Дейвид Кази
Джакпот (18)

18.

Събота, 22 декември, 11:55 ч.

С приближаването на границата между Вирджиния и Северна Каролина времето започна да се влошава рязко и Чарлз Флаг се замисли дали да не отбие в някой мотел и да прекара деня там. Мразовитият дъжд премина в суграшица и не след дълго застла асфалта с красива, но опасна ледена покривка. След като премина щатската граница обаче, Флаг реши да продължи въпреки лошото време, тъй като се намираше на по-малко от сто и петдесет километра от крайната си цел. Видимостта беше слаба, но поне спря да намалява, освен това движението по магистралата бе толкова оскъдно, че с малко повече късмет щеше да пристигне в ранния следобед.

Цената на забавянето би могла да се окаже прекалено висока. Не можеше да си позволи да изгуби и минута от времето, необходимо за издирването на билета, да не говорим за цял ден. Работата му бе изпълнена с опасности, но в крайна сметка естественият подбор не означава да стоиш безучастно с надеждата да не те изяде някоя хиена. Всяко живо същество трябва да поема известни рискове, ако иска да еволюира. Реши да чуе гласа й, ей така, за всеки случай. Използва функцията за бързо набиране на мобилния си телефон (името й бе записано под №1, тя винаги щеше да бъде №1 и никога нямаше да има №2) и се свърза с нея.

Тя отговори на второто позвъняване.

— Ало?

Ох, този глас, възкликна безмълвно Флаг.

— Аз съм.

Дълга въздишка.

— Какво искаш, Боби?

Би убил всеки, осмелил се да го нарече с рожденото му име, което отдавна бе заменил с това на най-големия интелект в човешката история. Оливия Келог обаче можеше да го нарича както си иска.

— Знаеш, че името ми е Чарлз.

— Както кажеш, Боби.

— Исках само да те чуя — каза той. — И да ти пожелая весела Коледа.

— Казах ти да не ми се обаждаш. Ти дори не празнуваш Коледа.

— Защо вдигна тогава? — попита Флаг. — Нали името ми се изписва на дисплея?

— О, я не ми пробутвай тези глупости! Нямам представа как правиш така, че да се изпише друго име, но предпочитам да не го правиш.

— Как си?

— Трябва ли да извадя ограничителна заповед от съда?

Оливия му задаваше този въпрос от време на време, но Флаг знаеше, че никога няма да изпълни заплахата си. Затова не й отговори.

— Как си? — повтори той.

— Бях добре, преди да се обадиш.

— Това ме обижда.

— Изминаха шест години — каза тя. — Не е ли време да загърбиш миналото и да продължиш напред?

— Чакам да се осъзнаеш. Зная, че рано или късно и това ще се случи.

— Защо не ме оставиш на мира?

— Защото те обичам.

— Но аз не те обичам.

— Писано ни е да бъдем заедно — отвърна Флаг. — Такава е волята на природата.

— Господи, все същата откачалка си!

— Смятали са Галилей за луд. А също и Микеланджело.

— Явно днес си се събудил с по-високо самомнение от обичайното.

— Можеш ли да си представиш колко съвършени деца бихме могли да имаме?

— Опитвам се да не мисля за възможността да имаме деца. От това ме заболява главата.

Въпреки този отговор Чарлз Флаг не забравяше нито за миг, че тя е една от малцината избрани и следователно не подлежи на ликвидиране. Освен това тялото й винаги миришеше толкова хубаво. Зачуди се дали продължава да ползва онзи парфюм.

— Още ли ползваш онзи парфюм?

— Не.

— Защо?

— Наистина ли държиш да ти обясня причината?

— А с какво си облечена в момента?

— Няма да ти кажа!

— Защо?

— Защото не искам да мастурбираш, докато си представяш как съм облечена.

Господи, днес беше по-жлъчна от обичайното!

— Знаеш, че не правя такива неща.

— Вярно. Семето ти е прекалено ценно. Не можеш да си позволиш да пропилееш и капка от него.

