккензи.

Около прелестните китки на племенницата ми са завързани десетки балони. Балоните на Кейт.

— Мама му старааа!

— Е, няма що. Страхотен начин да поздравиш любящата си сестра и дъщеря й.

Хм, това на глас ли съм го казал? Карай, няма значение.

Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му.

Лошо, много лошо. Като торнадо пета степен по скалата на Фуджита. Само дето сестра ми може да остави още по-големи разрушения след себе си.

— Здрасти, вуйчо Дрю!

Усмихвам се.

— Здравей, слънце мое! — После се смръщвам. — Какво, по дяволите, си направила, Александра?

Гледа ме с широко отворени невинни очи.

— Аз? Дойдох да се видя със съпруга си за обяд. Престъпление ли е?

Когато бях в гимназията, Крис Уисъл, ме удари в носа, когато излизах от час по тригонометрия. Бях… прекарал известно време с гаджето му. Тя имаше обиграни, талантливи ръце. Както и да е. Та на следващия ден Александра го посети у тях. Легендата разказва, че се е напикал в гащите. В смисъл… наистина. Подмокрил се е.

Може би тук е мястото да поясня, че според Кода на Кучката, тя може да се ебава с мен колкото си иска, но тази привилегия е забранена за всички останали. Сега разбираш ли защо съм толкова притеснен?

— Ходила си при Кейт, нали?

— Да, вуйчо Дрю. Ходихме. И тя е страхотна. Кейт ми даде тези балончета. И един калкулатор — отговаря Маккензи вместо нея и вдига калкулатора високо над главата си, сякаш е световна купа или нещо такова. Не мога да не се усмихна.

— Много е хубав, Маккензи.

После поглеждам гневно към Александра.

Тя изобщо не се притеснява от убийствения ми поглед.

— Нали искаше Маккензи да се запознае с нея?

Ако сложиш два женски хамстера в напреднала бременност в една клетка, нали знаеш какво ще направят? Ще се изядат. Женските хормони са като мини. Никога не знаеш къде са заровени и кога ще стъпиш върху тях и ще детонират. Понякога могат да гръмнат и без да си стъпил върху тях, но този момент е още по-непредвидим.

— Да, исках Маккензи да се запознае с нея, а не ти. По дяволите! Не исках да ходиш при нея, преди да оправя нещата.

Маккензи вади от раничката си старото приятелче Бурканчето за Мръсни Думи. Слагам два долара.

Тя пъха уста в буркана, смръщва чело и казва:

— Вуйчо Дрю… Лошите думи не струват един долар. Вече са по десет.

— Десет? Откога?

— Идеята е на Кейт — казва развълнувана тя. — Каза, че макономиката е много зле.

Какво за бога е макономика?

— Тя го нарече… ин… ин…

— Инфлация — помага й Александра с усмивка.

— Да, точно така.

Инфлация.

Страхотно.

Благодаря, Кейт.

— Може ли да платя с кредитна карта. Американ Експрес? — питам, а тя се смее. Плащам в брой. — Защо не ползваш калкулатора си. Тренирай събиране.

Днес ще се научи да смята. Трицифрени числа. Защото имам чувството, че към края на този разговор сумата ще е в стотици.

— Какво й каза? — питам Александра.

— Поговорихме — казва невинно тя. — Женски разговор. Като жена с жена. Опитах се да ангажирам усета й за бизнес. Не е нужно да знаеш подробностите. Мина много добре.

— Нека сам да преценя какво трябва да знам и какво не трябва. И при това, изобщо не биваше да водиш шибания разговор.

Тап-тап. Маккензи натиска бутоните на калкулатора.

— Неблагодарен си. Опитах се да ти помогна.

Доктор Кеворкян^[1] и той се е опитвал да помогне на пациентите си. И всички знаем как са завършили. И къде.

— Нямам нужда от помощта ти. Имам план.

Александра слага ръце на кръста си.

— Да. И какво включва гениалният ти план. Да продължаваш да я дразниш, докато се съгласи да излезе с теб? Предвиждаш ли да я обиждаш на детската площадка и да й дърпаш опашките? Сестра Беатрис е… доста интересен подход. Направо не е за вярване, че Кейт не е паднала на колене пред теб да те моли да й простиш след подобна атака. Много романтично, Дрю.

Стискам зъби.

— Но работи.

— Така ли? Защото Кейт не е на това мнение.

Погледни я само, хубаво я виж. Кучката в целия й блясък. Победата грее в очите й.

А ти си мислеше, че преигравам.

— Казала ли ти е нещо? За мен? Какво каза?

— О, това, онова — маха небрежно с ръка из въздуха.

Нали знаеш как някои деца обичат да дразнят кучетата си? Показват им кокалче и преди кучето да го захапе, го скриват. Сестра ми беше едно от тези деца.

— По дяволите, Лекс!

Тап-тап-тап.

— Между другото, тя ми харесва — казва Кучката. — Не й минават лайняните ти номера, нали?

Тап-тап-тап.

— Откъде знаеш, че не й минават лайняни номера?

Тап-тап-тап.

— Да не си се опитала да й пробуташ някой лайнян номер. Лекс?

Тап-тап-тап.

— Какъв лайнян номер си й погодила, Александра?

