Дейвид Кази
Джакпот (7)

7.

Петък, 21 декември, 18:40 ч.

Саманта се завъртя на стола си, обърна се с гръб към прозореца и впери поглед във вратата, откъдето долиташе тихо, но настойчиво почукване.

— Да?

Вратата се отвори бавно и на прага се появи Джулиъс.

— Да? — повтори Саманта.

Седяла бе в стола си в продължение на няколко часа без да помръдне, без да откъсне поглед от потъналия в мрак град. Бе прекалено уморена, за да направи и най-лекото движение и не бе готова да се появи в дома на родителите си, където не след дълго щяха да я очакват за вечеря.

— Здравейте — каза Джулиъс, но не помръдна от прага. Сетне замълча. Саманта се пресегна за нова кърпичка. След като си свърши работата с нея, вдигна отново поглед и се почувства малко неловко, когато видя, че Джулиъс продължава да стои на вратата и да я наблюдава внимателно. Стоеше като вкаменен. През ума й мина неприятна мисъл, заради която се намрази, а именно че се намира насаме с едър, силен чернокож и няма накъде да избяга. Погледна часовника в ъгъла на компютърния екран. На етажа цареше тишина от поне един час и най-вероятно всички служители на „Уилит & Хол“ вече се бяха прибрали по домовете си. Най-много Картър Пиърс да се бе заседял в кабинета си, но той най-вероятно щеше да се скрие под бюрото си, ако Саманта извика за помощ.

Спокойно, спокойно, каза си тя. Изминали са едва няколко секунди. Сигурно се е отнесъл нещо.

— Здравейте — повтори той.

— Здравейте — отвърна Саманта, докато се чудеше дали ще й стигнат силите да се втурне към чантата си и да извади от нея флакончето с лютив спрей.

— Можете ли да ми помогнете? — попита Джулиъс.

Саманта вдигна глава.

— Разбира се — отвърна машинално, макар още да не бе осмислила въпроса. — Моля? — каза тя, след като осъзна какво я питат. — Да ви помогна? Как да ви помогна?

Джулиъс се извърна назад, огледа коридора първо в едната, после в другата посока, сетне прекрачи прага. Това накара сърцето на Саманта да подскочи, а погледът й да се насочи към телефона. Поотпусна се, щом видя, че чернокожият се устремява към празния стол срещу бюрото й и сяда в него.

— Аз съм Джулиъс.

— Сам.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо.

Той се наведе напред и постави лакти върху коленете си. Очевидно нещо го измъчваше. Сега вече Саманта наистина се намрази заради мисълта, че Джулиъс е дошъл с намерението да й направи нещо лошо. Осъзна, че той едва ли е много по-възрастен от нея, но времето не е било толкова благосклонно към мъжа, който изпразваше кошчето, както към жената, която пълнеше същото това кошче.

— Трябва ми адвокат — каза Джулиъс. — Така поне смятам.

Саманта не отвърна, че не се занимава с наказателни дела, тъй като предположението, че Джулиъс има проблеми със закона, би било преждевременно. А също и предубедено, дори расистко, а тя бездруго вече се чувстваше като член на Ку-клукс-клан.

Ако трябваше да бъде честна със себе си — а денят бе изключително предразполагащ към прояви на честност — трябваше да признае, че няма никакво желание да води този разговор с Джулиъс, независимо от това колко голяма бе нуждата му от правна помощ. Вярно, той нямаше представа, че животът й се е озовал в задънена улица, но това не правеше улицата по-малко задънена. Саманта вдигна поглед над бюрото си и впери очи в уморения мъж, която я гледаше с надежда.

Божичко, помисли си тя, сетне въздъхна тихо. Нали именно заради това беше станала адвокат? За да помага на хора като Джулиъс!

— Добре, добре — отстъпи накрая. — Какъв адвокат ви трябва?

— Там е работата, че нямам представа.

— Може би ако ми обясните какъв е проблемът, ще мога да ви помогна.

Той кимна и се облегна на стола. А междувременно Саманта — не можа да се сдържи все пак — си припомни имената на всички адвокати, занимаващи се с наказателни дела, които познаваше. Мили боже, нуждаеше се от няколко урока по расова толерантност!

— Чухте ли за лотарията, която изтеглиха тази вечер? — попита след малко Джулиъс.

— Да — отвърна Саманта и започна да прелиства бележника си. В първия момент реши, че неканеният й гост се опитва просто да поддържа разговора. Цялата фирма говореше за това. Секретарките от етажа на Сам бяха събрали пари и бяха купили сто билета. Единствената им печалба бяха четири безплатни билета от следващия тираж. Саманта също си бе купила билети за десет долара. Разбира се, парите й отидоха на вятъра.

