Дейвид Кази
Джакпот (12)

12.

Петък, 21 декември, 22:45 ч.

Само пет минути по-късно, когато Саманта излезе на Брук Роуд и подкара бързо на запад, в далечината грейна познатата синя реклама на „Ексон“. Когато стигна кръстовището с Паръм Роуд, намали и свърна към бензиностанцията. Всички колонки бяха заети. Огледа се за свободно място и забеляза хамъра на Картър, паркиран до бордюра пред магазинчето, долепено до самата бензиностанция. Би го разпознала навсякъде. Картър толкова се гордееше с колата си. Саманта знаеше, че джипът го кара да се чувства по-мъжествен. На задния калник се бе облегнал едър мъж, който й се стори познат. Въпреки наличието на поне петдесет знака и табелки, които забраняваха пушенето, той бе запалил цигара, а излъчването му бе на човек, който само чака някой да му направи забележка, че пуши на забранено място. Явно това беше човекът от охраната на компанията.

Саманта спря възможно най-далеч от хамъра и изключи фаровете, но остави двигателя да работи. Прозорците на нейното ауди бяха достатъчно тъмни, затова не се притесняваше, че някой може да я познае. Не откъсваше поглед от господин Фирмена охрана, опитвайки се да си спомни къде го е виждала, но така и не успя да свърже лицето му с някакво име. Колкото и да се опитваше, името му оставаше скрито в мисловната картотека, която водеше в главата си.

Няколко минути по-късно Джулиъс и Картър излязоха през автоматичните плъзгащи се врати на бензиностанцията и тримата се качиха в хамъра. Саманта забеляза, че Джулиъс държи в дясната си ръка пакетче солени бисквити. Браво, Джулиъс! Браво! Миг по-късно двигателят на хамъра изръмжа и задните му светлини примигнаха за кратко, когато Картър включи на първа. Шефът й излезе от паркинга, зави надясно по Паръм Роуд и насочи огромния автомобил на север, далеч от светлините на града. Саманта погледна индикатора за гориво, стрелката показваше, че резервоарът е почти пълен, и последва шефа си по потъналата в мрак магистрала. Коледната украса, озарила околните сгради, напомняше за светлините покрай самолетна писта.

Благодарение на яркожълтата му боя, проследяването на хамъра беше лесна работа. Отдалеч джипът на Картър приличаше на разярен разгонен носорог. При възможност Саманта изоставаше на едва-две коли от него, за да не се набива на очи. А когато нямаше такава възможност, отпускаше педала на газта и изоставаше на двеста-триста метра. Бе научила тази тактика благодарение на множеството филми, които бе гледала, макар да нямаше представа дали тя върши работа или не. Не се съмняваше, че Картър е забелязал аудито й на бензиностанцията, но се надяваше, че вниманието му е прекалено ангажирано с това, с което се бе заел в момента, за да обърне внимание на пъргавото малко купе, което го следваше. Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова по-тъмен ставаше пътят. Появиха се малки семейни ферми, осеяли пейзажа, в който започнаха да преобладават обработваеми земи.

Саманта не изпускаше хамъра от поглед, но умът й се зарея в съвсем друга посока. Съжаляваше за избухването си по време на вечерята у родителите си, когато бе споменала името на брат си. Винаги се бе страхувала, че Зиад Хури, по-големият й брат, ще се надигне от гроба и ще съсипе живота им. И ето че това наистина се беше случило. Всичко започна, макар и с много бавни темпове, по време на онези съдбоносни новогодишни празници преди една година. Саманта запали цигара и отвори прозореца. Студът нахлу като цунами. Тя обаче не му обърна внимание.

В онзи мразовит първи ден на новата година Зиад Хури, изпълнен с енергия, но объркан млад мъж, се бе качил на обществен автобус в един от южните квартали на Чикаго и се бе взривил. Благодарение на този продиктуван от гняв, но осъществен по удивително нескопосан начин терористичен акт, той си осигури място в американската история като първия документиран атентатор самоубиец. Хури, който бе зарязал колежа и се препитаваше от дребни кражби, бе подготвял нападението в продължение на две седмици. През това време успя да сглоби елементарно взривно устройство, което включваше двулитрова пластмасова бутилка, пълна с амоняк и изкуствен тор, възпламенявана от простичък взривател, който бе конструирал у дома си. Нужната му информация беше открил в интернет.

