Марк Хименес
Обвинена в убийство (4)

3

В една съдебна зала на петнайсетия етаж на огромно административно здание в Централен Далас Скот Фени се обърна към дванайсетте съдебни заседатели:

— Преди четирийсет и шест години президентът Джон Кенеди беше убит само на няколко преки от мястото, където се намираме сега. Тогава световната преса нахлу в града ни, за да покаже неговата тъмна страна: полиция, която потъпкваше правата на чернокожите… окръжен прокурор, който печелеше гласове в северните предградия, защото пращаше в затвора чернокожите от южните гета; град, управляван само от богати бели хора, град, спечелил си прозвището „Столица на омразата“. Така изглеждаше Далас през шейсет и трета.

Съдебните заседатели бяха деветима бели, двама латиноси и един чернокож. Скот представляваше гражданите на Южен Далас в колективно дело срещу градската управа. Откакто напусна адвокатската кантора „Форд-Стивънс“, или по-точно откакто бе уволнен оттам преди две години, Скот беше минал на другата страна: от представител на корпорациите, които плащаха доста добре, той бе станал защитник на хората, които често нямаха средства да си платят защитата. Неособено удачен ход в кариерното му израстване, както биха посочили мнозина негови колеги: от представител на закриляните от закона да станеш защитник на онези, които Далас беше заплюл в лицата, на лишените от имущество, права и респект.

Такъв беше случаят и този ден.

— Показаният тогава образ на Далас потресе света, включително света на бизнеса. А преди и над всичко Далас беше град на едрия бизнес, град, който се управляваше от бизнеса и съществуваше чрез бизнеса. И ето, богатите бели бизнесмени, които владееха Далас, решиха да поизлъскат имиджа на града.

Той направи кратка пауза и продължи:

— Някога улиците на Централен Далас бяха осеяни с долнопробни заведения, стриптийз барове и магазини за алкохол. Крупните бизнесмени много искаха да закрият магазините за алкохол, но не можеха, защото те се ползваха от закрилата на градския регулационен план. Затова едрият бизнес сключи сделка с търговците на алкохол: ако се изнесат от центъра в южните квартали, ще ги оставят да правят каквото си искат. Не в Северен Далас, където живееха белите, а в Южен, в кварталите на чернокожите.

Мислите му течаха все по-подредено.

— По онова време Южен Далас беше процъфтяващ район на малки предприятия и еднофамилни къщи. Днес там има триста магазина за алкохол — по десет на квадратен километър — и Южен Далас се е превърнал в район на пияници, пласьори на дрога, наркомани, проститутки, наркобърлоги… в район на улична престъпност. Жителите му са затворници в собствените си домове, крият се ден и нощ зад решетки и резета. В Южен Далас няма квартални бакалии, няма молове, няма „Старбъкс“. Само алкохол и безнадеждност. В тази реалност прекарват всеки миг от живота си хората там. Въпросните бизнесмени промениха имиджа на Далас, но не и реалността в града ни.

Дванайсет чифта очи бяха вперени в него.

— Но вие можете да промените тази реалност. И то още днес. Можете да махнете магазините за алкохол от Южен Далас и да дадете надежда на жителите му. Още тук, още сега вие имате власт да промените Далас. Тези алкохолни магазини са защитени от регулационния план, също както навремето в Централен Далас. Единственият начин да ги махнем, е, като ги изкупим на цена от сто милиона долара. Градската управа твърди, че има желание да благоустрои Южен Далас, но не може да си позволи тази цена. Икономиката била виновна, казват те. Разбира се, общината може да си позволи да изхарчи милиарди за хотел с конгресен център, за закрито баскетболно игрище, за проекта „Тринити Ривър“, за всяка една прищявка на Северен Далас, но не е по силите й да се отърве от алкохолните магазини в Южен Далас.

Скот си пое дъх и продължи:

— В Далас живеят един милион души. Сто милиона долара прави по сто долара на човек. Това е всичко. Сто долара на човек, и край на алкохолните магазини в Южен Далас. Сто долара на човек, и край на всякакви там наркомани, пласьори, пияници и проститутки, на наркобърлогите и уличната престъпност. Сто милиона долара, и жителите на Южен Далас ще махнат решетките от прозорците и резетата от вратите си, ще излязат от затвора, какъвто е за тях собственият им дом, и ще възродят градската си среда. Сто долара им решават въпроса. Сто долара, дами и господа. Вие имате власт да го направите.

