Дейвид Кази
Джакпот (30)

30.

Понеделник, 24 декември, 09:31 ч.

Саманта взе двете хапчета ибупрофен, които Джамал й предложи, и ги прокара с няколко глътки кафе. Това беше най-вкусното кафе, което бе пила от доста време насам. Двамата седяха в дневната.

— Е, явно не си на петнайсет — отбеляза Саманта, докато посръбваше от още горещото кафе.

— Защо реши, че съм на петнайсет?

— Баща ти ми каза, че си на петнайсет или там някъде.

— Глупав старец! — възкликна Джамал. — Не ме е виждал от двайсет години. Вече съм на двайсет и три. Как се запозна с него, между другото? Да не би да членувате в един и същи литературен клуб?

— Не го познавам отдавна — каза тя. — Всъщност запознахме се едва преди няколко дни. Виж, Джамал, нося ти лоши новини.

— Какви?

Тя въздъхна отново.

— Баща ти е мъртъв.

— Така ли?

— Съжалявам.

— Няма защо — отвърна той. — Какво ми пука, че е мъртъв?

Саманта не знаеше какво да отговори. От една страна, предполагаше, че не би трябвало да е изненадана от подобна реакция. Джулиъс никога не бе претендирал, че е бил добър баща. От друга страна обаче… е, нямаше друга страна. Какво го интересуваше Джамал дали Джулиъс е мъртъв или не? За него той бе умрял преди много години. Затова сега действителната му смърт нямаше никакво значение за Джамал.

— Добре, нося нещо за теб — каза Саманта.

Прекъсна ги нечий стон. Саманта се обърна и видя Паскуале да помръдва върху дивана. Успя да се изправи, изохка и постави ръка на тила си. Сърцето й се сви. Събитията от последните осемнайсет часа не бяха никак благосклонни към него.

— Добре ли си, дребосък? — поинтересува се чернокожият.

— Ти ли ме цапардоса? — попита тихо Паскуале.

— Не — отвърна Джамал. — Едно от моите момчета. Видели как си сритал задника на Леон и взели, че се притеснили. Добре че си бял.

— Защо?

— И питаш защо? Защо? Защото, ако приличаше на мен — отвърна той и заби пръст в гърдите си, — щяха да те гръмнат. Сериозно!

Паскуале полегна отново на дивана и затвори очи. Джамал отново насочи вниманието си към Саманта.

— Какво толкова искаш да ми покажеш, та си изминала целия този път?

Тя прехапа долната си устна. Откъде можеше да бъде сигурна, че това наистина е Джамал Уийлър?

— Имаш ли някакъв документ за самоличност?

Той се приведе напред и опря лакти върху коленете си. Присви очи, докато те се превърнаха в цепки, сетне се разсмя. Смехът му започна като тих кикот, досущ като летен дъждец, преди да експлодира в същинска буря. Приятелите му, усетили, че е напълно безопасно и те да се засмеят, се присъединиха към него, макар да не си позволиха да бъдат толкова гръмогласни. Сякаш искаха да кажат: да, шефе, това е много смешно и ние се смеем заедно с теб.

Когато спря да се смее, Джамал започна да изтрива сълзите от лицето си.

— Да — каза той, — имам документ за самоличност.

Засмя се отново, стана и изчезна в тъмния коридор вляво от Саманта. Двете му горили не помръднаха от местата си.

— Документ за самоличност? — попита Паскуале. — Да не си барманка?

— Искам да съм сигурна.

— Предполагам, че си права.

— Искам да свърша всичко както трябва и да си тръгна час по-скоро оттук — поясни Саманта.

Джамал се върна миг по-късно с шофьорска книжка в ръка. Саманта й хвърли съвсем бегъл поглед, но това бе достатъчно, за да се увери, че младият мъж срещу нея е именно човекът, за когото се представя. След което му върна книжката.

— Това върши ли работа, госпожо полицай? — попита той.

— Да — отвърна тя. — Върши.

— Радвам се да го чуя.

— Можем ли да разговаряме насаме? — попита Саманта.

— Това са моите момчета — отвърна рязко той. — Каквото и да имаш да ми казваш, можеш да го кажеш пред тях.

Мисля, че ще си промениш мнението, когато разбереш какво искам да ти покажа, помисли си тя.

