Дейвид Кази
Джакпот (29)

29.

Понеделник, 24 декември, 07:38 ч.

Паскуале се събуди целият разтреперан, с възпалено сухо гърло. Главата го болеше, хем му тежеше, хем го стягаше, благодарение на ударите, които бе получил първо в апартамента и после в рамката на вратата, докато се измъкваше от колата, потънала в ледените води на реката. Прасците и мускулите на бедрата го боляха от отчаяното плуване до брега. Най-остра обаче беше болката в ребрата. Всяко вдишване и издишване му причиняваше агония, при всяко помръдване сякаш нож пронизваше гърдите му. Шестте таблетки ибупрофен, които бе взел преди лягане, бяха уталожили част от болката, но неголяма част. А подобно количество едва ли се отразяваше благоприятно на черния му дроб, затова Паскуале реши да не взима повече лекарства чак до вечерта. Ако, разбира се, двамата със Саманта доживееха до вечерта.

Саманта вече беше будна, седеше на края на леглото и гледаше новините. Бяха се настанили в хотел „Камфърт Ин“ на Уест Броуд Стрийт, на няколко километра от центъра на града. Бяха избрали това място на връщане от реката предната нощ. През завесите на прозореца се процеждаше тънка сребриста ивица. Слънцето бе изгряло, но като че ли не виждаше особен смисъл да се издига на небосклона.

— Време е да ставаме — каза Саманта, когато видя, че Паскуале се размърдва в леглото.

Сетне отиде в банята. Миг по-късно се разнесе стенание на тръби и съскане на душ. Докато Саманта се къпеше, Паскуале изгледа местните новини, които започнаха с репортаж за убийството на семейство Пиърс.

— Предаваха за шефа ти — каза той, когато Саманта излезе от банята няколко минути по-късно.

— Какво казаха?

— Жена му също е убита.

Саманта зяпна смаяно.

— Ами дъщерите им?

— Репортерът заяви, че не са си били у дома, когато се е случило. Отишли да пренощуват при някаква приятелка.

— Това е добре — каза Саманта. — Все пак е нещо. Този проклет билет!

— Къде каза, че живеело онова хлапе?

— В Рейвънууд Корт — отвърна тя. — Забрави ли?

— Не, но нямам представа къде се намира.

— Нито пък аз — каза Саманта и започна да се облича. Замисли се какво трябва да свърши.

— Как е възможно да живеем толкова години в Ричмънд и да не знаем къде се намира Рейвънууд Корт? — попита тя.

— Е, това място не е точно Дисниленд — отвърна Паскуале и проследи пътя дотам с пръст върху картата, която бяха взели от фоайето на хотела, след като се бяха настанили.

— Но не би ли трябвало да зная? — настоя Саманта.

— Нима ако знаеше къде се намира Рейвънууд Корт, това щеше да промени нещо в бедняшките квартали? Спести ми речта в стил „чувствам се виновна“. Мястото е такова, каквото е. Не съм социолог. То просто съществува и е там.

Саманта настръхна при тези думи на Паскуале, а той продължи:

— Не бива да изпитваме чувство на вина, провокирано от съществуването на подобни неща — каза, без да вдигне глава от картата. — Ти си образец на постигнатата американска мечта. Никой не е подал ръка на родителите ти, когато са пристигнали тук. Справили са се сами, след което са отворили за теб вратите на света и ти си преминала през тях. После брат ти е направил каквото е направил и оттогава ти все плащаш за стореното от него. Имаш си достатъчно проблеми, за които да се тревожиш. В живота ти просто няма място за подобни неща.

— Съжалявам, между другото, че не отговорих на онова твое обаждане — каза Саманта.

Ден след избухването на бомбата Паскуале бе позвънил в дома на родителите й от Лондон. Два часа по-късно бе посетен от двама служители на британското разузнаване.

Той наведе глава и отново насочи вниманието си към картата.

— Ето го — каза Паскуале и заби показалец в някаква точка.

 

 

Пътуваха, без да разговарят, и слушаха местните новини по радиото, докато Саманта шофираше внимателно към източните квартали на града. Улиците, едва проходими на някои места, бяха притихнали, покрити под дебелото сиво одеяло на надвисналите облаци. Снеговалежът бе намалял значително през последния час, но не бе спрял и от небето продължаваха да се сипят снежинки, които се трупаха върху дебелата ледена покривка. Според метеоролозите това беше най-силната буря от десетилетия насам. Вече бе натрупала над шейсет сантиметра сняг, а това беше само началото. В Мексиканския залив се оформяше нов фронт с ниско атмосферно налягане, който щеше да се сблъска със зоната на изключително студен въздух, разположена над Атлантика.

