Дейвид Кази
Джакпот (15)

15.

Събота, 22 декември, 01:24 ч.

— А сега на сцената излиза Джинджър! — обяви Майки, диджеят на заведението. — Посрещнете с аплодисменти Джинджъррррррр!

Когато Джинджър разтвори широко завесите и закрачи по сцената, Чарлз Флаг стана от масата си и се насочи към тоалетната. Джинджър се радваше на възторжените викове на малоумниците около сцената, но Флаг не смяташе, че тя е екземпляр, който заслужава вниманието му. Това се отнасяше за всички, които танцуваха на дансинга. Така че моментът бе подходящ да отиде да се изпикае. Мразеше обществените тоалетни и ако не се боеше, че пикочният му мехур ще вземе решението вместо него, никога не би използвал именно тази тоалетна. От друга страна обаче, какво бе очаквал да завари в „Похотливия бобър“, стриптийз клуб, разположен точно от другата страна на границата между Вирджиния и Северна Каролина?

„Бобърът“ се помещаваше в някогашна закусвалня от веригата „Бъргър Таун“, затворена от корпоративното ръководство след избухването на епидемия от хепатит Б. Оказа се, че огнището на заразата е било именно тук, където персоналът на заведението е проявил шокиращо пренебрежение към хигиенните норми, установиха щатските хигиенно-епидемиологични служби. Клубът бе разположен сред множество хотели, бензиностанции и заведения за бързо хранене в непосредствена близост до магистралата, която минаваше по цялото Източно крайбрежие на Съединените щати.

Откри тоалетната в края на потънал в мрак коридор, който отвеждаше и до салоните за индивидуални еротични танци. Табелката на вратата никак не му допадна. Надписът й гласеше:

НИЕ СМЕ ТОЧНИ, КОГАТО ЗАДОВОЛЯВАМЕ ВАШИТЕ НУЖДИ. БЪДЕТЕ ТОЧНИ И ВИЕ, КОГАТО ЗАДОВОЛЯВАТЕ СВОИТЕ НУЖДИ.

Флаг си пое дълбоко дъх и влезе в тоалетната. Огледа помещението и прецени, че е неприемливо за него. О, да, непременно щеше да уведоми управителя на заведението за състоянието на тоалетните, както предлагаше табелката, окачена на стената. Черно-белите плочки на пода бяха мръсни и влажни. Дозаторите за сапун и хартиени кърпи за ръце бяха празни. Това, предположи Флаг, затруднява хората, които работят тук, да спазват окачената на същата стена директива, която гласеше: ВСИЧКИ СЛУЖИТЕЛИ ТРЯБВА ДА СИ ИЗМИЯТ РЪЦЕТЕ, ПРЕДИ ДА СЕ ВЪРНАТ НА РАБОТНОТО СИ МЯСТО.

Трите писоара пред него стояха като мръсни, покрити с бактерии стражи на пост. Изпаднал в паника, Флаг опипа джобовете на панталоните си и с облекчение откри шишенце дезинфектант за ръце. Въздъхна. Избра си една от тоалетните, но се оказа, че вратата й липсва, а тоалетната чиния е пълна догоре. От всичките й страни висяха ленти тоалетна хартия.

Флаг отстъпи назад, едва потискайки желанието си да повърне. Господи, защо изобщо влезе в този тъп клуб? Понякога позволяваше на онази си работа да мисли вместо него, а тя просто не ставаше за това. Всеки го знае. Насочи вниманието си отново към писоарите. Налагаше се да се задоволи с някой от тях.

Съблюдавайки едно от многобройните неписани правила за поведение в тоалетната, които мъжете спазват, Флаг избра най-отдалечения от вратата писоар и застана пред него. Зачака. Продължи да чака. Продължи да чака още. Помоли се да приключи бързо и лесно, но мехурът му отказваше да се изпразни. Въпреки че бе съвсем сам в тоалетната, Флаг бе обзет от нещо като сценична треска, която го парализираше. Мехурът му сякаш пулсираше, но въпреки това не бе в състояние да изцеди и една капка.

