Дейвид Кази
Джакпот (3)

3.

Петък, 21 декември, 11:18 ч.

Телефонът на бюрото на Саманта Хури иззвъня настойчиво и досадната му делова мелодия я стресна, макар да бе очаквала това позвъняване цяла сутрин. Дъхът й мигом секна, а сърцето й се устреми към гърлото като алпинист, който изкачва стръмен планински връх. Остави настрани книжата, които четеше, увлекателен документ, озаглавен „Общи условия за сключване на договори за строителство на Американския институт на архитектите“, и взе адвокатския си бележник.

Нямаше представа защо го взима, тъй като много добре знаеше кой се обажда, но въпреки това го направи. Така бе свикнала, винаги драскаше някакви безсмислени бележки, докато разговаряше по телефона. На следващия ден, какво ти, само три минути по-късно нямаше да е в състояние да разчете драсканиците си. Въпреки това взе химикалката, пое дълбоко дъх и натисна бутона на високоговорителя.

— Обажда се Саманта — изрече тя високо, ясно и забързано, както я бяха обучили още при постъпването й във фирмата преди толкова много години. Подобно поведение при отговарянето на телефонно повикване целеше да стресне човека отсреща и да й създаде психологическо предимство. Все едно казваше: Аз съм един толкова зает адвокат, че би трябвало да се радваш, че намирам време да вдигна телефона.

— Госпожице Хури — прозвуча тихият, любезен и дори леко стеснителен глас на Карън Буш. Всъщност гласът й бе тих и любезен, защото така пък бяха обучили нея при постъпването й във фирмата преди толкова много години. — Обажда се Карън Буш.

— Да?

Саманта побърза да запише името й: Карън Буш.

— Господин Смит би желал да се срещне с вас.

Смит? Момент!

Карън бе секретарка на Хънтър Пенингтън Смит III, управляващ партньор на „Уилит & Хол“, адвокатската кантора, в която Саманта работеше вече осем години.

— Веднага идвам — отвърна тя и отново записа името му в бележника. Смит.

Извади огледалце от долното дясно чекмедже на бюрото си и огледа изпитателно изражението си в него. Нямаше торбички под очите, от носа й не стърчаха косъмчета, по зъбите й нямаше остатъци от храна. Косата й беше малко по-зле, отколкото би предпочела, но от месеци насам не бе имала време да отиде на фризьор. В края на краищата, залогът бе прекалено голям. Още от първия ден на годината бе работила между деветдесет и сто часа седмично, а сега тя бе към края си — до Коледа оставаха едва четири дни. Под очите й имаше толкова големи сенки, сякаш някой я бе ударил с юмрук. В основата на брадичката й набъбваха миниатюрни пъпки, но още бяха в начален стадий. Нищо ново. Огледа грима си за последен път и върна огледалцето в чекмеджето.

Пое дълбоко дъх. Денят най-сетне бе дошъл. След броени минути Хънтър Пенингтън Смит III щеше да уведоми Саманта, че компанията е взела решение да я направи съдружник в най-престижната адвокатска кантора в града. Осемте дълги години най-сетне щяха да й се отплатят. Хури бе едва на трийсет и четири, а щеше да започне да получава по триста бона годишно! А като се прибави и годишната премия, за която всички във фирмата говореха и мечтаеха, годишният й доход щеше да достигне четиристотин хиляди долара!

Приглади гънките на костюма си, продължавайки да мисли единствено за тази умопомрачителна сума, тъй като не желаеше да се замисля върху цената, която бе платила, за да стигне дотук. Редовно оставаше да спи в кабинета си. Правеше това поне две или три нощи седмично. Вече две години ходеше при психоаналитик. Самотата я смазваше. Пиеше повече вино, отколкото бе полезно за здравето. Всъщност доста повече. Но поне можеше да си позволи хубаво вино.

Напусна малкия си кабинет на двайсет и деветия етаж в централата на „Уилит & Хол“ и се запъти към асансьорите в края на коридора. Мина покрай просторната зала с подобни на кабинки работни места, която гъмжеше от помощник-адвокати и секретарки, натоварени с купища работа в оставащите до Коледа дни.

