Дейвид Кази
Джакпот (5)

5.

Петък, 21 декември, 14:47 ч.

Картър Ливингстън Пиърс нямаше ни най-малката представа от драмата, бушуваща в душата на подопечната му адвокатка, която скоро щеше да стане негова бивша подопечна. Вместо това седеше в огромния си дом с площ над петстотин квадратни метра в Уиндзор Фармс, разсъждаваше върху безброй други проблеми и пиеше шотландско уиски. Всъщност единичен малц, както пишеше на етикета. Картър нямаше представа какво означава това, но знаеше, че е важно. Обикновено не пиеше алкохол по това време на деня, но… какво пък толкова. Годината бездруго беше трудна. А това уиски бе доста скъпо.

Къщата беше празна, съпругата му Ашли и близначките им Камерън и Мадисън бяха излезли на пазар, за да купят коледни подаръци, които по всяка вероятност не могат да си позволят. Картър седеше край масата в трапезарията и изучаваше с мрачно изражение месечното извлечение за трансакциите по кредитната си карта. Взираше се в него сякаш държеше в ръце медицински изследвания с неблагоприятна диагноза. Двайсет и шест хиляди долара! Задиша трудно и посегна да разкопчае най-горното копче на ушитата си по поръчка риза само за да установи с изненада, че то вече е разкопчано. Струваше му се, че се задушава. Господи, колкото горещо бе тук! Вдигна поглед към програмируемия термостат на стената. Двайсет и един градуса. Може би получавам сърдечен пристъп, помисли си Картър с повече надежда, отколкото би си признал.

Той бе на четирийсет и пет и още преди десет години бе станал съдружник в „Уилит & Хол“. Получаваше милион и половина годишно, но това не беше достатъчно. Парите изтичаха не през пръстите му, а сякаш направо през широко отворената врата на дома му като престъпници, които бягат от затвора. Огледа великолепието, от което бе заобиколен. Повдигна му се от него. Масата, на която седеше в момента, бе изработена по поръчка от прочут местен дърводелец срещу скромната сума от четиринайсет хиляди долара! Съпругата му Ашли, която сякаш полагаше неуморни усилия да пресуши всички полезни природни ресурси на планетата, бе поръчала масата да бъде изработена от рядко дърво, отсечено в джунглите на Амазонка. Картър не можеше да си спомни точно колко пъти семейството им бе вечеряло на тази маса, но не смяташе, че са повече от пет.

В ъгъла бе поставен бюфет, дело на същия майстор (шестнайсет бона), в който бяха изложени редките порцеланови изделия и сребърни прибори, които Ашли бе събрала през годините. Гвоздеят в нейната колекция бе чинията от хотел „Риц“, в която била поднесена вечерята на принцеса Даяна в нощта преди да загине в Париж на 31 август 1997 г. Картър намираше подобна придобивка за малко зловеща, но общо взето отстъпваше пред желанието си да види Ашли щастлива. В резултат на покупката само на тази чиния банковата му сметка бе олекнала с четирийсет и четири хиляди долара! Други четирийсет хиляди долара бяха отишли за новото дюшеме в трапезарията.

То поне си заслужава, каза си Картър, докато разсъждаваше върху останалите им месечни и дневни разходи. Парите изтичаха от банковите сметки на семейството като вода в мивката. Само обядът на четиримата струваше сто долара дневно, тъй като Ашли и Картър си падаха по обилни трапези в компанията на приятели и колеги. Освен това Ашли приемаше обедите като спортна дисциплина и не пропускаше мач… пардон, обяд с останалите активистки на Младежката лига. Момичетата пък отказваха да взимат храна от къщи с твърдението, че това щяло да бъде изтълкувано като невъзможност да си платят обяда. Затова си поръчваха обяд, но дори не го опитваха. Близначките и техните приятелки почти не се хранеха, защото тийнейджърките обикновено не обядват, нали? Как иначе ще се напъхат в онези тесни дрешки, които висят в гардеробите им?

Вечерите поглъщаха други сто долара дневно. Понякога дори двеста. Момичетата често канеха приятелки, а Ашли не си бе направила труда да сготви нещо, откакто се бяха родили децата. Затова поръчваха храна, голяма част от която се изхвърляше на боклука, защото тийнейджърките обикновено не вечерят, нали? На свой ред Картър вечеряше в кабинета си. Така храната струваше на семейство Пиърс по хиляда долара на седмица.

Ашли, която държеше да сменя колата си всяка година, бръмчеше напред-назад с чисто нов мерцедес купе. Картър караше яркожълт хамър, който сякаш крещеше с пълен глас: „Имам малък пенис!“. През август момичетата бяха получили собствени джипове за шестнайсетия си рожден ден. Картър бе оправдал покупката с последните данни за краштестовете, които бе открил в интернет. В края на краищата сигурността на децата бе на първо място. Месечните вноски за джиповете бяха около три хиляди долара.