Скот разпери ръце насред съдебната зала като евангелистки проповедник, който се обръща към телевизионната си аудиторията.

— Тук именно се крие властта на обикновените хора като вас. Способността ви да променяте нещата към добро. В съдебни зали като тази се извършва истинската промяна в Америка. Извършват я съдебни заседатели като вас, събрали куража да се изправят срещу тютюневите гиганти, срещу фармацевтичните компании, срещу Уолстрийт, дори срещу собственото си правителство. Доблестни граждани, които не се боят да вземат правилното решение. Да променят Америка и да направят живота по-добър. Хора като вас. Сега е вашият шанс да промените Далас.

 

 

Но те не се възползваха от шанса си. Само след час — време, колкото да обядват, да отидат до тоалетната и да подложат въпроса на еднократно гласуване — те се върнаха в съдебната зала и обявиха резултата: девет на три в полза на градските власти. Деветимата бели срещу тримата представители на малцинствата. Северен срещу Южен Далас. Богати срещу бедни.

Колко типично.

Съдия Бъфорд освободи заседателите и повика Скот в кабинета си, след което изчезна през вратата зад подиума.

Скот каза няколко утешителни думи на главната ищца Мейбъл Джонсън — чернокожа жителка на Южен Далас, чийто дом се намираше недалеч от кръстовището на булевардите „Мартин Лутър Кинг“ и „Малкълм Мейбъл“. Беше самотна майка. На път за училище и обратно трите й дъщери минаваха покрай половин дузина алкохолни магазини. Тя с мъка сподави сълзите си.

— Съжалявам, мистър Фени.

— Не, аз съжалявам, Мейбъл. Съжалявам, че не успях да помогна за подобряване на твоя живот и живота на децата ти. На всички деца там при вас.

„Там при вас.“ Сякаш жената живееше някъде в Мексико, а не на километър и половина южно от зданието на съда. Тя вдигна ръка и го докосна по бузата.

— Вие си оставате моят герой, мистър Фени.

— Но аз загубих.

— Поне се опитахте.

Мейбъл го прегърна, после се обърна и си тръгна. Скот седна на масата на ищците и се загледа във върховете на обувките си. Той вече не представляваше елитната адвокатска клиентела на Далас. Сега самото споменаване на клиентите му пред сбирки на адвокатската колегия предизвикваше у останалите тъжно поклащане на глави или приглушени хихикания в шепа. Скот вече не работеше на онази благодатна територия, където се правеха луди пари. Хонорарите му не бяха големи. За него правото вече не беше състезателна игра, подобна на американския футбол. Беше загубил играта. А Скот Фени не беше човек, свикнал да губи — нито на футболния терен, нито в съда. Само преди две години в същата тази съдебна зала той бе пожънал най-голямата си победа като адвокат — оправдателната присъда за майката на Шами. Но последните две години бяха донесли само поражения в живота му.

Той се бе опитал да промени света. И не бе успял.

Докато гледаше съсредоточено в краката си, в зрителното му поле влезе още един чифт обувки — кафяви, от естествена кожа, с връзки. Той знаеше чии са, преди да бе вдигнал глава.

— Страхотна пледоария, Скоти. За малко да извадя сто долара и да си платя дела. За малко.

Скот вдигна очи и видя Дан Форд насреща си. Плешивият Дан беше шейсет и две годишен, старши съдружник във „Форд-Стивънс“ — даласката кантора с двеста и петдесет адвокати, за която бе работил и Скот Фени. Дан Форд беше човекът, научил Скот на всичко, което си струваше да се знае за адвокатската практика; човекът, който в течение на седем години му беше повече от баща; и в крайна сметка човекът, който еднолично бе съсипал перфектния му живот. Днес Дан бе дошъл за пледоариите, защото „Форд-Стивънс“ бяха предоставили екип от десет адвокати да защитават градската управа. И бяха спечелили делото. Щяха да изкарат милиони от хонорари. Което обясняваше широката усмивка върху лицето на Дан Форд, когато му подаде ръка. Докато се здрависваха, усмивката отстъпи място на съчувствие.

