Дейвид Кази
Джакпот (34)

34.

Сряда, 26 декември, 11:52 ч.

Шест години преди Джулиъс Уийлър да купи печелившия лотариен билет от „Щастливият Лу“, един новоизбран републикански сенатор от Уайоминг на име Тед Доусър се чудеше как да увеличи своята популярност. В партията му го смятаха за изгряваща звезда, самият той кроеше планове да се включи в кандидатпрезидентската надпревара след някой и друг мандат. Преди това обаче трябваше да направи име, за да не се превърне в някой от онези неудачници, които се включват в първичните избори, без никой да е чувал за тях.

Тед Доусър бе прочел статия в списание „Икономист“, посветена на популярността на лотарийните игри в Европа, и бе решил, че американското правителство трябва да направи нещо по въпроса. Защо и Щатите да не се позабавляват? Година по-късно той внесе в Сената законопроект под номер 815, станал известен и като Закона за националната лотария. Почти мигновено цялата нация бе запленена от възможността да спечели джакпот, който нарастваше експоненциално всяка седмица.

Първоначално членовете на Конгреса се противопоставиха на идеята да притиснат по този начин щатските лотарии, които трябваше да бъдат принесени в жертва на олтара на националната игра. Някои конгресмени изразиха чисто теоретични опасения, свързани с нарушаването на Търговската клауза^[1] и Четиринайсетата поправка^[2], която повечето американци или не разбираха, или пет пари не даваха за нея. Първоначалните социологически проучвания, извършени на територията на цялата страна, показаха, че над осемдесет процента от американците подкрепят въвеждането на национална лотария. И когато членовете на Конгреса проумяха, че подкрепата им за този законопроект ще осигури преизбирането им за нов мандат, те бързо използваха целия си авторитет и влияние, за да ускорят неговото приемане. Законопроектът бе одобрен набързо и от сенатската бюджетна комисия, след което бе внесен за гласуване и в самия Сенат.

Законопроектът бързо спечели подкрепата на някои от най-влиятелните лобистки кръгове. Националният съвет на учителите се изказа в негова полза, след като сенатор Доусър обяви, че седемдесет процента от приходите от продажба на билети ще отиват за нуждите на образованието. Асоциацията на търговците на дребно също подкрепи законопроекта, изхождайки от логиката, че всяко нещо, което привлича повече клиенти в магазините — и съответно ги кара да харчат повече пари — благоприятства търговията. Всъщност въпросната асоциация посрещна законопроекта толкова ентусиазирано, че организира цели две пресконференции в деня, в който сенатор Доусър го внесе за обсъждане.

Както можеше да се очаква, шепа леви демократи възразиха категорично, че лотарията е регресивен данък, с който се облагат бедните. Макар и неочаквано на пръв поглед, крайнодесните екстремисти се обединиха с левите демократи в борбата си срещу законопроекта, но поради съвсем друга причина. Те бяха убедени, че създаването на национална лотария е поредната крачка към моралната поквара на нацията.

Въпреки усилията на това малобройно, но изключително гласовито малцинство, законът за националната лотария бе приет от Сената с 86 гласа „за“ и 14 гласа „против“. Успоредно с увеличаването на популярността на закона сред обществеността, растеше подкрепата за него и в Конгреса, където той бе приет с огромно мнозинство. Против гласуваха едва двайсет и трима конгресмени. Двайсет и четири часа по-късно президентът подписа законопроекта и го превърна в закон. Така бе създадена първата общонационална лотария в американската история. В закона обаче имаше клауза, която уточняваше, че правителството няма да носи отговорност за изплащането на джакпота и няма да дава никакви гаранции, свързани с него.

И така треската, наречена „Суперлото“, покори американския народ.

Преди да бъде отпечатан първият билет обаче, Конгресът трябваше да възложи някому организирането на лотарията. Така се стигна до избирането на седемчленна комисия, която да подготви съответната тръжна документация и да оцени офертите на кандидатите, процедура, която би трябвало да спести пари на данъкоплатците, като възложи изпълнението на кандидата, поискал най-малко пари. Следването на подобна логика обаче винаги излиза прескъпо, особено когато нещо се обърка и на сцената се появят адвокати. Оферти подадоха четири компании, но членовете на комисията декласираха три от тях и така организирането и провеждането на националната лотария бе възложено на „Фулс Голд Трейдинг Партнърс“.