Флаг издиша бавно, за да овладее напрежението, което се надигаше в него.

Докато музиката в клуба кънтеше с такава сила, че плочките на пода, а оттам и краката му, вибрираха от мощните баси, той приложи всеки трик, за който се сети. Задиша бавно и дълбоко. Нищо. Представи си, че вали дъжд. Пак нищо. Успокой се, каза си, успокой се.

Вратата на тоалетните се отвори зад гърба му и той посърна. Можеше да си тръгва, нищо нямаше да се получи. Най-добре да си наеме стая в някой хотел и да се изпикае на спокойствие. Едва сега успя да огледа новодошлия. Името му беше Джими Бърел, едър мъжага с отпуснато тяло, което изпълваше докрай блузата му с емблемата на „Пантерите“, най-популярния в Каролина отбор по американски футбол. Рехава брада, която никога нямаше да стане толкова гъста, колкото се надяваше Бърел, а щеше да продължи да му стои като на болен от лъчева болест. И като капак на всичко, новодошлият наруши едно от Четирите основни правила на обществените тоалетни:

1. При възможност остави един писоар между теб и останалите.

А Бърел взе, че застана пред писоара до Флаг и си свали панталоните. Остави ги да се свлекат около глезените му. Постъпката му удиви Флаг. Не само панталоните, но и боксерките му се бяха свлекли до глезените. До глезените!

Сетне новодошлият продължи да нарушава Правилата едно след друго, сякаш това му доставяше удоволствие.

2. Никога не поглеждай в очите непознатите, които срещаш в обществена тоалетна.

А онзи погледна право към Флаг, който току-що бе вдигнал ципа си.

3. Никога не заговаряй непознатите, които срещаш в обществената тоалетна.

— Трудно ти е да се изпикаеш, след като си зяпал всички тия голи задници, а, пич? — попита Бърел. — Сигурно си се надървил целият.

Не стига, че го болеше мехурът, но трябваше да изтърпи и този досадник. Не, това вече бе прекалено. С бързината на кобра Флаг сграбчи главата му с дясната си ръка и я натисна надолу, където вече я очакваше лявата му ръка, промушена между лявото рамо и ухото на непознатия. Чу се рязко изхрущяване, което означаваше, че гръбначният му стълб е прекъснат. Джими Бърел умря, преди да успее да си зададе въпроса защо този тип посяга да го докосне.

Та нали тъкмо това нарушаваше Най-святото от всички правила на обществените тоалетни.

4. Никога и при никакви обстоятелства не докосвай непознатите, които срещаш в обществена тоалетна.

Флаг положи внимателно тялото му на земята, като се постара да му придаде вид, сякаш е припаднал внезапно пред писоара. Хвърли поглед назад, но за негово щастие вратата на тоалетната бе затворена. Не за дълго, защото рано или късно все някой селяндур щеше да дойде да се изпикае. За щастие часът пик бе отминал и в „Похотливия бобър“ едва ли имаше повече от двайсетина мъже, наслаждаващи се на прелестите на танцьорките.

 

 

Флаг излезе тихичко от тоалетната и след като установи, че коридорът е пуст, се върна на масата си. В този клуб никой от посетителите не обръщаше внимание на останалите (освен онзи глупак, чието тяло лежеше на пода в тоалетната), затова не се притесняваше, че някой може да го идентифицира. А и клиентелата не изглеждаше особено интелигентна, не се състоеше от инженери от НАСА, нали? Въпреки това, когато видя един млад мъж да тръгва по коридора, който водеше към тоалетната, реши, че е време да си тръгне. Остави на масата омачкана банкнота за бакшиш и се отправи към изхода.

