Марк Хименес
Обвинена в убийство (16)

15

Ник Мадън караше беемве кабрио и си падаше по високите скорости. Излязоха на магистралата, която водеше право на север от центъра на четвъртия по големина град в Америка. Макар да ги деляха едва четиристотин километра, Далас и Хюстън едва ли можеха да са по-различни един от друг. Далас бе построен в плодородна равнина, Хюстън — насред блата. Далас бе град на хората с професии, Хюстън — на работниците. Далас означаваше футболният отбор „Каубойс“, Хайланд Парк и модата на „Нийман Маркъс“; Хюстън — „Градски каубой“, „Енрон“ и космическият кораб до Луната. Единственото общо между тези два тексаски града бе, че във всеки от тях живееше по един бивш президент с фамилия Буш.

— Ти си играл футбол в колежа, така ли? — извика Ник сред свистенето на вятъра.

Скот кимна.

— Защо не си отишъл в професионалната лига?

— Не бях достатъчно едър.

— Никога ли не си чувал за стероиди? — засмя се Ник. — На голф турнирите започнаха да проверяват професионалните играчи за стероиди, сякаш тия шишковци с увисналите шкембета вземат нещо за подсилване. По-добре да ги изследваха за холестерол, да бяха преброили по колко бъргъри набиват на ден! Разбира се, и стероидите няма да им помогнат особено. Тия дебелаци трябва да спортуват. Като гледам, във фитнеса са все съпругите им, а не те. Като твоята бивша.

Ник излезе от магистралата, без да намалява скоростта, и наби спирачки на първия светофар. Скот се извърна към него и попита:

— Бяха ли щастливи Ребека и Трей?

Ник сви рамене.

— Пътуваха в първа класа по целия свят, отсядаха в петзвездни хотели, купуваха всичко, което им харесваше… защо да не са били щастливи?!

— Трей обичаше ли я?

— На този въпрос един професионален спортист трудно би отговорил. Той обича само образа си в огледалото. Но какво пък, струва ми се, че я обичаше. — Ник погледна съчувствено Скот. — Сигурно не ти е приятно да го чуеш.

— Аз съм голям мъж. А смяташе ли да се жени за нея?

— Никога не ми е споменавал. — Ник извърна крадешком поглед към Скот. — Не ти ли се струва малко странно да я защитаваш след всичко, което ти е причинила?

— Наречи го лоялност.

Ник се засмя презрително.

— Ти не би изкарал дълго като агент. Много скоро ще разбереш, че един спортист е лоялен колкото питбул. Спортистът мами агента си, съпругата си, данъчните… И накрая, щеш не щеш, се научаваш да се грижиш първо за себе си.

— Един спортен агент има морален и професионален дълг към клиента — каза Скот. — По закон ти си длъжен да поставяш интересите на своя клиент над собствените си комисиони.

Ник се засмя.

— Този закон го е писал някой, който никога не е представлявал професионален спортист.

Беемвето навлезе в скъпо предградие. От двете страни на улицата се редяха великолепни къщи, после се появи и порталът на кънтри клуба; отгоре имаше голям транспарант с надпис: „Хюстън Класик“. До масивната стоманена бариера имаше двама полицаи. Ник показа служебната си карта, сякаш беше значка на ФБР, и полицаите побързаха да вдигнат бариерата. Ник ускори през паркинга и сви рязко в едно празно място. Самият паркинг приличаше на шоурум на фирмата „Кадилак“.

— Оборотни коли — обясни Ник. — Спортистите идват тук за по една седмица с частните си самолети, получават безплатен кадилак, безплатен хотел, безплатна храна, каквото се сетиш. Хубав живот, но докато се състезаваш и носиш пари. Защото винаги отнякъде те дебне някой наперен хлапак, готов да ти седне в кадилака.

Или във ферарито, добави наум Скот.

Слязоха от колата и тръгнаха към портала. Ник пак показа служебната си карта и охраната ги пусна да влязат в заградения периметър на клуба. По нищо не личеше рецесията да се е отразила на професионалния голф. Тревата на игрището беше тучна и както винаги идеално поддържана; автоматичните поливни машини бръмчаха въпреки безпрецедентната суша, връхлетяла цял Тексас; изкуствено езерце блестеше на слънцето. От едната страна се извисяваше импозантната сграда на клуба, а от другата — цяла редица огромни бели тенти. Във въздуха като в цирк се носеше аромат на пуканки и захарен памук. Ник се спря и разпери възторжено ръце.

— Какво виждаш, Скот?

Скот се огледа.

— Играчи, треньори, фенове…

Ник поклати глава.

— Виждаш БММП.

— Това пък какво е?