Четирима членове на комисията намериха пропуски в документацията на останалите трима кандидати. А обстоятелството, че тези доблестни обществени служители пътуваха напълно безплатно до дестинация по свой избор на борда на корпоративния самолет на „Фулс Голд“, не се дължеше на обикновена случайност. Заобикалянето на федералните закони, регулиращи обществените поръчки и конфликта на интереси, беше станало напълно възможно благодарение на многобройните вратички в тях. Всъщност вратичките не бяха чак толкова малки — през тях можеше да мине цял камион например и пак да остане достатъчно място. Разбира се, никой никога не се опита да ги затвори, понеже залозите — с други думи, подкупите — бяха прекалено високи.

Компанията „Фулс Голд“, която организираше лотариите в една дузина щати, запретна ръкави и се залови на работа. Тя нае рекламна агенция, която предложи три имена за лотарията, а именно „Суперлото“, „Мегапари“ и „Кеш бомба“. Фокусните групи не харесаха последното название, тъй като напомняло за ислямски тероризъм, и се отнесоха най-благосклонно към „Суперлото“ най-вече заради логото, което представляваше банкнота от един долар с човешки облик, широка усмивка, шапка и бамбуково бастунче. Името на талисмана беше Бъки и той се озова в епицентъра на колосална маркетингова кампания. Седмици преди първите билети да бъдат пуснати в продажба, образът на Бъки грееше от чаши за кафе, кутии за сандвичи, автобуси на градския транспорт, влакове в метрото…

След като спечели договора. „Фулс Голд“ се нанесе в лъскав нов небостъргач в центъра на Атланта и пръсна луди пари за обзавеждане. В рамките на две седмици компанията нае хиляда и петстотин нови служители. Създаде регионални офиси на различни места из цялата страна, сключи договори за телевизионно и онлайн излъчване на седмичното теглене на тиража, одобри дизайна на фишовете, изпробва машините, които продаваха билети… И най-важното, сключи договор за застраховка. При положение че седемдесет процента от приходите отиваха за образование, а други двайсет процента бяха отделени за изплащането на печалби и режийни и оперативни разходи, въпросната застраховка бе от изключително важно значение. „Фулс Голд“ се бе самозастраховала за първите десет милиона, но по-големите суми бяха застраховани в „Меридиън Риск“.

„Меридиън“ на драго сърце презастрахова големите джакпоти с помощта на сложна схема от застрахователни и презастрахователни договори. В края на краищата, от гледна точка на пазарните отношения при капитализма рискът е стока като всички останали. И можеше да се купува и продава, като царевица например.

 

 

— Защо не седнем? — предложи Макинли и се насочи към продълговатата дъбова маса. На Саманта й се стори, че той заплита крака и едва не се спъва.

— Добре — съгласи се тя и се настани на един стол откъм дългата страна на масата. Паскуале седна между нея и Макинли.

Сам забеляза, че Макинли е облечен в скъп костюм, но вратовръзката му е разхлабена, а ризата — извадена от колана. Всъщност ризата изглеждаше така, сякаш отдавна не е била затъкната на мястото си. А това беше доста необичайно за висш мениджър, и то сутрин. Стори й се освен това, че Макинли лъха на водка.

— Е, поздравления — започна той.

— Благодаря.

— Това са много пари — каза Макинли, като наблегна на „много“.

Саманта кимна.

— Ще ми кажете ли как се сдобихте с това съкровище?

— Бях на работа — обясни тя, — един колега отиде да купи билети и го помолих да вземе един и за мен.

— Наистина ли? — възкликна шумно Макинли. — Невероятно! Това е просто невероятно!

По челото му избиваха капчици пот.

— Нали знаете, че това е най-големият джакпот в историята на „Суперлото“?

