Дейвид Кази
Джакпот (19)

19.

Събота, 22 декември, 16:17 ч.

— Имаш грип — обяви доктор Роджър Бузеин, изучавайки резултатите от изследванията й така внимателно, сякаш бяха ръкописите от Мъртво море. — И стрептококи в гърлото. Ще ти предпиша нещо антивирусно, което да пребори симптомите на грипа, и антибиотик за стрептококите. Ще се почувстваш по-добре след няколко дни. Налага се да си почиваш в дните до Коледа. Преумориш ли се, може да се озовеш и в болница. Това ти го гарантирам.

Саманта го изгледа с подпухналите си очи, покрити с червеникавата паяжина на изтощението.

— Благодаря — изрече с дрезгав глас.

— Но въпреки това изглеждаш великолепно — каза той и побърза да отмести поглед вляво.

Намираха се в кабинета на Бузеин в Центъра по вътрешна медицина, който заемаше самостоятелна четириетажна сграда в общинската болница на Хенрико. Помещението бе обзаведено с евтини талашитени столове и масичка, отрупана със стари списания. Центърът беше доста популярен и обикновено гъмжеше от пациенти, които дори да не бяха болни, гледаха да се възползват от здравните си осигуровки, но днес сградата наподобяваше мавзолей. Час по-рано доктор Бузеин бе отворил кабинета си специално заради Саманта и дори бе повикал лаборантка, която да вземе гърлен секрет от любимата му пациентка. Както можеше да се очаква, лаборантката не бе във възторг от възможността да дойде на работа в събота.

Доктор Бузеин определено остана разочарован, когато Саманта се появи в компанията на млад мъж. Още няколко подобни действия от нейна страна и той щеше да започне да си мисли, че не проявява интерес към него, което би било необичайно. Та той беше толкова преуспяващ лекар! Жените обожават лекарите! Нали затова постъпи в медицинския факултет! А този неин приятел започваше да му лази по нервите. Седи, облечен в пуловер с мотиви от „Пакман“^[1] и торбести джинси, и го гледа отвисоко. Доктор Бузеин поклати глава, извади от едно чекмедже на бюрото си тестето с рецепти. Написа лекарствата, които Саманта трябваше да взима, и й подаде рецептата.

— Аз ще я взема — каза придружителят й.

— Простете — каза Бузеин и дръпна рецептата така, че онзи да не може да я достигне, — а вие кой бяхте?

— Паскуале Паоли. Приятел съм на Саманта.

— В такъв случай, господин Паоли, боя се, че не мога да ви дам рецептата. Лекарствата са предназначени за Саманта. Да дам рецептата на вас, би означавало да наруша федерален закон. Може би сте чували за ЗЗДМДП? Това е Законът за защита и достъп до медицинските данни на пациентите?

— Разбира се — отвърна Паскуале, без да отдръпне протегнатата си ръка. — Госпожица Хури ме покани да я придружа. Смятате ли, че има нещо против да взема рецептата?

— Всичко е наред, Роджър — каза Саманта с едва доловим глас.

— Както желаете — отвърна Бузеин с глас като на Дарт Вейдър и дори отметна глава назад, за да подсили ефекта.

Паскуале го погледна едва след като прибра рецептата в джоба си и каза:

— Благодаря, лорд Вейдър.

 

 

Саманта и Паскуале купиха лекарствата още в аптеката в Центъра, след което се отбиха в „Мери Анджела“ в Керитаун, за да вечерят набързо. Керитаун бе оживен бохемски квартал с множество магазини и заведения, разположен западно от центъра на Ричмънд. Тук идваха богатите жители на предградията, за да се почувстват в крак с модата. Районът беше пълен със суши барове, безумно скъпи бутици, антикварни книжарници и магазини за подаръци, чийто асортимент собствениците им описваха като еклектичен. Италианският ресторант „Мери Анджела“ се намираше в западната част на Керитаун и благодарение на своите пици и паста се бе превърнал в същинска кулинарна институция в Ричмънд.

