Марк Хименес
Обвинена в убийство (41)

40

Рано сутринта Скот нахлузи шорти и гуменки и слезе на долния етаж, където Бу вече гледаше детско предаване по телевизията.

— Връщам се след час — каза той. — Ще закусим заедно.

Тя погледна часовника на стената и каза:

— Окей, в осем без двайсет те чакам.

Скот се спусна по стълбището от терасата и затича по плажа с натежала от безсъние и мисли глава.

Момичетата му бяха казали, че въпросния ден Ребека си е сложила черна перука и по-късно се е върнала щастлива отнякъде. Ребека бе отишла при Бенито и си бе купила кокаин. След което се бе върнала у дома, надрусана и щастлива. Предишната вечер Скот я бе попитал директно и тя му бе отвърнала, че го е направила заради напрежението преди процеса и че е платила на Бенито с бижутата си. После му се бе заклела, че не знае къде са онези пари на мафията. След като вече му се бе клела, че не познава Бенито Естрада и че не е убила Трей Ролинс.

При разговора им Скот не й бе споменал за порноклиповете. Ала Рене Рамирес знаеше и за тях и обяви това по вечерните новини: „Секс, дрога и видео. Днес в «Убийство на плажа» чуйте най-новото по случая. Научих, че на процеса ще се разкрият твърде пикантни подробности за живота на Трей Ролинс и неговата любовница Ребека Фени, обвинена в убийството му, между които и съществуването на порнозаписи. Научих също така, че нейният бивш съпруг — тук тя се усмихна лукаво на камерата, — извинете, нейният адвокат, е разпратил призовки до няколко професионални състезатели по голф, за да дадат показания на процеса. Сред тях е и Пийт Пъкет, новият шампион на Съединените щати. Това не е за изпускане. Ще предавам на живо процеса от понеделник сутрин — от встъпителните речи до произнасянето на присъдата“.

Скоро Скот стигна до голямата бяла къща, която се извисяваше над плажа. Спря се и се загледа към терасата на втория етаж, с вратата към спалнята, където бе убит Трей Ролинс. Ако Ребека можеше да взема кокаин и да се снима в порно, дали можеше да извърши и убийство? Дали и за това не го бе излъгала?

* * *

Луис слезе в кухнята. Консуела и бебето току-що бяха станали, а Карлос, отдавна буден, си приготвяше обичайната закуска от мюсли и шоколадово мляко. Шами гледаше анимационни филмчета по телевизията. Останалите спяха. Само Бу беше отвън на терасата по бански и гледаше към морето, облегната на парапета. Луис плъзна настрани стъклената врата и излезе при нея. Тя усети присъствието му, но не се обърна и той заговори зад гърба й:

— За какво се оглеждаш, Бу?

— За Скот.

— Мистър Фени е излязъл да тича?

— Колко е часът, Луис?

Луис погледна часовника си.

— Осем и четвърт. Нещо случило ли се е?

— Скот го няма. Каза, че след час се връща.

— В колко излезе?

— В седем без двайсет.

— Може да тича по-бавно, нали е събота…

— Не и Скот!

— Да ида ли да го потърся?

— Да, моля те!

Тя се обърна към него. По лицето й се стичаха сълзи.

— Луис, боя се, че е получил инфаркт.

— В коя посока тръгна?

— Не знам.

Луис се приближи до вратата и извика:

— Карлос!

Карлос се появи на терасата, дъвчейки мюсли.

— Какво има?

— Телефонът ти у теб ли е?

— Аха.

Луис посочи с пръст на изток.

— Тръгвай да търсиш нататък. — После с палец през рамо. — А пък аз ще поема натам.

— И какво търсим?

— Мистър Фени.

Лицето на Карлос се изопна. Той преглътна мюслито и хукна надолу по стълбите. Луис го следваше. На плажа Карлос сви вляво, Луис — вдясно. Бу не помръдваше от мястото си до парапета.

Луис Райт тежеше сто и петдесет килограма, но беше неочаквано подвижен за ръста и телесната си маса. На шестнайсет години, докато беше още деветдесет, се бе състезавал на двеста и на четиристотин метра бягане в училищния отбор по лека атлетика.

Но сега, след километър и половина, се беше задъхал доста.

След още километър и половина видя пред себе си голямата бяла къща, блеснала на утринното слънце. Долу, на мократа ивица, вълните прескачаха нещо, което отдалеч приличаше на голямо полегнало кафеникаво куче или на чувал с нещо вътре… или може би…

Мистър Фени! Ах, боже господи! Мистър Фени наистина бе получил инфаркт!

Луис хукна към него. Докато тичаше, измъкна телефона от джоба си и набра номера на Карлос.