— Голям късметлия е този, който е ударил джакпота — каза тя. — Аз не уцелих дори едно число.

— Да.

Настъпи продължително мълчание, преди Сам да проумее какво се опитва да й каже Джулиъс, преди да проумее, че неслучайно започна този разговор с лотарията. Огледа го отново и видя човек, чиято най-голяма мечта се е трансформирала като миотична клетка и се е разделила на две, като едната половина го изпълва с радост, а другата с ужас. Джулиъс извади найлоновото пликче от обувката си и го постави на бюрото върху купчината архитектурни чертежи, които Сам се бе опитала да разчете в началото на седмицата. Строителните книжа и скици изведнъж й се сториха безкрайно глупави.

— Един момент — каза тя.

Сетне влезе в интернет страницата на „Суперлото“. Числата бяха изписани с големи цифри на заглавната страница на сайта.

5, 9, 16, 17, 74. Суперчисло: 24.

Това бяха числата и върху билета на Джулиъс.

— О, господи!

— Значи и вие смятате, че имам нужда от адвокат? — попита Джулиъс.

Тя погледна уморения чистач, всъщност уморения бивш чистач, който най-вероятно бе изпразнил кошчето й за последен път в живота си. Джулиъс седеше тихичко и дъвчеше някаква кожичка около нокътя си.

— Да, Джулиъс, нуждаеш се от адвокат — отвърна Саманта. — Нуждаеш се не от един, а от десет адвокати.

— Какво ще правим сега?

Искаше й се да отговори, че ще живее щастливо до края на дните си, докато нейната кариера ще възкръсне като феникс от пепелта, но се сдържа. Струваше й доста усилия, но все пак се сдържа.

Когато Саманта позвъни, завари Картър да сърфира в интернет, прескачайки между порнографски сайт, чиито модели бяха облечени като клоуни от цирка, и страница за онлайн залози, която правителството все още не бе затворило. Наближаваше седем часът, а той още не се беше чул с Доун. Реши, че ако му върже тенекия, ще я уволни. По дяволите правилата!

— Какво има? — попита недоволно той, сякаш Саманта бе прекъснала пледоарията му пред Върховния съд на Съединените щати.

— Имаш ли секунда, Картър? — попита Саманта.

Картър въздъхна. Надяваше се тя да не повдига темата за съдружието. Господи, чувстваше се толкова неловко. Самият той остана изненадан от решението на изпълнителния комитет, но в крайна сметка решенията се взимаха на ниво, далеч по-високо от неговото. Винаги бе харесвал Саманта, тя работеше толкова усърдно, но в интерес на истината не всички, които работеха усърдно, ставаха съдружници. Освен това не бе в състояние да направи нищо, за да й помогне.

— Да, да — отвърна той. — Разбира се.

— Познаваш ли Джулиъс? — попита Сам.

— Кого?

— Мъжът, който чисти кабинета ти всяка вечер.

— И какво за… Джулиъс?

Саманта започна да му обяснява, но така и не успя да привлече вниманието му, което се отплесваше като на тригодишно дете, захласнало се по нещо лъскаво. Картър Пиърс бе открил онлайн залаганията преди около три години и макар да не се бе пристрастил към тях, често правеше залози. В момента „Гигантите“ бяха поставени като фаворити срещу „Червенокожите“, но току-що стана ясно, че титулярният им халф-бек е бил арестуван сутринта по обвинение за склоняване към проституция на полицейски служител под прикритие. Печалбата му бе в кърпа вързана, нали? Щеше да изкара поне десет бона! Затова прехвърли хиляда долара от сметката си и ги заложи на „Червенокожите“. Този уикенд щеше да компенсира някои загуби. Щеше да заложи на лесно предвидими мачове. И да се отърси от лошия късмет, който го преследваше напоследък. Лош късмет, който му бе струвал цели сто и четирийсет хиляди долара!

Едва сега се усети, че Сам продължава да говори нещо по телефона.

— Извинявай. Очакваш ли от мен да кажа нещо? — попита той.

— Да, Картър. Опитвам се да ти обясня ситуацията около новия ни клиент, Джулиъс. В момента той седи точно срещу мен.

— Кой, по дяволите, е този Джулиъс?

— Мъжът, който чисти етажа ни.

— Какви ги говориш, Саманта? — възкликна Картър и насочи вниманието си към мача между „Колтовете“ и „Вождовете“. — За какъв клиент става въпрос?

— За Джулиъс. Той е новият ни клиент — каза тя. — Всъщност остави. Ей сегичка идвам при теб.