— Бели мъже с много пари. Тузари на средна възраст, между трийсет и пет и шейсет и пет — основната таргет група на спортната реклама. Тук са големите пари в днешно време, Скот, в професионалния голф. Никой друг спорт не привлича толкова БММП. Между другото, това съкращение е мое, аз го измислих.

Скот едва сега забеляза, че не само играчите, но и повечето фенове бяха тъкмо такива — мъже на средна възраст, всички до един бели. Наоколо не се виждаше нито един цветнокож. Сякаш цялото население на Хайланд Парк се беше събрало за турнира.

— Ами футболът, баскетболът, бейзболът? Те също са популярни сред белите.

Ник кимна.

— Сред белите пролетарии. Докато БММП са все адвокати, лекари, изпълнителни директори на компании… бели мъже с годишен доход над четвърт милион. Същите, на които Обама сега вдига данъците. — Той се усмихна. — Тук са се събрали все едно делегати на Националната конвенция на Републиканската партия, особено играчите. Мразят да плащат данъци повече, отколкото да губят игри. — Ник поклати глава. — Тук няма да намериш един, който да е гласувал за Обама, ако не броим момчето, което лъска обувки в съблекалнята.

Минаха покрай тентите за сувенири, освежителни напитки, коктейли, покрай тентата на медиите — навсякъде добре облечени, добре възпитани… бели хора. Нито следа от войнствената шумотевица, предхождаща футболен или баскетболен мач, когато подпийнали фенове, боядисали лицата си с цветовете на любимия отбор, смучат бира и бомбардират с ругатни и обиди противниковите играчи. Тук почитателите на звездите се редяха търпеливо на опашка за автограф или възпитано утихваха, когато поредният играч се подготвяше да запрати топката, след което изпровождаха удара със сдържано ръкопляскане.

— Бели и възпитани. — Ник сякаш бе отгатнал мислите му. — Такива са феновете на голфа, Скот, такъв искат да виждат и спорта си. Иди в днешно време на бейзболен турнир: всички състезатели се казват Родригес и всички говорят испански. Тук никой не говори испански, Скот. Всички са БММП.

— Тайгър е чернокож.

Ник махна нетърпеливо с ръка, сякаш пропъждаше комар.

— Тайгър излиза далеч извън тесните рамки на расата. Той е най-добрият играч в историята, същинска машина за маркетинг. Той е програмиран като компютър. Освен това не е роден в гето. Не ругае, не се татуира, не показва среден пръст на феновете си като професионалните баскетболисти. Напротив, усмихва се. Говори учтиво. И какво рекламира? „Найки“, „Буик“… всъщност тях вече не, откакто „Дженеръл Мотърс“ фалира… „Таг Хойер“, „Жилет“, „Американ Експрес“… Продукти за бели мъже. — Ник се ухили. — Едно момче от гетото не можеш и умряло да го сложиш зад волана на буик. То не носи „Американ Експрес“, когато отива на пазар, носи патлак.

Кой знае защо, всичко това се струваше на Ник особено забавно. Изведнъж нещо привлече вниманието му и той се провикна към един от играчите:

— Ей, Джейк! Как си, момче? Да си виждал Гъската?

По шапката и дрехите на играча имаше емблеми на дузина различни търговски марки. Той се провикна в отговор:

— Тренира начален удар!

— Джейк е един от моите — обясни Ник на Скот. — Облякъл се е като пилот на „Формула едно“. Това е, защото рекламодателите гонят БММП и на игрището. Отначало „Найки“ започнаха с маратонки, но сега произвеждат стикове, топки, обувки и дрехи за голф. Едно време продуктите им ги рекламираха разни черни дългучи с мускули като гюлета. Сега произвеждат бели дрехи за бели мъже.

Ник Мадън се спря и гордо огледа своя свят.

— Това е най-бялото място в Америка: турнир по голф за професионалисти. Не се провежда в някое гето, Скот, а в кънтри клуб в бяло предградие. Защото тук живеят белите мъже с много пари.

 

 

Откриха Гъската на тренировъчното игрище — пиеше бира от алуминиева кутийка и дращеше нещо в бележника си. Беше седнал върху червена чанта за голф с надпис Пийт Пъкет.

— Здрасти, Гъска! — каза Ник.

Клайв Долтън, по прякор Гъската, не отговори и дори не вдигна глава да ги погледне. Беше нисък и тантурест, с къси крака, които се подаваха от торбести бели бермуди, и мускулести рамене, издули до пръсване бялата тениска, на която пишеше: Я да видим сега, кой ти е асистент? Шапката му беше килната назад, разкривайки загорялото му, мокро от пот лице. Посивялата му коса беше вързана на опашка, а козята му брадичка имаше нужда от подстригване. Приличаше на строителен работник.