— Да, мисля, че го споменаха в новините.

— Новините — повтори той. — Обичам новините.

— Господин Макинли, да не би нещо да не е наред? — попита Паскуале.

— Нещо да не е наред? — повтори отново Макинли.

След което бръкна в джоба на сакото си, измъкна оттам плоска бутилка и отпи една много дълга глътка.

— Предполагам, че това не е портокалов сок — отбеляза Саманта.

Макинли плесна с длан по масата и се разсмя силно.

— Искаш ли да си пийнеш?

Саманта поклати глава.

— Ами ти, каубой? — попита Макинли и подаде бутилката на Паскуале. — Като те гледам, една глътка май ще ти се отрази добре.

— Вижте какво, господин Макинли, ще се радваме да задействате процедурата колкото се може по-скоро.

Макинли обаче отпи отново.

— Няма да има никаква процедура — отвърна той. Настроението му помръкна видимо.

Саманта постави ръце на масата и понечи да каже нещо.

— Може ли — изпревари я Макинли и вдигна длан, за да не позволи на победителката в лотарията да вземе думата. — Може ли?

Саманта се облегна на стола си с надеждата тази откачалка все пак да каже нещо смислено.

— Позволете да ви разкажа една история — започна той. — Когато „Фулс Голд“ спечели поръчката за провеждане на „Суперлото“, компанията трябваше да се справи с куп задачи. Можете ли да се досетите коя бе най-важната сред тях?

Погледна първо към Паскуале, сетне към Саманта. Никой от двамата не обели и дума. Саманта усети как някакво смътно тревожно усещане постепенно затяга примката си около врата й, както питон притиска жертвата си.

— Май говоря прекалено бързо за вас. Позволете да забия един въпрос, както казват чернокожите. Откъде според вас идват парите, с които се изплащат печалбите?

Паскуале и Саманта отново не казаха нито дума.

— Сигурно си мислите, че идват от продажбата на билети?

— Предполагам, че част от тези пари наистина идва от продажбата на билети — отвърна Саманта, просто защото реши, че трябва да каже нещо все пак. Притесняваше се, че ако не каже нещо, Макинли може да реши, че тя се кани да припадне.

— Е, грешите — уведоми ги той.

Отпи за последен път от шишето и пресуши и последната капка водка. Сетне го захвърли на масата.

— Е, грешите — повтори тихо.

В този момент всичко си дойде на мястото. Саманта се досети за причината за появата на Макинли, странния му вид и още по-странната история, която се опитваше да разкаже.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Паскуале.

— Застраховката — обясни му Саманта. — Опитва се да ни каже, че не са застраховали джакпота. Не разполагат със средства, с които да го изплатят.

— Кажи й какво е спечелила, Дон!^[3] — извика Макинли, чиито мисли се върнаха отново към онзи ужасяващ телефонен разговор, който бе провел преди три нощи и който бе прекъснал онзи прекрасен танц на Криста върху тавата с макарони и сирене.

 

 

— Трябваше да я платим в сряда — беше казал Бърнард Шелтън, финансовият директор на „Суперлото“.

— За какво говориш? — бе попитал ядосаният Макинли. Сетне се досети и възкликна: — Господи! Не ми го казвай!

— Съжалявам, сър!

Зави му се свят.

— Чувате ли ме, сър?

— Не. Повтори, ако обичаш, защото не мога да повярвам на ушите си, по дяволите!

Ардън почувства как сърцето му буквално пропада, сякаш скелето, което бе крепяло вътрешностите му, беше рухнало внезапно. Изведнъж почувства спешна нужда да отиде до тоалетната, но краката му отказаха да се подчинят на командата. Не се съмняваше обаче, че ако веднага не отиде до тоалетната, ще се подмокри на място. Ей така, както си стоеше с мобилния телефон, долепен до ухото му, неспособен да направи и една крачка. Изпълни го най-чист неподправен ужас, който наля допълнителна тежест в краката му. Мина му през ум дори да помоли Криста да забие лицето му в макароните и го да притисне там, докато спре да диша. Тази съдба най-вероятно щеше да бъде за предпочитане пред онази, която го очакваше.