Мадисън и Камерън учеха в „Сейнт Женевиев“, най-скъпото частно училище за момичета в Ричмънд, същото, което бе завършила и майка им. Семейство Пиърс живееше в рамките на града, което му даваше право да изпрати децата си в някое от безплатните общински училища. Картър обаче потръпваше при мисълта близначките да учат рамо до рамо със синовете и дъщерите на наркомани, чернокожи и бог знае кого още. Затова плащаше по два бона месечно на „Сейнт Женевиев“.

Опита се да не мисли за вилата на брега на океана, която бяха купили преди шест години. Намираше се на самия плаж в Дък, Северна Каролина, и разполагаше с шест спални, а всеки от трите й етажа бе обграден от просторна веранда. Вноските по ипотеката възлизаха на около шест хиляди долара месечно. На теория можеха да бъдат покривани от наемите, които биха могли да получават, отдавайки вилата на туристи, но Ашли нямаше никакво намерение да пусне непознати в нея. Затова къщата стоеше празна петдесет седмици в годината. Изобщо не искаше да се замисля за апартамента в Парк Сити.

Не на последно място идваше и пристрастяването на Ашли към викодин и перкоцет. Преди три години съпругата му бе скъсала менискус по време на партия тенис и макар операцията да бе възстановила напълно коляното й, тя продължаваше да гълта тези хапчета като желирани бонбонки. Рецептите вземаше от Андрю Уайтстоун, реномиран хирург-ортопед от Ричмънд. Още два бона месечно. Плюс по някоя свирка от време на време на добрия доктор, но Картър не подозираше за това. Ала дори да знаеше, едва ли би имал нещо против, щом не го натоварва с допълнителни разходи.

Картър Пиърс отпи нова глътка уиски.

Час по-късно Картър седеше в киносалона, пиеше второто си уиски за деня и по тялото му се разливаше приятна топлина. Киносалонът бе разположен в мазето на триетажната им къща и навремето бе перлата в короната на целия имот. Именно там се събираше цялото семейство, поръчваше си пица от „Мария Анджела“ и се наслаждаваше на кратките моменти заедно, тъй като по същото време Картър трябваше да засява нивата на своето съдружие във фирмата със семена, взети от душата му. По онова време децата още бяха малки, наричаха го „тате“, а Ашли възнамеряваше да се върне в детската градина, където работеше като учителка. По онова време четиримата бяха щастливи.

Когато Картър и Ашли купиха къщата преди десетина година, той бе успя да реализира големите планове, които бе кроил за това помещение. Винаги бе мечтал за домашно кино с огромен екран и когато заплатата му стана достатъчно голяма, за да превърне мечтата в реалност, мигом се зае с реализирането й. Подготви се дълго и грижливо, прочете куп списания, посети множество магазини, предлагащи системи за домашно кино, проучи дори какви модели инсталират в домовете си холивудските звезди. Накрая взе черната си кредитна карта и отиде в „Спийкър Сити“.

Похарчи почти сто хиляди долара, за да звукоизолира помещението и да го оборудва с мултимедиен проектор (който подменяше с нов модел почти всяка година) и огромен екран с диагонал двеста и шейсет сантиметра. В стените вгради високоговорители от „Полк“ и подреди амфитеатрално дванайсет удобни кресла. Инсталира дори апарат за наливна бира, който редовно зареждаше с бъчонка „Хайнекен“, и машина за безалкохолни напитки. Стените бяха боядисани в черно, за да се намали интерференцията на светлината. Последният щрих, който добави, бе машината за пуканки.

През първата година домашният им киносалон се превърна в истински хит. Тук прекарваше времето, което успяваше да отдели за Мадисън и Камерън. Тук прекарваше времето, което успяваше да отдели и за Ашли. Не след дълго обаче седмичните киновечери се превърнаха в месечни киновечери, които на свой ред се превърнаха в редките киновечери, когато четиримата можеха да се изтърпят един друг в общо помещение. Така домашният киносалон пустееше през повечето време, превърнал се в мълчаливо свидетелство за промените в семейните им отношения, както празните небостъргачи в центъра свидетелстваха за икономическата криза, връхлетяла страната.

Напоследък Картър идваше тук, за да се скрие, за да намери покой. Мадисън и Камерън бяха започнали да водят свой собствен живот и търсеха начини да се измъкнат от къщи колкото се може по-често. В края на краищата, родителите на голяма част от техните приятелки също имаха домашни киносалони, така че техният бе изгубил голяма част от своята привлекателност. Близначките не разбираха какво толкова намира баща им в това място. Ашли пък бе прекалено ангажирана с Младежката лига, да играе тенис или да се чука с инструктора си по йога, който се казваше Малик. В интерес на истината, дори Картър да знаеше, че съпругата му спи с инструктора си по йога, не би могъл да я съди прекалено строго, тъй като самият той имаше връзка с една от младшите адвокатки в „Уилит & Хол“.