— Добре — отстъпи все пак. — Аз съм адвокат. Баща ти работеше като чистач в сградата, в която се намира нашата кантора. Преди четири вечери той дойде в кабинета ми, за да потърси юридически съвет.

— Специалист по наказателно право ли си? — попита Джамал.

— Не точно — отвърна тя, припомнила си собствената си реакция на заявлението на Джулиъс, че се нуждае от адвокат. — Джулиъс се нуждаеше от юридически съвет, защото бе спечелил известна сума.

— Така ли? — попита Джамал и настроението му видимо се подобри. Останалите мъже в стаята се размърдаха по местата си, заинтригувани от случващото се.

— Виж, наистина трябва да поговорим на четири очи — настоя Саманта.

— Не ми пробутвай тези глупости — избухна гневно Джамал. — Аз ще реша дали трябва да говорим насаме или не!

— Добре. Както кажеш. Баща ти спечели лотарията.

Един от хората на Джамал подсвирна тихичко.

— Колко? — попита Джамал.

Саманта не каза нито дума, а огледа помещението и двете горили в него. Зачуди се дали са въоръжени. Зачуди се дали Джамал е въоръжен. Зачуди се дали тя самата не би трябвало да е въоръжена.

Джамал като че ли започна да схваща, че нещата са наистина сериозни. Вдигна ръка над главата си и махна към телохранителите си.

— Изчезвайте! Ще се оправя сам.

Двамата напуснаха послушно апартамента и оставиха Саманта и Паскуале насаме с Джамал.

— Колко? — повтори Джамал.

— Четиристотин и петнайсет милиона — отвърна тя. — Преди данъците.

Джамал я зяпна невярващо. Измина цяла минута, преди да погледне към Паскуале, сякаш търсеше от него помощ, потвърждение, съвет или нещо подобно. Паскуале кимна.

— Каква е чистата сума?

— Ако вземеш парите накуп, около сто и петдесет милиона. Плюс-минус.

Джамал отново погледна към Паскуале.

— Сериозно ли говори?

Паскуале кимна отново.

Настъпи продължително мълчание. Джамал запали цигара и я изпуши до половината, преди да проговори отново.

— И какво си дошла да ми дадеш?

— Билета.

— Билета? Самият билет?

— Ти си единственият известен наследник на Джулиъс Уийлър — обясни тя. — Той ми каза, че не е оставил завещание. Съгласно законите на Вирджиния цялата му собственост става твое притежание. Не мисля, че ти е оставил кой знае какво освен билета. А и той изрично пожела, ако с него се случи нещо, да предам билета на теб.

— Искаш да кажеш, че носиш билета със себе си? И сега е у теб?

Тя кимна.

— Мамка му! Ти си луда!

Саманта замълча. Колебаеше се дали да спомене, че в играта се е включил и неизвестен играч, но Джамал предреши нещата с това „Ти си луда!“.

— Нямах друг избор, освен да го нося със себе си.

— Защо не се възползва от него? Никой нямаше да разбере!

Тя се засмя тихичко.

— Дълга история, но с две думи, не беше мой и нямах право да го задържа.

Джамал я огледа изпитателно.

Саманта кимна.

— Какво се случи с Джулиъс? — попита той.

— Едни хора се опитаха да му откраднат билета — отвърна тя.

— Какви хора?

— Един от тях беше шефът ми.

— Що за адвокати сте вие?

— Очевидно не много добри.

— И какво се случи с шефа ти?

Саманта се разсмя силно и по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— И той е мъртъв.

— Значи билетът не им е донесъл късмет — отбеляза Джамал.

— Така е — съгласи се тя. — До този момент не е донесъл късмет никому.

— Но вие двамата сте живи — каза Джамал.

— Засега. Виж какво, трябва да те измъкнем оттук и да те скрием някъде, докато дойде време да осребриш билета.

— Никъде няма да ходя.

— Джамал — настоя Саманта, — тук може да не е безопасно.

— Няма да кажа на никого за билета — заяви той. — А вие?

— Ние също. Но шефът ми не е единственият, който се опитва да го открадне.

— Обяснѝ.

 

 

— За какво ли говорят? — попита Пиги. Това беше тийнейджърът, който се бе подпрял на рамката на вратата в кухнята. Осемнайсетгодишно хлапе, присъединило се наскоро към бандата на Джамал. Не се отличаваше с кой знае какви умствени способности, но пък лоялността му към Джамал не подлежеше на съмнение.