Пред асансьорите срещна Кимбърли Дейвис, специалистка по съдебните спорове, която работеше във фирмата вече седма година. Кимбърли имаше неискрен смях и безжизнен поглед и Саманта се отнасяше с недоверие към нея още от мига, в който я бе зърнала преди седем години. Кимбърли бе плашещо слаба, кожа и кости, плюс чифт силиконови гърди. Веднъж бе споделила със Саманта, че диетата й се състои предимно от водка и енергийни блокчета. В мечтите си Саманта се виждаше в ролята на съдружничка, която я уволнява.

— Накъде си се запътила? — попита я Кимбърли с една от обичайните си мазни и фалшиви усмивки.

— Имам среща на горния етаж — отвърна Саманта, без да обяснява повече. Вратите на асансьора се отвориха пред тях.

— На горния етаж, така ли? Я чакай малко? Значи днес е денят, а? — попита Дейвис. — Е, поздравления, скъпа, това е чудесно! — изрече тя на висок глас, без да очаква отговор. Сетне се засмя отново. Саманта предположи, че тъкмо това е смехът, който кънти из ада.

Смей се, смей се, каза си тя.

Влезе в асансьора, но Дейвис сякаш не искаше да се разделят.

— Нагоре ли си? — попита я Саманта.

— Не — отвърна Кимбърли и докосна слушалката в ухото си. — Задръж за секунда.

Саманта изчака няколко неловки секунди, докато Кимбърли проведе кратък разговор по мобилния си телефон.

— Трябва да бягам, скъпа — каза тя. — Е, поздравления! — засмя се. — Прати ми съобщение по-късно. Ще трябва да го отпразнуваме с епълтини^[1].

Саманта си представи как си поръчва епълтини, след като е уведомила Кимбърли, че докато компанията е оценила нейния принос, то, за съжаление, това не се отнася за самата Кимбърли и тя ще трябва да напусне фирмата.

 

 

Трийсететажната сграда на „Уилит & Хол“ се издигаше високо над сравнително скромните централни райони на Ричмънд, столицата на Вирджиния, голяма част от които попадаха в сянката на небостъргача. Когато през 1984 г. старите офиси се оказаха прекалено тесни за целия й персонал, изпълнителният комитет на компанията се събра и прецени, че е дошло времето да постави на мястото им — поне в архитектурно отношение — всички останали фирми в радиус от сто и шейсет километра. Намерението на комитета бе да създаде комплекс за малоценност у останалите адвокатски кантори и да внуши на всяка компания в града, че е напълно обречена, ако юридическото й обслужване не бъде поето от „Уилит & Хол“. Разбира се, в града имаше и други адвокатски кантори, но това бяха фирми с по-малко адвокати, по-малко ресурси, по-малко клиенти от списъка на петстотинте най-големи компании на списание „Форчън“. „Уилит & Хол“ купи огромен парцел, заключен между четири улици покрай река Джеймс и канала Каноа, и срина до основи всички сгради в него. Сетне започна да строи небостъргача, като добавяше етаж след етаж като с детски конструктор „Лего“, докато той не се превърна в най-високата постройка в целия град.

Понастоящем адвокатската кантора заемаше последните шест етажа на небостъргача, а останалите бяха наети от различни преуспяващи фирми, с които тя поддържаше делови отношения. Сред наемателите бяха два инвестиционни фонда, клон на Първа национална банка, архитектурно бюро, американски сенатор и голям лекарски кабинет.

Кабинетите на адвокатите бяха разположени по периферията на всеки етаж, а пространството в средата, разделено на миниатюрни килии, наподобяваше оживен мравуняк. Ъгловите кабинети, онези с по два прозореца, предлагаха възхитителна панорама към града, който в ясен ден се виждаше като на длан. Разпределянето на офисите се извършваше съобразно принципа на старшинство, но това не означаваше, че не се разгарят жестоки битки и тежки пазарлъци при освобождаването на някой ъглов кабинет. Това съвсем не означаваше и че ъгловите офиси са спартански обзаведени. Напротив, всеки от тях отразяваше личните предпочитания и стил на своя обитател, макар при обзавеждането му да се изискваше одобрението на изпълнителния комитет. Освен това всеки такъв офис играеше ролята и на бункер, от който неговият стопанин водеше своите юридически битки.