Прекосиха промишлената зона на града, минаха покрай фабриката за ванилия на „Сауър“, чието популярно лого премигваше на фона на оловносивото небе. Изоставените складови бази на изток изглеждаха особено мрачни и запуснати в това навъсено утро. Една снимка на тази индустриална пустош бе достатъчна, за да сложи край на кариерата на общинските съветници. Пейзажът наподобяваше ядрена зима.

Няколко минути по-късно Саманта зави по Алън Авеню, което бе осеяно с жилищни блокове, облицовани с червеникавокафяв пясъчник, и стари къщи отпреди Втората световна война. Видя няколко хлапета от квартала, които бяха излезли навън и се замеряха със снежни топки, излагайки родителите си на риска да им бъде потърсена съдебна отговорност за нанесените щети. Модерен зимен пейзаж. И все пак децата бяха съвсем малко, което свидетелстваше за мащабите на бурята.

На ъгъла на „Алън“ и „Клейборн“, южно от магистралата, аудито поднесе и попадна в снежна пряспа, от която не можа да се измъкне. Паскуале излезе, за да бута, докато Саманта включи на задна, но колелата забуксуваха с такава лекота, сякаш се въртяха във въздуха. Саманта се огледа, заобиколи колата и застана до дясната й врата.

— Трябва ни пясък… или от онези гранули, които слагат в котешките тоалетни.

— Стига да не са вече използвани — пошегува се Паскуале.

— Май ще трябва да вървим пеша — каза Саманта. — Не е далеч. Как се чувстваш?

— Добре — отвърна той. — Не трябва ли да почукаме на някоя врата и да помолим да ни упътят?

Саманта прехапа долната си устна, докато обмисляше въпроса. Улицата й изглеждаше позната и изведнъж се сети защо. По време на стажа си в прокуратурата беше идвала в квартала, за да издири свидетел на нападение с утежняващи вината обстоятелства. Беше топла лятна нощ и районът гъмжеше от хора, някои самоуверени, други наплашени, някои съсипани, други отчаяно копнеещи да се измъкнат оттук, а имаше и безнадеждни случаи. До този момент Сам никога не бе попадала в подобен квартал и гледката я уплаши до смърт.

Бе почукала на няколко врати с надеждата да открие тийнейджърката, за която се предполагаше, че е станала свидетел на побоя. Почти всички отрекоха да я познават, а онези, които все пак си признаха, заявиха, че нямат представа къде е. След около час двама млади гангстери тръгнаха по петите на Саманта и тя се отказа от издирването на свидетелката. Изпоти се от притеснение. Добра се тичешком до колата си, пъхнала адвокатския си бележник под мишница. Подкара към дома, а по лицето й безмълвно се стичаха сълзи.

— Да не привличаме излишно внимание.

Тя вдигна ципа на якето си, нахлупи качулката на главата си и тръгна редом с Паскуале по улицата. Натисна бутона на дистанционното и вратите на колата й се затвориха с тихо щракване. Двамата останаха сами на улицата. Саманта придърпа нервно връзчиците, които стягаха качулката. Накрая прибра билета във водонепроницаемия вътрешен джоб на якето.

— Рейвънууд е на няколко преки южно оттук — каза тя.

— Да тръгваме тогава — отвърна Паскуале.

Поеха на юг. Снегът хрускаше под краката им. Вървяха бавно, като вдигаха високо колене. За щастие снегът бе сравнително сух, затова и панталоните им не подгизнаха от влага. Задниците им обаче замръзнаха.

Рейвънууд, по-малка по площ, но по-стара и преживяла далеч повече превратности версия на Карълтън Оукс, също бе дело на Комисията за благоустрояване на Ричмънд. Построеният през 1963 година жилищен комплекс се намираше на ъгъла на „Алън“ и „Кемпър“ и се простираше на изток до Ломбарди Стрийт. Бе застроен с четириетажни блокове, които заемаха два големи съседни парцела, и още преди много години се бе превърнал в рай на търговията с наркотици, проституцията и насилието. В комплекса имаше осемстотин жилища, в които живееха почти хиляда и двеста души.

Неотдавна Рейвънууд бе преминал под контрола на нов наркобарон, който макар и млад, бе изключително интелигентен, харизматичен и безскрупулен. Той успя да консолидира своята власт и да ограничи насилието в квартала, обединявайки различните дилъри, които до този момент бяха воювали помежду си като привърженици на враждуващи религиозни секти. Полицията на Ричмънд, която наблюдаваше от дистанция промяната в баланса на силите и настъпването на относителен мир, изтегли патрулите си от района и ги пренасочи към по-опасни квартали на града. Разбира се, шефовете на полицейското управление никога не биха признали това на някоя пресконференция.

