Дейвид Кази
Джакпот (13)

13.

Петък, 21 декември, 23:11 ч.

Откакто пристигнаха в хижата. Картър започна да се притеснява все повече и повече от начина, по който го гледаше неговия шурей. На няколко пъти забеляза, че Тод го следи с поглед и бързо извръща глава, щом Картър го погледне. Тод! За бога, та Тод беше шафер на сватбата му с Ашли!

Най-дразнещото в случая бе това, че нарастващото му подозрение по отношение на Тод го отклоняваше от любимото му ново занимание — да си фантазира какво ще направи с парите. Ще изчисти всичките си дългове. Блинки ще изчезне от живота му завинаги. Ашли ще бъде осигурена до края на дните си и той никога повече няма да я види. Разбира се, щеше да се погрижи и за момичетата. Нямаше вече да се тревожи откъде ще намери пари за таксите им в колежа. Изобщо нямаше да се тревожи за този колеж!

Болнавите му родители щяха да получат най-добрите медицински грижи — денонощни при това! — в най-добри здравни заведения и повече нямаше да му се налага да се тревожи за тях. Дори внуците на неговите внуци щяха да се наслаждават на това богатство. Картър се зачуди каква ли лихва ще получи, ако внесе останалата сума в обикновена разплащателна сметка. А най-хубавото в цялата история бе обстоятелството, че никога повече няма да работи като адвокат. Дори се усмихваше при мисълта, че най-вероятно е изработил последния час, последната минута в своя живот.

Изведнъж бе обзет от непреодолимото желание да си купи частен самолет.

— Ей, пич! — подвикна Тод, прекъсвайки обиколката на Картър на борда на новия му частен самолет „Гълфстрийм V“. Във фантазиите си Картър бе обслужван от две топлес стюардеси, затова никак не се зарадва на прекъсването от страна на шурея си. — Какво ще кажеш да ми дадеш билета?

— Защо?

— Защото съм сигурен, че никой няма да може да го вземе от мен — отвърна той. — Искам да кажа, от нас.

— Че кой ще го вземе? — учуди се Картър.

— Кой знае? Всичко може да се случи. В тази криза… — продължи Тод, присвивайки след всяка дума пръстите на едната си ръка.

— Никой не знае, че билетът е у нас — каза Картър. — Защо ти е?

— Искам да го подържа. Виж какво, бездруго вече оплеска нещата тази вечер.

— Така ли?

— Да, казах ти да вземеш всички документи, свързани с този тип, от офиса на оная мадама, но ти забрави!

Думите на Тод предизвикаха експлозия от гняв. Билетът беше негов. Идеята беше негова. Какво, по дяволите, си въобразяваше Тод? Той не искаше да пази билета. Искаше да му го открадне. Искаше да го задържи само за себе си, да остави Картър на сухо.

— Не.

— Какво?

— Ще ми го откраднеш.

— За какво, по дяволите, говориш?

— О, не съм съмнявам, че ме разбираш отлично.

Картър огледа дневната в хижата, която неговият шурей наричаше свой дом през последните две години. Стените бяха покрити с дървена ламперия, каквато човек очакваше да види в такава хижа, построена в пущинака. В северната стена бе иззидана огромна камина, която наподобяваше пещера. Върху каменната плоча пред нея бяха оставени ръжен, лопатка с дълга дръжка и метла. Имаше и малък кухненски бокс, но той като че ли не бе използван от доста време.

Ето защо Тод ги бе довел тук. Щеше да убие и двамата и да открадне билета. Сигурно щеше да забие ръжена в гърдите на Джулиъс, сетне в неговите и да изхвърли телата им в гората, където да бъдат оглозгани от мечките. Нямаше начин тук да няма мечки, нали? Та навън бе като в Аляска. Картър мразеше дивата природа.

— Да го открадна от теб? — учуди се Тод. — Че защо да го правя?

— За да задържиш всички пари за себе си!