Скоти Мичъл поклати глава:

— Не мога да чуя нищичко, като ме питаш през две секунди. Затвори си устата!

По-възрастният Скоти бе най-довереният лейтенант на Джамал. Той отговаряше за нелегалния хазарт в Рейвънууд и околните квартали. Бе прекарал зад решетките по-голямата част от зрелия си живот, а обстоятелството, че сега се намираше на свобода, можеше да бъде сравнено с положението на Земята между две ледени епохи. Рано или късно светът отново щеше да се окаже покрит с лед и това беше също толкова сигурно, колкото и смяната на деня с нощта. Рано или късно и Скоти щеше отново да се озове в затвора.

Нямаше никакво съмнение, че денят е необикновен. Скоти се чудеше какво е намислил шефът му и какво искаха двамата непознати от него. Очевидно нещо в тях бе заинтригувало Джамал, което изненада Скоти. При други обстоятелства Джамал щеше да ги е гръмнал вече, защото не беше от хората, които обичат да поемат рискове. Дали пък не започваше да омеква? Или пък помъдряваше? Кой знае? А може би коледният дух все пак бе обзел и него?

Някакъв звук, прозвучал вляво от Скоти, го откъсна от мислите му. През снега — с огромни крачки като на Йети — вървеше мъж, когото никога досега не бе виждал. Макар да бе облякъл най-дебелата си грейка, косъмчетата по ръцете на Скоти настръхнаха и той посегна инстинктивно към деветмилиметровия пистолет, затъкнат в колана му. И макар до този момент инстинктът никога да не му бе изневерявал, осъзна, че е закъснял с реакцията си. Пиги, който стоеше зад гърба му, едва сега регистрира заплахата, която представляваше непознатият. Всичко е напразно, каза си Скоти.

Флаг атакува двамата с бързината на пума.

— Копеле! — просъска Скоти.

Флаг простреля с два куршума Пиги, който се свлече в снега и умря на място. Третият куршум прониза Скоти в пищяла, в резултат на което той се олюля, но не падна. Флаг мина зад гърба му и опря дулото на пистолета си в него.

— Ще пусна следващия в главата ти, освен ако не правиш каквото ти кажа!

 

 

Джамал Уийлър беше първото и единствено дете на Алиша Рей. Появи се на бял свят с цезарово сечение. То бе задължително от медицинска гледна точка, след като стана ясно, че след началото на родилните болки бъдещата майка е изпушила две лули с крек. По напълно случайно стечение на обстоятелства в същия този ден бяха рухнали и последните морални задръжки на акушер-гинеколога доктор Марк Бърнард, свързани с младите неомъжени родилки наркоманки. Когато му доведоха Алиша Рей, той буквално превъртя и извърши напълно ненужна хистеректомия. Доктор Бърнард заяви на майката на Алиша, че е открил злокачествен тумор в матката на дъщеря й, затова се е наложило да извърши тази толкова драстична процедура. Това, разбира се, беше пълна лъжа, лишена от каквото и да било основание, но доктор Бърнард нямаше никакво намерение да изроди още шест деца на Алиша. Два месеца по-късно той се самоуби в тоалетната на един ресторант на „Макдоналдс“ в Лас Вегас.

Когато Джамал навърши две годинки, двамата с Алиша се преместиха в Рейвънууд, където майка и син заживяха с трийсет и пет годишната Шона Джаксън, майка на Алиша. Шона, която работеше в дневната смяна на цеха за обезкостяване на пилета на „Тайсън“, се превърна на практика в майка на малкия Джамал, тъй като Алиша бе голяма почитателка на нощния живот и мимолетните — за по една вечер — романтични връзки с непознати мъже. Шона го хранеше, сменяше му памперсите, учеше го как да ходи до тоалетната, слагаше го в леглото… Някои вечери Алиша се прибираше у дома. Друг път не се прибираше. Понякога Джамал питаше къде е мама. Но обикновено не питаше.

Няколко години по-късно Алиша се запозна с мъж, който й се представи с името Смайли и тя така и не научи истинското му име. Запознаха се в двора на комплекса и две вечери по-късно сложиха край на платоничната фаза в своята връзка. След седмица той се нанесе да живее при Алиша, Шона и Джамал. Не след дълго щастливата двойка състави план да обере банка, план, чието осъществяване според тях щеше да реши безбройните им финансови проблеми.

