Дейвид Кази
Джакпот (28)

28.

Понеделник, 24 декември, 04:55 ч.

Доктор Роджър Бузеин бе ядосан, затова въздъхна шумно, докато обличаше хирургическите си панталони в съблекалнята за лекари в болницата в Хенрико. Нямаше кой да чуе изпълнената му с театрално отчаяние въздишка, но въпреки това изпита известно облекчение. Преди да натъпче дрехите си в шкафчето, въздъхна отново. Обикновено така се настройваше за сутрешната си смяна, която започваше в пет часа. Смяташе, че това му придава вид на лекар и му дава възможност да обясни на околните с какво се занимава.

Все ставам рано. Да, да, лекар съм.

Тъй като разполагаше с болнични привилегии^[1], доктор Бузеин се съгласи да поеме трийсет и шест часовата коледна смяна на свой приятел. Преди две нощи, все още огорчен от липсата на интерес от страна на Саманта Хури, той бе срещнал онази сладурана, студентка последен курс в университета на Ричмънд, която го бе поканила в дома на родителите си на остров Амелия. Беше сама, родителите й бяха заминали за Европа и му бе обещала, че никога няма да забрави тази Коледа, Ханука или Кванза^[2].

Тъкмо приготвяше багажа си посред нощ, когато се сети, че е на работа. Опита се да се смени с друг колега, придружавайки офертата си с бонус от хиляда долара, но напразно. Никой не захапа стръвта. Всички бяха или женени, или имаха деца. Затова сега, в деня преди Коледа, седеше в болницата, а Сюзън Фостър се ширеше сам-самичка в онази голяма къща на плажа и ги вършеше бог знае какви. Ой, вей!^[3]

Затова доктор Роджър Бузеин застъпи на смяна в сравнително лошо настроение. Запъти се към стаята на сестрите, за да вземе графика за сутрешните визитации. Взе първия клипборд и забеляза двамата полицаи, застанали на пост пред стая 476, която — такъв му бил късметът! — се оказа първата в графика му за деня.

— Защо има ченгета? — попита той главната сестра, която сърбаше течност с аромата на горещ шоколад от чаша за кафе с логото на „Океаник Еърлайнс“.

— Подозират го в двойно убийство — изсумтя тя. — Извадили са го от река Джеймс. Жив е, но се крепи на косъм.

— Наистина ли? — попита доктор Бузеин по-скоро от вежливост, защото хич не му пукаше за състоянието на пациента.

— Изглежда е убил онази двойка в Уиндзор Фармс — продължи сестрата. — Направил го е в дневната им! После изгубил контрол върху колата си на моста „Хугенот“ и се озовал в реката. Състоянието му е тежко.

— О! — възкликна докторът. Явно някой бе имал по-тежка нощ от неговата. Това му помогна да се почувства по-добре. Не че изпитваше удоволствие от страданията на своите пациенти. Но не вършеше и грях, като се прибираше у дома всяка вечер и благодареше на Господ, че не е пипнал някоя болест или не е пострадал тежко като някои от пациентите, които бе лекувал през деня, нали? Смъртта не го тревожеше чак толкова. Да, полагаше всички усилия, за да излекува пациентите си, но твърдо вярваше, че когато на някого му е дошло времето, трудно може да направи каквото и да било, дори да прочете цял куп научни статии, посветени на въпроса.

Старшата сестра му обясни, че пациентът от стая 476 е регистриран под името Джон Доу, тъй като никой не знаел името на мъжа, изваден преди четири часа от водите на река Джеймс. Полицай, чиято смяна вече приключвала, забелязал повреди по бордюра и парапета на моста и макар да нямал търпение да се прибере у дома и да пийне „Бейлис“ с кафе, спрял и огледал отблизо повредите. Когато слязъл край реката и осветил мястото с фенер, открил за свое най-голямо учудване тялото на мъж, проснат върху камъните. Непознатият бил жив. Полицаят повикал линейка и двамата парамедици, които пристигнали на местопроизшествието, едва се спуснали с носилката си по калния склон. Телесната температура на мъжа била двайсет и осем градуса, а пулсът му бил спаднал до двайсет удара в минута.

