Дейвид Кази
Джакпот (10)

10.

Петък, 21 декември, 21:11 ч.

Колкото повече разсъждаваше Картър, толкова повече му допадаше идеята да открадне лотарийния билет на Джулиъс и да го осребри вместо него. Моралният аспект на тази постъпка нямаше място в неговия анализ на разходите и приходите. Винаги беше смятал, че добрият адвокат не бива да допуска такива неща като морала да влияят върху начина, по който тълкува и прилага закона. Не, основният му проблем беше как да отнеме билета от Джулиъс.

Джулиъс би направил всичко, за да опази билета. На първо място, трябваше да го убеди, че е в безопасност. Да спечели неговото доверие. Да го накара да му предаде билета за съхранение, след което да го задържи до сряда сутринта, когато офисите на лотарийната компания щяха да отворят врати след коледните празници. Да го осребри, да се усмихне до уши пред камерите и да изчезне от лицето на земята.

Започна да нахвърля плана си. Джулиъс имаше доверие на Картър, разчиташе той да го защитава, да се грижи за интересите му. Именно това доверие лежеше в основата на замисления от него план. Той бе адвокатът на Джулиъс и Джулиъс трябваше да прави каквото му каже Картър.

Преди да реализира плана си обаче, трябваше да се справи със Саманта, която би размекнала сърцето на всеки по-слабохарактерен адвокат по света. Обстоятелството, че изпълнителният комитет не бе одобрил кандидатурата й за съдружник, можеше да му бъде от полза. След като с кариерата й във фирмата бездруго бе свършено, тя би могла да му помогне, насърчена от финансов стимул, разбира се. Можеше да й подхвърли няколко милиона в замяна на мълчанието й. Не очакваше от нея да отхвърли подобно предложение. Бе наблюдавал как закоравява през годините, докато сърцето й започна да се превръща в камък, бе наблюдавал как пламъчетата в очите й помръкват бавно, докато осъзнава жестоката реалност на адвокатската практика. Накъдето й да погледнеше, сигурно виждаше руините на своята кариера. Да, Саманта нямаше да представлява проблем, но за всеки случай щеше да й отпусне пет милиона. Това бяха повече пари, отколкото щяха да й потрябват някога. И срещу какво? Само за да си затвори очите? Та това е същинска дреболия! А започнеха ли да я мъчат угризения, винаги можеше да се възползва от гузната й съвест. Добре знаеше, че помага на родителите си, чийто бизнес едва крета, както и че има роднини в Близкия изток, на които изпраща пари.

Вторият проблем, естествено, бе да измисли начин да отнеме билета от Джулиъс. Най-добрият начин — и най-лесният, разбира се — бе да го посъветва да остави билета на съхранение във фирмата с цел да гарантира неговата безопасност. Проблемът беше, че Картър не смяташе, че Джулиъс ще се съгласи на подобна стъпка. Може и да беше необразован уличен бандит от крайните квартали, но не изглеждаше чак толкова глупав. Нямаше да изпусне билета от погледа си, докато не го предаде на представителите на лотарийната компания в сряда.

Картър трябваше да се справи с него по някакъв начин, дори със сила, ако се налага. Идеята го плашеше донякъде, тъй като Джулиъс, в края на краищата, беше здрав и силен гангстер от бедняшките квартали. Картър бе висок, тежеше около деветдесет килограма, но телесата му бяха отпуснати, тъй като не правеше физически упражнения, с изключение на карането на велоергометър три пъти седмично, и то докато проверяваше имейла си през мобилния си телефон. В главата му бавно започна да се оформя план. Щеше да му струва още няколко милиона, може би дори повечко, но си струваше.

Взе слушалката и набра номера. Отговориха му след две позвънявания.

— Да — каза някой, след като вдигна.

— Тод, обажда се Картър.

— Какво има?

 

 

Тод Матисън беше по-малкият брат на Ашли Пиърс, който се представяше за свободен предприемач, тъй като никога през живота си не бе успявал да се задържи на някое работно място за повече от шест месеца. Светът на наемния труд никога не бе допадал кой знае колко на Тод, нито пък Тод бе допадал на него. На сравнително ранна възраст откри, че притежава вроден талант за измами, и положи целенасочени усилия да усъвършенства уменията си. Всички знаеха, но разбира се, никога не обсъждаха по време на семейните обеди факта, че Тод е изпечен мошеник.