— Бърни, ще си направиш ли труда да ми обясниш как сме допуснали това да се случи?

Сега вече Ардън Макинли крещеше. Парализата на краката му бе изчезнала и той крачеше нервно из стаята. Спешната нужда да отиде до тоалетната бе отминала, но само защото той бе свършил работата си в панталоните. Не го забелязваше обаче, тъй като цялото му внимание бе насочено към апокалипсиса, пред който се бе озовала неговата компания.

— Трябваше да я платим в сряда — повтори тихо Бърни, който имаше предвид месечната премия, която гарантираше валидността на застрахователната полица. Застрахователната полица, която освобождаваше „Фулс Голд“ от задължението сама да изплаща десетките милиони долари месечно.

— Да, зная, че трябваше да я платим в сряда, Бърни — отвърна Ардън, без да обръща никакво внимание на Криста и макароните със сирене, които започваха да засъхват по краката й. — Всички знаят, че трябваше да я платим в сряда. Опитвам се да разбера защо не сме я платили. Усещаш ли разликата, идиот такъв?

— Трябваше да я платим в сряда — повтори Бърни, защото нямаше какво друго да каже. Не можеха да построят машина на времето, с която да се върнат два дни назад, а това означаваше, че не са в състояние да направят каквото и да било. Какво значение имаше защо не са платили вноската? Това нямаше да промени нищо.

— В кабинета ми — нареди Макинли. — След трийсет минути!

Трийсет минути по-късно Ардън Макинли вече пиеше уиски със сода (предимно уиски), докато кръстосваше нервно от единия до другия край на голямата конферентна зала във „Фулс Голд“. Бе направил поне двайсет дължини, както се изразяват плувците, докато Бърнард Шелтън и Виктория Дийн, главният оперативен директор на компанията, прелистваха нервно застрахователната полица, сключена с „Меридиън“. Макинли отлично съзнаваше, че нищо не е в състояние да промени факта, че джакпотът, изтеглен в четвъртък вечерта, не е бил застрахован. Въпреки това нареди и на двамата да продължат да четат, тъй като противното би било равносилно на самопризнание, че са тотално прецакани.

— Имам един въпрос — обади се изведнъж Ардън Макинли.

Той се покашля и запрати празната чаша за уиски в стената, където оловният кристал експлодира като бомба. Миниатюрни парченца стъкло се забиха в лицето му, но той като че ли не забеляза това. По бузите му потекоха тънки струи кръв, които наподобяваха кървави сълзи. Тази зловеща гледка преследва Бърнард Шелтън до края на дните му. Двамата служители на Ардън Макинли седяха безмълвно в очакване шефът им да зададе същия този въпрос, макар отлично да знаеха, че съвсем не е необходимо да му отговарят, тъй като мълчанието им беше повече от достатъчно.

— Компанията разполага ли с такива средства? Искам да кажа… представете си, че щастливият победител в лотарията се появи в някой наш офис в сряда сутринта — добре че има коледни празници, та да се опитаме да свършим нещо междувременно — и ние му връчим чека. Възможно ли е това?

Виктория заби поглед във вътрешния правилник на „Суперлото“, сякаш отговорът се криеше в него. Шелтън продължи да прелиства застрахователната полица, анализирайки плюсовете и минусите на това да уведоми шефа си, че към дадения момент „Фулс Голд Трейдинг Партнърс“ разполага с цифром и словом двайсет и един милиона долара, депозирани в различни сметки.

— Не, не мисля — отвърна тихо той. — Не мисля.

Ардън Макинли, чието лице продължаваше да кърви, седна в далечния край на масата и грабна една подложка за чаши, която се плъзна като хокейна шайба между дланите му, оставяйки диря от миниатюрни капчици конденз. Джакпот, който компанията не можеше да плати! А това бе единственото проклето нещо, което се очакваше от тази компания — да изплаща награди!