И тъй като нямало какво друго да правят, след като включили мъжа на съответните системи, парамедиците се обзаложили дали пациентът им ще умре по пътя до болницата. Той взел, че не умрял. Сега полицаите очакваха да го разпитат, за да разберат как точно се е озовал на южния бряг на река Джеймс.

Записите, направени от камерите за наблюдение, монтирани върху моста, разкрили цялата — макар и неясна и зърнеста — истина за инцидента. Затова местните власти започнали спасителна операция. Кадрите показали и как Саманта спира и помага на Паскуале да се измъкне на брега, но лошата резолюция и силният снеговалеж направили невъзможно разчитането на регистрационните табели на автомобила й. Полицейските водолази не открили други тела в потъналия автомобил, който лежал необезпокояван на дъното на реката, затова ченгетата насочили усилията си към издирването на евентуални оцелели, успели да се доберат до брега. Екип от следователи, специалисти по автомобилни катастрофи, се опитвал да реконструира случилото се на моста. Метеорологичните условия били наистина много тежки, така че не било трудно човек да изгуби управление по заледената настилка на моста. И макар да станало ясно, че в колата е имало поне двама души, никоя болница в района не съобщила за появата на пациент, чието описание съвпада с второто неизвестно лице, напуснало мястото на инцидента с преминаващия автомобил.

Ситуацията заинтригувала още по-силно полицаите, когато към два и половина сутринта те свързали червеното комби, открито в река Джеймс, с колата, спомената от Саманта в обаждането й до 911. Патрулът, отзовал се на подадения от нея сигнал, открил, че бравата на входната врата е простреляна. Полицаите мигом извадили оръжията си — и на двамата това се случвало за първи път в кариерата — после влезли в къщата. Не били сигурни дали да влязат, или да повикат подкрепление преди това, но решили, че ако в къщата се крие престъпник, по-добре да влязат и да спасят обитателите й, ако, разбира се, все още могат да бъдат спасени. В края на краищата, това е начинът едно ченге да си изкара повишението, нали? Разбира се, бързо установили, че няма кого да спасяват. Телата на господин и госпожа Картър Ливингстън Пиърс лежали точно там, където ги бил оставил Флаг, и не представлявали заплаха за никого.

Сега ричмъндската полиция бе изправена вече пред проникване с взлом, завършило с два трупа, при това в богат квартал, което означаваше, че цял куп богати бели баровци щяха да бъдат много ядосани и да настояват за отговори, преди Дядо Коледа да провре дебелия си задник през комина още същата вечер. Телефоните на началника на полицейското управление и щатския прокурор прегряха, а детектив Дъглас Бърд, поел случая, ветеран с десетгодишен опит в разследването на убийства, с радост уведоми и двамата, че полицията разполага със заподозрян, който понастоящем се намира в болницата.

Доктор Бузеин обаче смяташе, че цялата тази суматоха само пречи на обичайната му работа. Именно с тази мисъл в главата той влезе в стаята и откри — за свое най-голямо учудване — че леглото е празно. Помисли си за миг, че желанието му пациентът да предаде богу дух се е сбъднало и всички тези ченгета могат спокойно да се пръждосат от неговата болница. Именно в този момент долови движение зад гърба си и чифт ръце сграбчиха главата му като в менгеме. Флаг завъртя главата на доктор Бузеин в посока, обратна на часовниковата стрелка, сякаш отваряше буркан с конфитюр, и прекъсна гръбначния му стълб. Тялото на лекаря се отпусна безжизнено и Флаг го положи внимателно върху леглото. Съблече го чак до боксерките, нахлузи му болничната си пижама и дръпна одеялото до брадичката му.

Сетне обу панталоните и престилката на доктора и обмисли следващия си ход. Още преди два часа бе забелязал полицаите отвън и подозираше, че те охраняват именно неговата стая. Явно вече бяха открили телата на семейство Пиърс и подозираха, че именно той е отговорен за смъртта им. Един умен детектив не би срещнал никакъв проблем да свърже Флаг с труповете, които бе оставил след себе си. За свой късмет на ръст и телосложение почти не се отличаваше от добрия доктор.