Саманта и Паскуале се настаниха в едно ъглово сепаре, от което се виждаше заснежената Кери Стрийт. Миг по-късно се появи млада сервитьорка, на около двайсет и една-две години, и остави две чаши вода върху карираната покривка. В чашите като буйове в морето плуваха задължителните резенчета лимон.

— Тези лимони носят какви ли не зарази — отбеляза Саманта, след като сервитьорката се отдалечи. — Гледах един репортаж по Си Ен Ен.

Паскуале бе поднесъл чашата си почти до устните си. Спря за миг, обмисли предупреждението на Сам, сетне отпи от пълната с всевъзможни зарази вода с дъх на лимон.

— Наздраве — каза той. — Не забравяй да си вземеш лекарствата.

— Не започвай и ти — отвърна тя.

Постави двете таблетки — антивирусната и антибиотичната — върху езика и ги прокара с водата от своята чаша.

— Тези лимони нямаха ли чумни бактерии? — попита Паскуале.

— Честно казано, прекалено съм уморена, за да ме е грижа за това. Освен това тези лекарства ще ме защитят от тях.

Той отпи отново.

— Водата е вкусна.

— Радвам се, че ти харесва.

— И така, какво правим тук?

— Какво искаш да кажеш?

— Достатъчно умен съм — каза Паскуале, — за да предположа, че не ми позвъни само за да ти правя компания в лекарския кабинет.

— Не, аз… — започна Саманта, сетне добави тихо. — Не.

— Малко съм объркан — продължи той. — От обяд насам те возя насам-натам — до лекаря, до аптеката и прочее — сякаш си любимата ми баба. Не че не ми е приятно да те видя, напротив, даже много ми е приятно… Но ти самата бе казала, че не можеш да понасяш присъствието ми, което означава, че в момента си загазила, а аз седя тук и нямам представа за какво става въпрос. Затова помогни ми, за да ти помогна и аз. И така, какво се е случило?

Саманта бе забравила колко бързо говореше Паскуале, как изстрелваше думите като куршуми от дулото на картечница, сякаш никога не водеше вътрешен монолог. Хубавото по отношение на Паскуале Паоли бе, че тя бе в състояние да го види като на длан. Но от друга страна, беше ужасяващо, защото той нямаше никакви задръжки и започнеше ли да говори и действа, бе за предпочитане да не застава на пътя му. Паскуале винаги казваше това, което мисли. Това бе привлекателно, но и два пъти по-плашещо.

Той си поръча лингуини с миди, а Саманта избра парче пица със сирене. Решиха да си разделят голямо плато с антипасти. Докато очакваха храната си, Саманта разказа на Паскуале какво се е случило от мига, в който Джулиъс почука на вратата й двайсет и четири часа по-рано. Разказът й бе наситен с подробности, не пропусна нищо, сподели включително и намерението си да връчи билета на новия му законен собственик.

Единственото, което премълча, бе желанието да задържи билета за себе си.

Нямаше представа защо го направи.

В края на краищата, нали именно заради това бе позвънила на Паскуале?

Нали?

 

 

Когато Саманта се запозна с Паскуале Паоли по време на първата си година в правния факултет, той вече се бе превърнал в нещо като местен герой. Беше постъпил две години преди нея, но бе с три години по-голям. След като завърши Принстън, той започна работа в интернет компания, продаваща онлайн стоки за домашни любимци. Компанията никога не бе излизала на печалба и изплащаше част от заплатите на своите служители под формата на опции за закупуване на акции. Осемнайсет месеца по-късно основателите й пуснаха нейните акции на борсата. Първия ден сутринта търговията започна при $ 3,25 за акция и приключи същия следобед при $ 65.75. Месец по-късно котировките достигнаха $ 115. Паскуале, който бе започнал да подозира, че компанията никога няма да успее да излезе на печалба, продаде своите 40 000 акции и взе за тях 4.4 млн. долара. Няколко месеца по-късно набраните средства свършиха и борсовите котировки се сринаха. Основателят на компанията, същият, който бе назначил Паскуале на работа, започна работа на двойни смени в едно заведение за бързо хранене.