Извършиха обира в ранното дъждовно утро на един понеделник. Смайли вървеше отпред с пушка помпа в ръце, която размахваше срещу малобройните клиенти и служители на банката, за да ги накара да легнат на пода. Алиша го следваше с двайсет и две калибров пистолет. Смайли й бе показал как да борави с него на път към банката. Един от клиентите се оказа свободен от дежурство полицай, влязъл в банката, за да осребри чек. Малко след като нахлуха вътре, Смайли и Алиша забравиха за заложниците и насочиха цялото си внимание към касиерката, която пълнеше банков чувал с пари. Като оправдание можеше да им послужи обстоятелството, че на път към банката си бяха разделили цигара с марихуана. Заложниците лежаха на пода в салона зад застаналите с гръб към тях обирджии и се надяваха, че — досущ като в секса — всичко ще приключи много бързо. С едно изключение.

Полицай Томас Ковънтри скочи на крака и гръмогласно нареди на обирджиите да хвърлят оръжието и да легнат на земята. За негово най-голямо удоволствие обаче и двамата се обърнаха с лице към него, без преди това да се подчинят на полицейското нареждане да свалят оръжието си. Ковънтри, ветеран от патрулната служба, отдавна мечтаеше да стане детектив и реши, че това е шансът му да грабне заветната детективска значка.

Преди още Смайли и Алиша да вдигнат оръжията си, той започна да стреля по тях и не спря, докато не изпразни целия си пълнител в неосъществените банкови обирджии. Смайли пое два куршума в гърдите, които го убиха на място. Други два пронизаха стомаха на Алиша, при което тя натисна инстинктивно спусъка, без изобщо да се прицелва, с което сложи край на мечтата на полицай Ковънтри да стане детектив. Куршум, изстрелян от пистолета й, го прониза в гърлото. Раната се оказа смъртоносна. Макар Томас Ковънтри да умря без да стане детектив, той заслужи тържествено погребение, каквото се полага на един герой.

Алиша умря в операционната два часа по-късно. В деня след погребението Шона Джаксън подписа съответните съдебни документи, с което се отказа от попечителство над своя внук. Деветгодишният Джамал бе изпратен за осиновяване от семейство Бъч и Нанси Кокс, които се интересуваха далеч повече от чековете, които им изпращаха от социалните служби, отколкото от възпитанието на Джамал и другите две момчета, за които се грижеха.

И тъй като Джамал не разполагаше с морален компас, той бързо се озова в ситуации, от които неговите осиновители, а впоследствие и служителите от социалните служби не останаха очаровани. Така през следващите девет години Джамал се луташе между центъра за задържане на малолетни престъпници в Ричмънд, терапевтичните грижи на осиновителите си и съда за малолетни престъпници, който се занимаваше с особено тежките случаи.

На осемнайсетгодишна възраст Джамал бе висок почти метър и деветдесет, тежеше над сто килограма и се бе превърнал в същински кошмар за служителите от социалните служби. Всяко ново приемно семейство вдигаше ръце от него, всеки опит да върнат момчето в правия път се проваляше с гръм и трясък. Джамал пласираше наркотици, пребиваше учителите си, разпространяваше всевъзможни венерически болести. В деня, в който навърши осемнайсет, съдията от съда за непълнолетни подписа съдебно нареждане, което освободи Джамал от опеката на социалните служби. Същата вечер останалата без капка сили социална служителка, която отговаряше за него, опитна професионалистка с двайсет и пет годишен стаж в системата, отпразнува случилото се, изпивайки три мартинита и падайки мъртво пияна. На следващия ден жената се пенсионира и замина за Мауи.

Измъкнал се веднъж от надзора на социалните служби, Джамал реши да вземе нещата в свои ръце и да следва собствените си приоритети. Премести се в Рейвънууд. Там се свърза с Бандата на черните диаманти и бързо се издигна в редиците й. „Диамантите“ контролираха уличния пазар на наркотици в Рейвънууд и бяха разпрострели чадъра си и над проституцията и хазарта. Джамал се вля в „Черните диаманти“ изпълнен с ентусиазъм като възпитаник на Харвард, постъпил в някоя от 500-те най-големи компании в списъка на списание „Форчън“. Вършеше най-черната им работа. Пренасяше наркотици като муле, пребиваше проститутките, които не спазваха правилата на играта, и се грижеше длъжниците да си плащат борчовете.