Опита се да си представи какво ще се случи, когато късметлията се появи с билета. Печалбите от петдесет до пет хиляди долара се изплащаха в местните офиси на „Суперлото“, където печелившите билети се проверяваха и сумите се даваха с чек от касиерките. Победителите, спечелили джакпота, също посещаваха местните офиси, но след проверка на билетите им взимаха самолета за Атланта, където взимаха участие в пресконференция, по време на която получаваха огромен чек.

В този случай обаче събитията щяха да се развият по съвсем друг сценарий.

Е, поздравления за голямата печалба. Има обаче една подробност. Не ни стигат малко пари. А, и между другото, тази сутрин внесохме във федералния съд в Атланта молба за обявяване в несъстоятелност. Най-вероятно няма да получите нито цент. Благодаря ви за участието!

„Суперлото“! За да спечелите, трябва да си купите билет!

Несъмнено Ардън Макинли щеше да бъде призован пред специална комисия, назначена от Конгреса, където щеше да му се наложи да отговори на куп неудобни въпроси. Стотици хора щяха да останат без работа. Победителят щеше да заведе съдебен иск срещу „Фулс Голд“ и процесът да се проточи през следващите пет години. Замисли се ужасен дали съществува вероятност да се озове зад решетките.

— Може ли някой да включи телевизора? — попита тихо Ардън Макинли.

Шелтън стана от мястото си и включи малкия телевизор с плосък екран, монтиран в единия ъгъл на заседателната зала. На екрана се появи местен канал, част от мрежата на „Фокс“, който излъчваше повторение на „Шоуто на Зайнфелд“. Ардън зяпна безизразно екрана.

— Остава ни надеждата победителят да не се появи — каза Виктория.

— Какво? — попита Ардън Макинли, изпаднал вече в тежка депресия. В същия този момент той се опитваше да изчисли шансовете гигантски астероид да удари Земята в оставащите до сряда дни. Винаги има шанс, утешаваше се той. Ако се вярва на научнопопулярните канали от рода на „Дискавъри“, астероидите едва ли не се редят на опашка в космоса, за да пробият дупка в нашата планета.

— Нали знаете, че ако билетът не бъде представен в рамките на шест месеца — обясни Виктория, — той става невалиден. Може да извадим късмет и победителят така и да не се появи. Може да изгуби билета или да стане нещо друго.

— Не мисля, че шансовете това да се случи са особено големи — възрази Шелтън. — Не би трябвало да залагаме на подобно развитие.

Ардън Макинли не обърна никакво внимание на забележката му, тъй като разсъждаваше трескаво върху казаното от Виктория. Най-много му хареса онази част, в която се казваше: „Ако билетът не бъде представен“. Изведнъж всичко му се проясни. Ако билетът не бъде представен навреме, печалбата няма да бъде изплатена. Подобни неща се случваха от време на време, особено с билетите, които печелеха по-малки суми, онези, които бяха познали три, четири и дори пет от печелившите числа. Да, това беше вариант!

— Напомнете ми къде е бил продаден печелившият билет? — попита Ардън.

— В малък магазин за хранителни стоки в Ричмънд, Вирджиния.

Точно така, каза си Макинли. Това му се стори напълно подходящо, поетично дори. Ричмънд беше нещо като духовен побратим на Атланта! И двата града бяха изгорели до основи по време на Гражданската война, и в двата града имаше много фамилии, които копнееха да ги напъхат в машина на времето и да се върнат в средата на деветнайсети век. Това е знак свише, каза си Макинли. Не беше сигурен само знак за какво…

В главата му постепенно започна да се оформя план. Ако ключът към разрешаване на ужасната ситуация, в която се намираше, преминаваше през възпрепятстване на осребряването на билета, то той трябваше да открие този билет. Да го открие и унищожи. Но как да го намери? И кой да се заеме с това? На кого можеше да се довери, че няма да се опита сам да го осребри, след като го намери? Не можеше да се сети за човек, който заслужава подобно доверие.