След като подсигури финансовото си благосъстояние, Паскуале реши да следва право, тъй като му се струваше забавно да стане съдебен адвокат. Положи кандидатстудентския изпит и постъпи в Ричмънд, защото това беше първият правен факултет, в който бе приет. Изучаването на законите му се удаваше с лекота. Умът му работеше логично и умееше да обработва огромни количества информация, от които да извлича най-важното. Подобно умение е изключително важно за студентите по право, чиито учебници са пълни с маловажен и безполезен материал. Професорите по право се забавляваха да заливат студентите си цял семестър с водопад от ненужна информация, за да се окаже на изпита, че оценките им зависят от някаква неясна алинея, забутана на дъното на страницата като бележка под линия с възможно най-дребен шрифт. Разбира се, професорът споменава въпросната алинея сякаш между другото някой петъчен следобед. И да, от този изпит зависи дали студентите ще продължат да учат право или не.

От първия си ден в правния факултет Паскуале демонстрира нагледно колко мъдрост има в старата поговорка, според която онзи, който няма какво да губи, става двойно по-опасен. Тъй като не се тревожеше за такива неща като намирането на работа или изкарването на добри оценки, той не даваше пет пари за останалите. Спореше с професорите, когато преценеше, че един или друг правен принцип е лишен от логика, пиеше и играеше карти всяка вечер, живееше в мизерен апартамент като всички останали и караше стар „Форд Бронко“. На практика никой не подозираше за огромното му състояние, затова състудентите му го смятаха за откачен. Единственият признак за финансовата му обезпеченост бе обстоятелството, че не бе проявил никакъв интерес към семинара, посветен на студентските кредити в началото на първи курс.

Саманта се запозна с Паскуале Паоли късно една вечер около две седмици след началото на първия си семестър, когато започваше да си задава въпроса дали ако се отпише, ще успее да получи обратно студентската си такса. Седеше в библиотеката, погълната от увлекателната история на „Пенойър срещу Неф“, прочуто дело от архивите на Върховния съд, третиращо изключително любопитния въпрос за персоналната юрисдикция. Делото се изучаваше от всички студенти първокурсници в страната, повечето от които не разбираха присъдата и мотивите на съда, но не забравяха името на делото до края на живота си.

Саманта успешно разгада първите четири изречения от решението на съда, след което клепачите й започнаха да натежават. Нямаше сили да се заеме с петото изречение, затова реши да отиде в студентското кафене за нещо безалкохолно. Очевидно бе, че през следващите три години кофеинът ще се превърне в един от най-добрите й приятели. Нямаше да се справи без негова помощ. Кафенето беше пусто по това време, ако не се брои един здрав, широкоплещест младеж, опрял ръце върху автомата за безалкохолни напитки и притиснал чело върху лъскавата му фасада. Изглеждаше така, сякаш се кани да събори машината на земята. Главата му беше бръсната, носеше сини къси панталони и блуза, върху която бе бродирана фразата: ИНТЕРНЕТ Е ЗАВИНАГИ.

— „Доктор Пепър“ или „Чери кола“? — попита той, когато забеляза, че и тя чака за напитка.

— Моля? — попита Саманта.

— „Доктор Пепър“ ли да си взема или „Чери“?

— „Доктор Пепър“.

— Добре — каза той, пусна три монети от по двайсет и пет цента и натисна съответния бутон. — А защо? — попита, след като отвори кутийката и отпи жадно.

— Защото аз предпочитам „Чери“ и не искам някой пред мен да купи последния кен.

Той се задави и опръска почти цялото помещение с „Доктор Пепър“.

— Ще паснеш добре тук — каза, когато спря да кашля.

Седнаха на една маса и изпиха безалкохолните си. Час по-късно седяха в „Сайдуок Кафе“, популярен спортен бар, посещаван от студенти по право и медицина, които обичаха да се наливат с шотове текила. Два часа по-късно бяха в апартамента му, където Саманта напълно съзнателно реши да направи нещо, което очакваше да се окаже огромна грешка. Стана обаче нещо странно. Когато на следващата сутрин се събуди гола, ако не броим една негова тениска, изобщо не се почувства неудобно. Младежът се държеше съвсем нормално и не прояви никакво желание да хукне към вратата. Докато тя самата се бе оказвала в подобни ситуации — и като човек, който бяга, и като човек, от когото бягат. Приготви й бъркани яйца и изгледаха Шоуто на Кели и Реджис. Почувства се така, сякаш бяха заедно от много години.

