Марк Хименес
Обвинена в убийство (31)

30

— Откри ли откъде изтича информация?

— Не.

Пликовете с отпечатъците на Пийт и Били Джийн Пъкет лежаха върху бюрото на окръжния прокурор. Рекс разглеждаше замислено бутилката с уиски, която Скот бе задигнал от караваната.

— Браво на теб! Сега ще ги дам на Ханк да ги пусне през системата. — Той връчи на Скот някакъв документ. — Телефонни разпечатки, проверихме номерата. Едно име привлече вниманието ми: Гейб Петрочели.

— Кой е той?

— Букмейкър, работи директно с Лас Вегас.

— Човек на мафията тук, в Галвестън?

— Мафията е стъпила в Галвестън още когато са го наричали Града на греха. Как според теб братята Масео са докарали Франк Синатра да пее в „Балинийз“?

— Трей е играел хазарт?

— Трей е имал телефонния номер на Гейб, а Гейб е имал неговия. Не вярвам да са си приказвали за времето.

Гейб Петрочели имаше къдрава черна коса, широк гръден кош и най-косматите ръце, които Скот бе виждал. Изглеждаше между четирийсет и пет и петдесетгодишен. Беше собственик на бар — „Барът на Гейб“, който се помещаваше в реставрирана викторианска сграда на Странд авеню в квартала с нощните заведения около пристанището. Барът беше още затворен, но Скот бе дал визитката си на охраната и Гейб се бе съгласил да го приеме. Двете горили на входа накараха Луис да чака отвън и пуснаха само Скот при шефа, след като щателно го претърсиха за оръжие и записващи устройства. Сега Скот и Гейб седяха в едно сепаре в задната част на заведението, докато горилите гледаха „Семейство Сопрано“ на големия телевизор над барплота.

— Много обичат тоя сериал — каза Гейб, после се позасмя и отпи от еспресото си. — Адвокат с бодигард, а? Харесва ми. Издава стил.

— Старая се — каза Скот и посочи с жест наоколо. — А заведението си го бива.

— Навремето е било луксозен бардак. Всичките тези стари сгради по Странд авеню си имат история. След Айк само това остана от Галвестън… едната история.

— Значи ти си букмейкър?

— Италианците въртят бизнеса със залаганията на този остров още от времето на сухия режим. Е, не е както едно време, но все още става колкото да преживее човек.

— Гейб, ти бил ли си арестуван някога?

Той кимна.

— Но обвиненията бяха оттеглени.

Значи неидентифицираните отпечатъци в къщата не бяха негови.

— Откога познаваш Трей?

— От малък. Е, не лично, все пак имаме двайсет години разлика, но бях чувал за него. Всички на острова знаехме кой е. Запознахме се по-късно, в клуба. Симпатичен младеж.

— Обичаше ли хазарта?

— Обичаше тръпката. Играеше с високи залози. Много спортисти го правят.

— На какво залагаше?

— Най-вече на футболни мачове. Поне при мен беше така. Но не правеше високи залози, само по няколкостотин хиляди. Големите дългове ги натрупа по казината.

— Във Вегас ли?

— Къде ли не. Трей знаеше наизуст разстоянието от всеки турнир до най-близкия индиански резерват.

— Индиански резерват?

— Там са казината. Резерватите са като суверенни нации и имат разрешение от Конгреса да строят игрални заведения. Но понеже индианците не разбират нищо от покер и рулетка, големите казина стопанисват заведенията им на концесия и си делят печалбата. Понастоящем в резерватите има стотици игрални зали, които прибират двайсет и шест милиарда печалба годишно. Всеки индианец е милионер. Навремето белите са им отнели земята, сега те прибират парите на белите.

— Колко е дължал Трей на казината?

— Петнайсет милиона.

— Петнайсет милиона?! Че как ги е натрупал?

— Много лесно. Той залагаше на всичко. Покер, двайсет и едно, рулетка, каквото се сетиш. Като играеш с чипове по десет хиляди и загубиш сто чипа за една вечер, това си е кръгъл милион.

— Мафията ли го уби?

Гейб дори не мигна.

— Не мисля, че е мафията.

— Защо?

— Първо, ако бяхме ние, щях да знам. За мен смъртта му дойде като шок. Освен това той беше добър клиент, винаги намираше начин да се издължи, и то с лихва.

— И второ?

— И второ, нашите хора нямаше да го наръгат с нож в собствената му спалня. Така остават следи, отпечатъци, ДНК. Щяха да го отвлекат, да го закарат с някоя гемия навътре в морето и да го нарежат на парчета за храна на акулите. А нищо такова не се е случило. С две думи, не мисля, че са нашите.

— Карин, ти винаги си била честна с нас — каза Бу и погледна към Шами, която кимна. — Ще бъдеш ли честна и сега?

— Да.

— Смяташ ли, че мама е убила Трей?

— Не.

— А смяташ ли, че ще може да е добра майка на мен и Шами?

Карин помисли и каза:

— Съмнявам се.