Посрещна го същият лек, но мразовит ветрец, който бе задухал още преди да се отбие в „Бобъра“. Предното стъкло на червеното му комби бе покрито с тънка коричка лед, която напомняше глазура върху поничка. Прогнозата за времето предвиждаше снеговалежът да продължи и през нощта, затова Флаг реши да я прекара в някой хотел. Сънят щеше да му се отрази добре. Освен това не можеше да си позволи да катастрофира в тази поледица или да попадне в каквато и да било ситуация, която да привлече вниманието на полицията.

Беше потеглил от Маями рано сутринта, където бе купил цял сандък автоматични винтовки AR-15, които се канеше да продаде на гангстери от северна Вирджиния. Оправдал бе отбиването си в „Похотливият бобър“ именно с влошаването на времето по-рано вечерта, нали разбирате, за да не кара по тези заледени пътища. Истината обаче бе съвсем друга, истината, колкото и неудобна да беше, изискваше да си признае, че бе закопнял за гола женска плът. Трябваше да признае обаче, че не бе останал доволен от видяното.

Настани се в „Холидей Ин“ до самия изход на магистралата и когато влезе в стаята си, суграшицата започна да преминава в лек сняг. Взе от колата пътната си чанта и сандъка с оръжието. Прозя се, извади леката завивка, която носеше в чантата, и я разпъна върху дрипавата, покрита с петна кувертюра. Не искаше дори да си представи историите, които тя или — още по-лошо — чаршафите под нея можеха да разкажат. Сетне отиде в тоалетната и изпразни мехура си с облекчение.

Прозя се отново и се излегна на леглото с дистанционното за телевизор в ръка (след като го почисти с влажна кърпичка, разбира се). Всички предавания, на които попадна, бяха посветени на Коледа. Това, в което се загледа, разказваше историята на мъж, който останал вдовец и трябвало сам да отгледа трите си деца.

В подобни моменти Флаг решаваше да медитира. Това обикновено възстановяваше вътрешния му мир. Изключи телевизора, преброи до петдесет и внимателно регулира дишането си. Когато приключи, видя, че е един през нощта, време за емисията новини по Си Ен Ен, и отново включи телевизора.

Започна да се унася, докато говорителят изреждаше набързо основните събития от деня, всяко от които потвърждаваше мнението му за света, в който живее. Полицията в Канзас арестувала жена, след като ченгетата установили, че деветгодишната й дъщеричка не умира от левкемия, а трийсет и една хиляди долара от даренията за лечение на детето били похарчени за спа процедури и нов пикап. Огромно парче от ледената шапка на северния полюс се откъснало в северния Атлантик. По всичко изглеждаше, че човечеството е тотално прецакано. А той беше сам-самичък. Какво можеше да направи един човек?

— И последната новина преди рекламната пауза — обяви говорителката. — В Ричмънд, Вирджиния, настъпи трескаво оживление след тегленето на тиража на „Суперлото“ тази вечер. Един билет спечелил джакпота на стойност четиристотин и петнайсет милиона долара. Този билет е продаден в центъра на Ричмънд, откъдето нашата репортерка Ейми Морган ще се включи на живо.

На екрана се появиха витрините на западнал магазин за хранителни стоки, където дебело облечената репортерка зъзнеше от студ, но съжаляваше, че не е дошла тук два дни по-рано, за да купи печелившия билет.

— Кели — започна вкочанената от студ репортерка, — намирам се пред „Щастливият Лу“, малък магазин, който от вчера привлича огромен брой посетители, желаещи да видят мястото, където вторник вечерта един клиент е бил благословен от богинята на късмета.

— Има ли някой представа кой е купил печелившия билет? — попита говорителката в студиото.

— Не — отвърна репортерката, без да изпада в повече подробности, тъй като очевидно нямаше търпение да приключи този репортаж. Кой може да я обвини, зачуди се Флаг. Бакалия с име като „Щастливият Лу“ едва ли се намираше в някой от най-безопасните квартали на града.