Отначало пазеха връзката си в тайна, защото Саманта не намираше нищо по-досадно от двама влюбени студенти по право. Във випуска им вече имаше две двойки, като едната нямаше нищо против да демонстрира публично чувствата си, използвайки едновременно един и същи стол в студентското кафене. На Саманта й се повдигаше от подобни демонстрации, затова срещнеше ли Паскуале в кампуса, се преструваше, че не го познава. На него му беше все едно, затова удовлетворяваше желанието й.

Към края на семестъра двамата вече живееха заедно. Саманта учеше упорито и изкара на държавния изпит деветдесет точки от сто възможни, което я нареди сред отличниците на випуска. Паскуале, който бе завършил семестър по-рано, бе приет на работа в малка адвокатска кантора, в която щеше да постъпи след новогодишните празници. Именно по това време Саманта забеляза първите признаци за фундаментална промяна у него. Според Паскуале прилагането на закона коренно се различаваше от изучаването му. Той развиваше гневно лично отношение към случаите, върху които работеше, а това нямаше нищо общо със закона.

Защитаваше интересите на непочтени хазяи, насилници, които пребиваха жените си, компании, които нарушаваха трудовото законодателство. Редовно го наричаха лъжец и измамник, понякога дори собствените му клиенти. Освен това клиентите му рядко отговаряха на телефонните му обаждания, но ако случайно не върнеше повикванията им в рамките на деня, заплашваха да се оплачат в адвокатската асоциация. Неколцина дори изпълниха заканите си. Асоциацията отхвърли жалбите им като неоснователни, но пък клиентите ги използваха, за да получат солидна отстъпка от адвокатското му възнаграждение.

Докато Саманта се представяше блестящо в правния факултет, циментирайки здраво своята позиция сред десетте процента най-добри студенти във випуска, Паскуале бавно се плъзгаше по нанадолнището. Работеше дълго, не се задоволяваше с нищо, освен с пълна победа. Изгуби интерес към решаването на проблеми и уреждането на спорове, от които биха могли да се облагодетелстват и двете страни. Всеки случай се превръщаше във война и той работеше неуморно, за да разгроми своите противници. Вечерно време седеше в дневната, пиеше скоч и работеше до късно, докато Саманта учеше. Вечеряха, без да разговарят. Малко преди да завърши, тя го помоли да напусне работа, направи опит да го убеди, че няма нужда от това, че може да се пенсионира и да работи благотворително. Отказа да я изслуша.

Юридическата кариера на Паскуале Паоли приключи в един топъл петъчен следобед, ден преди Саманта да се дипломира в правния факултет. Той представляваше „Тар Хийл Спринклърс“, малка компания, която инсталираше противопожарни системи и бе подизпълнител при строежа на новия логистичен център на „Уол-Март“ в окръг Феърфакс. След като противопожарната система не се беше включила по време на малък пожар в един от складовете, който бързо се бе превърнал в голям пожар, инспекторите бяха установили, че системата не се е включила в резултат на нещо, което бяха нарекли „корозия, причинена по микробиологичен път“. Звучеше, сякаш противопожарната система бе пипнала заразна болест. От „Уол-Март“ решиха да съдят всички, за които се сетят — от архитекта, проектирал складовата база, до „Тар Хийл“. Застрахователната компания, която се грижеше за интересите на „Тар Хийл“, нае Паскуале да поеме защитата.

В този съдбоносен ден Паскуале бе пътувал до Виена, Вирджиния, където трябваше да вземе писмените показания на президента на строителната компания. Не бе мигнал цяла нощ, беше чел документи и се бе подготвял за разпита на свидетелите, а и бе малко изнервен. Адвокатите на строителната компания започнаха да пристигат един по един малко преди девет часа. Към девет обаче от прага на конферентната зала грейна ухилената физиономия на Сид Лихейн, главния адвокат на президента на строителната компания, който обяви, че клиентът му няма да даде показания и всички могат да се прибират по домовете си.