И затвори телефона.

По дяволите!

Е, поне не искаше да говорят за отхвърлената й кандидатура. Бе готов да изслуша каквото и да има да му каже, стига да не иска от него да се опита да убеди изпълнителния комитет да промени решението си. Все едно да се опита да убеди крилата ракета да промени целта си.

Когато чу шепота зад вратата си, затвори порнографския сайт и се престори, че чете делото по обвинение в лекарска грешка срещу Корнхайзър. Саманта влезе първа, следвана по петите от Джулиъс. Посочи му един от столовете за гости и затвори вратата зад гърба му. Картър се опита да отгатне в какво е обвинен. Убийство? Е, това би било вълнуващо, въпреки че никога през живота си не се бе занимавал с наказателни дела. Дори не бе влизал в съда от години!

— Това е Джулиъс Уийлър — представи го Саманта. — Джулиъс, това е Картър Пиърс. Той е съдружник в тази фирма и освен това е мой шеф. И е чудесен адвокат.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Джулиъс и кимна на Картър.

— Загазил си, значи, а? — попита Картър. — На всеки може да се случи.

Тримата поседяха в неловко мълчание в продължение на няколко секунди, докато Картър се чудеше откъде, по дяволите, Джулиъс ще намери пари, с които да плати адвокатските им хонорари. Огледа го внимателно, докато Джулиъс на свой ред изучаваше обзавеждането на кабинета му.

— Работата е там — започна Саманта, — че Джулиъс е спечелил от снощното теглене на лотарията. Ударил е голямата печалба.

Гъстите вежди на Картър подскочиха нагоре като две гъсеници, нагънали се над някой лист.

— Колко?

— Наистина ли не знаеш? — попита го тя.

— Не следя лотарията.

Саманта се покашля леко в ръка и погледна Джулиъс. В този момент Картър осъзна, че тя се кани да каже нещо умопомрачително.

— Четиристотин и петнайсет милиона.

— Четиристотин милиона.

— Четиристотин и петнайсет милиона — поправи го Саманта.

— Между колко участници ще се раздели джакпотът?

Саманта поклати глава.

— Той е единственият печеливш? Спечелил е целия джакпот?

— Да.

Картър се обърна към Джулиъс.

— И реши да дойдеш точно при нас?

— Не познавам много адвокати — отвърна Джулиъс.

— Не мога да повярвам — засмя се Картър.

Никой друг не се засмя, затова реши да продължи разговора делово.

— Къде е? — попита Картър.

— Къде е… кое? — отвърна Джулиъс.

— Светият граал. За какво, по дяволите, мислиш, че говоря?

— О! Извинете!

Джулиъс, който очевидно не бе смутен от резкия му въпрос, подаде билета на Картър, който го огледа, сякаш бе някой от ръкописите от Мъртво море.

— Джулиъс, би ли ни оставил насаме за момент? — попита Картър.

Джулиъс погледна Саманта, която се усмихна и му кимна.

— Добре — съгласи се той, стана и излезе в коридора.

— Провери ли дали това са печелившите числа? — попита Картър, когато останаха сами.

— Наистина ли мислиш, че първата ми работа не е била да ги проверя? — отвърна рязко тя.

Картър не обърна внимание на хапливата й забележка. Предвид случилото се през деня реши, че Саманта има право да прояви малко ирония.

— Добре, проверила си ги значи — каза той. — Повишение на заплатата ли искаш?

— Това е нелепо, Картър!

— Добре — съгласи се той, почувствал се неловко. — Съжалявам. Значи той ще бъде наш клиент — каза Картър, облещил широко очи с лудешка възбуда. — Ще се обадя на Смит още тази вечер. Хей, може дори да си променят решението!

Мигом съжали за тези свои думи. Картър би могъл да заложи живота си, че изпълнителният комитет никога няма да промени решението си и няма да направи Саманта съдружник. Това би било равносилно да признае, че е допуснал грешка, а изпълнителният комитет на „Уилит & Хол“ никога не допускаше грешки.

— Смяташ, че биха могли да преразгледат решението? — попита тя, изпълнена с надежда.

— Разбира се! На всяка цена!

Това беше отчасти искрен отговор, тъй като наистина си беше помислил, че членовете на комитета биха могли да преразгледат решението си.

— И така, какво можем да направим за този Джулиъс? — попита Картър, за да смени темата колкото се може по-бързо.

— Какво имаш предвид? — отвърна Саманта.

— Реших, че вече си обсъдила с него какво възнамерява да прави с парите — обясни Картър.

— Та той дойде едва преди половин час — каза Сам. — А съзнанието ми бе ангажирано със съвсем други неща.