Билетът, макар и на практика лишен от всякаква стойност за своя притежател, наподобяваше смъртоносен вирус, който можеше да унищожи компанията му. Успееше ли да намери човек, който да го проследи, лесно щеше да му обясни, че билетът е раково образувание, пуснало своите метастази из тялото на „Фулс Голд“, и подобно на всеки тумор трябва да бъде отстранен хирургически. Ардън Макинли можеше да обещае солидно възнаграждение на човека, предал му билета или доказателства за унищожаването му, а всеки опит той да бъде осребрен щеше да завърши с неуспех.

На повърхността на мислите му изникна едно име. Име, което бе чувал да споменават бизнесмени, с които бе играл голф, посещавал стриптийз барове, сключвал сделки. Да, още тогава Макинли си беше казал, че някой ден това име може да му потрябва.

И то му потрябва.

 

 

— Веднага след като представихте билета си тази сутрин — заяви той, — „Фулс Голд Трейдинг Партнърс“ внесе молба за фалит пред федералния съд в Атланта. Очаквахме да се появите.

— Не мога да повярвам! — възкликна Саманта. — Не мога да повярвам!

Върху масата бе оставено дистанционно, което Макинли взе и включи телевизора в ъгъла. Смени канала на Си Ен Би Си и в долния край на екрана се появи познатата лента, в която изписваха водещите новини.

КОМПАНИЯТА, КОЯТО ОПЕРИРА „СУПЕРЛОТО“, ПОТЪРСИ ЗАЩИТА ОТ КРЕДИТОРИТЕ СИ.

Сетне се появи още едно съобщение:

ДЖАКПОТЪТ НЕ Е ЗАСТРАХОВАН. НАГРАДИ, СПЕЧЕЛЕНИ СЛЕД 20 ДЕКЕМВРИ, НЯМА ДА БЪДАТ ИЗПЛАЩАНИ.

— Чакайте малко! — каза Паскуале, надигна се от стола си, при което трепна заради болката от счупените ребра, и тръгна към Макинли. — Вие ли пратихте онзи психопат по петите ни, за да открадне билета?

— Нямам представа за какво говорите — отвърна неискрено Макинли. Беше толкова пиян, че започна да се кикоти.

— Нямаш представа, а, мръсник такъв? Мислеше си, че като откраднеш билета, всичко ще ти се размине? Че ще продължиш да се радваш на охолния си живот и да се возиш в скапания си „Гълфстрийм“?

— Съжалявам — отвърна Макинли. — Не можете да ме укорите, че съм се опитал, нали?

— Онзи психопат се опитва да ни убие вече три дни.

Паскуале го сграбчи за яката. Саманта се надигна от мястото си, отиде при него и измъкна пияния Макинли от ръцете му.

— Имаш ли представа колко хора уби той? — попита Паскуале, след като овладя емоциите си.

— Ей, аз само му казах да ми върне билета! — отвърна Макинли. — Не съм му казвал да убива никого!

— Ти си едно отвратително нищожество!

— Да се махаме оттук — каза Саманта и сложи ръка на рамото на Паскуале. — Всичко свърши.

 

 

Макинли изчака двамата да напуснат заседателната зала, след което запали цигара и я изпуши в блажена тишина. Ситуацията беше доста неловка, но той се бе справил. Той се бе справил. Погледна часовника си. Наближаваше време за обяд. Ядяха му се макарони със сирене, което отдаде на приятните спомени, свързани с Криста. Реши да пийне още малко в колата на път за „Мама Зу“, прочут италиански ресторант, който се намираше в Орегон Хил, един от най-старите квартали на Ричмънд.

На път за асансьора мина покрай по-малката заседателна зала, където Арън Дагет съобщаваше лошите новини на Лорън Уолш и колежките й. През стъклото видя, че някои от тях плачат. Други бяха събрали длани като в молитва.

Време беше да изчезне.

Излезе през изхода откъм Банк Стрийт, където го очакваше лимузината му. Трябваше да се измъкне оттук, преди агентите на ФБР да обградят колата и да го арестуват или каквото там правеха с шефовете на големи компании, които фалират. Забеляза написаната на ръка бележка ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ, залепена на входа на „Суперлото“.