— Какво искаш бе, педал?

— Господи, още ли си ми сърдит? Стига, Гъска, човекът умря! — Ник се обърна към Скот. — Аз го уредих за асистент на Трей, а сега ми се сърди, че Трей го е чупил. — После попита Гъската: — Къде е Пийт?

— Обядва. — Той вдигна бирата си. — Аз съм на течна диета. — Кимна към Скот. — А кой е зрителят?

— Това ли е прословутият бележник с дистанциите? — попита Скот.

— Имам по един за всяко игрище от турнира. Сам си ги правя, измервам в крачки разстоянието между всеки две дупки, поливачки, бабуни и така нататък. — Той погледна Скот и попита: — А ти кой си и какво искаш да кажеш с това „прословут“?

— „Прословут“ значи „печално известен“, а аз съм Скот Фени.

— Мъжът на Ребека?

— Адвокатът й.

Сега бе ред на Гъската да се усмихне. Той протегна ръка и двамата със Скот се здрависаха. Дланите му бяха едри.

— Ще направя дарение за съдебните й разноски — каза той.

— По-добре си запазете парите, за да си наемете ваш адвокат.

Гъската дръпна ръката си.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Къде бяхте миналия вторник?

— Бях с Пийт, на състезание.

— Къде по-точно?

— На Открития шампионат в Орландо, Флорида — отговори му Ник. — Пийт игра в четвъртък и петък, не успя да се класира. С други думи, не е играл през почивните дни.

— Всъщност — добави Гъската — Пийт не игра и в петък. От самото начало не беше във форма, изпадна в нервна криза, хвърли стика по съдията и беше дисквалифициран.

Ник се намръщи.

— А аз това защо не го знам?

— Може би защото Пийт е голям мъж и не е длъжен да се отчита всеки ден пред фукливия си агент. — Гъската вдигна рамене. — Или пък е забравил.

В този момент вниманието му привлече засукана мацка по бюстие и минипола, която пристъпваше с мъка по тревата на високите си токчета. Гъската се наведе на една страна, сякаш искаше да надникне под полата й.

— Тая вечер някой ще удари джакпота — отбеляза замислено той.

— Взе ли си виаграта? — попита го Ник.

Двамата се засмяха и плеснаха дланите си във въздуха. При вида на едно хубаво момиче сръднята им бе преминала. А наоколо беше пълно с такива оскъдно облечени нимфи, които се скитаха привидно безцелно по тревата, обирайки мъжките погледи.

— Търсят да се обесят някому на шията — каза Гъската.

— Може да е нисък, плешив, дебел, сипаничав — добави Ник, — важното е да има мангизи. Знаеш ли защо не носят нищо отдолу?

— Кой, играчите ли?

— Не бе, мацките!

— Дори не смея да си представя.

Ник се ухили като тийнейджър с порносписание.

— Сядат на тревата и чакат някой играч да мине покрай тях, за да разтворят крака и да му направят „снимка“.

Гъската се засмя гърлено.

— Мамка му, всеки път, когато с Трей се появяхме на игрището, ни посрещаше шпалир от разтворени крака. Операторите внимаваха да не ги хващат в кадър, за да не ги види цяла Америка в неделя сутрин.

Скот се опита да върне разговора към убийството.

— В четвъртък вечер ти в Орландо ли беше отседнал?

Гъската с неохота отлепи очи от задника на мацката.

— Не. Върнах се в Остин.

— По кое време пристигна?

— Към пет.

— От Остин до Галвестън е около четири часа с кола. Можел си най-късно в девет да си там. Смъртта е настъпила около полунощ.

— Не съм го убил аз.

— Бил ли си някога в къщата му на брега?

— Изобщо не съм стъпвал в Галвестън.

— Че не си ли пътувал с Трей?

Гъската изпръхтя презрително.

— Нещата не стават така. Играчите пътуват с частни самолети. Тайгър например си има собствен. А ние, асистентите, пътуваме с граждански полети. Като си плащаме сами билета. Играчите отсядат в петзвездни хотели, докато ние се блъскахме по двама в стая в някой мотел.

— Би ли се явил на детектор на лъжата?

— За да докажа, че отсядам в евтини мотели?

— За да докажеш, че не си убил Трей.

— Никой не ми е предявил обвинение.

— В четвъртък вечер в Остин ли отседна?

— Аз живея в Остин.

— Имаш ли свидетели?

— Че живея там?

— Че същата нощ си бил в града.

Гъската допи бирата си, оригна се и пусна кутийката в краката си.

— Вечерта се напих.

— Къде? — попита Скот.

— В един бар.

— Някой дали ще потвърди, че си бил в този бар в четвъртък вечер?