Тод беше станал измамник, при положение че разполагаше с всички привилегии, които бе в състояние да му осигури заможното му семейство, принадлежащо към най-висшата прослойка на средната класа. Подобно на Картър и той бе посещавал „Сейнт Майкъл“, където положи основите на престъпната си кариера. В училище не се записа в някой кръжок или в спортен отбор, а насочи усилията си към търговията, както подхожда на един истински американски бизнесмен. Търгуваше с какво ли не — от таблетки екстази до нелегални записи от концерти на „Грейтфул Дед“ и от решени тестове за контролните до лекарства, отпускани само с рецепта.

Животът му на наркодилър започна без много шум. Един уикенд Тод просто осъзна, че в джоба си има повече трева, отколкото може да изпуши. Продаде излишъка на някакви момичета, прибрали се от колежа, за да прекарат ваканцията у дома. Когато запасите му привършиха, се свърза със своя дилър, второкурсник в университета „Джеймс Мадисън“, и му предложи да разработи незаетата до момента ниша на частните училища в Ричмънд. А въпросната ниша се оказа същинска златна мина. Дилърът прие и Тод започна да снове от училище на училище и да препродава стоката с печалба от двайсет процента.

Тод Матисън обаче не беше от хората, които слагат всичките си яйца в една кошница. Създаде цяла шпионска мрежа и започна да шантажира преподаватели, които спяха със свои ученички, ученици, които преписваха на изпитите, служители в училищната администрация, които изневеряваха на съпругите си… Този рекет започна да му носи солиден месечен доход, който Тод използваше, за да поддържа луксозния си начин на живот, докато завърши гимназия.

Продължи по същия начин и по време на четирите години в „Хемпдън-Сидни“, малък колеж само за младежи, разположен в Южна Вирджиния. Въпросното учебно заведение приемаше всеки младеж, който се стреми към добро образование, стига той да е южняк, да идва от богато семейство и да може да проследи предците си чак до „Мейфлауър“. Веднага щом се ориентира в обстановката, Тод започна да продава марихуана и кокаин на богатите разглезени хлапета от Конфедерацията. Макар начинанието да му се отплащаше добре, Тод пръскаше повече пари, отколкото можеше да си позволи. По време на първата си лятна ваканция в колежа той купи голяма къща в предградията на близкото градче Фармвил.

Там започна да организира щури купони, които привличаха зажаднелите за алкохол и мацки колежани от „Хемпдън-Сидни“, както и всички момичета от девическите колежи в радиус от сто километра, излезли на лов за съпрузи. Всяка стая в къщата бе оборудвана с отлично зареден бар, а в почти всяко помещение имаше купички с кокаин, досущ като купичките с фъстъци в обикновените заведения. На приятелите си осигуряваше гама-хидроксибутират, или просто ГХБ, медикамент, широко използван за упояването на млади жени, за да бъдат изнасилени. Купи си три огромни телевизора с плоски екрани и порше.

Склонността му към излишна показност бе засенчена единствено от склонността му да приказва повече от необходимото. Приличаше на свръхентусиазиран специалист по връзки с обществеността в някоя голяма фирма. Говореше наляво и надясно за дилърите си, за доходите си, за клиентите си, за плановете си да стане най-големия наркотърговец в югоизточните щати. По-голямата част от тези приказки бе предназначена за колежанките, чиито гащички непрекъснато се опитваше да смъкне. В крайна сметка обаче, слуховете за дейността му стигнаха до ушите на шерифа на Фармвил и двама усърдни негови заместници започнаха да наблюдават дома на Тод.

Трябваше им само седмица, за да установят наличието на модел на поведение, съответстващ на трафика на наркотици, и да получат разрешение за обиск. Екипът, нахлул в къщата, откри четири чувала марихуана, шейсет и осем калъпа кокаин и дванайсет пресовки с листове ЛСД. Това се оказа един от най-големите удари срещу наркотрафика в историята на югозападна Вирджиния. Намерените количества привлякоха вниманието на Агенцията за борба с наркотиците, която поиска от Тод да разкрие източниците си за снабдяване.

