Марк Хименес
Обвинена в убийство (39)

38

Църквата беше претъпкана; всички пейки бяха заети от щатски и федерални съдии, които се бяха стекли за опелото, както полицаите се събират, когато някой техен колега загине при изпълнение на служебния си дълг. Съдия Сам Бъфорд бе умрял на поста си. Сега тленните му останки бяха положени в ковчег пред ниския подиум, върху който беше застанал Скот. Той отдавна знаеше, че моментът наближава, но въпреки това смъртта на неговия приятел и ментор го бе заварила неподготвен и сега се опитваше да фокусира насълзените си очи върху листчето в ръката си.

— Сам Бъфорд беше съпруг, баща, дядо, брат, приятел, юрист, съдия… и мой идол. За мен беше чест да го познавам лично и се надявам, че всички вие сте имали възможност да го опознаете. Сам Бъфорд беше личност, с която си струваше човек да се познава. Той ми предаде най-важния урок, който един юрист трябва да научи, за да бъде добър адвокат: справедливостта не е нещо, което може да се прочете в учебниците по право. Тя трябва да се усети, да се изживее. Тя е ролята, която един юрист си е определил да изпълнява през целия си живот. Сам Бъфорд беше подчинил живота си на тази роля. Той раздаваше справедливост всекиму поотделно всеки ден от живота си.

Скот посочи ковчега.

— Пред нас лежи един велик човек. Не богат или известен, а човек, който се грижеше всеки да получи онова, което заслужава. Човек, който направи нашия живот по-добър. Сам Бъфорд остави диря след себе си.

 

 

След погребението Скот се запозна с децата и внуците на съдията, здрависа се с колеги адвокати, които не бе виждал от години. Накрая се сблъска и с Дан Форд.

— Господи, Скоти, какво ти става?! Да защитаваш Ребека по дело за убийство…

— Тя е невинна.

— Ребека няма пукнат цент. Отново работиш без заплащане. — Дан поклати глава. — Поредната изгубена кауза, а, Скоти?

Може би, помисли си Скот.

— Направо не е за вярване — продължи Дан. — Допреди две години тя живееше в разкошна къща в Хайланд Парк, а до седмица-две може да се озове в килия три на два. Господ я наказва, защото те остави. Наистина ли е вземала кокаин?

Скот кимна.

— Имаш късмет, че се отърва от нея.

Дан го потупа бащински по рамото, сякаш утешаваше дете, загубило мач.

— Чувам, че Бъфорд те е предложил за свой заместник.

Скот отново кимна.

— Милион срещу сто шейсет и девет хиляди годишно. Никой адвокат с две гънки на мозъка не би се поколебал кое да избере.

— Е, аз може би съм изключение.

— Помисли си за момичетата, Скот, кое ще бъде по-добре за тях.

— Само за това мисля.

Дан огледа присъстващите.

— Симпатични хора — каза той. — За последен път бях на погребението на Мак. Бях назначен за изпълнител на завещанието му, получих си трите процента комисиона, както си му е редът. Двайсет и четири милиона. Добре й дойдоха на фирмата.

— Дори ракът на простатата си има добрите страни, а, Дан?

— Четирийсет години работих за Мак. Понеже Кларк не е между живите, Джийн получи цялото му състояние. Та тя беше омъжена за него има-няма единайсет години, как така ще взема всичко?! И въпреки това прибра над седемстотин милиона. Не е зле за единайсет години брак. Чувам, че процесът щял да се предава по телевизията.

— Съдийката иска да прави кариера на наш гръб.

— А, жена ли е? Мамка му, това не е хубаво. Е, бих я посъветвал да внимава. Предаването на живо на делото е нож с две остриета, може да й се забие в задника.

— Между другото, задникът й никак не е лош.

Съдия Морган се бе приближила незабелязано и изведнъж застана до тях. Когато я видя, Дан Форд се облещи.

— Дан — каза Скот, — запознай се със съдия Шелби Морган. Госпожо съдия, това е адвокат Дан Форд, старши съдружник във „Форд-Стивънс“.

— „Форд-Фени“ — каза Дан. — При условие че успея да прилъжа Скот с чара… и с парите си.

— Не знаех, че ще бъдете на погребението, госпожо съдия — каза Скот.

— За нищо на света не бих се лишила от тази възможност. Събитие номер едно на годината в правните среди. Какво ще кажеш да си вземем заедно такси за летището?

— Добре, след половин час.

Съдия Морган се обърна и се отдалечи под възхитения поглед на Дан Форд.

— Страхотен задник, наистина.

Но мисълта му много бързо се върна на любимите му теми: правото и парите.

— Помисли си, Скот: „Форд-Фени“.

— Дан, от шест седмици не мога да мисля за нищо друго, освен за това гадно дело.

— Гадно, а?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Е, с бившите съпруги е така.

 

 

— Бърбън с лед — каза съдия Морган на стюардесата. — Двоен.

— Минерална вода — поръча за себе си Скот.

Той се облегна и разхлаби вратовръзката си. Двамата бяха дошли заедно с такси на далаското летище и сега седяха един до друг в самолета за Хюстън. Повечето пътници отказваха традиционните безалкохолни напитки, минерална вода и кафе, които предлагаше стюардесата, и си поръчваха нещо по-силно. Шелби Морган не направи изключение.

— Погребенията ме депресират — каза тя.

Стюардесата сложи хартиени салфетки върху масичките им и подаде на Скот минералната вода, а на съдийката — чаша с кубчета лед и две шишенца бърбън.