— Останалите посетители едва ли помнят, че самите те са били там.

— А барманът?

— Това не е обикновен бар. По-скоро е нещо като дискотека.

— Значи си се напил в дискотека, но няма кой да го потвърди. Доста ти е тънко алибито, Гъска.

— Откъде да съм знаел, че ще ми трябва алиби…

— Само шест дни са изминали от смъртта му, а не ми изглеждаш много разстроен.

— Отнасяше се с мен като с парцал.

— И накрая те уволни.

— И ти смяташ, че съм го убил заради това? — Гъската се изплю. — По дяволите, ако започнем да убиваме клиентите си всеки път, когато ни уволнят, няма да останат играчи.

— Дължал ти е сто хиляди.

Гъската го стрелна с поглед.

— Дължеше ми, я! Мислех да го съдя, копелето недно. А сега вече не мога. Или може би още мога?

— Освен това те е унижил пред телевизионните камери, като е взел на твое място някаква мексиканка.

— След играта я изчука.

— Какво?

— Ребека тоя ден имаше разстройство. Докато киснеше в тоалетната, Трей чукаше мексиканката в басейна.

Скот погледна въпросително Ник, който вдигна рамене, и отново се обърна към Гъската.

— Сто хиляди долара дълг… това си е доста добър мотив.

— Не по-добър, отколкото ако някой чука жена ми.

— Ти не си женен — подхвърли Ник.

Гъската посочи Скот.

— Имах предвид него… и Брет.

— Брет?! — възкликна Ник.

— Кой е Брет? — попита Скот.

— Брет Макбрайд. Играч, класира се двайсет и седми в световната ранглиста.

Скот погледна Гъската в очите.

— Трей е…

— Да, чукаше жена му — кимна Гъската.

Долната челюст на Ник увисна.

— Трей е чукал Тес?

Гъската се изсмя подигравателно.

— Че нея кой не я е чукал?

— Кога? — попита Скот.

— Когато му паднеше.

— И колко време според теб продължи това?

— Свалиха се през януари на един турнир.

— И ти не си знаел? — обърна се Скот към Ник.

Ник поклати глава.

— На моите клиенти им казвам: искам да знам само онова, което ми носи двайсет процента.

— Ти познаваше ли Тес?

Ник кимна.

— Нея всички я познават, ако разбираш какво искам да ти кажа. Миналата година Брет беше в журито на „Мис Големи цици“ в Лас Вегас. Тя се класира на второ място и след пет месеца се ожениха. По време на турнира в Рино, Невада.

— И той ли ти е клиент?

Ник отново кимна. Скот се обърна към Гъската.

— Брет знаеше ли?

— Все още са женени.

— А Ребека?

— Мисля, че не знаеше. — Гъската извади една пура от чантата с принадлежности, отхапа със зъби върха и го изплю на тревата. — Трей беше идиот — да рискува да я загуби заради Тес. Нищо лошо не искам да кажа за Тес, тя си е готина мацка, но Ребека е страхотна. Освен това имаше избор, можеше да си намери друг когато пожелаеше.

— Трей споменавал ли е някога пред теб, че смята да се жени за Ребека?

— Не.

Гъската бръкна в джоба на ризата си и извади запалка. Приближи пламъка до пурата и засмука. Гъст дим изпълни устата му. Изпусна го замислено и погледна Скот.

— Хванал си се за адвокат на бившата, а? Защо го правиш? Сигурно ти плаща с куфари от мангизите на Трей.

— Ребека няма пари. Цялото състояние на Трей отива при сестра му.

Гъската изръмжа.

— И нея я е завлякъл значи. Типично в негов стил. — Дръпна от пурата и издиша дим. — Е, отивам да се изпикая.

Той повдигна тежката чанта с принадлежностите, провря се под въжето, което отделяше терена от публиката, и се отдалечи, без да прибере празната кутийка от бира.

— Брет и Тес тук ли са? — попита Скот.

Ник поклати глава.

— Брет е играл сутринта, сега е на някакво фирмено парти. Тес ходи навсякъде с него, за да привлича корпоративни спонсори, ако разбираш какво имам предвид.

— До неделя ли са тук?

— Ако играе както досега, Брет няма да се класира, което значи, че в петък вечер ще вземе самолета за вкъщи. Ако искаш да говориш с тях, по-добре ела утре или в петък. Аз ще бъда тук.

Скот извади писалка от джоба си. Наведе се и я провря през халката на бирената кутийка на Гъската.

— Ще те черпя една бира, Скот!

— Не искам бира. Искам отпечатъците му.

— Защо?

Скот погледна нагоре. Очите им се срещнаха.

— Защото Гъската може да е забил ножа в гърдите на Трей Ролинс.