— Ейми, а успя ли някой да разговаря с касиерката, продала билета? — попита Кели. — Възможно е да си спомня нещо от вечерта, когато е станало това.

— Да, би било чудесно да научим повече подробности, Кели — отвърна репортерката. — Това беше Ейми Морган. Си Ен Ен, на живо от Ричмънд, Вирджиния. А сега нека продължим с програмата от студиото.

— Почакай. Ейми, имам още няколко въпроса — каза Кели.

— Ще се свържем отново, щом науча още подробности — отвърна Ейми, която бързаше да се прибере на топло. — Връщаме се в студиото — натърти многозначително тя.

— Добре — съгласи се телевизионната водеща. — Благодаря за интересния репортаж — каза тя и се обърна с лице към основната камера, а предаването прекъсна за рекламна пауза.

Историята обезпокои Флаг, защото случилото се означаваше, че някой там, в Ричмънд, разполага с толкова пари, че не знае какво да ги прави. Някой тъп селяндур щеше да отиде и да осребри билета, без да се посъветва със счетоводител, адвокат или финансов консултант. Сигурно щеше да се появи в някое телевизионно шоу, за да се изфука с огромния си пикап, в който е поръчал да му инсталират поставки за пушки с инкрустирани диаманти. Щеше да започне да купува къщи и коли и да раздава пари на затъналите си в нищета роднини, пристрастени към метамфетамин на кристалчета.

Заболя го главата само при мисълта за това.

 

 

Флаг направи няколко йога упражнения, главоболието му утихна и той се приготви да си ляга. Изми си зъбите, облече си пижамата и включи нощната лампа. Чарлз Флаг не се срамуваше да си признае, че се бои от тъмното. Не се срамуваше да го признае пред себе си, разбира се.

Тази нощ обаче не му беше съдено да спи добре, тъй като към три сутринта звънна телефонът му и го събуди. Грабна мобилния от нощното шкафче. Скрит номер. Вероятно някой беше сбъркал номера, но вътрешният му глас го подтикна да приеме обаждането.

— Флаг.

— Добро утро, господин Флаг.

— Три сутринта е, а аз съм буден — отвърна той. — Такова утро едва ли може да се нарече добро.

— Имам предложение за вас.

— Кой се обажда?

— Няма значение.

— В такъв случай разговорът ни приключва — отвърна Флаг.

— Три милиона достатъчно ли са, за да купят моята анонимност?

Флаг замълча. Не беше толкова глупав, че да не изслуша подобно предложение.

— Знаете кой съм? — попита той.

— Препоръчаха ви най-горещо.

Флаг винаги се забавляваше, когато потенциалните му клиенти говореха като герои от филм за Джеймс Бонд.

— Така ли? — възкликна Флаг. — Може би трябва да актуализирам списъка с контактите си.

— Вероятно един депозит, който ще направя в знак на добра воля, ще ви накара да изслушате предложението ми?

Нова реплика в стил Джеймс Бонд.

— Парите са хубаво нещо.

— Дайте ми номера на вашата банкова сметка и още сега ще ви преведа сто хиляди долара — предложи човекът от другата страна на линията. — От вас не се иска нищо друго, освен да изслушате моето предложение. След което можете да задържите парите независимо от решението, което ще вземете.

— Звучи ми справедливо.

Флаг му съобщи номера на една банкова сметка на Гранд Кайман, в която не държеше никакви пари. Научил беше този трик от книга на Джон Гришам, която бе прочел в началото на деветдесетте. Идеята беше чудесна, нали?

— Ще ви потърся отново след петнайсет минути — каза непознатият. — Така ще имате достатъчно време, за да се уверите, че съм извършил трансакцията, и да прехвърлите парите в друга сметка.

Сетне затвори.