— Наистина е безценно. Не излизаш с някого, нали? — попита той.

— Не ти влиза в работата.

— Не забравяй какво се споразумяхме.

— Че как мога да забравя?

Преди три години Оливия му бе заявила, че възнамерява да се сгоди за един млад счетоводител, с когото се запознала на пазара. Когато научи за това. Флаг я увери, че омъжи ли се за младежа, ще го хване, ще пъхне тръба в гърлото му и ще налее в нея врящо олио. Тя развали годежа и оттогава не бе излизала с никого. Оплака се, че не е справедливо, но Флаг не искаше да разводнява съвършеното си ДНК с генетичния боклук на някой случаен идиот. Ето това би било несправедливо!

Понякога му се искаше да махне с ръка и да я забрави, но все не намираше сили да го стори. Тя беше съвършен образец. Професор Дарвин не би одобрил подобна постъпка от негова страна.

— Добре, напомням ти го за всеки случай.

— Не можеш ли да ме оставиш на мира? — попита Оливия. — Не съм единствената жена на този свят. Намери някоя друга, която да се е изкачила също толкова високо по стълбицата на еволюцията. Искам да водя нормален живот.

— Няма друга!

Започваше да се ядосва. Оливия винаги успяваше да го изкара извън нерви и причината — Флаг не се съмняваше в това — бе обстоятелството, че тя му бе напълно равностойна в еволюционно отношение. Никой човек, застанал на по-ниско еволюционно стъпало, не би могъл да му въздейства по този начин. Рационално погледнато, доколкото, разбира се, Чарлз Флаг бе способен да разсъждава рационално, той нямаше нищо против, но от емоционална гледна точка му се искаше да й тегли един хубав бой.

— Боби, аз не съм нищо особено! — настоя тя.

— Грешиш! И предпочитам да ме наричаш Чарлз!

— А аз предпочитам да получиш масивен инфаркт, но човек невинаги получава това, което иска, нали?

— Разстроена си — каза Флаг. — Случва се и с най-добрите от нас. Нуждаеш се от време, за да се успокоиш.

— Моля те, остави ме на мира!

— Ще ти се обадя скоро.

— Моля те, недей.

— Весела Коледа!

— Не ми пука!

Оливия затвори телефона. Издържа доста дълго този път, независимо от факта, че бе заплашил да започне да екзекутира съседите й един по един, ако престане да отговаря на позвъняванията му. Предполагаше, че е вдигнала телефона само защото му е повярвала. Предполагаше, че му е повярвала, защото бе развила склонност към мелодрамата. Никога не би убил някого от съседите й само защото не е вдигнала телефона.

Никога не би го направил… вероятно.

Е, добре де, би го направил.

 

 

Час и половина по-късно пред погледа му изникнаха небостъргачите, които се издигаха в центъра на Ричмънд. Настроението на Флаг обаче помръкваше с всеки изминат километър. Разговорите с Оливия му действаха на нервите. Как бе възможно тя да не разбира, че съдбата им е да бъдат заедно? Беше му предложила да я забрави и да си намери някоя друга? Това бе все едно да му предложи да живее, без да диша! От мига, в който я бе видял за първи път — и не кога да е, а тъкмо на годишнината от рождението на Чарлз Дарвин — бе разбрал, че това е жената за него. Единствената. Никога нямаше да има друга. Всички останали щяха да бъдат по-нисши от Оливия Келог. Произходът й беше безупречен. Баща й е бил олимпийски шампион по плуване, преди да завърши медицина и да извърши истински пробив в борбата с онкологичните заболявания. Майка й също беше бивша спортистка, участвала на олимпийски игри, след което станала прочута писателка, но загинала нелепо, прегазена от пиян шофьор.