Както свидетелстваше този спонтанен опит да се превърне в мъченик на вярата, Зиад Хури се оказа много некадърен бомбаджия. Затова и експлозията засегна само задната част на автобус №2525, чийто единствен пътник беше именно Зиад Хури. Първоначално Уолтър Гилън, шофьорът на автобуса, решил, че гърмежът идва от ауспуха, но когато погледнал в огледалото за обратно виждане, видял гъсти облаци черен дим, кръв и парчета стъкло. Уплашеният, но все пак незасегнат от взрива Гилън мигом се досетил, че причина за инцидента е младежът, който се бил качил на спирката край „Комиски Парк“, стадиона на бейзболния отбор „Чикаго Уайт Сокс“. Между другото, оказа се, че години наред Гилън е бил преследван именно от такъв кошмар, в който атентатор с бомба в раницата се качва в неговия автобус. След терористичните атаки от 11 септември този кошмар станал още по-настойчив.

Но тъй като бил истински ветеран с двайсет и шест годишен опит зад волана, Гилън спокойно спрял пострадалия автобус, слязъл и позвънил на 911. В мига, в който произнесъл думата „бомба“, диспечерът на полицейското управление се отнесъл изключително сериозно към думите му, тъй като сценарият, който диспечерите следват в подобни случаи, предвижда изключително сериозни мерки. Не изминала и една минута откакто Гилън затворил телефона, и в далечината прозвучали сирените на патрулните автомобили, устремили се към него.

На пътеката между седалките избухнал малък пожар, който накарал Гилън да се отдалечи от страх автобусът да не полети във въздуха. Доволен, че в рейса не е имало други пътници, шофьорът проверил да не би самият той да е ранен. Това не бил обичайният му маршрут, но тъкмо в този ден се наложило да замести по-млад колега, който се обадил, че е болен. По това време на годината, когато „Уайт Сокс“ бяха разпуснати във ваканция, по тази линия имало много малко работа.

И така, в рамките на гореспоменатата една минута на сцената се появила цяла кавалкада полицейски, противопожарни и аварийни автомобили. Пет минути по-късно целият квартал бил отцепен и агент на ФБР съпроводил Гилън до импровизирания команден център, издигнат набързо в непосредствена близост до мястото на инцидента. Настанили Гилън на сгъваем метален стол и му връчили чаша отвратително кафе. Не можел да се похвали с кой знае какво образование, завършил бил едва гимназия, но определено не бил глупав човек. Добре разбирал какво се е случило. Не ставало въпрос за някой превъртял служител с пистолет в ръка. А за сбъдването на един от най-големите кошмари на Америка. Южните квартали на Чикаго изведнъж се превърнали в Йерусалим, а през следващата една седмица инцидентът се превърна във водеща новина за всички американски телевизии. Всички, включително и Уолтър Гилън, очаквали терористите да започнат да взривяват автобуси на различни места из страната.

Времето обаче минаваше, експлозии на автобуси нямаше и нацията въздъхна с облекчение. Челно място в новинарските емисии зае скандален видеоклип с участието на председателя на Конгреса и постепенно колективното съзнание на американците бе ангажирано с други проблеми. Градските автобуси продължиха да се движат по своите маршрути, а хората продължиха да ги ползват, най-вече защото онези, които ползват автобуси, нямат друг избор, ако искат да пристигнат там, накъдето са се запътили.

Всевъзможни трибуквени федерални агенции се надпреварваха помежду си да възстановят парченце по парченце мозайката от събития, довела до взрива в първия ден на новата година. Абсолютно всички вещи, открити в малкия апартамент на Хури в Чикаго, едва на няколко преки от мястото на атентата, бяха опаковани, пренесени на съответното място и прегледани под лупа. Бяха анализирани, каталогизирани и… впоследствие напълно забравени милиони имейли и хиляди часове телефонни разговори. Федералните агенти проникнаха в арабските общности из цялата страна, разпитваха, наблюдаваха, проследяваха, подслушваха. Не откриха нищо. Както може да се очаква, част от разследването се насочи към най-близките роднини на Хури — родителите му Омар и Зайна, дребни предприемачи от централна Вирджиния.

