Дейвид Кази
Джакпот (27)

27.

Неделя, 23 декември, 19:03 ч.

В първия момент Саманта реши, че Паскуале е изгубил управлението в снега и колата поднася малко. Затова не реагира от самото начало, уверена, че той ще си върне контрола над управлението и двамата с похитителя му ще продължат пътя си към неизвестното. Така става в началото, когато видиш, че нещата отиват по дяволите. Не вярваш, че това ужасно нещо наистина ще се случи. Подобна стена си бе изградило съзнанието на Саманта. Миг по-късно обаче колата поднесе отново, този път още по-силно, и Саманта достигна до ужасяващото прозрение, че Паскуале прави това напълно съзнателно. Натисна спирачките, в резултат на което нейното ауди поднесе силно, преди да спре. Точно в този момент тя видя как червеното комби нарушава — макар и за частици от секундата — закона за гравитацията.

 

 

Комбито се заби с носа във водата като касетъчна бомба. Прониза черната, вълниста като палто от визон повърхност и се устреми към дъното, преди още водата да проникне изцяло в колата и да я улови в нежната си ледена прегръдка. Сетне хиляди литри вода нахлуха през всеки отвор, през всяка дупка, нетърпеливи да изпълнят и най-малкото пространство, което открият. Само след няколко секунди автомобилът загуби и най-нищожните си плавателни качества и започна да потъва бързо-бързо с килнат надолу преден край.

Тъй като Паскуале не бе закопчал предпазния си колан, в резултат на удара той се блъсна първо в тавана, при което счупи две ребра, сетне падна тежко върху своя спътник. Остра болка прониза цялото му тяло и за миг му причерня. Изохка силно и едва успя да остане в съзнание. Флаг изобщо не помръдна, за което Паскуале щеше да изпитва вечна благодарност към съдбата. Към този момент водата бе заляла купето до половината и колата започваше да се накланя вляво. Паскуале сграбчи лоста за скоростите с една ръка и го използва като опора срещу нахлуващата вода. Докато се измъкваше навън, удари главата си в рамката на вратата, в резултат на което получи дълга, но повърхностна рана върху темето. Ударът замъгли бездруго разфокусираното му зрение до такава степен, че му се стори, че вижда бяла светлина.

В мига, в който се озова във водата, зарита с всички сили, за да се отдалечи максимално бързо от водовъртежа, който щеше да предизвика потъването на колата към дъното. Усети инстинктивно в черната като мастило вода, че се е обърнал с главата надолу. Превъртя се и зарита с крака, за да изплува на повърхността. Господи, колкото студено беше! Температурата на водата едва ли беше повече от четири-пет градуса! Паскуале добре знаеше, че разполага с пет минути да се измъкне от водата, преди хипотермията да го погуби. Останеше ли по-дълго в нея, щеше да съжалява, че не е позволил на Флаг да опре пистолета си в главата му и да натисне спусъка.

Продължи да плува към повърхността, като внимаваше да не ахне и да не отвори уста от пронизващия студ, тъй като нагълташе ли се с мръсните води на река Джеймс, също можеше да се прости с живота. За щастие острата болка в ребрата, която го пронизваше като безброй малки ножове, затрудняваше дишането му. Миг по-късно главата му изскочи над повърхността и въпреки счупените си ребра Паскуале пое свежия леденостуден въздух на огромни глътки. Никога в живота си не бе вдишвал толкова сладък въздух. Съмняваше се, че ще изпита подобно усещане втори път. Зрението му бавно се адаптира към мрака и той остана във водата, докато не забеляза светлините на брега.

В този си участък река Джеймс бе широка малко повече от километър, но за негово щастие колата бе паднала близо до северния бряг. Зад гърба му се появи огромен мехур и комбито се скри от погледа му. Паскуале загреба с всички сили към брега.

 

 

„Мамка му! Мамка му! Мамка му!“, повтаряше си Саманта, докато наблюдаваше как автомобилът изчезва в мрака. Миг по-късно чу силния плясък, разнесъл се при падането на колата във водата. Звукът достигна до нея съвсем отчетлив, макар прозорците на аудито й да бяха плътно затворени. Водният стълб, образуван при падането на колата, се издигна високо над парапета на моста. Саманта скочи от колата, като едва избегна удара с един миниван, който прелетя покрай нея. Все още носеше маратонките си, което й даваше сериозно предимство.