— Открих го! Идвай насам! И моля те… побързай!

Луис пъхна телефона в джоба си и коленичи пред тялото. Кожата на мистър Фени беше влажна и студена. По гърба му пълзеше малко раче. Луис го бръсна с ръка и обърна Скот по гръб. По устата му имаше… кръв! Ах, мамка му! Мистър Фени не беше получил инфаркт, а го бяха били. И то зле. Луис се наведе над него и допря ухо до гърдите му. Сърцето му биеше, макар и бавно. Беше жив.

Луис Райт беше едва на трийсет, но бе виждал достатъчно кръв и насилие в гетата на Южен Далас. Виждал бе хора, простреляни в упор с пистолет или пушка с рязана цев, прободени с отвертка или шило, заклани с нож, пребити с бейзболна бухалка, ударени по главата с чук, железен лост, тухла и дори с карбуратор от шевролет. Лицето на мистър Фени беше натъртено и кървеше, но Луис не виждаше смъртоносна рана. Някой го бе пребил безмилостно, но с голи ръце.

От окото на Луис се отрони едра сълза и капна върху загорялата кожа на мистър Фени.

Той плъзна ръце под тялото му и го повдигна като малко дете. Мистър Фени беше човекът, който бе разтворил вратите на дома си за него, Луис Райт, чернокожия младеж от Южен Далас. Човекът, който му бе дал книги и втори шанс в живота. Бащата, когото Луис никога не бе имал. В този момент дотича Карлос.

— По дяволите! Какво е станало?

— Някой го е пребил.

— Жив ли е?

— Жив е.

— Чакай да ти помогна.

— Не, Карлос. Тичай и приготви колата.

Карлос се затича обратно към къщата, а Луис понесе мистър Фени. Краката и ръцете му висяха като на парцалена кукла. Когато вилата се появи далеч напред, Бу още не бе мръднала от мястото си до парапета. Тя ги видя отдалеч, извика „Скот!“ и хукна към тях.

— Инфаркт ли е получил? Умрял ли е?

— Жив е и няма инфаркт. Някой се е опитал да го убие.

Бу докосна покритото му с кръв лице, после захлипа в окървавените си длани. Боби, Ребека и Шами тичаха към тях.

— Господи! — извика Боби.

— Намерих го на три километра оттук, на плажа пред голямата бяла къща — каза Луис.

— Кой го е направил? — попита Ребека.

— Който и да е, ще си плати — закани се Луис.

— Не, Луис — каза Боби. — Скот не би желал това. Да го закараме в болница.

 

 

Лицето го болеше. Отвори очи. Над него бяха размазаните лица на Бу и Шами.

— Как съм попаднал тук? — попита той.

Около леглото му се бяха наредили Боби, Карин, Карлос и Луис, окръжният прокурор и Ханк Ковалски. До вратата беше застанал униформен полицай. И Ребека.

— Луис те намери — каза Боби.

Скот извърна поглед към великана.

— Благодаря ти, Луис.

— Мамка му, Скот — каза окръжният прокурор, — ако си искал отлагане на делото, трябвало е просто да подадеш молба. Не е било нужно да си причиняваш всичко това.

Скот направи усилие да се усмихне, но лицето го заболя още повече.

— Ще се видим в понеделник сутрин.

Рекс Труит се надвеси над леглото. Усмивката бе изчезнала от лицето му.

— Кой беше?

Скот поклати глава.

— Тичах по плажа, спрях се пред къщата на Трей. Не знам колко съм стоял там, бях се замислил и изведнъж някой ме цапардоса отзад. Бяха двама, може би трима. Повалиха ме на земята. После съм загубил съзнание.

Окръжният прокурор закима.

— Ако е дело на Бенито или Гейб, ако техни хора са свършили тая работа, бъди сигурен, че ще ги пипнем и ще ги изправим пред съд.

Погледите им се срещнаха; и двамата знаеха, че това са празни обещания. Някои хора никога не отиват на съд — тях законът не ги лови.

— Докторът каза, че са били професионалисти. Нямаш увредени вътрешни органи. Не са имали за цел да те убият, само са ти отправили предупреждение.

— Можеха просто да ми звъннат по телефона.

Рекс се усмихна.

— Поне ти е останало чувството за хумор.

— Бих го заменил за един деветмилиметров глок…

Окръжният прокурор стана да си ходи, но се спря до вратата, обърна се и насочи показалец към Скот.

— Гледай да не оставаш сам, поне докато свърши делото.

— Няма да е сам — обеща Луис.

От този момент нататък Луис нямаше да изпуска Скот от погледа си.