Около година след като той се присъедини към бандата, „Черните диаманти“ се сблъскаха със сериозен проблем. Всъщност проблемите бяха няколко. Друга банда, действаща под името „Главорезите“, бе започнала да проявява апетити към Рейвънууд и околните квартали, а това бяха територии, които „Диамантите“ винаги бяха смятали за свои. Второ, главатарите на „Диамантите“ бяха крайно неподходящи за позициите, които заемаха. Водеха абсурдна ценова политика и не се ориентираха правилно в геополитическия динамит, който представляваше районът. Наредиха да бъдат пребити разни дребни риби, които работеха за „Главорезите“, отрепки, чието отсъствие никой нямаше да забележи.

С други думи, шефовете на „Диамантите“ първо фалираха, а сетне започнаха да мрат като мухи.

На двайсет и първия си рожден ден Джамал Уийлър реши, че не може да търпи повече. Повика двамата си „братя“, с които се бе запознал в първото си приемно семейство, и в хладната нощ на Вси светии реши всички проблеми на „Диамантите“ с един-единствен удар. Собственоръчно ликвидира четирима от най-високопоставените членове на „Главорезите“ и нареди елиминирането на още двама. Заповедта му бе изпълнена още същата нощ. В допълнение към това екзекутира двама членове на „Черните диаманти“, които се бяха отнасяли с изключителна жестокост към по-младите членове на бандата. На следващия ден вече контролираше всички счетоводни книги, банкови сметки, пароли и списъци с доставчици и клиенти. Останалите от бандата, въодушевени от появата на човек, който да прояви смелост и да поеме нещата в свои ръце, се присъединиха мигом към него, последвани от част от оцелелите „Главорези“. Последната мярка, която Джамал предприе, бе да забрани кражбите и обирите в Рейвънууд. Това ограничение беше спазвано както от членовете на „Диамантите“, така и от останалите граждани, освен, разбира се, ако не искаха някой ден полицията да открие телата им, изхвърлени на брега на река Джеймс с два куршума в тила.

След като пое властта, Джамал осъзна, че се нуждае от по-солидни финансови приходи, затова насочи вниманието си към по-богатите западни и северни райони на града. Проникна в тях и установи, че те представляват отличен пазар за висококачествен кокаин и марихуана. Нямаше откъде да знае, но покойната Ашли Пиърс например бе сред най-лоялните клиенти на „Черните диаманти“. Богатите гимназисти и скучаещите домакини осигуряваха постоянен солиден доход. Бизнесът вървеше добре.

После обаче се спука ипотечният балон, банките изпаднаха в затруднения, автомобилните производители изпаднаха в затруднения, започнаха съкращения, след което търговците на дребно изпаднаха в затруднения и в един момент богатите жители на предградията спряха да купуват дрога. Бизнес империята на Джамал заплашваше да се разпадне. Той следеше как се развива икономиката, затова имаше добра представа какво всъщност се случва. Но хората на средно ниво в неговата организация започнаха да се тревожат, да задават въпроси, на които той не можеше да отговори. Започна да заспива все по-трудно нощем, започна да се храни по-малко и накрая започна да губи тегло.

Затова, когато чу, че тази сутрин в квартала са се появили двама непознати, които разпитват за него, Джамал Уийлър реши, че това може да е знак от съдбата.

 

 

Джамал чу ругатнята на Скоти Мичъл в мига, в който Саманта посягаше към джоба си, за да извади билета. Тя вече го държеше между пръстите си, когато той измъкна деветмилиметровия пистолет, затъкнат в колана му. Нещо не беше наред, Джамал го усещаше с цялата си същност. Поднесе показалец пред устните си, за да предупреди гостите си да пазят тишина, и приклекна на пода. С дулото на пистолета даде знак на Саманта и Паскуале да отидат в кухнята. Там имаше заден вход, от който можеха да излязат на алеята навън и да се измъкнат. Двамата запълзяха тихичко към потъналата в мръсотия кухня като уплашени мишки.