Достигна южния край на моста, прехвърли се през парапета и скочи върху каменистия бряг на реката. Стръмният скат бе покрит с тънка ледена коричка, която правеше камъните гладки като стъкло. Преодоля две трети от пътя си към водата, когато се подхлъзна, изгуби равновесие и измина останалата една трета, търкаляйки се по склона. Когато стигна водата, понечи да се изправи, но левият й глезен започна да поддава. Остра болка прониза долната част на крака й, но тя успя да възстанови равновесието си, преди цялата тежест на тялото й да стовари върху него и той да се счупи.

— По дяволите! — измърмори през стиснати зъби. Запристъпва предпазливо в кръг, за да провери състоянието на глезена. Болеше я, започваше да се подува, но нямаше нищо счупено.

— Паскуале! — извика тя. — Паскуале!

Нищо.

Очите й отчаяно се взираха във водата с надеждата да зърнат движение някъде, но напразно.

— Паскуале! Кучи син!

Пристъпи към водата с плувнали в сълзи очи. Невъзможно бе да доплува до мястото, където бе потънала колата, и да го спаси. Невъзможно. Падна на колене, отметна покритите със скреж кичури, които паднаха пред лицето й, изпълнена със съжаление, че не може да се гмурне и да го спаси.

И тогава го видя. Водната повърхност вляво от нея се разтвори и над нея се появи нечия глава. Човекът започна да кашля и да пръхти като тюлен. Саманта не можеше да направи нищо, освен да се надява, че това е именно Паскуале, а не онзи тип. Минута по-късно Паскуале Паоли изплува на брега на двайсетина метра западно от нея. Тя закуцука по брега и когато отиде при него, видя, че целият трепери, а зъбите му тракат като картечница. Той рухна на земята, без дори да я забележи.

— Паскуале! Аз съм! — извика тя и го плесна лекичко по бузите. Усилията й бяха възнаградени с леко изохкване. — Хайде, трябва да те измъкнем оттук!

Съблече суичъра му — усилие, наподобяващо опит да се обели замръзнал банан, след което го наметна със собственото си яке. Беше му прекалено малко, но това бе единственото, което можеше да направи за момента.

— Колата ми е на моста — подкани го тя. — Можеш ли да вървиш?

Той кимна, после целият се разтресе.

— Така мисля — отвърна. — Господи, колко е студено! Не мога да повярвам, че може да бъде толкова студено. Чувствам се така, все едно съм глътнал някоя полярна шапка.

— Шшшт! — сгълча го Саманта. — Да се концентрираме върху пътя до колата!

 

 

Двамата се затътриха покрай брега, сетне изкачиха склона с грацията на пияни клошари. Паскуале правеше две крачки напред и една назад. Краката му бяха вкочанени от студа, безчувствени от плуването. Въпреки това не спря нито за миг. Не бе оцелял в тази проклета катастрофа (колко ли нощи щеше да сънува полета на автомобила и скока му във водата?) само за да замръзне до смърт под моста „Хугенот“. Запълзя на четири крака като костенурка, но все пак успя да изкачи стръмния речен бряг. Саманта не се отделяше от него. Ръката й бе на гърба му, за да го подкрепя. Не можеше да направи нищо друго. Паскуале беше по-тежък от нея поне с трийсет — трийсет и пет килограма. След петнайсетина мъчителни минути двамата най-сетне се добраха до пътя.

Колата й я очакваше на моста, а двигателят продължаваше да работи. Когато снегът натрупа, пътищата опустяват и малобройните шофьори не обръщат внимание на никого и на нищо, освен на самите себе си. Покрай тях премина с грохот снегорин, който избутваше снега, леда и лугата към бордюра, но без почти никаква полза, в интерес на истината. Това беше най-силната снежна буря, разразила се над централните райони на Вирджиния през последните двайсет и пет години, и местните власти не разполагаха с достатъчно камиони, сол и химикали, за да се справят с подобна стихия.