Жилищният комплекс приличаше на огромна буква „Н“, но затворена в двата си края и с една допълнителна чертичка в средата. Така се получаваха три големи, открити вътрешни двора, свързани с алеи и коридори. По-малките апартаменти бяха разположени по периферията на Рейвънууд и гледаха към вътрешните дворове. По-големите заемаха централната част, досущ като плънката на някоя поничка. Саманта и Паскуале приближиха Рейвънууд откъм западната му страна и влязоха през покрит пасаж, който водеше към един от външните дворове. Снегът бе дълбок и чист и изглеждаше чудесно, макар че започнеше ли да се топи, щеше да превърне дворовете в истински пързалки. От другите дворове се разнасяше детска глъчка, но тук специално снегът оставаше недокоснат.

— Да почукаме на няколко врати — предложи Саманта. — Все някой трябва да го познава.

— Много оптимистично си настроена тази сутрин — отвърна Паскуале.

— Какво да кажа? Надеждата умира последна.

Вниманието им бе привлечено от проскърцването на врата, прозвучало някъде зад гърбовете им, и двамата се обърнаха по посока на звука. Видяха жена в грейка за ски, дебело яке и топла качулка да излиза с лопата за сняг с явното намерение да разчисти пряспата, натрупала се пред входа й. В двора цареше пълна тишина, нарушавана единствено от стърженето на лопатата по плочките.

— Извинете — каза Саманта и пристъпи към жената.

Тя не й обърна никакво внимание.

— Търсим момче на име Джамал Уийлър — каза Саманта. — Познавате ли го?

— От полицията ли сте?

— Не.

Жената продължаваше да рине снега.

— Тийнейджър — пояси Сам. — На шестнайсет или там някъде.

— Не го познавам — каза жената. — А сега си вървете. Имам работа.

— Простете за безпокойството, госпожо.

Жената продължи да чисти снега с лопатата и да проправя бавно пътечка към входа на жилището си. Саманта се върна при Паскуале.

— Добре мина, не смяташ ли? — попита я той.

— Я стига! — отвърна му тя. — Краката ми замръзват.

— Не мога да повярвам колко любезно ни посрещнаха тук.

Саманта се извърна и го удостои с красноречив поглед, който не скриваше желанието й да натика главата му в снега и да я задържи там, докато не спре да рита.

— Извинявай! — каза Паскуале.

— Ще намерим Джамал и ще му връчим проклетия билет.

— Разбира се — съгласи се той. — Разбира се. Непременно.

Почукаха на още три врати, без да получат отговор. Местните обаче вече забелязваха присъствието им. Щорите, покрили прозорците на сумрачните стаи в комплекса, започнаха да се вдигат една след друга като мексиканска вълна. Хлапетата, които играеха в съседния двор, бързо се смълчаха, сякаш очакваха първия удар на осемнайсетата дупка на голф игрището в „Огъста“^[1].

Приближаваха се към четвъртата врата за тази сутрин, когато в срещуположния край на двора се появиха двама млади мъже, които се насочиха право към тях. И двамата бяха високи и слаби. По-възрастният, чиято кожа имаше цвят на лава, носеше яке и шапка на „Редскинс“. Казваше се Рики и бе на двайсет и шест. Приятелят му Леон бе на двайсет и три, имаше по-светла кожа и изцъклен поглед.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита Леон.

— Познавате ли Джамал Уийлър? — попита Саманта. Не виждаше никакъв смисъл да говори със заобикалки.

— Кой пита?

— Това е между мен и Джамал — отвърна Саманта.

— Чуваш ли какви ги говори? — обърна се Леон към Рики, който кимна нервно и не отговори. Беше гладен и нямаше търпение да хапне нещо в дома на леля си, която живееше в другия край на двора. Мразеше да се забърква в улични побои и отдаваше оцеляването си до момента на отвращението си към насилието. Двама от братята му бяха загинали, преди да навършат двайсет и шест. Все още не бе готов да се срещне с тях в отвъдното.

— Не й говори по този начин — каза тихо Паскуале.

— На мен ли говориш? — попита Леон.

— Чу ме.

„По дяволите — каза си Саманта. — С нас е свършено!“.

Ръката на Леон се плъзна бавно зад гърба му. Паскуале обаче не стоеше със скръстени ръце. Леон не бе успял да вдигне пистолета си, когато той го сграбчи за дулото и изви китката му обратно на часовниковата стрелка, при което тя изпука тихичко. Едновременно с това Паскуале дръпна рязко Леон към себе си, направи крачка встрани и заби лакътя си в основата на врата му. Хлапето падна на колене и Паскуале стовари ръкохватката на пистолета върху главата му, за което бе възнаграден с глухо кънтене. Леон се строполи по лице в снега. Шокът от допира с ледения сняг му помогна да дойде на себе си почти мигновено и той се изправи на колене, като стенеше от болка.