Флаг беше заинтригуван. От последния му голям удар бе изминало доста време. Вече близо година работеше за минимална надница, така да се каже. Онова, което вършеше, не бе особено добре платено. Занимаваше се с него по-скоро от любов към занаята. Търговията с оръжие му носеше съвсем дребни пари, които го караха да се чувства като нелегалните имигранти, които работеха по строежите и хукваха да бягат само при вида на колите на имиграционните служби.

Няколко минути по-късно Чарлз Флаг се убеди с очите си, че в сметката му в Гранд Кайман Банк са постъпили точно сто хиляди долара, след което прехвърли сумата в друга сметка, но в Хонконг.

След малко позвъни и новият му работодател.

— Сега вече имате ли ми доверие?

— Слушам ви.

— Чухте ли новината за джакпота, който падна в тиража на „Суперлото“?

— Да — отвърна Флаг.

— В такъв случай знаете, че билетът е бил продаден в Ричмънд, Вирджиния?

— Току-що го видях по новините.

— Билетът все още не е осребрен. Това означава, че ще остане у притежателя си поне още четири дни. Вероятно и по-дълго, ако той реши да се свърже с адвокат или финансов съветник.

— Няма да го осребрят още четири дни?

— Да, заради коледните празници — обясни непознатият. — Билетът може да бъде представен в офисите на „Суперлото“ най-рано в сряда, първия работен ден след Коледа.

Чу се тракане на чаша.

— Искате да открадна билета — каза Флаг.

— Именно.

— Да допуснем, че приема предложението ви… Какво ще ми попречи да го осребря и да прибера парите?

— Обстоятелството, че съм ви наел да го откриете и да ми го предадете.

— Но осребря ли го, ще мога да ви купя и продам.

— Чух, че сте човек на честта и държите на думата си.

— Така е, но това са страшно много пари.

— Три милиона долара също са много пари.

— Прав сте.

— Вие също имате право — рече непознатият. — Нуждая се от застраховка. Затова нека бъда съвсем ясен. На ваше място не бих направил опит да осребря парите. Просто защото не бих получил нищо.

Флаг обмисли предложението. Не се съмняваше, че ще открие билета. Истинската загадка се криеше зад предупреждението на непознатия. От една страна, този тип можеше да се окаже някоя откачалка. От друга обаче, бе показал, че е сериозен играч, след като бе успял да открие Флаг и да му плати сто бона в знак на добра воля. Телефонният номер на Флаг не можеше да бъде намерен в нито един телефонен указател. Три милиона. Повече от достатъчно, за да финансира делото на живота си и да се осигури до края на дните си.

— Добре — съгласи се Флаг, — убедихте ме. Какво се случва, след като открия билета? — Напълно съзнателно използва „след“ вместо „ако“. Винаги бе за предпочитане да вдъхнеш на клиента повече увереност в собствените ти сили.

— Ще получите трите милиона при предаването на билета. Парите ще бъдат преведени в сметка по ваш избор.

— Пет милиона — отвърна Флаг. — И не се опитвайте да се пазарите. Аз не се пазаря. Пет милиона. Приемате предложението ми или слагаме край на този разговор.

Чу как непознатият се преструва, че обмисля думите му: цъка с език, сумти и прочее. Флаг не се съмняваше, че онзи разиграва театър, защото след като първоначалното му предложение бе за три милиона долара, това означаваше, че е готов да плати шест. Флаг обаче се славеше като разумен човек.

— Добре — съгласи се онзи. — Пет милиона.

— Как да се свържа с вас?

Непознатият му продиктува номера на мобилен телефон с предплатена карта.

— Не ме търсете, докато не вземете билета и не сте готов да ми го предадете — каза новият му работодател. — Видя ли късметлията да се усмихва по новините с огромен чек в ръце, ще зная, че сте се провалили.

— От вас би излязъл добър детектив — каза Флаг. — Имате усет към драматичното. Нещо друго, каубой?

— Хващай се на работа — каза онзи и затвори.