За нещастие на семейство Хури тяхната биологична и напълно неконтролируема връзка с бомбаджията съсипа бизнеса им, тъй като нито един добропорядъчен, законопослушен американец от арабски или какъвто и да било друг произход, не искаше да има нищо общо с тероризма. Никой не искаше да поема риска евентуално обвързване със семейството на бомбаджията да съсипе неговия собствен бизнес или репутация. За онези американци от арабски произход, които са успели в тази страна, успехът не е дошъл нито лесно, нито евтино.

Шест месеца след взрива специалната комисия, назначена от президента, направи следните изводи във връзка с „атентата от първи януари“:

1. Зиад Хури е действал сам.

2. Хури е бил слаб студент, напуснал университета на Илинойс само след един семестър.

3. Хури е работил в пицария като шофьор за доставки по домовете.

4. През годината, предшествала взрива, той не е поддържал никакви контакти със своите роднини.

5. Хури никога не е бил член на терористична групировка.

6. Хури не е бил в списъка на ФБР с потенциалните терористи и никога не е имал нещо общо с някого от хората в този списък.

7. Хури никога не е посещавал джамия.

8. Месец преди взрива американка от египетски произход, с която Хури е излизал на вечеря един-единствен път, му заявила, че се връща при бившия си приятел, американец от англосаксонски произход.

9. Семейството на Хури го смята за крадец, лъжец и наркоман, пристрастен към кокаин.

10. Хури е мразил „Уайт Сокс“.

Комисията не успя да открие нито един човек от която и да било раса или етнос, който да посочи Зиад Хури като свой приятел или познат. Комисията заключи, че семейството на Зиад в Ричмънд не е имало никаква представа за готвения атентат, и освободи семейството на Саманта от всякаква отговорност за случилото се.

Саманта обаче разбра — и то още тогава — че каквото и да пише в доклада на комисията, разследваща взрива на първи януари, злото вече е сторено. Спомни си как емисията новини по местната телевизия, част от мрежата на Ен Би Си, бе започнала с новината, произнесена от задъханата, развълнувана говорителка, че семейството на бомбаджията живее в Ричмънд.

Образът на баща й, който мълчаливо рони онзи изсъхнал къшей арабска пита по време на вечерята, продължи да преследва Саманта, докато тя се носеше в мрака подир Картър Пиърс.

Изминаха няколко минути, откакто Саманта напусна бензиностанцията, и в главата й се прокрадна една мисъл, която пусна корени и започна да расте с бързината на плевел.

Картър възнамеряваше да открадне билета.

Предположи, че подсъзнателно е заподозряла намеренията му още когато Джулиъс й бе позвънил от тоалетната на бензиностанцията. Подозираше, че и Джулиъс си е помислил същото. Картър бе взел със себе си онзи здравеняк вероятно за да осигури мирното, макар и не доброволно предаване на билета. А в случай на необходимост — и насилственото и недоброволно предаване на билета.

Полицията! Можеше да позвъни в полицията! Да съобщи за отвличане. Да съобщи, че Джулиъс е спечелил джакпота и билетът е у него. Каквото и да се случеше от тук насетне, правата на Джулиъс върху печелившия билет щяха да бъдат документирани. В мислите й обаче се прокрадна и нотка на съмнение. Наистина ли бе сигурна, че Картър планира да го открадне? Вероятно той знаеше какво прави. И това въобще неин проблем ли бе? Освен това… защо ще иска да краде билета? Та той изкарваше по един милион долара годишно! Имаше две вили. Какво повече му трябваше? Защо да поема подобен риск?

Защото беше Картър Пиърс, ето защо!

Време беше да повика подкрепление. И да благодари на Господ за изобретяването на мобилните телефони.

Извади телефона и започна да набира 911, но екранът остана тъмен. Странно, помисли си Саманта. Стомахът й се присви от страх, когато внезапно осъзна, че не е зареждала телефона си от дни. Батерията! Натисна бутона за включване, молейки се горещо да чуе познатото писукане, което съпровождаше включването на телефона. Нищо. Сега вече започна да изпада в паника. Затърси около себе си зарядното за автомобила. Хамърът на Картър пред нея премина в дясната лента. Саманта внимаваше да не изостане прекалено много, затова натисна леко педала на газта.