Щастливата им връзка приключи един вторник, когато Флаг сподели с любовта на живота си какво се е случило с убиеца на майка й. Скоро след като научи трагичната история за майката и съпругата, отишла си от този свят в разцвета на силите си, Флаг отиде на гости на пияния шофьор. Когато един следобед шофьорът, разведен бивш оксиженист на име Брайън Стюарт, се прибра у дома си след работа, го завари да седи на единствения фотьойл във фургона му и да доспива последната му кутийка сода с аромат на череши.

Седмица по-късно полицията пристигна в дома му след оплакване на съседи по повод неприятната миризма, разнасяща се от фургона. Ченгетата откриха стопанина прикован с пирони за стената на спалнята си. Смъртта на Стюарт, дребен крадец и насилник на жени, чиято слава се носеше из целия окръг, не вдъхнови следователите да направят по-задълбочено разследване. Убийството му остана неразкрито.

За най-голямо огорчение на Флаг обаче Оливия Келог не посрещна благосклонно разказа му за възмездието, сполетяло убиеца на майка й. Тя мигом сложи край на брака си с Флаг, чиято единствена странност до този момент бе любимата му книга — „За произхода на видовете“ (впоследствие Оливия щеше да признае, че е било цяло чудо, дето Флаг е притежавал само един екземпляр от нея), чиито страници бяха оръфани от редовно четене, а голяма част от абзаците бяха подчертани. Никога не бе обръщала внимание на твърденията на съпруга си, че мисията му в живота е да спаси човечеството от… самото човечество, и за да осъществи тази си цел е извадил осемдесет и шест души (включително Брайън Стюарт) от генетичния фонд. Никога не бе обръщала внимание дори на непоклатимото му убеждение, че човешката еволюция се намира на кръстопът и трябва да се направи нещо по въпроса.

Съвременното общество отвращаваше Флаг. В рамките само на един век човечеството бе зачеркнало милиони години еволюция. Задействан бе своеобразен принцип на доминото, първите две плочки в което бяха ваксините и антибиотиците, две от многото, които събаряха останалите и в крайна сметка щяха да катурнат и последната плочка, а това означаваше изтребление, край на човечеството. Бета блокери, лекарства за химиотерапия, статини, антихипертензиви, инсулин, стероиди — всички тези неща служеха, за да удължат живота по изкуствен начин и да предотвратят навременното отпадане на слабите и непригодните от генетичния фонд на човечеството. И дори по-лошо — това позволяваше на хора, които в противен случай щяха да отпаднат от генетичния фонд, да продължат да живеят и да се възпроизвеждат, предавайки слабите си, некачествени гени на следващите поколения и по този начин допълнително снижавайки качеството на въпросния генетичен фонд. Това бе порочен кръг, който несъмнено щеше да доведе до заличаването на човечеството.

Почти никой не правеше физически упражнения. Хората задръстваха артериите си с наситени мазнини и се тъпчеха с чийзбургери и пържени картофки така настървено, сякаш още на следващия ден земята ще остане без телешко или картофи. Съвременната медицина и хирургия не позволяваха да умрат индивиди, които отдавна би трябвало да умрат, след което същите тези индивиди не оползотворяваха по никакъв начин дара, който бяха получили. Нещата бяха толкова прости. Вместо да изхранва няколкостотин милиона, Майката Земя изхранваше седем милиарда деца, които се лутаха из живота си като безмозъчни зомбита. Седем милиарда? Това беше прекалено много. Чарлз Флаг обичаше всякакви апокалиптични истории.

Вярваше, че човечеството е загубило инстинкта си за оцеляване. Бе прочел доста изследвания, потвърждаващи теорията му, че хората просто не знаят как да оцелеят. В един доклад, посветен на терористичните атаки от 11 септември например, Флаг прочете, че след като първият самолет се забил в Северната кула на Световния търговски център, служителите в другата кула получили нареждане да останат по местата си. За огромно негово удивление мнозина се подчинили на това нареждане, пренебрегвайки инстинкта си да напуснат сградата въпреки факта, че в съседната току-що се е забил джъмбо-джет. Джъмбо-джет, а не детско самолетче! И когато седемнайсет минути по-късно вторият самолет се забил в Южната кула, същите тези хора, които останали над зоната на сблъсъка, се озовали в капан.