— Ех, Скоти… Ти се опитваш да оправиш света, вместо да оправиш себе си. Да правиш добро вместо пари. Пропиляваш таланта си, синко. Върни се при нас. Може да получиш някогашния си кабинет.

— Имам си кабинет.

— Да, но старият ти кабинет върви в комплект с ферари, огромна къща в Хайланд Парк, членство в кънтри клуба и годишна заплата от един милион долара.

Един милион долара. Странно — първата мисъл на Скот при споменаването на сумата не беше за ферарито или къщата, а още по-малко за кънтри клуба, където Ребека бе срещнала онзи треньор по голф. Първата му мисъл беше за зъбните скоби на Шами.

— Сид кара ферарито и се разполага в кабинета ми.

— Ако се върнеш, ще си ги получиш обратно. Скоти, като те наблюдавах днес, все едно гледах как расов състезателен кон тегли каруца със смет. Стана ми тъжно, като си помислих какви пари би могъл да изкарваш. Онова дело за проститутката те направи известен; сега би могъл да имаш най-влиятелните клиенти в Тексас. А вместо това си се загрижил за дребните хора, гледаш тях да уредиш вместо себе си. Това дело на комисиона ли си го поел?

Адвокати на неговата възраст в големите кантори като „Форд-Стивънс“ вземаха по 750 долара на час, като минималната единица време за таксуване беше шест минути. Така дори трийсетина секунди, нужни за прочитането на едно кратко писмо, или едноминутен разговор по телефона струваха на клиента 75 долара. Но не и на клиентите на Скот. Той отдавна вече не ги таксуваше на час. Работеше на комисиона — процент от присъдената сума при спечелено дело. Докато големите фирми таксуваха клиента и печелеха пари дори при загуба на делото, Скот Фени печелеше само когато клиентът печелеше. Днешният ден не беше такъв.

— Една трета от нула е нула, Скоти. Ние получихме милиони от това дело, докато ти получи една прегръдка от клиентката си. Доволен ли си?

— Защо искаш да се върна при теб? Та аз току-що загубих.

Дан махна презрително.

— И Господ да бе слязъл на земята, и той нямаше да спечели това дело, не и в Далас. Но ти трябваше да спечелиш. И щеше, ако беше на наша страна. Върни се при нас и отново ще печелиш дела.

— За корпорации.

— Които си плащат.

— Не се оплаквам.

— Чувам други работи. Дължиш пари за наема на кантората, не плащаш заплати на служителите си. Заслужаваш доста повече.

Навремето Скот бе получавал доста повече. Във „Форд-Стивънс“ той бе изкарвал по 750 000 годишно плюс бонуси. Сега едва скърпваше 100 000, и то в добра година. А сегашната не беше добра. Скот бе изхарчил спестяванията си до цент. Беше разорен.

— Да, можеш да прекараш остатъка от живота си в борба за загубени каузи. Но как ще се погрижиш за момичетата си, как ще им платиш образованието, сватбите?…

Зъбните скоби.

— Имаш ли застраховка „Живот“?

— Не.

— Ами ако умреш? Кой ще ги гледа?

В завещанието си той бе посочил своите съдружници, съпрузите Боби Херин и Карин Дъглас, като попечители на двете момичета в случай на негова преждевременна смърт.

— Те дали ще могат да си позволят още две деца?

Едва ли. Самите Боби и Карин очакваха първото си дете.

— Смяташ да изпратиш тези две умни деца в щатския университет? Не искаш ли да им дадеш по-добро образование? Харвард, Йейл, преди това в Уелсли? Представи си само колко би се гордял, ако постъпят в толкова престижен колеж. С такова образование ги чака бъдеще без ограничения. Но докато станат на осемнайсет, то вече ще струва по сто хиляди годишно. Умножи го по две, прави доста пари, Скоти. Или може би смяташ да поискаш от Ребека да им плати образованието?

— Ребека?!

— Видя ли оня копелдак как спечели още един турнир? Трей имам предвид.

Трей Ролинс беше мъжът, с когото бе избягала съпругата на Скот. Дан клатеше глава в престорено учудване.