— Божичко! — възкликна Картър. — Продължаваш да работиш тук, нали?

— Засега.

— Виж, едва ли е толкова трудно. Поговори с него, обясни му, че трябва да реши какво иска да направи с парите. Обсъди първо по-значимите неща. Семейството. Възможностите за пенсиониране, подкрепата за благотворителни каузи… такива неща. После идва ред на списъка му с лични желания. Той най-вероятно ще е дълъг цяла миля, тъй като сега вече ще е в състояние да реализира всичко, за което е мечтал през целия този мизерен живот, който е водил. Може например да иска да основе звукозаписна компания, знам ли? След като реши какво точно иска, ще знам как да му помогна.

— Добре — съгласи се тя. — Ще се погрижа за това още сега.

Саманта стана и напусна кабинета на Картър.

Четиристотин и петнайсет милиона долара.

Четиристотин и петнайсет милиона долара.

Четиристотин и петнайсет милиона долара.

Сумата пулсираше в главата на Картър, огромна и ярка като някоя от онези рекламни табели по Стрип, главната улица във Вегас. Джулиъс Уийлър нямаше представа, но Картър Пиърс бе останал смаян от размера на печалбата му не по-малко от самия него, а той попадаше сред онази една десета от процента на служителите и мениджърите с най-високо възнаграждение в целите Съединени щати. Сумата се бе стоварила върху му като удар в слънчевия сплит и бе накарала опитния иначе майстор на юридическите спорове, който умееше да се пазари с каменно изражение на лицето, да изгуби ума и дума. Картър би останал по-малко изненадан, ако Джулиъс му бе съобщил, че е негов незаконороден син.

Четиристотин и петнайсет долара и той ги бе държал в ръката си!

Наля си чаша уиски и отпи дълга глътка с надеждата алкохолът да успокои разнебитените му нерви. Не се получи. Тежката чаша трепереше в ръката му между всеки две глътки. Почувства и известно неразположение в стомаха. Ето докъде се бе докарал, един от най-преуспелите адвокати в Америка не можеше да покрие месечните си разходи, сякаш бе някой бачкатор във фабрика, останал без работа.

И което бе още по-лошо, сега щеше да му се наложи да работи за този нещастник, за този наркоман, за този жалък негър — именно такова бе мнението му за Джулиъс — който бе извадил невероятен късмет, никога през живота си нямаше да се тревожи за разходите си и щеше да води по-охолно и безгрижно съществуване, отколкото Картър Ливингстън Пиърс би могъл да мечтае. А Картър не се съмняваше, че Джулиъс никога повече няма да се тревожи за разходите си. Очевидно бе проявил достатъчно здрав разум, за да потърси юридическа помощ, вместо да осребри печелившия си билет и да вкара сто милиона долара в някоя разплащателна сметка с нулева лихва.

Сепна го нечие почукване на вратата, което го извади от разпаления от омраза транс, в който беше изпаднал. Сякаш късметът на Джулиъс се бе стоварил като камък върху главата му или бе опропастил бъдещето му. Вдигна поглед и видя, че на прага е застанала Доун Робъртсън. Присмя се на самия себе си. В суматохата около лотарийния билет на Джулиъс бе забравил за срещата си с младата и сексапилна юридическа помощничка.

Доун бе на двайсет и три години и работеше за Картър от осемнайсет месеца. Беше брюнетка с бронзов слънчев загар, участваше в маратони и искаше да стане адвокат от висша класа. Впоследствие се оказа — или така поне смяташе Картър — че Доун не е чак толкова добър юридически помощник и не притежава потенциала да стане добър адвокат. Но Картър не биваше да обвинява никого освен самия себе си. Беше я предпочел пред дузина други далеч по-квалифицирани кандидати, тъй като му бе направила такова впечатление по време на интервюто, че бе забравил напълно останалите. Като неин плюс трябваше да изтъкне факта, че Доун бе изключително сексапилна и именно това бе гарантирало запазването на работното й място дълго след като Картър бе престанал да разчита на юридическите й умения.

Връзката им бе започнала една вечер преди около шест месеца, докато работеха върху окончателния вариант на искане за издаване на съдебно постановление по някакво дело за нарушен договор. Двамата бяха отишли да вечерят в суши бар близо до офиса. Картър бе предложил да пийнат саке заедно с рулцата от сьомга, колкото да се отпуснат след тежкия работен ден. В края на краищата, бяха приключили с работата. Можеха да се отпуснат малко. Спомни си, че Доун прояви известна неохота при поднасянето на първите чашки саке, но сега смяташе, че всичко това е било част от ролята, която е изиграла. Вече не се съмняваше, че му е хвърлила око от самото начало.