— Ох, слава богу!

Шелби Морган отвъртя с отработен жест капачките и сипа уискито върху леда. Отпи наведнъж половината, пое дълбоко въздух и бавно издиша. Когато алкохолът се разля по вените й, страните й порозовяха. На Скот му се стори още по-привлекателна.

— Хубава реч, Скот. Познаваше ли го добре?

— Да.

— И той искаше да го наследиш на поста му?

— Да.

Тя пресуши до дъно чашата си и направи знак на стюардесата да й донесе още веднъж от същото.

— А сега могат да те препънат политически съображения.

— Имам и други опции.

— „Форд-Фени“. Старши съдружник в една от най-богатите адвокатски кантори в Тексас. Малко адвокати, които познавам, биха отказали подобна възможност.

Стюардесата се появи с нова чаша лед и още две шишенца бърбън. Съдийката си ги сипа със същото отработено движение.

— Ходи ли вече във ФБР? — попита тя.

— За какво?

— Отпечатъци, проверки за благонадеждност и така нататък.

— Няма смисъл. Постът е твой.

Тя вдигна ръце с опакото нагоре и разпери пръсти.

— Никога досега не са ми вземали пръстови отпечатъци. Когато снеха отпечатъците на Ребека, мастилото не съсипа ли маникюра й?

— Не ти ли снеха отпечатъци, когато те избраха за окръжен съдия?

Тя поклати глава.

— Окръжните съдии не се подлагат на проверка за благонадеждност, тях просто ги избират. Но ще я издържа. Никога не съм арестувана, дори в колежа.

— Наистина ли смяташ да се преместиш в Далас, за да бъдеш федерален съдия? Много по-голям е от Галвестън, има непрестанни задръствания, престъпност…

— … бутици, „Нийман Маркъс“. Любимата ми марка.

— Е, тогава Далас ще ти хареса.

— Освен това там са „Далас Каубойс“. Знаеш ли, че в университета бях мажоретка през всичките четири години?

— Обичаш ли футбола?

— Обичам футболистите — каза тя, обърнала глава към него; в очите й проблесна закачливо пламъче. — Дори бившите.

— Няма бивши футболисти, както няма и бивши мажоретки.

— Като жена ти.

— Бившата ми жена.

Шелби Морган поклати глава.

— Още не мога да повярвам, че си се съгласил да я защитаваш. Сигурно много я обичаш. — Очите й помръкнаха. — Мен никой мъж не ме е обичал така.

— Може би ти не си обичала никого.

— Ти вярваш ли, че тя те е обичала?

— Вярвам, че е невинна.

— Надявам се да си прав заради кариерата ти. — Тя пресуши и второто си питие. — Както и да е, да говорим за мен. Пет години в Далас ще минат бързо, после ще се ориентирам към Вашингтон, а ти може да заемеш мястото ми.

— Пет години?

Тя кимна.

— Искам един ден да стана министър на правосъдието. Все още съм млада за поста, затова ще изкарам пет години като федерален съдия, ще гледам няколко важни дела, после ще се целя по-нагоре.

— Жена с амбиции.

— Знаеш ли как наричат една жена без амбиции? Съпруга. От мъжете искам единствено секс. — Тя хвърли дяволит поглед към Скот. — Ти не би ли се явил на един кастинг при мен?

Вероятно изражението му го бе издало, защото тя избухна в смях.

— Не се панирай, Скот! Сексът е развлечение, не задължение. Аз съм жена, която знае какво иска и как да си го набави.

Сините й очи го пронизваха изпод притворените клепачи. Шелби беше само с две години по-възрастна от него, но изглеждаше с десет по-млада. От всяка пора на тялото й бликаше неустоима съблазън. Първо Рене Рамирес, а сега Шелби Морган.

— Няма ли подходящи мъже на острова? — попита той.

— Не желая да се обвързвам — отвърна тя. — Ти си тайнственият мъж в репортажа на Рене, нали?

— Кажи й да престане с тази поредица „Убийство на плажа“!

— Рене иска да я изтеглят в някоя от големите мрежи.

— Може междувременно да й се случи друго.

— По каква линия?

— По линия на процеса.

— О! Би било забавно.

Тя се наведе към него; Скот усети аромата на парфюма й, примесен с алкохолни нари.

— И така, Скот, какво ще кажеш за предложението ми?

Беше доста съблазнително предложение, подобно на „Форд-Фени“. Но и двете си имаха своите минуси.

— Госпожо съдия, предстои ни дело за убийство.

— Обещавам ти да не отварям дума за делото, нито за Трей… освен ако ти не искаш. — Тя му намигна. — Имаш нужда от тръпка в живота си, Скот. Личи ти. — Тя сложи длан на коляното му и леко го стисна, при което той усети как кръвта забуча в ушите му. — Помисли по въпроса, докато отида до едното място.

Тя премести празната чаша и четирите шишенца от бърбън на масичката пред него, сгъна своята, изправи се и закрачи по пътеката между седалките. Скот не се сдържа и я изпрати с поглед; късата й пола беше плътно прилепнала. Съдия Шелби Морган беше неотразимо привлекателна жена.

Изведнъж той се сепна. Съдия Морган живееше през три къщи от Трей Ролинс. Тя току-що го бе нарекла „Трей“. Не „мистър Ролинс“, не „жертвата“, а „Трей“. Сякаш го познаваше лично.

Погледът му се спря върху празните шишенца от бърбън.