— Ти си откачил, Пиърс — сопна се Тод. — Побъркал си се покрай този билет. Може би наистина трябва да стои у мен. Полудяваш! Успокой се и ми го дай. Не се притеснявай. И двамата ще бъдем осигурени до края на дните си. Парите са предостатъчно, нали така?

— Не, не, стой далеч от мен — отвърна Картър, който вече едва сдържаше гнева си. — Билетът е мой. Продължиш ли да се бъзикаш, няма да получиш нищо.

— Добре, добре, добре — отвърна Тод. — Сделката си е сделка. Но никога нямаше да получиш билета, ако не бях аз. Опиташ ли се да ме прецакаш, ще ти видя сметката.

Кълбото от гняв, насъбрал се у Картър, експлодира неудържимо.

 

 

Саманта шпионираше шефа си и се чудеше какво всъщност прави тя тук. Би трябвало отдавна да е в леглото, да яде пилешка супа с фиде и да гледа повторението на „Бар Наздраве“, сгушена под поне десет одеяла. Потрепери отново, но сега вече не й беше студено, най-вероятно защото температурата й се покачваше отново. Въпреки изгарящата я треска — а може би тъкмо поради нея — изведнъж получи просветление и се досети за самоличността на „колегата“ на Картър. Това беше неговият шурей Тод, Тед или нещо подобно. Спомни си, че беше виждала снимка на бюрото на Картър — двамата бяха увековечени на някакъв пиянски голф излет, изгорели от слънцето, с изцъклени от алкохола погледи. Беше го срещала само веднъж, но не й бе допаднал от пръв поглед.

Това беше лошо, много лошо. Колкото по-дълбоко се забъркваше в тази каша, толкова по-трудно щеше да се измъкне от нея. Трябваше да се качи в колата си, да се върне в цивилизацията и да повика полиция. Нека те да се оправят. Тя щеше да подкрепи Джулиъс, да потвърди правата му върху билета, ако планът на Картър наистина бе да го открадне. Успееше ли, чудесно, Джулиъс щеше да се превърне в много, много богат човек. Провалеше ли се, щеше да знае, че е направила всичко по силите си. Това беше. Време бе да се прибира у дома.

Тъкмо взе решение да си тръгне, да се измъкне от тази бъркотия, когато прозвуча ужасяващ вик, от който кръвта й се смрази. Саманта застина на място и обърна поглед към прозореца. Така тя стана свидетел как печелившият лотариен билет отне още един човешки живот. Това не беше нито първата, нито — макар Саманта да не подозираше за момента — последната негова жертва.

 

 

И двамата — Картър и Тод — бяха скочили на крака и се въртяха в кръг като вълци, готови да се сбият за правото кой да води глутницата. Картър тръгна към камината, откъдето грабна черния ръжен. В хижата беше толкова студено, че дъхът им излизаше на облачета от устите им. Картър стискаше билета в лявата си ръка, вкочанена от студа.

— Разкарай се! — извика той и замахна с ръжена към Тод.

— Наистина започваш да ме притесняваш — каза Тод и извади пистолета, който бе затъкнал в колана си. — Да не се мислиш за Люк Скайуокър?

— Върви по дяволите! — отвърна Картър, заслепен от гняв.

— Дай ми билета!

— Няма!

Думата излетя като куршум от устата на Картър. Нещо в него се пречупи, усети го така осезаемо, сякаш бе строшил кост в ръката си. Не се съмняваше, че Тод ще го убие, за да вземе билета. Това беше повече от ясно. Винаги бе подозирал, че рано или късно ще настъпи момент, когато ще трябва да се бори за живота си. Осъзна, че този миг вече е дошъл. Вярно, навремето беше смятал, че въпросният момент ще настъпи, понесен на крилете на героизма и славата във време на изпитания, може би под облика на природно бедствие или дори апокалипсис, и се беше надявал, че ще се окаже достатъчно силен, за да оцелее.