— По дяволите! — възкликна тихо тя, когато установи, че конзолата е празна. За първи път в живота си да се нуждае отчаяно от мобилен телефон и батерията му да е разредена! Сега вече нямаше друг избор, освен да продължи да следва шефа си в стил Джеймс Бонд, тъй като не се съмняваше, че той върши поне няколко престъпления, сред които и най-големият обир на всички времена.

Докато се опитваше да подреди мислите си, насочени към безполезното й блекбери и престъпните наклонности на шефа й, Саманта забеляза, че хамърът намалява скоростта. Тя също отпусна педала на газта и изостана на двеста метра, като внимаваше да не я забележат. По това време трафикът беше доста рехав. След още стотина метра Картър намали отново и включи десния мигач.

Не направеше ли нещо, и то скоро, Картър несъмнено щеше да забележи колата, която го следваше. И като не можа да измисли нещо по-добро, Саманта натисна спирачките и изключи фаровете. Така увеличи шансовете си да остане незабелязана.

Джипът на Картър продължаваше да пълзи бавно пред нея. Миг преди стоповете му да се скрият в мрака, тъй като пътят се спускаше към плитка долина, хамърът зави рязко надясно и слезе от пътя. Саманта натисна педала на газта и впери поглед в черните пътища, които пресичаха като паяжина гладкото асфалтово шосе.

Едва не пропусна отбивката, но червените стопове на джипа бяха осветили облак прах и това привлече вниманието й. Натисна рязко спирачката и аудито й поднесе по гладкия асфалт. Малкото купе спря точно по средата на двулентовия път.

Саманта паркира встрани от шосето, извади от багажника маратонките, с които бягаше сутрин, и се преобу. В интерес на истината, маратонките й не бяха виждали нито асфалта на някоя алея в парка, нито каучука на някоя бягаща пътечка във фитнеса вече повече от година. Навън бездруго беше студено, а отдалечеността от светлините на града или от каквато и да било сграда наоколо, сякаш подсилваше този студ. Това не й хареса. По принцип Саманта обичаше да излиза от града, но тази вечер се чувстваше самотна и уязвима. Снежинките започнаха да покриват косата и якето й, а студеният вятър брулеше лицето й.

Завърза връзките на маратонките и хукна по черния път. Минута по-късно чу мъжки гласове и това я накара да замръзне на място. Гласовете не замлъкнаха и като че ли започнаха да спорят за нещо. Бързо осъзна, че тук, в студената мрачна пустош, звукът се чува по-надалеч. Не се съмняваше, че гласовете на двамата мъже са заглушили стъпките на приближаващия се борец за справедливост Саманта Хури. Въпреки това продължи, като стъпваше възможно най-леко и се придържаше максимално близо до горичката встрани от пътя. Чу затръшването на някаква врата, сетне гласовете замлъкнаха.

Макар да беше добре облечена — с дебело поло и кожено яке — тя потрепери от студ и страх. Част от нея, при това немалка част, я умоляваше да се върне в колата си. Саманта обаче не можеше да го направи. Дори Картър да не възнамеряваше да открадне билета, тя заслужаваше да получи обяснение от него, уверение, че именно Джулиъс ще осребри билета в сряда. Като се замисли сега, Саманта стигна до извода, че е трябвало да посъветва Джулиъс да избяга на онази бензиностанция. Трябваше да му каже просто да обърне гръб на Картър и да си тръгне.

След няколко секунди грейнаха лампи, които осветиха и пътеката. Светлината бе жълтеникава и най-вероятно идваше откъм верандата. Няколко метра по-нататък пътеката свърши. Саманта побърза да се скрие зад дънера на голяма ела. Пътеката, която се виеше между дърветата, излизаше на полянка, в другия край на която се издигаше хижа от дървени трупи. Имаше място за няколко коли, но единственият автомобил беше джипът на Картър, който съскаше като змия, докато двигателят му се охлаждаше. През един от прозорците се виждаше човек, който крачи нервно напред-назад. Картър.