Трийсетият етаж, запазен за най-високопоставените служители на компанията, представляваше крещяща демонстрация на богатство и власт. Стените бяха звукоизолирани, а подът бе покрит с мрамор. Навсякъде бяха окачени шедьоври, купени за малка част от истинската си стойност от колекционери, озовали се на ръба на банкрута.

В стената непосредствено срещу асансьорите бе вграден огромен аквариум за соленоводни риби с вместимост две хиляди и петстотин литра. Мехурчетата в него бълбукаха успокоително, докато ярките екзотични риби плуваха сред коралите и водораслите. Въпросният аквариум бе любимата играчка на Нейтън Марконе, президента на компанията. Той бе петдесет и една годишен, женен за бивша стриптийзьорка, оказала се по-млада от собствената му дъщеря. Именно Марконе бе решил да превърне акваристиката в свое хоби след една почивка на хавайския остров Кауай преди няколко години. Лично плащаше на местен търговец на аквариуми по хиляда долара месечно, за да поддържа играчката му добро състояние и рибите му да плуват щастливо из нея.

Коридорът вдясно от асансьорите водеше към административната част, където бяха разположени кабинетите на съдружниците. Вратата вляво водеше към фитнес центъра и ресторанта. Саманта крачеше бавно и се наслаждаваше на мрамора под краката си. В края на коридора я очакваше рецепция с овална форма, изработена от дъб, зад която стоеше млада жена на име Сюзън. Тя бе висока, слаба и добре загоряла, при това не в солариум, а на открито. Основното задължение на Сюзън бе да изглежда красива, за да радва очите на дванайсетте съдружници от силния пол и да служи като източник на клюки за четирите съдружнички.

— Хънтър Смит иска да ме види — уведоми я Саманта. Неслучайно уточни, че става въпрос именно за Хънтър Смит, тъй като на етажа имаше поне още трима съдружници на име Хънтър.

Сюзън изобщо не вдигна поглед от списанието, което четеше. Вместо това натисна един бутон на телефона, което изчерпваше всичките й служебни задължения.

— Името ви?

— Саманта Хури.

Високоговорителят изпращя.

— Да? — попита Карън с тихия си сервилен глас.

— Госпожица Хури за господин Смит — съобщи онази кучка Сюзън.

— Прати я.

— Последният кабинет вляво по коридора — упъти Сюзън Саманта.

Сетне посегна към друг бутон, който отключваше вратата от опушено стъкло, която разделяше фоайето от коридора, водещ към офисите на съдружниците.

Посрещна я смях, долетял иззад затворената врата. Безгрижният смях на хора, които имат повече пари от нея. Саманта се усмихна притеснено. Дъщерята на ливански имигранти се канеше да седне на една маса с големите играчи. Съжаляваше, че баща й не може да я види в този момент. Докато крачеше по коридора, четеше имената върху вратите. Табелките бяха своеобразен справочник кой кой е в правния елит на Ричмънд. Тези мъже и жени представляваха компании от списъка на „Форчън“ на петстотинте най-големи корпорации в Съединените щати, представляваха професионални спортни клубове, рок звезди, дори чужди държави. Всеки от тях изкарваше по над милион долара годишно, макар Саманта да бе чувала, че сред тях има и такива, които си докарват по пет милиона. Сети се за малката яхта, която иска да купи. Замисли се как да я кръсти.

Спря пред вратата на Смит и пое дълбоко дъх. Време беше. Отвори я, прекрачи прага и се усмихна широко, възможно най-широко на Карън Буш. В този миг усети лека болка в задната част на гърлото. По дяволите! Беше настинала! Да, това несъмнено бе предвестник на настинка! Точно днес ли трябваше да се случи?

 

 

Кабинетите на този етаж бяха проектирани като апартаменти и секретарката на всеки адвокат заемаше външния офис. Отделна врата водеше от него към личния кабинет на самия адвокат. Това впечатляваше клиентите и дразнеше юристите на противниковата страна.

— Господин Смит ще ви приеме след малко — уведоми я Карън, която изглеждаше притеснена.

Саманта седна на кожения диван, кръстоса крака и се замисли за парите. Вече бе успяла да похарчи по-голямата част от бонуса си — наум, разбира се — когато вратата на кабинета на Смит най-сетне се отвори. Когато Смит подаде кръглата си глава зад нея, тя вече бе решила да кръсти яхтата си „Рейвън“.