Щом Паскуале се намести на предната седалка до шофьора, започна да съблича дрехите си, подгизнали от ледената вода. Всяко движение бе съпроводено с ужасна болка, а вкочанените му пръсти не улесняваха ситуацията. След като се настани зад волана, Саманта включи парното на максимална мощност, помогна на Паскуале да свали дрехите си и отново го наметна с якето си. Откри в багажника стар суичър и шорти за бягане, в които той едва успя да се напъха. Не бяха кой знае какво, но поне бяха сухи.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Ще оживея — отвърна той, докато трепереше целият. — Трябват ми още дрехи. И кафе.

Саманта включи на скорост и потегли по магистралата.

— Какво си въобразяваше, че правиш? — попита го тя. — Можеше вече да си мъртъв.

— Онази откачалка щеше да убие и двама ни — отвърна той. — Трябваше да направя нещо.

— Няма как да си сигурен — възрази Саманта. — Щях да му дам билета и той щеше да ни остави на мира.

Паскуале се засмя.

— Щеше да убие и двама ни още тази вечер, след което да изпие чаша горещ шоколад преди лягане.

— Трябва да те заведем на лекар — каза Саманта, след като зави по Хугенот Роуд и пое на юг към окръг Честърфийлд.

— Не. Лекарите ще започнат да задават куп въпроси, ще станат подозрителни…

Тя замълча.

— Какво ще правим сега? — попита Паскуале.

— Ще открием Джамал.

— Ами твои твоите родители?

— Какво моите родители?

— Не са в безопасност.

— Няма да бъдат в безопасност, докато не се отърва от билета.

— Дали да не им резервираш стая в хотел за няколко нощувки?

— Мислиш ли, че баща ми би се съгласил на подобно нещо?

— Ако не послуша теб, може да послуша мен!

— Ти луд ли си? — попита го Саманта. — Как мислиш, че ще реагира баща ми, когато дъщеря му му заяви, че трябва да напусне дома си и да се скрие някъде?

Паскуале потрепери силно.

— Май си права — призна той.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — попита Саманта.

— Честно казано, не зная. Съмнявам се, че сме извадили чак такъв късмет. Онзи тип сигурно не за първи път се измъква от потънали автомобили.

На кръстовището на Хугенот Роуд с шосе №60 Саманта сви на запад и навлезе в силно застроен търговски район, изникнал от двете страни на основната пътна артерия в окръг Честърфийлд. Покрай шосето се нижеха множество заведения за бързо хранене и автомобилни салони.

— Ей там — каза Паскуале и посочи надясно. — Спри пред онзи „Уол-Март“. Там ще си купя дрехи.

Саманта навлезе в паркинга и подкара бавно към ярко осветения вход на огромния магазин.

— Искаш ли аз да напазарувам? — предложи тя.

— Не. Защо?

— Изглеждаш малко странно в моите шорти — отвърна Саманта.

— Влизала си в тези магазини и преди, нали? Не мисля, че някой ще ми обърне внимание.

— Така е. Вземи дебитната ми карта — каза тя и му я подаде. — Пинът е рожденият ти ден.

— Благодаря.

— Радвам се, че си добре — каза тя.

Паскуале кимна и изчезна в ярко осветения магазин. Саманта пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Ако съществува поне едно нещо на този свят, на което можеш винаги да разчиташ, това е шансът да завариш „Уол-Март“ отворен. Няма значение кой се опитва да те убие, винаги ще има откъде да си купиш четка за зъби, спортен клин и храна за рибки. Или палатка за къмпинг, кутия зърнени закуски и кошче за отпадъци. Упражнението по вдишване и издишване я успокои и тя започна да се забавлява, като измисля групи от по три предмета, които може да намери в „Уол-Март“.

Петнайсет минути по-късно Паскуале се върна в колата с уста, пълна с хотдог. Бе облякъл чифт джинси, суичър с емблемата на футболния тим „Редскинс“ и зимна шапка на хокейния отбор „Чикаго Блекхоукс“.

— Хубава шапка — каза Саманта.

— Най-голяма част от телесната топлина се губи през главата — отвърна той.

— Така ли?

— Да — потвърди Паскуале и изгълта остатъка от хотдога.

— Това не е единственото, което човек губи благодарение на главата си.

— Забавно! Още съм гладен. Какво ще кажеш да ме черпиш една вечеря?

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

— Съгласен съм на един стек.

— Май е по-добре да спрем в някое крайпътно заведение.

— Дължиш ми стек.

— Обещавам да ти купя стек, голям колкото главата ти — каза Саманта. — Ако оживеем.