Полицейските разпити на десетината свидетели, както и не особено качественият дванайсетсекунден видеоклип, направен с мобилен телефон, свидетелстваха за реакцията на Паскуале, който излял цяла кана с кафе върху голямата, направена по поръчка конферентна маса. И докато врящото кафе се стичало по краищата й, той скочил отгоре, съблякъл се по боксерки и поканил всички желаещи да се преборят според правилата на класическата борба. Когато никой не приел предложението му, Паскуале се самопровъзгласил за президент на република Зебулон, жаргонен израз, с който се пъчеха особено надарените в сексуално отношение мъже, скочил от масата и изчезнал по коридора, свирукайки си тържествената увертюра „1812“ от Пьотър Илич Чайковски. В този момент секретарката успяла да повика охраната и трима яки мъжаги изхвърлили Паскуале от офиса на Сид Лихейн.

Пристигналите на местопроизшествието полицаи решили да заведат Паскуале в психиатричното отделение на местната болница и дори извадили заповед за арест. Извършеният от специалисти преглед установил, че той страда от крайно изтощение и клинична депресия. След като прекара трийсет и шест часа в отделението за сравнително кротки пациенти, Паскуале бе изписан. Саманта го прибра у дома, където той легна на дивана в хола и не стана с часове оттам, запълвайки времето си с гледане на стари филми. Отказа да отиде на психотерапевт или да взима лекарства. Започна да се храни сам на задната веранда. Саманта наблюдаваше как мислите му се отнасят някъде и той започва да губи връзка с реалността, докато тя тъпче в мозъка си хиляди и хиляди точки и алинеи.

Последния понеделник на същия този юли Саманта замина за Роуъноук, където трябваше да положи двудневен изпит за придобиване на адвокатска правоспособност. Когато се върна, откри, че Паскуале си е заминал, като е изпразнил гардероба и чекмеджетата си. Беше оставил бележка (тя не можеше да повярва, че е оставил бележка, смяташе, че хората не го правят вече), в която пишеше, че я обича, но е объркан. Съсипана от раздялата, Саманта се потопи в новата си работа, което, разбира се, направи добро впечатление на работодателя й. Започна да работи по шестнайсет, дори по осемнайсет часа дневно в опит да прогони Паскуале Паоли от мислите си.

Четири месеца по-късно получи пощенска картичка от Парагвай, с която Паскуале й съобщаваше, че се е заселил в тази страна и работи във ферма за соя. Плака цяла нощ. След още четири месеца получи картичка от Кения, където Паскуале бе постъпил в някаква благотворителна организация, подпомагаща местните. Плака няколко часа и се върна към служебните си задължения. Четири месеца по-късно отново получи картичка, но от Баден-Баден, където бившият й приятел се бе присъединил към група ловци на нацисти, избегнали правосъдието. Този път Саманта почти не плака. Изпита известна болка, резултат от носталгия по времето, когато бяха заедно, преди всичко да рухне. Напомни си, че не всичко е било прекрасно, че е имало моменти, когато й се е искало да му избоде очите само защото е овладял до съвършенство изкуството на самосъжалението.

Шест месеца по-късно Паскуале се обади по телефона, за да я уведоми, че се връща в Съединените щати. Заяви, че я обича и съжалява за случилото се. Остави телефонния си номер с думите, че може да му се обади, ако има нужда от нещо.

 

 

Саманта не беше сигурна защо се чувства толкова изненадана, докато лежи сгушена под завивката. Да, бяха спали заедно. Бяха приключили с вечерята преди около час и се бяха отправили към апартамента й, без да разменят и дума по пътя. Тя бе започнала да се чувства малко по-добре, макар да смяташе, че това се дължи по-скоро на обстоятелството, че бе започнала да взима лекарства, отколкото на въздействието на самите лекарства. Затова тя беше тази, която прояви инициатива и едва изчака да прекрачат прага, за да му се нахвърли. И тъй като Паскуале беше мъж, не прояви особена съпротива, макар да знаеше, че е болна от грип.