Бели хора, каза си той, докато ги наблюдаваше как се измъкват. Винаги се бе чудил как може да са толкова слаби. Никога не биха намерили сили да преживеят онова, което той самият бе преживял. И все пак тези двамата… Момичето например бе рискувало живота си, за да му предаде билета. Не беше толкова слабо, значи, колкото изглеждаше. Най-малкото, което можеше да направи за него, бе да му помогне да се измъкне цяло и невредимо.

Освен това нямаше да позволи на никого да му отнеме билета. Замисли се върху неочакваната вест и колкото повече мислеше, толкова по-хубаво му ставаше. Господ бе отговорил на всичките му молитви. Ситуацията в Рейвънууд се влошаваше и щеше да продължи да се влошава, при това все по-бързо и по-бързо. Не след дълго средствата на „Диамантите“ щяха да свършат. Джамал едва бе събрал пари, за да се разплати с хората си тази седмица. А сега в живота му се бе появил този сияен ангел небесен и му бе показал пътя към спасението.

Джамал запълзя покрай стената. Вратата се отваряше навътре и щеше да опре в нея. Това щеше да му позволи да стреля под удобен ъгъл, ако някой се опита да проникне в апартамента. Беше вдигнал глока си нагоре, цевта докосваше устните му. Тръпка на страх премина през тялото му, както ставаше винаги, когато предусетеше изблик на насилие. Не разбираше хората, които твърдят, че не изпитват страх в подобни моменти. Мамка му, онзи тип отвън сигурно бе въоръжен! С истински патрони! Задиша на пресекулки.

Вратата се отвори.

Джамал откри огън.

 

 

Паскуале преведе Саманта през тясната кухня, оттам през задния вход и накрая се озоваха в тясната алея зад жилището на Джамал. Снегът тук беше доста дълбок, на места вятърът бе навял еднометрови преспи.

— Трябва да му помогнем — заяви Саманта, когато се озоваха на задната тераса. Алеята беше пуста. Обърна се и погледна към вратата.

— Забрави! — спря я Паскуале. — Не мога да позволя да ти се случи нещо!

— Много мило — отвърна тя. — А сега се махни от пътя ми!

Блъсна го с рамо, опитвайки се да се промъкне до вратата, но той остана на мястото си като статуя, без да помръдне и милиметър.

— Сам — предупреди я Паскуале, — доста по-тежък съм от теб. Няма да стане!

— Стига! Не можем да го оставим там!

— Как да не можем! — сопна й се той. — Не знам през кой от всичките кръгове на ада преминахме или с какво сме заслужили подобна участ, но не си ли тръгнем точно в този момент, ще се озовем в гроба.

— Билетът е негов!

— Тогава го остави под килимчето пред вратата му. Няма да позволя да умреш тук. Ако това се бе случило вчера, щях да те подкрепя. Сега обаче нещата са различни.

— Умолявам те! — каза Саманта и по покритото й със снежинки лице започнаха да се стичат сълзи и да вдигат миниатюрни струйки пара.

Паскуале погледна през рамо към вратата.

— Ще минем отпред — каза той. — Така ще се озовем в гръб на онзи, който влезе. Ти ще стоиш зад мен.

Слезе от площадката и нагази в дълбокия две педи сняг, а Саманта тръгна по стъпките му. Вървяха плътно покрай стената на сградата, където снегът не беше чак толкова дълбок. Освен това така си осигуряваха известно прикритие. Когато стигнаха ъгъла, Паскуале надзърна и огледа фасадата, където откри тялото на мъртвия вече Пиги да лежи в една пряспа. Снегът бе добил яркочервен цвят като аварийните конуси, които сигнализираха за една или друга опасност.

— Пред вратата има труп — прошепна той на Саманта. — Не мога да видя чий.

Тя въздъхна тихичко. Днес бе видяла повече мъртъвци, отколкото бе очаквала да види през целия си живот. Не можа да се сети точно колко души бяха загинали заради този глупав билет, който не прогаряше дупка в джоба й, но прогаряше дупка в душата й, стоеше мирен у нея, но подлудяваше света наоколо. Саманта потупа Паскуале по рамото.

— Добре — каза тя. — Ти печелиш! Да изчезваме оттук!

— Добра идея — отвърна той.

— Добра идея — изрече нечий глас зад тях.

Обърнаха се и видяха Чарлз Флаг, който не откъсваше очи от тях. Изглеждаше премръзнал и много ядосан.