— Саманта, влизай — покани я той, след което бързо се скри в кабинета си. Тя го последва.

С размерите си девет на девет метра кабинетът на Смит бе сред най-големите. Едната му стена бе заета от огромен прозорец от дебело опушено стъкло, от който се разкриваше панорама към река Джеймс на изток. Денят навън изглеждаше мрачен и потискащ, а кратките пориви на вятъра, преминаващи понякога във вихрушки, танцуваха самотния си валс на тази височина. Наближаваше обещаната от синоптиците снежна буря и това бяха предвестниците, че навлизат в северната й периферия. Хората из целия град започваха да се поддават на паниката, да се тълпят в магазините и да опразват рафтовете, за да се запасят с всичко, но най-вече с хляб и мляко.

Бюрото на Смит, изработено изцяло от стъкло, бе разположено в северозападния ъгъл на помещението. Върху него бе поставен портативен компютър „Макбук“, но не се виждаха никакви папки. Старшите съдружници не се занимаваха с разните му там папки, които да отрупват бюрата им. Нали затова бяха младшите съдружници и обикновените адвокати? В другия ъгъл бе оформен кът за сядане, който се състоеше от малък и голям диван и фотьойл, наредени около телевизор с плосък екран, монтиран на стената. Картината се допълваше от добре зареден бар. И всичко това в разгара на рецесията, в която бе потънала Америка!

— Питие? — попита Смит.

— Не, благодаря — отвърна Саманта.

— Глупости! — не прие отказа й той. — Обичаш ли червено вино?

— Да.

— В такъв случай ще приемеш ли чаша червено? Настоявам.

Какво пък толкова, помисли си Саманта. Беше си го заслужила. Затова кимна.

Смит почука с пръсти по бюрото си, сякаш за да одобри избора й.

Затътри се към бара и наля две чаши испанско червено вино от Риоха. Саманта забеляза, че в едната чаша сипва повече. Подаде й по-пълната чаша и се отпусна тежко на фотьойла. Смит беше едър отпуснат мъж с румени бузи и гъста черна коса. Носеше костюми за по пет хиляди долара и харчеше парите с почти същата бързина, с която ги печелеше. Живееше сам в просторна къща на Ривър Роуд и издържаше трите си бивши съпруги и четирите си деца, които рядко виждаше.

— Как си? — попита той.

— Добре — отвърна Саманта и отпи от виното. — Имам доста работа.

— Добре — каза той. — Добре.

Остави чашата на масичката и събра дланите на ръцете си.

— Нямам представа как да ти го кажа по друг начин — започна Смит, — но ти не успя. Не одобриха кандидатурата ти за съдружник.

Саманта го изгледа продължително. Отпи отново от чашата си, най-вече защото не знаеше какво друго да направи.

— Комитетът гласува тази сутрин. Единодушно. Пет гласа „против“ и нито един „за“.

Тя отпи нова глътка, този път доста по-дълга.

— Работата е там, скъпа, че комитетът не вижда в теб потенциален съдружник. — Смит постави с пръсти кавички на израза „потенциален съдружник“, жест, който породи у Саманта желанието да изтръгне белите му дробове през ноздрите. Неизвестно защо, но това я разтревожи далеч повече от обръщението „скъпа“, което Смит използва.

— Спечелих доста пари за тази компания — каза Саманта и мигом се намрази за тези си думи. Прозвучаха й като молба, а тя определено нямаше намерение да се моли. Макар че едва сдържаше сълзите си.

— Зная, зная — отвърна Смит и се подсмихна. — Но не си го направила безплатно, нали?

Именно подхилкването му я вбеси.

— Сигурно се шегувате — възкликна Саманта и скочи на крака. Виното преля през ръба на чашата и покапа по килима.

— Пази килима, скъпа — каза Смит.

Тя изля цялата чаша.

— Майната ти и на теб, и на килима ти!

Той се усмихна.

— Ще се престоря, че не съм го чул — отвърна Смит. — Бездруго възнамерявах да сменя килима.

— Скъсах си задника от бачкане за тази фирма в продължение на цели осем години!

— Много адвокати работят здраво, без никога да станат съдружници.

— Така е, но обикновено има някаква причина.