— Уф! — възкликна тихо, докато се настаняваше на задната седалка на лимузината. Бе изправен пред ситуация, която можеше да излезе от контрол и да доведе до същинска катастрофа.

Почука по стъклената преграда, за да даде знак на шофьора, чието име беше Гас Викторино, да потегли, и насочи вниманието си към бара. Макинли бе раздразнен от факта, че Викторино не си бе направил труда да излезе от колата и да му отвори вратата. Каква е ползата от частния шофьор, ако не може да се справя с такива елементарни задачи? Това определено щеше да се отрази на бакшиша му.

— Ще ми налееш ли едно? — попита някой зад гърба му. Макинли така се стресна, че изпусна чашата на пода. Обърна се и видя нечия призрачна фигура, свита в ъгъла, далеч от оскъдната светлина, която хвърляха лампите в салона.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Аз съм Чарлз Флаг.

Флаг включи осветлението над главата си и разкри всички белези от битката, която бе водил през последните три дни.

— Флаг? Господи, изглеждаш ужасно! Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя — отвърна той.

— Как, по дяволите, ме откри? Не съм ти казвал кой съм.

— Да не мислиш, че съм попаднал току-така в този бизнес?

— Добре. Както и да е. Всъщност радвам се, че си тук — каза Макинли. — Искам да ти кажа право в очите, че няма да получиш и един цент. Тя представи билета! Знаеш ли какво означава това?

— Не съм дошъл, за да искам пари.

— Чудесно! — отвърна Макинли. — Защото, знаеш ли, ти прецака всичко! Позволи на тази кучка да те надхитри! Не мога да повярвам! Свършено е с теб! Повярвай ми! Никой няма да ти възложи поръчка!

— Какво мога да кажа? Тя ме надхитри съвсем честно и почтено. Тя еволюира.

— Еволюира? Какви ги говориш, по дяволите?

— Професор Дарвин би се гордял с нея… но не и с теб.

Макинли изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи апоплектичен удар. Вените на врата му се издуха като въжета.

— Наех те да свършиш определена работа… съвсем елементарна работа, а ти се провали… провали се тотално.

— Разбирането ми за еволюцията доби нови измерения — каза Флаг. — Не бих нарекъл това провал.

— Конгресът едва ли би се съгласил с теб.

— Юридическите и финансовите проблеми не ме интересуват.

— Да, но интересуват мен. Най-вероятно ще се наложи да продам апартамента във Вейл.

— Колко си жалък!

— А ти си пълен нещастник.

— Искам да те попитам нещо — каза Флаг. — Каква беше застраховката ти? Онази, която да не ми позволи да осребря билета?

— Направих дигитален запис на гласа ти, когато ти позвъних — обясни Макинли. — Сетне качих записа и информацията за теб в базата данни на компанията. Анализът щеше да те идентифицира като наш служител, което означава, че нямаш право да участваш в лотарията и да печелиш награди.

— Не че това би имало значение — отвърна Флаг.

— Защо смяташ така?

— Ами на първо място, защото от самото начало билетът не е имал никаква стойност.

— Да, но ако никой не бе дошъл да го осребри, компанията нямаше да фалира.

— Това няма никакъв смисъл — възрази Флаг. — Застраховката ти е била излишна!

Сега вече беше убеден, че си има работа с пълен идиот.

— Я изчезвай оттук — каза Макинли и махна с ръка. Сетне се обърна, за да си налее чаша уиски.

— Това е първото умно нещо, което чувам от теб — отбеляза Флаг. — Струва ми се подходящо за финална реплика.

Едва сега — но прекалено късно, за да има някакво значение — Ардън Макинли осъзна, че лимузината не е потеглила от мястото си.

— Ей… — извика той и се обърна към своя посетител.

Флаг извади пистолета си и стреля само веднъж, но право в челото на Макинли. Поклати глава, удивен от смайващата арогантност на този тип, излезе навън, заобиколи и седна на празната шофьорска седалка. Тялото на шофьора лежеше присвито на мястото до него.

Включи на първа и се вля в уличното движение. Зави на запад по Мейн Стрийт и изчезна в лабиринта от улици на града.