Картър полетя към Тод като спринтьор, който току-що се е отблъснал от стартовото блокче. Вдигна ръжена като копие и го насочи напред. Почти едновременно и тримата свидетели на изненадващото му нападение промълвиха една и съща дума:

— Мамка му!

 

 

Джулиъс посрещна това изненадващо на пръв поглед развитие на нещата с удивително самообладание. Не за първи път ставаше свидетел на внезапни и страховити изблици на насилие — за последен път му се бе случило предната вечер — и макар този да изглеждаше по-необичайно от останалите, всичко се свеждаше отново до пари. Така беше в почти всички случаи. Повечето мъже от кварталите, в които бе израснал и живял Джулиъс, бяха свикнали да срещат очи в очи смъртта. В тези квартали бебета умираха от недохранване, хлапета загиваха в престрелки, пронизани от заблудени куршуми, майки биваха пребивани до смърт от своите любовници, въоръжени с бейзболни бухалки, младежи умираха от ръцете на свои връстници. Неизменното присъствие на смъртта вкаменяваше сърцата на хората, превръщаше ги в гранит и те преставаха да се боят от нея.

Това бе едно от най-лошите неща в тези уж социални жилищни комплекси.

Никой не се страхуваше от смъртта.

Но тук беше добре, тъй като смъртта вече бе пристигнала в тази стая, седеше на дивана, наблюдаваше случващото се и се забавляваше като пиян фен на „Янките“.

 

 

Тод стоеше в другия край на стаята и наблюдаваше едновременно смаян и ужасен как онзи книжен плъх, зет му, тича към него. Джулиъс пък се намираше на равни разстояния и от двамата. Погледът на Картър издаваше, че не е с всичкия си, досущ като зомби от някой филм на Джордж Ромеро^[1]. По време на седемнайсетгодишното си познанство със съпруга на сестра си Тод никога не бе виждал тази страна на Картър Ливингстън Пиърс. Да, вярно, той бе безскрупулен адвокат, но адвокатите не са от хората, които приказват с олово, както гласеше онзи стар израз, нали^[2]? Те се занимават с жалби, договори и пледоарии, носят черни тоги и прочее.

Тод се засуети с пистолета, който, макар и да изглеждаше заплашително, можеше да се окаже безполезен като тапешник, предвид неумението му да борави с него. Спомни си смътно, че май беше вкарал куршум в цевта веднага след пристигането си тук. Вдигна поглед и видя, че Картър вече е преполовил разстоянието помежду им и държи ръжена като онези дървени пръчки, с които някои търсят вода.

Господи, помисли си Тод, а ръката му натежа като затънала в подвижни пясъци. Побързай, побързай! Извади бавно оръжието. Когато прецени, че го е насочил право срещу своя зет, който се опитваше да го убие, Тод натисна спусъка. Първият изстрел прогърмя силно в оскъдно обзаведената хижа и куршумът прелетя доста встрани от главата на Картър. Заслепеният от гняв Картър не му обърна никакво внимание, а продължи яростната си атака.

Така започна втората битка от войната за голямата печалба от „Суперлото“.

 

 

Саманта стоеше отвън и следеше смаяна случващото се. В първия момент реши, че халюцинира, но вкочанените стави и възпаленото й гърло й подсказваха, че всичко е съвсем, съвсем реално. Сцената се разигра пред очите й в бърза последователност от кадри, насечени сякаш от прожектор стробоскоп. Образът на Картър, нахвърлил се срещу своя шурей с ръжен в ръка, щеше да остане запечатан в паметта й до края на дните й като клеймо върху жигосана крава. Приклекна по-ниско и очите й се изравниха с перваза.

В настъпилата за миг тишина отекнаха още четири изстрела, преди пистолетът на Тод да замлъкне. Докато вътре се водеше истинска битка, в ума на Саманта нахлуха случайни, привидно несвързани мисли, но продиктувани най-вече от желанието й да не пострада от насилието, разиграло се зад стените на хижата. Докъде ли щяха да се чуят изстрелите? Щяха ли да привлекат нечие внимание, особено в този планински район, където стрелбата бе нещо обичайно? Беше ли започнал ловният сезон? Законна ли бе стрелбата по елени по това време на нощта?