Какво пък толкова? Хората правят секс всеки ден. Дори в тази секунда безброй хора по света правеха секс. Освен това двамата правеха добър секс. Кого заблуждаваше? Доста време бе минало, откакто бяха правили секс за последен път. Една година, три месеца и единайсет дни, ако трябваше да бъде точна. Не че ги беше броила, разбира се. Извърна поглед и видя Паскуале да лежи до нея и да я съзерцава, подпрял главата си с ръка.

— Какво има? — попита го тя.

— Нищо.

— Това не означава, че пак сме заедно — предупреди го Саманта.

— Боже опази!

— Просто ни е забавно и ни бива в това.

— Да. Как са вашите?

— Опитват се да ме сватосат с ливанец.

— Радвам се да открия, че нищо не се е променило.

— Шегуваш се — отвърна тя и го замери с възглавницата.

— Не, говоря сериозно. Хубаво е да знаеш, че на този свят има и неща, които не се променят и на които можеш да разчиташ.

— Ти си глупак!

— Как върви магазинът? — попита той. — Може да се отбием утре. Отдавна не съм хапвал хубави лозови сармички.

Саманта се отдръпна и се излегна по гръб. В ръката си стискаше същата възглавница, с която бе ударила Паскуале. Загриза машинално един нокът. Въпреки желанието на родителите й да я омъжат за ливанец, те харесваха Паскуале. На първо място, защото бе италианец, или с други думи, човек от Средиземноморието, което бе почти равностойно на ливанец. На второ, защото разбираше колко важно е семейството, а това бе в основата на начина, по който Омар Хури управляваше своя дом. Накрая, но не на последно място, Паскуале бе успял да очарова и баща й, и майка й. Просто си беше такъв.

— Добре, да поговорим за нещо друго — предложи той. — За онзи твой лотариен билет. Струва доста пари.

— Така е.

— Не се ли изкушаваш поне мъничко? — попита Паскуале. — Не ти ли се иска да се появиш в централата на лотарийната компания и да кажеш: „Ей, вижте какво ви нося!“.

— Не.

— Защо ми се обади тогава?

Полежаха няколко минути, без да разговарят. Саманта беше жадна, но не й се ставаше от леглото. Започна да изучава тялото му, тялото, което преди време бе познавала толкова добре. Имаше телосложението на камион влекач, голяма мощност, събрана в не особено големи размери. През силния му ляв бицепс минаваше белег, който тя виждаше за първи път. От центъра на дясната му ключица стърчеше бучка с размерите на жълъд. Протегна ръка и погали с пръсти калцираната кост.

— Как се сдоби с това?

— Паднах от камион в Кот д’Ивоар — отвърна той и потръпна от докосването й. — Отидох на лекар едва след месец. Но дотогава костта бе зараснала сама. Хубав белег, нали?

Гърлото я присви. Имаше моменти, в които изпитваше отчаян копнеж по този мъж.

— Сигурна ли си, че никой не знае, че билетът е у теб?

Саманта си припомни двете тела, проснати на пода в хижата на Тод Матисън. Припомни си и факта, че Картър бе започнал да идва на себе си и да се оглежда глуповато около себе си. Не биваше да тревожи Паскуале повече от необходимото.

— Сигурна съм.

— Радвам се, че ми се обади.

— Защо?

— Задавала ли си си въпроса колко откачалки издирват този билет? Разбере ли някой, че той е у теб, можеш сериозно да загазиш.

— Не съм се замисляла за това.

— Защото не споделяш песимистичните ми възгледи за човечеството.

— Именно.

— Къде живее това хлапе?

— Някъде в Рейвънууд Корт.

Паскуале вдигна два пръста, насочени право нагоре, към небето. В Рейвънууд не цареше такава анархия, на каквато се радваше Трий, но въпреки това кварталът беше доста опасен.

— Чудесно!

— Да.

— Ще отидем там още сутринта — каза Паскуале. — Сам?

— Да?

— Обичам те.

— Зная.