— В твоя случай също има причина — каза Смит. — Мисля, че я споменах преди малко.

— Да, не съм ставала за съдружник. Това не е причина. Това е… пълна глупост!

— Просто това място не е за всеки.

Настъпи тишина. По всичко изглеждаше, че Смит не знае какво друго да каже, а Саманта полага върховни усилия да се овладее.

— Не мога да повярвам! — възкликна тя. — И какво, по дяволите, се очаква да направя?

— Можеш да продължиш да работиш като адвокат — каза Смит. — Винаги си добре дошла в „Уилит & Хол“. Но…

Саманта добре знаеше какво се крие зад това „но“. Значително орязване на заплатата и край на всички надежди да стане съдружник. Кандидатурата й никога нямаше да бъде обсъждана отново. Обстоятелството, че Смит бе нарекъл компанията по име, означаваше, че вече не я приема за част от нея. Сякаш „Уилит & Хол“ бе някое далечно, недостъпно място и тя се опитваше да надзърне в него отвън.

Най-опустошителната последица от оставането на досегашната й позиция щеше да бъде мигновената и неизбежна загуба на уважение, влияние, власт. Щеше да се превърне в нещо като евнух, който никога не ще се измъкне от прокълнатия свят на правните неудачници. Останалите адвокати щяха да се дистанцират от нея, за да не навредят на собствената си кариера. Мнозина адвокати не успяваха да се издигнат до съдружници, но малцина оставаха на досегашната си позиция. Това бе професионалният еквивалент на семейното насилие, нещо като: щом ме бие, значи наистина ме обича.

— Чудесно — отвърна Саманта. — Адвокат, значи. И колко души досега са приели подобно предложение?

— Много малко.

— И аз подозирах същото.

— Помисли за бъдещето си — посъветва я Смит. — Икономическото положение не е никак розово.

В този момент Саманта копнееше за едно-единствено нещо: да види как Смит прелита трийсетте етажа, които го деляха от тротоара долу.

— Защо никой не ме предупреди? — попита Саманта. — Винаги съм преминавала атестациите с отличен.

— Компанията търси съвсем конкретен тип професионалист, когото да направи съдружник — каза Смит.

О, пак започва с тези глупости, каза си Саманта. Вдигна иронично вежди, без да направи и най-малкия опит да прикрие недоверието си. Изобщо не й пукаше дали Хънтър Пенингтън Смит III ще види какво прави. Не можеше да й се случи нищо по-лошо от това, което вече й се бе случило.

— Не е необходимо да се отнасяте снизходително — отвърна рязко тя.

— Добре, ето ти една от причините. Изгуби „Омникеър“ като клиент — каза Смит.

„Омникеър“ бе гигантска здравнозастрахователна корпорация, която обслужваше голяма част от югоизточните щати. По време на първата година на Саманта в компанията тя нае „Уилит & Хол“ да я представлява в съдебен процес срещу „Хелтсофт“, софтуерна фирма от Северна Вирджиния, свързан с нарушаването на договор за разработването на някаква компютърна програма. „Уилит & Хол“ прие да защитава интересите на „Омникеър“ срещу твърд хонорар от 10 000 долара месечно с надеждата, че ако спечели делото срещу „Хелтсофт“, компанията ще попълни списъка на постоянните й клиенти. Това не попречи на тогавашния шеф на Саманта, свестен тип на име Деймън Евънс, да връчи делото именно на нея. Малко по-късно Евънс напусна фирмата и направи успешна кариера като автор на детски книги.

— Това беше преди седем години — отвърна Саманта. — А и „Омникеър“ беше клиент, който ни плащаше твърд хонорар, а ни засипваше с куп неблагодарна работа. Единствената причина да ни наемат, беше това, че никой друг не искаше да работи с тях. Дори „Грифин“ отказаха да ги обслужват. А единствената причина аз лично да поема „Омникеър“ бе това, че бях постъпила едва преди шест месеца и никой друг не искаше да работи с тях.

— Но въпреки това загуби този клиент.

— А спомняте ли си защо? — попита Саманта и размаха пръст пред лицето на Смит. Започваше да повишава глас. — Написах обяснение по повод насрещен иск, без да го съгласувам с техния юрисконсулт, а глупакът му с глупак изобщо не беше в час какво става. Май всички забравят, че „Омникеър“ ни уведоми за този насрещен иск един ден преди да изтече крайният срок, в който да отговорим.