От петте куршума, които Тод успя да изстреля, само един попадна в целта.

Този самотен куршум прониза мултимилионера Джулиъс Уийлър право в слепоочието и излезе от лявата страна на черепа му. Саманта не можеше да повярва, че допреди миг този розов облак е бил мозъкът на Джулиъс, който куршумът е пронизал. Кинетичната енергия на куршума прекатури стола и Джулиъс умря няколко секунди след това. Именно в тези последни секунди преди да потъне в мрак, през ума му мина една последна, много странна мисъл.

Парфюмът на Саманта ухаеше толкова хубаво.

 

 

Картър не обърна никакво внимание на дъжда от куршуми и не намали скоростта си, докато не заби ръжена в гърдите на Тод. Острието се провря между ребрата му и го прониза право в сърцето. Той пристъпи напред като ранен елен, огромното му тяло извади Картър от равновесие, след което падна назад. И тъй като аортата му бе разкъсана, животът напусна Тод с плашеща бързина. Той умря с ръце, вкопчени в оръдието на убийството.

На свой ред Картър, застанал очи в очи със своя шурей, който съвсем скоро щеше да стане негов бивш шурей, се олюля назад. Коленете му се подгънаха и той се стовари по гръб на пода. Главата му се удари силно в каменните плочи на пода, мозъкът му се разтресе между стените на черепа и той изпадна в безсъзнание. Лотарийният билет, който се бе изплъзнал от ръката му, полетя към земята.

Битката бе продължила по-малко от десет секунди.

 

 

Саманта приклекна ниско, застана първо на колене, а сетне и на ръце. Стомахът й се надигаше и спускаше като кораб в бурно море, а вечерята й заплашваше да излезе навън. Задиша дълбоко леденостудения въздух, като го изпускаше бавно всеки път. Сетне светът спря да се върти и тя с мъка се изправи на крака. Приличаше на новородено теленце, което прави първите си стъпки, олюля се и се запрепъва към другия край на поляната. В мрака хамърът на Картър приличаше на спотаило се праисторическо чудовище.

Погледът й се спря за миг върху джипа, докато съзнанието й се опитваше да осмисли случилото се. Джулиъс беше мъртъв. Картър беше мъртъв. Емоционалното напрежение й дойде в повече и като че ли предизвика нещо като късо съединение, защото съзнанието й като че ли се изпразни. Напълно при това. В продължение на цели три минути Саманта стоя вцепенена пред прозореца и сякаш не осъзнаваше нито къде се намира, нито какво бе видяла току-що.

В крайна сметка обаче, информацията за случилото се започна отново да прониква в главата й и аналитичният й ум се зае да я обработва. Докато следваше право, бе прекарала едно лято като стажантка в прокуратурата на окръг Хенрико, Вирджиния, която разследваше редица престъпления, попадащи под нейната юрисдикция. По време на тримесечния си престой там Саманта бе посетила множество местопрестъпления и бе видяла не едва и две жертви на убийство. Убедена бе, че полицията е достатъчно добре подготвена, действа безпристрастно и професионално и ще анализира обективно фактите.

Това беше. Трябваше да позвъни в полицията и да изчака пристигането на кавалерията, както се казва. Нямаше от какво да се страхува. Беше адвокат, досието й бе чисто. Щеше да обясни какво се е случило. В края на краищата, не беше чак толкова сложно. Не ставаше въпрос за някакъв заплетен заговор или нещо подобно. Картър и Тод бяха решили да откраднат билета, след което се бяха скарали и — бум! — резултатът бе тройното убийство пред очите й. След като взе това решение, Саманта се затича обратно по пътеката.

Направи няколко крачки и спря.

Чакай малко, момиче! Нещо не беше наред. Шефът й бе мъртъв. Шуреят му бе мъртъв. Клиентът й бе мъртъв. Всички те бяха мъртви заради един лотариен билет.