Дори той знаеше, че понякога късметът също играе важна роля в еволюцията.

Излезе в коридора, забил нос в графика за визитации, и мина покрай двамата полицаи, които дремеха до вратата. Ченгетата дори не вдигнаха поглед, загубили интерес към него още при вида на светлосините лекарски панталони. Далеч по-голям интерес за тях представляваше пищната блондинка, която бе влязла в стаята на сестрите. Флаг се затътри към другия край на коридора, който бе относително тих и пуст в този час, все така забил поглед в графика, който държеше в ръката си. Никой не обърна внимание на доктора, който преглеждаше списъка с визитациите си за деня.

В края на коридора го посрещнаха яркочервени знаци, упътващи към изхода. Флаг се спусна по стълбите — на стената близо до вратата бе изписана огромна четворка — тъй като предпочиташе откритото пространство пред клаустрофобичната кабинка на асансьора. Размина се с някакъв лекар с уморено изражение, който го изгледа объркано, но нищо повече. Минута по-късно прекоси спешното отделение и излезе навън през двойните плъзгащи се врати. В този момент от радиоуредбата прозвуча нечий глас, който призоваваше „доктор Блек, в 4 Запад“. Знаеше, че т.нар. „Код Блек“ означава заплаха за човешкия живот от немедицинско естество. В болниците прибягваха до подобни евфемизми, за да не предизвикват паника, и съответните кодови сигнали бяха маскирани като имена на лекари. Съобщението означаваше, че персоналът на болницата е открил малкия подарък, който му бе оставил в стая 476, затова Чарлз Флаг ускори крачка и миг по-късно излезе навън, където го посрещна мразовитото утро.

Детектив Дъглас Бърд присви устни и въздъхна шумно. Намираше се в стая 476 и оглеждаше трупа на доктор Роджър Бузеин. Бе поставил ръце на кръста си, докато двамата полицаи, които бяха охранявали стаята, стояха зад него и мачкаха нервно фуражките си в ръце. Никой не промълви и дума. Бърд знаеше, че двамата очакват да ги направи на нищо, но той просто нямаше сили за това.

Край леглото стоеше и Ан Келсо, медицински директор на болницата, която проверяваше показанията на различните апарати и датчици, към които е бил свързан заподозреният. Трийсет минути преди това тя бе потънала в дълбок сън на дивана в дома си, сгушена под дебело одеяло въпреки огъня, който гореше в камината. Съпругът й, пилот в „Океаник“, трябваше да се върне по-късно сутринта, за да прекарат заедно празниците. С други думи, пред семейство Келсо се очертаваше прекрасна Коледа.

Затова, когато телефонът й иззвъня и я извади от сладкия й сън, тя бе готова да се разкрещи всеки момент. Това бе една от привилегиите, които вървяха ръка за ръка с високата й длъжност. След това обаче разбра какво се е случило с доктор Бузеин. Макар той да беше един най-обикновен надут задник, самата мисъл, че лекар в поверената й болница е бил убит в стаята на пациент — при това от самия пациент — я изплаши до смърт. Затова сега Ан Келсо гледаше объркано медицинската апаратура в стаята и се чудеше кога ли ще успее да се измъкне оттук. Погледът й все се връщаше към безжизненото лице на Бузеин и празните му, сякаш стъклени очи.

— Казахте, мисля, че този тип бил на смъртно легло — обади се Бърд. — Така разбрах. Едва ли щял да изкара нощта.

— Какво да кажа? — отвърна доктор Келсо. — Наистина беше в критично състояние, когато го докараха. Телесната му температура беше под трийсет градуса, шансовете му да оцелее бяха много малки, но… в подобни случаи всичко е възможно. Следвахме стандартните процедури в случаите на крайна хипотермия. Интубирахме го, подадохме му затоплен кислород и затоплен физиологичен разтвор. Пулсът му бе стабилен, но изключително нисък. Не можехме да направим почти нищо друго, освен да изчакаме да се възстанови или да умре.

— Как е възможно да надделее физически над един лекар, да го убие, да се преоблече в неговите дрехи и да се промъкне покрай тези две нинджи тук?

Един от полицаите — името му беше Рейбърн — пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

Тя въздъхна.