Изправен пред угрозата да прекара петнайсет години зад решетките, Тод бързо прие да стане информатор на Агенцията за борба с наркотиците, получи възможността да се признае за виновен в дребни прегрешения и прекара едва осемнайсет месеца в общинския затвор. Когато излезе на свобода, установи, че каналите му за снабдяване за пресъхнали, което не би трябвало да го изненада особено. Научи още, че за главата му е обявена награда. И така, сдобил се с присъда, която бе длъжен да спомене при всяко кандидатстване за работа, Том Матисън изгуби всяко желание — ако изобщо бе имал такова — да попадне в реалния свят.

Преквалифицира се на измамник, което се оказа далеч по-лесна професия, лишена от проблемите, свързани с трафика на наркотици. Първата измама, която замисли, целеше да убеди самотни възрастни хора, че домовете им имат спешна нужда от скъпи ремонти. Появяваше се на прага на някоя възрастна вдовица в началото на месеца, тъкмо след като е получила пенсията си. От устата му капеше мед и масло, докато я предупреждаваше за опасностите, които крият нашествието на термити, напуканите основи или прогнилият покрив. Изборът на заплаха зависеше от настроението му в момента. Твърдеше, че нямало време за губене! Използваше сложни термини и плашеше възрастните жени със статистически данни за количествата дървесина, които един термит е в състояние да изяде за двайсет и четири часа. Малък депозит в строителна компания „Матисън“ гарантираше, че тя ще се заеме с проблема веднага щом се отвори пролука в натоварения й график. Разбира се, това беше първият и последен път, когато жертвите виждаха Тод Матисън. Той редовно сменяше банките, отваряше сметка след сметка, създаваше кухи компании… Измамите му се разпростряха в областта на хазарта, инвестициите, финансовите пирамиди. Започна да мами отегчени самотни домакини. Започна да мами и мъже, които искаха да забогатеят бързо.

Така предоставяше равни възможности на всички.

 

 

Тод влезе в кабинета на Картър, без да почука, макар вратата да беше затворена. Донесе две торби с китайска храна и предложи да си организират работна вечеря. Подредиха чиниите върху маската и Картър топна парче пилешко в неоновочервения сладко-кисел сос, след което го поднесе към устата си. В този момент забеляза, че Тод го гледа втренчено. Вилицата му, на която бе набол пилешка хапка със сусам, бе застинала някъде между небцето и езика му.

— Как ли постигат този цвят? — попита Тод.

— Откъде да знам? — отвърна Картър с пълна уста.

— Искам да кажа… погледни я тази гадост! Само дето не свети!

— Но има чудесен вкус — възрази Картър. — По-добре млъкни!

— Сигурен съм, че е вредна.

— Остави ме на мира!

— Какво толкова? Казвам само, че е вредна! Нищо чудно да е радиоактивна!

— По-добре да се залавяме за работа.

— Добре, добре — отстъпи Тод, стана от дивана, изсипа остатъците от своята вечеря в кошчето на Картър и запали цигара.

— Колко пъти да ти казвам, че от цигарения дим ми сълзят очите? — попита Картър.

— Пет пари не давам — отвърна Тод и започва да пуска димни кръгчета.

Цигареният дим причиняваше на Картър главоболие и сълзене в очите. Никога обаче не беше срещал човек като Тод Престън Матисън. Още при първата им среща попита Картър харесва ли му да чука Ашли. И се бе засмял като хиена, когато Картър изненада и самия себе си с отговора, че „не се оплаква“. Тод му бе намигнал и го бе шляпнал по задника. Картър не се бе чувствал толкова неловко никога през живота си.

Тод винаги се отнасяше добре с него, което Картър си обясняваше с факта, че двамата с Ашли му бяха позволили да ползва напълно безплатно вилата им на брега на морето и апартамента в Парк Сити. И предвид натоварения график на зет си, Тод прекарваше в тях повече време, отколкото Картър.