Писукането на деактивираната охранителна система извади Картър от следобедната му летаргия. Бе заспал на кожения диван и от устата му беше потекла тънка струя лига, която бе изцапала възглавничката. Главата го болеше, а устата му бе пресъхнала. „Чудесно — възкликна той наум. — В отлична форма за поредната конфронтация с жена ми“. Поклати силно глава и тръгна нагоре по стълбите. Едва бе достигнал средата, когато Ашли започна да го вика. Господи, гласът й режеше като счупено стъкло!

— Картър! — извика тя. — Прибрах се! Ела да видиш какво си купихме!

Сърцето му се сви при мисълта за поредните покупки.

Завари Ашли в дневната, заобиколена от огромна купчина пликове с емблемите на най-шикозните бутици в близкия търговски център. Седеше с кръстосани крака пред безупречно украсената ела, висока близо два метра и половина. Красивото дърво се бе простило с живота си, за да стане коледна елха в дома на семейство Пиърс. Стоеше величествено в ъгъла на дневната, разположено така, че да се вижда и откъм улицата. Ашли си бе поставила за цел да има най-красивата къща на цялата улица, затова още преди месец бе наела коледен консултант, който да избере дървото и да украси дома. До момента, в който въпросният консултант не се появи на прага им, Картър дори не подозираше за съществуването на подобна професия, но добре знаеше, че когато Ашли си е наумила нещо, всички спорове са излишни. Затова реши вечерта, след като всички си легнат, да седне пред това наистина фантастично дърво и да пийне още уиски.

Ашли изобщо не го забеляза, когато влезе в стаята, тъй като вниманието й бе погълнато изцяло от кутиите и пакетите пред нея. Бе облечена в панталони с цвят каки и кремаво поло. Носеше същия размер, както и преди десет години. Пясъчнорусата й коса се спускаше на нежни къдрици върху раменете. В допълнение към тениса, йогата и секса с Малик, тя тичаше по пет километра всеки ден и вдигаше тежести във фитнеса четири пъти седмично. Ако Картър не я презираше толкова силно, като нищо би могъл да се изкуши да я съблече и изчука направо на дивана в хола. Наблюдаваше я как разглежда новия нож, който бе купила от „Уилямс-Сонома“, и се зачуди дали някой ден няма да се опита да го убие с него. Не би се изненадал.

— Къде са момичетата? — попита той, докато оглеждаше новите й придобивки и се питаше с какви ли темпове го приближават към финансовия крах.

— А, срещнаха две приятелки от училище и решиха да обядват заедно. Дадох им кредитната карта, в случай че решат да си купят нещо.

— Чудесно! — отвърна Картър.

— Какъв е този тон?

— Няма нищо — отвърна той. Не бе в настроение за скандали. Главата го болеше.

— Добре. Нека ти покажа какво си купих.

Следващите петнайсет минути преминаха в демонстрация на най-новата плячка, с която се бе сдобила, опустошавайки бутиците на Шорт Пъмп Таун Сентър, луксозния мол под открито небе, разположен в западните покрайнини на Ричмънд. През всичките тези петнайсет минути Картър се питаше как ще успее да плати сметките за тези покупки. Накрая се зачуди дали Доун ще се облече като принцеса Леа при следващата им среща. Това бе една негова отдавнашна фантазия, а Ашли Пиърс никак не си падаше по реализирането на чужди фантазии.

— Слушаш ли ме изобщо? — попита тя с ледена нотка в гласа.

— Какво?

— Изобщо не ме слушаш!

Всяка нейна дума бе по-остра от предишната.

— Е, и?

— Искам да ме слушаш — обясни му тя. — Затова имаме толкова много проблеми.

— А не защото харчиш повече, отколкото изкарвам?

Е, добре, в крайна сметка може би имаше настроение за един малък скандал.

— Майната ти! — отвърна му Ашли и отново насочи вниманието си към пакетите. — Не искам нищо друго, освен да прекараме една хубава Коледа. Не я съсипвай.

— Аз да ти съсипвам Коледата? — учуди се Картър. — Та аз ти плащам Коледата!

— Остави ме на мира!

Е, стига толкова засега. Без да произнесе нито дума повече, Картър се завъртя на пети и излезе от дневната. Реши, че е направил добре, като е пийнал малко уиски, тъй като ако бе напълно трезвен и в настроение за скандал, нещата можеха да добият доста неприятен вид. По дяволите! Време бе да отиде в офиса. Запъти се към гаража, като погледна през рамо, обзет от внезапен страх, че Ашли може да се втурне подире му с онзи нож в ръка.

По улиците почти нямаше движение и той лесно стигна центъра на града. Изпитото уиски почти не се отрази на умението му да държи хамъра в съответната пътна лента. Наближаваше четири. Възнамеряваше да работи до девет, после да вечеря набързо с Доун и да я изчука още по-набързо в кабинета си. Освен това можеше да подочуе нещичко около тазгодишната премия. Ако извадеше късмет, щеше да възстанови, макар и частично, щетите, които Ашли бе нанесла на семейните им финанси през последните дванайсет месеца. Сетне щеше да се прибере у дома при онази харпия.

Весела Коледа!