Първото питие бе последвано от още едно и от още едно и от още едно… Към осем часа вече си подаваха хапките суши в устата. Към девет лежаха голи в една стая в хотел „Джеферсън“, вкопчени в някаква сложна поза от Кама Сутра, за която Картър никога не бе чувал, камо ли пробвал. Тя си тръгна в единайсет с обещанието, че още нищо не е видял. Част от него се ужасяваше от нея, но друга част казваше на първата да млъкне и да върви по дяволите, тъй като именно за подобен секс бе мечтал, откакто бе получил първата си ерекция преди трийсет години.

Така бе започнала връзката им, която продължаваше и до момента. В офиса Картър проявяваше изключителна дискретност по отношение на Доун. Когато тя влизаше в кабинета му, винаги оставяше вратата отворена. Никога не си тръгваха едновременно. Но когато се срещаха в апартамента й два пъти седмично (никога в едни и същи дни, за да не би съвпаденията да направят впечатление някому), забравяха всяка дискретност. Картър само бе чувал, че съществуват жени с неутолим сексуален апетит, но никога не бе срещал една от тях. И определено не се бе оженил за такава.

За тях нямаше нищо забранено. Порно, играчки, храна, наркотици — всичко това играеше ключова роля в сексуалния им живот. Преди около седмица Картър бе взел участие в първата си тройка, след като Стейси, приятелка на Доун от колежа, пристигна в града, за да участва в някаква конференция. В интерес на истината, мечтата се оказа далеч по-забавна от реалността. Преди два дни Доун спомена нещо за оргия с приятели, с които се запознала онлайн. Нима очакваше от него да прави секс с някой непознат? Това беше истински кошмар! Трябваше да вземе нещата в свои ръце!

— Закъсня — посрещна я Картър и почука с пръст циферблата на часовника си.

Тя се разсмя силно и смехът й прониза като копие сърцето му. Никак не му бе приятно, когато другите посрещаха думите му със смях. Не разбираше какво толкова смешно е казал.

— Закъсняла съм — каза тя. — Определено съм закъсняла.

За какво, по дяволите, говори, зачуди се Картър.

— Цикълът ми закъснява, Картър — поясни Доун с леден глас. — Закъснява и освен това ми се гади, особено сутрин. Разбираш ли?

Зяпна я безизразно, сетне изведнъж проумя какво се опитва да му каже. Естествено, че разбра, но от това не му стана по-добре, напротив, повдигна му се. Забеляза с крайчеца на окото си преспапието с емблемата на университета „Вашингтон & Лий“, оставено в единия ъгъл на бюрото, и посегна към него, докато Доун продължаваше да говори. Сега вече изобщо не я слушаше, сякаш тя изведнъж се бе превърнала в анимационен герой от „Семейство Симпсън“.

Преспапието легна плътно в дланта му, тежестта му го накара да се почувства по-добре. То бе от онези неща, на които можеш да разчиташ в живота. Винаги правеше това, което се очакваше от него. Точно в този момент му се искаше някой да го фрасне с него и да изгуби съзнание.

— Картър!

Сепна се и се върна в реалността.

— Какво?

— Трябва да зная какво мислиш по въпроса.

— Чакай малко — каза той. — Сигурна ли си, че трябва да обсъждаш този въпрос именно с мен?

— Какво означава това?

— Не се срещаме всяка вечер — поясни той. — Използвам презервативи. Нямам представа с кого още си била.

— Гадняр такъв!

— Ей! — извика той. — Аз съм ти шеф!

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Представи си, че е изминала приблизително година от този ден, седи в кабинета на нейния адвокат и дава показания във връзка с делото за сексуален тормоз, което Доун е завела срещу него. Адвокатът й го пита дали е изрекъл точно тези думи. Това изречение можеше да му коства шестцифрена сума.

— Не ми пука! — отвърна Доун. — Освен това мога да те уверя, че твоята писалка е единствената, която се е топвала в мастилницата ми през последните шест месеца.

— Добре — отстъпи Картър. — Сигурна ли си?

— С какво мислиш, че се занимавам цял следобед? — попита тя. — Направих си вече цяла дузина тестове за бременност. Всичките дават положителен резултат. Господи, имах чувството, че някои от тях се оцветяват преди още да съм се изпикала върху тях!

Настъпи мълчание. Картър си представи как кутийките с тестове за бременност в супермаркета разцъфват като пуканки, докато тя минава покрай тях.

— Честито, татко — поздрави го тя. — Господи, какво ще правим сега?