Тап-тап-тап.

А тя се смее, моля ти се!

— За бога, успокой се вече! Не съм те виждала толкова напрегнат от… всъщност никога не съм те виждала такъв. Сега, когато не изглеждаш жалък като онзи ден, мога да кажа, че дори е забавно.

Положението с Кейт за момента е като къща от карти за покер. Успял съм да построя няколко етажа и най-малкото движение и дори подухване на вятъра може да я срути.

— Ако си ме преебала, ще…

Тап-тап-тап.

— Знаеш ли, че от стреса ще ти побелее косата на младини. Ако продължаваш с това темпо, ще изглеждаш като чичка, преди да направиш трийсет.

— Радвам се, че се забавляваш така с мен, но на мен никак не ми е смешно. Става дума за шибания ми живот!

Това я отрезвява. Накланя глава настрани и ме оглежда. И когато започва да говори, гласът й е почти… нежен, честен.

— Знаеш ли, гордея се с теб. Не се отказваш. Искаш да докараш нещата до край. Действаш като… зрял мъж. — Усмихва се нежно. — Никога не съм предполагала, че ще доживея да го видя! — И тук млъква и ме прегръща. — Всичко ще е наред, Дрю. Обещавам.

Когато бях на осем, дядо получи сърдечен удар. Родителите ми хукнаха към болницата, а Александра ме прегърна и ми каза, че всичко ще е наред.

Не беше.

— Кейт ли ти каза това?

— Чак да ми е казала…

— Откъде знаеш тогава?

— Естроген. Ако имаше вагина, щеше да разбереш.

Маккензи вдига гордо ръка.

— Аз имам багина.

— Да, слънце, имаш — смея се аз. — И един ден тя ще ти помогне да управляваш света.

— Джони Фицджералд има пенис. Той казва, че да имаш пенис е по-добре от багина.

— Джони Фицджералд е идиот. Вагините бият пенисите по всички параграфи. Пенисите нямат шанс дори да се защитят.

Сестра ми прекратява дискусията.

— Добре, хайде вече край на този освежаващ разговор. Мисля, че учителката от забавачката на Маккензи ще подскочи от щастие да чуе всяка подробност. И веднага след това ще се обади на социалните и на няколко организации за защита на децата.

Вдигам ръце в моя защита.

— Опитвам се да обясня на детето как са нещата. Колкото по-рано разбере с каква сила разполага, толкова по-добре за нея! — Поглеждам часовника си. Вече трябваше да съм горе. Поглеждам Маккензи и питам: — Каква е сметката до тук, слънчо?

— Осемдесет долара.

Ох! Трябва да си вдигна комисионните. Или да работя по някакъв нов план за заплащане.

В мига, в който банкнотите попадат в бурканчето, Александра я хваща за ръката и казва:

— Хайде, Маккензи! Отиваме да похарчим паричките на вуйчо Дрю.

— Супер!

Те тръгват към изхода, но спират пред двойните врати. Маккензи прошепва нещо в ухото на сестра ми. После й дава балоните.

Хуква към мен.

Аз се навеждам, гушкам я, и я вдигам високо във въздуха. Тя обвива ръчички около врата ми и стиска здраво.

— Обичам те, вуйчо Дрю.

Пиеш ли бренди? Аз обикновено пия уиски, но не отказвам чаша хубаво бренди от време на време… Става ти едно такова топло, сърцето ти се сгрява.

Така се чувствам в момента, като след чаша бренди.

— И аз те обичам, Маккензи.

— Знаеш ли какво — поглежда ме тя.

— Какво?

— Кейт ме пита каква искам да стана като порасна.

— И ти й каза, че искаш да станеш принцеса?

Челцето й се смръщва замислено и неодобрително.

— Не искам никакви принцеси вече.

— Това е радостна новина. И каква искаш да станеш?

— Банкер — усмихва се широко тя.

— Изключително добър избор. И защо промени решението си?

Пръстчетата й се заиграват с яката на ризата ми.

— Ами Кейт е иммесционен банкер. И ти каза, че ще се гордееш с мен, ако бъда като нея. Затова.

Минава време, докато осъзная думите й. Питам я съвсем сериозно.

— Маккензи, ти каза ли на Кейт, че искам да бъдеш като нея.

Виждаш ли усмивката й? Това, дами и господа, не е усмивката на четиригодишно дете. Това е усмивката на гений.

— Разбира се.

Затварям очи и се смея. Как сам не се сетих по-рано, Маккензи беше перфектното оръжие. Моето собствено Бебе Борг^[2]. Врагът е сломен.

— Слънчо, знаеш ли каква голяма услуга си направила на вуйчо си? Кажи какво искаш за Коледа. Само кажи и е твое.

Очите й се разширяват, но не от изненада, а от хилядите възможности, които минават през главата й.

— Пони? Може ли? — пита заговорнически.

О, боже!

Замислям се.

— Разбира се.

Тя ме стиска силно и пищи от щастие.

— Само… не казвай на мама преди това. Чак след като го донесат.

Убеден съм, че след подобен жест от моя страна, ще бъда включен в програмата за защита на свидетелите.

Маккензи ме целува по бузата, пускам я и тя хуква към майка си. Махам им и гледам как излизат навън.