Зачуди се дали да не нахлуе през предната врата и да поиска обяснение какво, по дяволите, става. Докато бе служителка на „Уилит & Хол“, Джулиъс щеше да бъде и неин клиент, а това означаваше, че би пренебрегнала служебните си задължения, ако не се погрижи за интересите му. Ако се окажеше, че Картър има по-добра идея какво да прави с Джулиъс, добре, но тя искаше да разбере. Въпреки това обаче Саманта не помръдна от мястото си. Няма как да осребрят билета в тази къща, каза си тя. Оттук можеше да наблюдава, да следи какво става не само в къщата, но и около нея.

Такива мисли се въртяха в главата й и й попречиха да осъзнае факта, че е толкова уплашена, че едва се сдържа да не намокри панталоните си.

Стегни се, момиче! Пое си толкова дълбоко дъх, че студът нахлу в дробовете й. Усещането не бе никак приятно. Носът й бе останал запушен през целия ден, но сега студеният влажен въздух като че ли прочисти синусите й. Нервите й бяха така опънати, че направо трептяха като диви мустанги, които хвърлят къчове из прерията. Опита се да мисли за нещо друго. Мигом се сети отново за своите родители. Толкова зле ли бе положението с магазина? Щеше ли да се стигне до фалит? С каква сума можеше да си позволи да подпомогне родителите си? Щеше ли да им стигне? Как можеше да им помогне, ако остане без работа?

Замисли се как ли би се почувствала, ако не Джулиъс, а тя самата бе спечелила джакпота на „Суперлото“. Мисълта профуча през главата й като камион на червен светофар и тя нямаше време да реагира. Да, призна Саманта, когато камионът се върна и профуча за втори път, щеше да бъде чудесно, ако аз бях спечелила тези пари.

Да, но не си ги спечелила ти, напомни си тя. Джулиъс ги е спечелил. А ти трябва да му помогнеш. Пое дълбоко дъх няколко пъти и реши, че е готова да направи нещо. Само дето не знаеше какво.

Когато се почувства уверена, че навън няма никого освен нея, Саманта прекоси полянката и се скри зад багажника на хамъра. Винаги беше смятала тъкмо тези коли за грозни и брутални творения, екологичен еквивалент на серийните убийци, но тази вечер реши, че никога не е виждала нещо по-красиво. Колата беше огромна, отблизо се оказа още по-голяма, отколкото си я бе представяла, и Саманта потъна в сенките й.

Прокрадна се към шофьорската врата и предния ляв калник. Оттам прибяга набързо до гъстия чемширов храсталак под големия прозорец отпред. От това място, скрита в сенките, можеше да наблюдава дневната, без да се страхува, че някой ще я забележи. Или така поне се надяваше. Картър и колегата му — кой ли беше той, зачуди се отново тя — разговаряха на висок глас, но прозорците заглушаваха думите им.

А когато видя Джулиъс Уийлър, завързан за един стол с парче изолирбанд, залепено върху устата му, и последните й съмнения, че Картър наистина се е побъркал, се изпариха.

Проклети адвокати, мислеше си Джулиъс. Трябваше да се досети какво му кроят. Когато онзи едър тип го завърза за стола, Пиърс измъкна билета от обувката му и дори не си направи труда да я постави отново на крака му. Сега Джулиъс бе овързан здраво като мушица, залепнала върху восъчна свещ, а дясното му стъпало изтръпваше от студ.

Четири часа по-рано бе взел решение, което по онова време беше сметнал за умно. Да си наеме адвокат, някой от онези богаташи, чиито офиси чистеше и които се отнасяха толкова пренебрежително към него. Сигурно щяха да му поискат хонорар от един милион долара и той щеше да им го плати. Така щеше да знае, че има кой да се погрижи за парите му. Но не, бе попаднал на тези двама идиоти, които най-вероятно щяха да го убият преди изгрев-слънце.

Като капак на всичко, двамата започнаха да се карат. Преди време Джулиъс бе решил, че с годините, прекарани в затвора, е изплатил дълга си към съдбата.

Съдбата обаче се оказа страшна кучка!