— За какво ви е? — попита Рики с хленчещ глас.

Саманта усети нечие присъствие зад гърба си. Озърна се през рамо тъкмо навреме, за да види нечий юмрук, насочен към лицето й. Докато падаше на колене, чу охкане, което най-вероятно идваше от застаналия зад нея Паскуале.

 

 

Следващите десетина минути преминаха като в мъгла, а фокусът започна да се връща първо в периферията на зрителното й поле, както става с онези стари полароидни снимки. Бяха я настанили на фотьойл с ръце, вързани зад гърба й. Пред нея имаше ниска масичка с подредени върху нея във формата на ветрило баскетболни и футболни списания. Огромен телевизор с плосък екран излъчваше популярен спортен канал. Това й помогна да се ориентира. Намираше се в нечия дневна. Главата я болеше ужасно, а бузата й, върху която се бе стоварил онзи юмрук, бе изтръпнала.

Чуваше, че в стаята се води някакъв разговор, но съзнанието й бе прекалено замъглено, за да различи отделните думи. Когато зрението й се нормализира, видя Паскуале да лежи на дивана като току-що уловена риба. Гърдите му се издигаха и спускаха ритмично. Бе изпаднал в безсъзнание, но иначе изглеждаше добре. До вратата стоеше тийнейджър със сравнително светла кожа. Друг седеше до Паскуале.

Билетът! Мислите на Саманта се насочиха към билета. Все още бе облечена в якето си и макар да нямаше представа дали билетът е все още в джоба й, по всичко изглеждаше, че никой не я е претърсвал. Не смяташе, че през изминалите десетина минути, откакто я бяха цапардосали, някой се е опитвал да свали якето от гърба й. Никога не бе участвала в уличен бой и подозираше, че този факт продължава да е валиден, тъй като да те свалят на земята с един-единствен удар не е като да си участвал в истински бой.

— Будна ли си? — попита я някой.

Обърна се по посока на гласа. Видя чернокож младеж, нахлупил бейзболна шапка с емблемата на „Кливланд Индиънс“. Носеше джинси с ниска талия и черен суичър с качулка. Беше едър тип, доста над метър и осемдесет, широкоплещест като бетонна стена. Въпреки торбестите дрехи острите черти на лицето му не оставяха съмнение за огромната му физическа сила.

— Кажи сега коя, по дяволите, си ти? — попита той с повече любопитство, отколкото гняв в гласа.

— Саманта. Саманта Хури.

— И какво правиш тук? Нали знаеш, че си бяла?

— Какво искате да кажете?

— Тук не е безопасно за млади момичета като теб.

— Аз съм голямо момиче — отвърна тя, смаяна от дързостта му.

Той отпи глътка кафе.

— Добре ли е? — попита Саманта и кимна към Паскуале.

— Да, добре е — отвърна непознатият и махна пренебрежително с ръка. — А сега да се върнем на въпроса ми.

— Търся някого.

— Кого?

— Джамал Уийлър.

— Джамал Уийлър — повтори той.

— Познавате ли го?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Значи не го познавате — заключи Саманта.

— Това е нещо, което също не съм казвал.

Стаята потъна в мълчание, което я изпълваше като въглероден двуокис, невидим и опасен, който макар и да не е смъртоносен в началото, в крайна сметка може да убие всекиго. Саманта се притесни, че ако не направи нещо — каквото и да е, при това скоро, и двамата с Паскуале ще се простят с живота си.

— Да речем, че познавам Джамал Уийлър — каза чернокожият. — Какво искате от него.

— Нося нещо за него.

— Какво?

— Това е между мен и Джамал.

— Какво е то? Защо трябва да говорите толкова загадъчно?

Саманта пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Нещо, което ми предаде баща му.

Мъжът вдигна леко глава, съвсем леко, едва забележимо, но напълно достатъчно за Саманта. Измърмори нещо, но прекалено тихо, за да го чуе тя. Гласът му обаче мигом стана по-рязък, по-сух като бързо втвърдяващ се цимент.

— Откъде, по дяволите, познавате бащата на Джамал?

Той свали бейзболната си шапка и я остави на масичката за кафе, след което прокара длан по гладко обръснатия си череп. Когато погледа Саманта, тя разбра. Нямаше никакво съмнение. Носът му имаше същата извивка, брадичката бе оформена под същия ъгъл. И последната капка съмнение бе разсеяна от очите му. Те бяха абсолютно същите.

— Джамал?