При други обстоятелства Картър никога не би позвънил за помощ именно на Тод, но колкото повече разсъждаваше върху своя план, толкова по-неуверен ставаше в собствените си способности да го реализира. Затова именно взе решението да повика Тод, макар да не се съмняваше, че то ще му струва скъпо. Измисляше сценарий след сценарий, но всичките завършваха по един и същи начин — с куршум в главата на Джулиъс и захвърлен край тялото му глок или какъвто там пистолет използват съвременните престъпници. О, да, Картър беше страхотен адвокат — или така поне смяташе — но опитът му с уличните бандити беше равен на опита му в лова на кобри. С други думи, нулев. И нямаше нищо общо с пледоариите, посветени на нарушените клаузи в някакъв договор.

Тод с най-голяма радост прие да вземе участие в реализирането на плана на Картър, което не го изненада в никакъв случай. Картър се съгласи да му плати петдесет милиона, ако Тод измъкне билета от лапите на Джулиъс. Тод го увери, че не бива да се тревожи за нищо, тъй като той щял да се погрижи за всичко. Щял да премисли и най-малката подробност и никой нямало да пострада.

— Добре — съгласи се Картър и реши, че не си заслужава да спори заради една цигара. — Надявам се да пипнеш рак на белите дробове.

— Сигурен съм, че ще те надживея.

Тод продължи да пуши мълчаливо, докато Картър довърши пилето си със сладко-кисел сос.

— Е, къде е проклетата чернилка? — попита Тод и угаси цигарата си на бюрото на Картър. Расовата толерантност не беше сред най-силните страни на Тод Матисън.

— В апартамента за гости на съдружниците. Гледа телевизия.

— Сигурно гледа „Ромео трябва да умре“ — каза Тод и се засмя на собствената си шега. — А мацката?

— Саманта?

— Да, онази сирийска хубавица.

— Тя е ливанка.

— Няма значение. Ще ни създаде ли проблем?

— Ще й дам няколко милиона — отвърна Картър. — Нуждае се от парите.

— Няколко милиона? Господи! Защо не й дадеш всичко? — възкликна Тод и запали нова цигара. — Ама че женчо!

— Надявам се да бъдат достатъчни, за да я убедят да го направи — каза Картър. — За да осигурят мълчанието й.

— Добре.

— Ще изкараш повече пари, отколкото можеш да похарчиш през целия си живот — каза Картър, — затова престани да се заяждаш.

Тод замълча. Картър остана доволен, че е успял да му затвори устата, макар настъпилата тишина да нямаше нищо общо със способностите му да контролира шурея си. Той знаеше, че въображението на Тод го е отнесло някъде много, много далеч оттук, което се бе случвало вече няколко пъти, откакто му бе обяснил каква именно помощ очаква от него. Вероятно си представяше как прави тройка на палубата на новата си яхта.

— Тук ли си? — попита го Картър, след като мълчанието му се проточи прекалено дълго.

— Мацките ще ми се лепят и ще ги скъсам от чукане — каза Тод.

Картър забеляза издутината на панталона му и отмести поглед ужасен.

— Какъв е планът ти? — попита той.

Тод събра дланите на ръцете си и се приведе напред на дивана.

— Планът ми е перфектен. Ще му кажеш, че съм служител на отдела по сигурност в компанията. Двамата с теб ще го придружим до неназовано място, където ще го настаним от съображения за неговата сигурност. Ще останем там, докато успеем… тоест, докато той успее да осребри билета идната седмица.

Картър кимна.

— Колко едър е този тип? — попита Тод.

— Около метър и осемдесет. По-нисък е от теб — отвърна Картър. Едно от предимствата им бе обстоятелството, че Тод беше доста едър мъж. На ръст бе над метър и деветдесет, а стъпеше ли на кантар, пращаше стрелката отвъд сто и двайсет килограма. Картър добре знаеше, че той не се свени да използва физическата си сила.

— Не би трябвало да ме затрудни — каза Тод. — Знаеш ли какви неща научих в пандиза?

— Да, споменавал си ги веднъж-дваж.

— Не ми се прави на остроумен. Все пак ще се сдобиеш с билета благодарение на мен.