— „Омникеър“ можеше да се превърне във важен клиент за фирмата — настоя Смит.

— О, стига с тези глупости, Хънтър! — възкликна Саманта.

Тя пропусна да спомене, че „Омникеър“ бяха прехвърлили случая на „Грифин & Уокър“, друга местна юридическа фирма, която го пое срещу твърд хонорар от 40 000 долара месечно и в крайна сметка загуби делото, след като един от младшите й адвокати бе пропуснал крайния срок за подаването на някакъв документ. Накрая „Омникеър“ прие да удовлетвори всички претенции на „Хелтсофт“. Това бе все едно да избродираш „Обичам те!“ на кърпата, преди да я хвърлиш пред своя противник. Саманта обаче не го спомена, защото не виждаше смисъл.

Тъй като логиката и дедукцията не бяха сред най-силните страни на Смит, богатият адвокат събра месестите си длани и се надигна от креслото си, преди Саманта да продължи да го обърква с тези приказки за „Омникеър“. Истината бе, че „Омникеър“ нямаше нищо общо с отхвърлянето на кандидатурата й за съдружник, но той не можеше да й го каже.

— Е, аз имам среща и трябва да вървя — каза Смит. — Ти остани и си налей още една чаша вино. Опитай се да се отпуснеш.

— Значи никой от отдела по съдебни спорове не е станал съдружник тази година? — попита Саманта.

— Не съм казвал подобно нещо — отвърна тихо Смит и ускори крачка с надеждата да стигне час по-скоро до вратата.

— Кой?

— Няма значение — отвърна Смит.

— Не сте го направили, нали? — попита Саманта, припомнила си внезапно усмивката на лицето на Кимбърли Дейвис, която бе срещнала при асансьора.

— Какво да не сме направили? — попита Смит.

— Не сте я направили съдружник, нали?

— За кого говориш?

— Много добре знаеш за кого говоря!

— Предавам се! — отвърна той с широка мазна усмивка, вдигнал ръце в ироничен жест на поражение.

— О, Господи Исусе Христе! Та тя няма осем години във фирмата!

— Комитетът реши, че Кимбърли се вписва отлично в компанията. Именно такива хора са ни необходими, за да гарантираме доброто бъдеще на фирмата.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Саманта, макар отлично да съзнаваше какво има предвид Смит. Кимбърли Ащън Дейвис бе родена и израснала в Ричмънд. След като бе завършила съответните реномирани частни училища, тя бе защитила бакалавърска степен в университета на Джорджия, където бе членувала в елитното девическо дружество „Капа“. Магистратурата си бе получила в правния факултет на частния университет „Вашингтон & Лий“ в Лексингтън. Баща й бе съдия в щатския апелативен съд, а майка й — активистка в Дамската младежка лига на Ричмънд. Това бяха все неща, които имаха значение, голямо значение.

От своя страна родителите на Саманта бяха ливански имигранти, които държаха магазинче за хранителни стоки в покрайнините на града. Саманта бе завършила с бакалавърска степен университета на Вирджиния, преди да постъпи в правния факултет на университета на Ричмънд. Там се бе представила отлично и бе завършила трета в целия випуск, в резултат на което бе получила предложение да постъпи в „Уилит & Хол“. Кариерата й бе резултат от упорит труд, докато тази на Кимбърли Дейвис бе предопределена от съдбата.

— Ще се видим по-късно — каза Смит.

— Върви по дяволите! — отвърна му Саманта.

Смит напусна кабинета си, без да каже нито дума повече, приемайки поведението на Саманта като напълно приемливо с оглед на хвърлената от него бомба, съсипала живота на младата жена. Той обаче нямаше никакво намерение да продължи да я слуша, тъй като явно очакваше поведението й да прекрачи границата на приличието. Саманта се добра с мъка до бара и си наля нова чаша вино. Преди да отпие и една глътка обаче, отиде до бюрото на Смит и се настани на директорския стол, тапициран с черна естествена кожа.

Без да каже нито дума или да направи какъвто и да било жест, тя изля цялото вино върху клавиатурата на лъскавия му лаптоп.