Какво щеше да стане с билета?

Щеше ли да го получи синът на Джулиъс?

И откъде властите щяха да бъдат сигурни, че именно Джулиъс е купил билета?

Щяха ли да й повярват?

Осъзна, че в мига, в който позвъни в полицията, съдбата на билета ще бъде обгърната от несигурност. Откъде можеше да знае кой ще пристигне първи в резултат на обаждането и какъв морал ще притежава? Патрулиращ полицай, който изкарва около трийсет и пет бона годишно? Закоравял детектив от отдел „Убийства“? Или претрупан с работа полицейски лаборант? Все някой щеше да намери билета и да разбере истинската му стойност. И тогава какво? Кой можеше да докаже, че билетът не принадлежи на човека, отнесъл го в централата на лотарийната компания? Освен това единствените хора освен нея, които знаеха кой всъщност е истинският му собственик, бяха мъртви. Изкушението беше прекалено голямо.

Разбираше това, защото усещаше притегателната сила на билета. В съзнанието й преминаха една след друга различни сцени от „Властелинът на пръстена“ на Дж. Р. Р. Толкин. Сети се за онзи пръстен, за Фродо, за магията, с която пръстенът обвързваше всеки, който го носеше. Никога не бе предполагала, че ще изпадне в подобно затруднение. И все пак то беше факт.

Мислите й се върнаха към Джулиъс, човека, който така и не успя да се измъкне от света на насилието, впримчил живота му като ограда от бодлива тел. Предполагаше, че той е очаквал животът му да бъде прекъснат от някоя престрелка, но едва ли е предполагал, че отговорни за това ще бъдат двама бели богаташи от предградията. Джулиъс бе оставил след себе си едно момче, което никога не бе познавало баща си и нямаше да се запознае с него.

Билетът принадлежеше на Джамал.

Какво, по дяволите, трябваше да направи тя?

 

 

Саманта стисна зъби и се обърна с лице към хижата. О, божичко, помисли си тя. Идеята да влезе в къщата й се струваше толкова привлекателна, колкото да скочи в плувен басейн, пълен с крокодили. А и не можеше да бъде напълно сигурна, че билетът наистина е вътре. Всъщност Картър и Тод едва ли се бяха избили взаимно заради игра на домино, да речем, но все пак най-вероятно щеше да й се наложи да потърси билета, скрит някъде в тази кървава каша.

Наистина ли искаше да го направи!

Първо, доколкото знаеше, полицейските коли вече бяха тръгнали насам, тъй като някой бдителен съсед несъмнено се бе свързал с 911. Затова затаи дъх и се ослуша, но не чу абсолютно нищо, нощта бе тиха и спокойна като мечка, заспала зимен сън. Нищо не помръдваше. Хижата бе заобиколена от голям парцел. Гъстата гора пречеше на Саманта да види дали в съседство няма други къщи. Второ, наистина ли би рискувала да се озове на местопрестъплението, където би могла да обърка нещо? Не виждаше друг начин обаче. Ако съществуваше друго решение, с удоволствие би го изслушала.

Господи, защо трябваше да се случи точно на нея? Денят бездруго бе достатъчно тежък, а обстоятелството, че се бе събудила сутринта с тежък грип, беше най-малкият й проблем. Главата й пулсираше от болка, сякаш нещо натискаше слепоочията й отвътре. Силите я напускаха бързо и идеята да влезе в хижата и да подремне на дивана изглеждаше все по-привлекателна.

Не бе в състояние да си спомни кога за последно се е чувствала толкова зле. В интерес на истината, ако беше в това състояние, когато Джулиъс й позвъни от онази бензиностанция, щеше да му каже, че Картър знае какво прави, и да му пожелае успех. Струваше й се, че дори преодоляването на разстоянието до колата й изисква прекалено много усилия.