Картър не искаше в никакъв случай да подценява новия си клиент, но не се съмняваше, че двамата с Тод ще се справят с Джулиъс.

— На колко години е?

— Нямам представа. Може би около четирийсетте.

— Сигурно е лежал в затвора — отбеляза Тод. — Ще окаже съпротива.

Това разтревожи Картър. Всичко можеше да се обърка. Парите карат хората да вършат такива откачени неща. Сетне се сети за Блинки и неговия оксижен. В представите си вече чуваше съскането на пламъка, който се оглежда гневно в търсене на следващата си жертва. Чудеше се с какво ли ще започне Блинки. От клепачите? От пръстите на краката? Вероятно с нещо дребно, за да остави нещо и за по-късно. Картър Пиърс си представи превърнатите си във въгленчета тестиси и стомахът му се обърна.

— Ей сега се връщам — каза изненадващо той, скочи на крака и забърза към вратата. — Храната не ми понесе.

— Нали ти казах? Това е от онзи проклет сос!

— Добре де! Сосът е! — извика той, докато тичаше към най-близката тоалетна.

Когато се върна в кабинета си, завари Тод да гледа порно по интернет. Той изобщо не си направи труда да затвори браузъра и да прикрие следите си.

— Обожавам интернет! — възкликна Тод. — Представи си да имаше интернет, когато бяхме на петнайсет. Обзалагам се, че нито един тийнейджър не би излязъл от дома си.

— Предполагам. Разбрахме ли се?

— Да — отвърна Тод.

— И какъв е планът?

— Ще го заведем в хижата.

— Да, това е ясно — отвърна Картър. — Нали аз го предложих.

— И там го изненадваме и му се нахвърляме.

Картър остана смаян.

— Там го изненадваме и му се нахвърляме? Какво, по дяволите, означава „там му се нахвърляме“?

Тод повдигна ризата си и разкри ръкохватката на никелирания пистолет, който бе затъкнал в колана на панталоните си.

— О, господи! — възкликна Картър и отстъпи крачка назад, сякаш Тод бе насочил пистолета към главата му.

— Той ни дава билета, а ние се обаждаме в полицията и казваме, че сме задържали крадец — обясни Тод, сетне добави: — Защо да усложняваме нещата? Ще кажем на ченгетата, че е бил в офиса вечерта, когато по време на разговора ни съм споменал, че ще пътувам извън града. Не бива да споменаваме нито дума за билета, да не би да се досети, че сме намислили нещо. Утре уведоми работодателите му, че си го видял да краде дребни пари от офисите, които чисти. Накарай Ашли да се обади и да се представи като юридическата ти помощничка. Заведи семейството в Канкун за една седмица. Когато се върнеш, ще осребрим билета.

Картър кимна. Точно така. Не бе необходимо да усложняват нещата. Трябваше само да притиснат Джулиъс в ъгъла, откъдето никога да не може да се измъкне, и да направят така, че никой да не приеме думите му на сериозно. Никой да не повярва на твърденията му, че билетът е бил негов.

— Къде е Саманта? — попита Тод.

— Тръгна си, след като обсъди с него какво възнамерява да направи с парите.

— Добре — каза Тод. — Ще трябва да вземем от кабинета й всички бележки, които си е водила относно тази среща. Не бива да знае какво точно правим. Не бива да се среща отново с този Джулиъс. Ще си получи своето, когато му дойде времето.

— Ами ако не се съгласи?

— Тогава вече ще е прекалено късно — отвърна Тод. — Осребриш ли веднъж билета, никой друг няма да може да предяви законови претенции към него. Ако все пак започне да ни създава проблеми, ще направим така, че да изкараме двамата съучастници.

— Но те дори не се познават!

— Стига бе, Картър. Не си ли чувал за тези офисни романси? — попита Тод. Изправи се и задвижи бедра напред-назад в имитация на полов акт. — Нали разбираш, тя работи до късно, той също, между тях припламва искра, ти печелиш от лотарията, двамата съставят план да отнемат рекордния джакпот от законния победител…

— Като че ли сме помислили за всичко.

— Доведи го тук — каза Тод. — И гледай да не объркаш нещо!