Дейвид Кази
Джакпот (14)

14.

Събота, 22 декември, 00:31 ч.

— Какво точно искаш да направя? — попита момичето.

Според кратките биографични данни, които бе открил на сайта й, тя се казваше Криста. Истинското й име обаче беше Барбара Зиглър, но то бе крайно неподходящо за компаньонка с тарифа от два бона на час. Криста бе висока около метър и седемдесет и пет, имаше червени коси и се радваше на голяма популярност сред клиентите. Не обичаше работата си, но и не я мразеше, най-вече защото парите бяха доста, а усилието — нищожно. Изкарваше си прехраната, като правеше секс. Не беше чак толкова зле.

Сумата в спестовната й сметка стана шестцифрена още преди три години. Понастоящем двайсет и шест годишната Криста разполагаше с половин милион долара в инвестиционни фондове и възнамеряваше да се пенсионира на трийсетия си рожден ден. Клиентите й бяха относително кротки и обикновено не й създаваха проблеми. По принцип не възразяваше дори срещу най-големите щуротии, които по-разкрепостените изискваха, тъй като, в интерес на истината, Криста обичаше да експериментира. В края на краищата, тя беше проститутка.

Намираха се в президентския апартамент на хотел „Риц-Карлтън“ в центъра на Атланта. Беше пристигнала тук преди час. Отначало всичко бе започнало като в най-обикновена вечер с богат, самотен и възпълничък бял мъж, прехвърлил петдесетте. Пиха скоч, побъбриха си за „Брейвс“, местния бейзболен отбор, сетне поговориха за това колко е красива… Все обичайните неща.

Сетне обаче нещата започнаха да стават странни, което я накара да зададе въпрос. Беше объркана.

Но Ардън Макинли поклати глава, безкрайно разочарован от проявеното от нея любопитство. Той бе богатият, самотен и възпълен бял мъж, който се нуждаеше от компанията й тази вечер. Макинли не разбираше какво толкова странно или трудно има в неговите предпочитания.

— Изстина ли вече? — попита той.

Тя поклати глава, но не в знак на отрицание, а защото не можеше да повярва, че води подобен разговор. Пристъпи към малката дъбова маса в ъгъла, където бе оставила онова, което Макинли бе поръчал. Понякога клиентите искаха от нея да донесе част от реквизита си и тя обикновено се съгласяваше. Използването на разните му там играчки бе забавно.

Впери поглед в тавата на масичката. Беше от онези, които наричаха касероли, и бе пълна догоре с макароните и сиренето, които Криста бе купила на път за хотела. Когато клиентът я бе ангажирал посредством агенцията за компаньонки, изрично бе настоял за домашно приготвени макарони със сирене, но Криста нямаше никакво намерение да му угажда. Ако зависеше от нея, щеше да му каже да я целуне по кремавобелия ирландски задник. Затова се отби в деликатесния магазин на ъгъла и плати единайсет долара. Взе пластмасовата виличка и опита макароните.

— Температурата е стайна — обяви тя.

— Донеси ги тук — нареди й той. — Седни на онзи фотьойл, свали си обувките и постави касеролата на пода.

— Да се съблека ли, хубавецо?

Обикновено Криста дразнеше клиентите си с бавно стриптийз шоу, но започваше да й писва от този идиот. Нещо в него не беше наред и тя не искаше да губи повече време. Изведнъж й се дояде сладолед. Готова бе да излапа цяла мелба от най-големите.

— Не, не — отвърна той, — свали си само обувките.

Само обувките. Чудесно!

— Как се казваш, сладур? — попита тя, докато се събуваше.

— Луис — излъга той. — Луис Френд.

— Това истинското ти име ли е?

— А ти как мислиш? — сопна й се той. — Обувките?

Криста направи каквото се искаше от нея, като междувременно се чудеше с колко ли стотачки ще се прибере у дома. Тази работа с макароните щеше да отнеме няколко минути, след което, предположи тя, ще поиска да я изчука. Прецени го с поглед и реши, че няма да издържи повече от две минути. Ако имаше късмет, щеше да се прибере до час. Във вечери като тази се радваше, че минималното време, за което може да бъде наета, е два часа.