В края на краищата, решението беше толкова просто. Кого искаше да види в огледалото на следващата сутрин? Саманта, която бе зарязала лотарийния билет на капризите на съдбата? Или Саманта, която бе постъпила честно и почтено спрямо Джулиъс Уийлър?

Пое дълбоко дъх, сетне го изпусна бавно-бавно. Събра малкото сили, които й бяха останали, и закрачи към леко открехнатата предна врата. Благодари на Бога и за това дребно улеснение. Така нямаше да се притеснява за отпечатъците си. Побутна леко с лакът и вратата се отвори широко. Видя право срещу себе си трупа на Джулиъс.

— Господи, ако те има — помоли се безмълвно Саманта, — подскажи ми по-добра идея! Цялата съм в слух!

След като никой не отвърна на молитвата й, най-сетне прекрачи прага. Вътре беше също толкова студено, колкото и отвън. Зачуди се дали Картър и Тод са планирали от самото начало да убият Джулиъс. Не можеше да допусне, че шефът й е в състояние да направи подобно нещо. Но пък парите притежават властта да карат хората да вършат неочаквани неща.

Сцената приличаше на декор от някой от онези порнофилми със садо-мазо сцени, които бяха толкова популярни преди няколко години. Навсякъде имаше кръв. Макар да не се съмняваше, че Джулиъс е мъртъв, реши да провери първо неговия пулс. Коленичи край безжизненото му тяло, като внимаваше да не докосва нищо. Питаше се до каква ли степен влизането й в хижата компрометира местопрестъплението.

Джулиъс наистина беше мъртъв. Саманта стигна до този извод, след като забеляза, че куршумът е отнесъл голяма част от лявата половина на черепа му. Кръвта вече започваше да засъхва в леденостудената стая. Очите й се напълниха със сълзи, две от които оставиха ледени следи по лицето й.

— Съжалявам, Джулиъс — прошепна тя. Беше напълно искрена. Никога през живота си не бе изпитвала подобно съжаление.

Изтри сълзите с ръкав и насочи вниманието си към двамата глупаци, решили да се правят на гладиатори и предизвикали тази трагедия. Детективските й умения се намираха във върхова форма, което доказа с огледа на тялото на Тод. Браво, инспектор Хури! Беше подбелил очи, а от носа и устата му се стичаше кръв. А причината за това бе, разбира се, огромният стоманен ръжен, който стърчеше от гръдния му кош. Браво, инспекторе!

С крайчеца на очите си забеляза билета, паднал на пода близо до тялото на Картър. Всъщност трупът му лежеше между нея и билета. Наведе се над проснатото на земята тяло на своя шеф и взе билета, който продължаваше да стои в найлоновото пликче, в което го бе поставил Джулиъс. Задиша ускорено, сърцето й затуптя силно. Изпитваше чувството, че държи в ръката си бойна граната. Взе билета, приклекна и впери поглед в числата, отпечатани върху него.

5. 9. 16. 17. 43. Суперчисло: 24.

Време е да изчезвам, каза си Саманта. Тъкмо се обърна към вратата, когато зад гърба й се разнесе едва доловимо дращене. Сърцето й подскочи в гърлото и тя полетя като куршум. Профуча през вратата и се спусна бързо по стъпалата. Свърна встрани и се скри на предишното си място до прозореца. Оттук видя как Картър, който продължаваше да лежи по гръб, вдига крак и присвива коляно към гърдите си. Сетне го изпъна, но не направи опит да стане. Вместо това хвана главата си с две ръце и изохка. Очевидно не съзнаваше къде се намира, какво става. Беше жив, но здравата бе ударил главата си в студения твърд под.

В главата на Саманта нахлуха безброй мисли, две от които се откроиха най-ярко сред останалите.

Първо, всичко, което беше сторила дотук, можеше да й се отрази крайно нездравословно. И второ, кариерата й в „Уилит & Хол“ бе приключила извън всяко съмнение.

Минута по-късно вече бе зад волана на своето ауди и караше по шосето. Билетът бе грижливо прибран в джоба й.