— Нямам представа — отвърна доктор Келсо. — Мога само да кажа, че това не е по силите на средностатистически пациент. Острата хипотермия въздейства и на умствените способности на човека, превръщайки го едва ли не в малко дете.

— Какво искате да кажете? — попита Бърд.

— Смятате, че е убил двама души, нали?

— Трима, ако броим и вашия колега — каза Бърд и кимна към тялото на доктор Бузеин. — А най-вероятно повече.

— Този човек е извадил сам силиконовата шнорхел тръба, през която е дишал, извадил е сам катетъра, през който е получавал физиологичен разтвор, и е имал достатъчно енергия да убие доктор Бузеин и да избяга от болницата — обясни тя. — Искам да кажа, че си имате работа с един много луд тип.

Бърд си купи бутилка „Маунтин Дю“ от автомата в чакалнята на спешното отделение и седна пред телевизора, монтиран на стената. Излъчваше местен канал, част от мрежата на Ен Би Си. Предаваха новини, след които щеше да започне шоуто „Днес“. Водещото събитие беше двойното убийство на Пиърс. Високият слаб репортер бе застанал пред дома на семейство Пиърс, а зад гърба му премигваха сини светлини. Не бе в състояние да съобщи друго, освен че в къщата са открити два трупа. Въпреки това едната му ръка непрекъснато притискаше миниатюрната слушалка в ухото му, сякаш всеки момент щеше да научи някоя пикантна подробност за извършеното престъпление.

Историята все още не бе набрала достатъчно популярност, защото макар да бе понеделник сутрин, все пак беше двайсет и четвърти декември, до Бъдни вечер оставаха броени часове и голяма част от хората още спяха. Въпреки това обаче, щом обществеността научеше, че убиец маниак броди на свобода, новината щеше да са разпространи със скоростта на вирус. Всъщност изразът „убиец маниак“ най-вероятно не даваше точно описание на заподозрения, но звучеше добре от новинарска гледна точка. Медиите нямаше да пропуснат да раздухат историята, а това бе любимата на Бърд част от всяко разследване.

Мобилният му телефон иззвъня и в стая 476 се разнесе популярна коледна песен. Дъглас Бърд обичаше коледни песни, затова остави телефона да звъни по-дълго от обичайното, преди да отговори. Номерът, изписан на екрана, му се стори познат, но не успя да го свърже с конкретен човек.

— Детектив Бърд.

— Здрасти, обажда се Пол Руис.

Руис бе детектив от отдел „Убийства“ в полицейското управление на Хенрико.

— Весела Коледа.

— И на теб. Още ли си в болницата?

— Да.

— Чух, че заподозреният е нападнал лекар или нещо подобно.

— Убил го е.

— Господи! — възкликна Руис. — Виж, възложиха ми един заплетен случай. Два трупа в хижа край Маунтин Роуд. Единият е вързан и прострелян в главата. От гърдите на другия стърчи ръжен.

— Брей! Това не е нещо, което се вижда всеки ден!

— Има още нещо — продължи Руис. — Единият тип може да те заинтригува.

— Защо?

— Мошеник на име Тод Матисън. Брат е на госпожа Пиърс, която са убили в Уиндзор Фармс. Това е типът, превърнат на шиш кебап.

— Страхотно! Имаш ли представа какво се е случило?

— Подозираме, че там е имало и трети човек. Освен ако Матисън не се е промушил сам с ръжена.

— Кога е настъпила смъртта?

— Преди доста време — отвърна Руис, — но съдебният медик още не е пристигнал.

— Ще го изчакаш ли?

— Да, освен ако не намеря кой друг да чака вместо мен. Домът ми е пълен с роднини, които съм поканил за Бъдни вечер, и след два часа трябва да започна да приготвям вечерята.

— Ти готвиш?

— Аз съм човек със свободни разбирания.

— Не знаех. Но пък човек се учи, докато е жив.

— Можеш да ми завиждаш колкото си искаш. До скоро!

— Чао.

Бърд затвори телефона и го прибра в джоба на якето си. Почти усещаше как това малко чудо на техниката му причинява рак. Отпи от чашата си газирана вода и продължи да гледа новините.