— Преди две години ме учеше как да замахвам, а сега е звезда, печели турнири и милиони. Ти също можеш, Скоти. Да изкарваш пари, имам предвид. Какво разправяше едно време на стажантите си? „Ако искате да играете на късмет, вървете в Лас Вегас. А ако искате на четирийсет да не си знаете парите, елате в нашата кантора.“ Ти си едва на трийсет и осем. Имаш още време да спасиш кариерата си. Само дето няма да работиш за „Форд-Стивънс“.

— Какво искаш да кажеш?

Дан Форд замълча и пое дълбоко въздух в дробовете си, сякаш се канеше да направи важно съобщение.

— Как ти звучи „Форд-Фени“?

— „Форд-Фени“?

— Името ти ще е отвън на входа, до моето, където му е мястото. Където винаги му е било мястото. Скоти, ти ми беше като син!

— Докато не ме уволни. Какво беше това, сурова бащинска обич?

Един-единствен път Скот бе отказал да се подчини на волята на Дан Форд. Което му бе струвало кариерата.

— Това беше грешка. Имам достатъчно мъжество, за да си го призная. Надявам се, че и ти ще проявиш мъжество да ми простиш. — Дан вдигна рамене. — Мак вече не е между живите, така че няма конфликт на интереси.

Сенатор Мак Маккол бе починал преди година от рак на простатата. Той беше дългогодишен клиент на „Форд-Стивънс“. Конфликтът на интереси бе възникнал, когато Скот бе служебно назначен от съдия Бъфорд да представлява майката на Шами — чернокожа проститутка на име Шауанда Джоунс, обвинена в убийството на Кларк Маккол, сина на сенатора, след като той ползвал услугите й една съботна вечер. Тогава Дан Форд бе наредил на Скот да си направи отвод, за да не пострада президентската кандидатура на Маккол, но Скот бе отказал и Дан го бе уволнил. С което амбициозните години от кариерата на Скот Фени бяха приключили внезапно.

— Скоти, при нас бизнесът процъфтява. Откакто напусна, съм назначил петдесет нови адвокати. Ела и се възползвай.

— Процъфтява? В тази икономическа криза?

— Фалити, моето момче. Никога преди не е имало толкова фалити на фирми, а адвокатите получават парите си първи, преди кредиторите. — Дан се изсмя гърлено. — В днешно време и за да забогатееш, и за да фалираш, ти трябва адвокат. Не е ли велика американската демокрация?

Усмивката на Дан се стопи; той вдигна ръка и бащински я положи върху рамото на ученика си.

— Върни се във фирмата. Подреди живота си, а и живота на момичетата.

— Дан…

— Помисли си, Скоти, става ли? Помисли си кое би било най-добре за децата ти.

— Дадено.

Двамата се здрависаха отново, а после Дан се обърна и си тръгна, потраквайки с токовете на скъпите си обувки по излъскания паркет. Постепенно стъпките му заглъхнаха и Скот остана сам в огромната зала, сам с поражението си. Сам с мислите си.

Един милион долара годишно. Всяка година. Година след година. Колеж. Сватби. Ипотека. Летувания. Кабелна телевизия. Айфони. Зъбни скоби. Всичко, което момичетата искаха, от което имаха нужда. С изключение на майка. А от него се искаше едно: да се върне към тъмната страна в адвокатския бизнес. Да работи за корпорации, заплащащи по 750 долара на час на адвокати, готови да се продадат с наддаване.

А защо не?

Ако навремето беше играл професионален футбол, едва ли щеше да се хване при някой слаб, вечно губещ отбор само за да изравни шансовете му за победа. Щеше да се продаде за най-високата възможна цена. Нима някой упрекваше Алекс Родригес, че получава по 25 милиона годишно, като играе бейзбол в „Янкис“ — най-богатия отбор, който печелеше всички мачове. Защо Скот Фени да играе за слаби, вечно губещи отбори? Защо да не пожъне подобаващо възнаграждение за таланта, който имаше? Кой щеше да се погрижи за двете му момичета? Защо да не ги заведе в Южна Франция или в скъпите курорти на Колорадо? Защо да не ги запише в Уелсли, прочутия девически колеж? Защо Шами да няма здрави и равни зъби?

Кое му пречеше да бъде богат като мъжа, с когото бе избягала жена му?