Когато се настани на онзи фотьойл, разположила босите си крака с безупречен педикюр от двете страни на касеролата, тя вдигна поглед към клиента. Той беше седнал на диванчето право срещу нея и я наблюдаваше с неприкрит интерес. Слава богу, още беше облечен. Коремът му изпъваше здраво ризата досущ като наденица, която всеки момент ще пръсне обвивката. Клиентът се оказа доста по-пълен от очакваното. Поседяха така няколко минути, без да разменят дори една дума, в резултат на което Криста започна да се чуди какво всъщност се очаква от нея, дали трябва сама да предугади желанията на клиента, или той е доволен от действията й. В един момент не можа да се сдържи и попита:

— Какво искаш да направя?

Мъжът кимна към тавичката с макарони и сирене.

— С крака — каза той и дишането му се учести.

За свое най-голямо разочарование Криста установи, че Ардън Макинли отлично контролира тялото и способностите си. Вече няколко седмици беше пазил силите си именно за тази вечер и бе тренирал ума и тялото си така, че да достигне кулминацията на това кулинарно и сексуално удоволствие.

Криста заби пети в касеролата и започна да мачка макароните и сиренето с пръстите на краката си. Остана изненадана колко противно може да бъде подобно занимание. Откровено казано, усещането беше като че ли мачкаше нечии вътрешности. Макар макароните да се провираха като червеи между пръстите й, тя остана вярна на принципа си да не осъжда сексуалните фетиши на своите клиенти, но все пак не виждаше никакъв смисъл в похабяването на едно така добре приготвено ястие.

Макинли я наблюдаваше с възхита, прехласнат от действията й, без да обръща внимание на смайването, предизвикано от сексуалните му предпочитания. Психоаналитикът му отдавна работеше по въпроса със скритата във фетиша му еротика, а и за коя се мислеше тя? Та тя беше най-обикновена проститутка. А той беше Ардън Макинли. И в момента не се интересуваше от нищо друго, освен от гледката на изящните й крака, потънали в топлите и влажни макарони със сирене. Какво толкова странно имаше в това? Хората обичат храната. Хората обичат секса. Какво толкова?

— Така ли? — попита тя.

— Малко по-бързо.

Краката й ускориха темпото.

— Не толкова бързо.

Телефонен звън прекъсна удоволствието му. По дяволите! Служителите му бяха получили най-строги инструкции да не го търсят, освен ако не изскочи нещо спешно. Дано случаят наистина да е спешен.

— Извинявай — каза той и стана, за да вдигне телефона.

— Така ли да остана? — попита Криста.

— О, разбира се.

Криста, която никога след този случай не вкуси макарони със сирене, се облегна на стола и въздъхна дълбоко.

Ардън погледна екрана на мобилния си телефон. Обаждаше се Бърнард Шелтън.

— Да?

— Господин Макинли, обажда се Бърнард Шелтън.

Шелтън работеше за Макинли вече трета година, но въпреки това винаги се представяше с името и фамилията си, когато звънеше на шефа си.

— Да, зная — отвърна Макинли. — Нали затова са измислили идентификацията на повикванията.

Шелтън замълча.

— Е, какво става? — попита Макинли.

— Имаме проблем.

— Не може ли да изчака до утре? — попита с надежда Макинли и погледна към касеролата на пода.

— Много сериозен проблем.

— Какъв проблем?

От другата страна на линията настъпи мълчание, което изнерви Ардън. Явно проблемът наистина беше толкова голям, толкова апокалиптичен, че подчиненият му се затрудняваше да предаде истинските мащаби на катастрофата. Шелтън заговори след няколко секунди, които обаче се сториха на Макинли като цял час.

Той го изслуша внимателно и затвори телефона.

Бърнард Шелтън беше прав. Наистина имаха проблем.