По-късно Флаг прочете и дисертация, която изследваше реакцията на минувачите при престрелки. Оказваше се, че когато прогърмят изстрели, поведението на средностатистическия американец се различава коренно от поведението на всяко друго живо същество на планетата. При най-дребния сигнал за опасност всеки друг животински вид хуква в обратната посока с надеждата да отърве кожата. Хората обаче застивали на място и в много случаи дори изпитвали несъзнателно привличане към епицентъра на опасността. Към мястото на стрелбата. По време на разпити, проведени от полицията сред престрелки, мнозина от оцелелите заявили, че не са хукнали да спасяват живота си, защото искали да видят какво става.

Оливия обаче не бе останала впечатлена от теориите му.

Дори само мисълта за края на връзката им разстрои Флаг до такава степен, че сърцето му се разтуптя силно и се наложи да отбие в аварийната лента. След като спря, се зае с упражненията си. Така успя да се концентрира върху мисията, с която се беше заел. Не очакваше да открие билета с лекота, затова последното, от което имаше нужда, бяха проблеми със сърцето.

А навън продължаваше да вали сняг.

 

 

Флаг се озова пред „Щастливият Лу“ в три следобед. Слабата слънчева светлина бе започнала да помръква в този най-кратък ден от годината. На фона на сивото небе магазинът изглеждаше също толкова занемарен и западнал, колкото и в телевизионния репортаж предната вечер. Разположен бе в една от преките между Мейн Стрийт и Кари Стрийт, източно от централната част на Ричмънд, притиснат като плънка на сандвич между ателие за химическо чистене и запустял бар, който в добрите си години бе носил името „Хидратацията на нацията“. Над олющената му и дори напукана фасада унило висеше банер, който тръбеше: „Ние продадохме билета за $ 415 млн!“. Сякаш това гарантираше, че всички билети, продадени тук, ще носят по четиристотин и петнайсет милиона долара.

Беше съботата преди Коледа, снегът продължаваше да трупа и центърът на Ричмънд бе добил призрачен вид. „Щастливият Лу“ обаче обслужваше по-бедните квартали южно и източно от центъра, затова бе отворен. Флаг прекрачи хлъзгавия праг на магазина и затвори вратата след себе си, а снеговалежът започна да се усилва зад гърба му. Използва тялото си, за да скрие ръцете си, които обърнаха знака ОТВОРЕНО от другата страна. Сега на вратата пишеше ЗАТВОРЕНО.

Магазинът беше празен, с изключение на жената зад касата, обстоятелство, което Чарлз Флаг прие като дар от съдбата. Това място беше толкова незабележимо, толкова безлично въпреки окачената зад щанда огромна глава на елен, която сякаш следеше Флаг с поглед. Рафтовете бяха отрупани с прекалено скъпи и прекалено нездравословни хранителни стоки, а хладилниците — с евтина бира и малцово уиски. Плюс цигари, цигари, цигари. Флаг мразеше тези места. Приличаха му на крайпътни гари на цивилизация, поела по пътя на своето самоунищожение.

Продавачката, чието име беше Карли Мадисън, изглеждаше точно така, както си я бе представял Флаг — бледа възпълна жена, прехвърлила четирийсетте, която пушеше ментолови цигари и решаваше кръстословица. Разбира се, не кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“. Бе отворила една от онези книжки с кръстословици, които бяха не само елементарни, но и даваха отговорите. Когато Флаг влезе, жената изобщо не вдигна поглед, затова нямаше как да забележи откачалката, която приближаваше към касата. Той застана пред нея и нито помръдна, нито произнесе дума, докато тя не му обърна внимание. Чарлз Флаг не каза „извинете“ или нещо подобно. Все пак той бе клиентът!

— Мога ли да ви помогна? — попита жената, без да вдигне поглед от празните квадратчета на кръстословицата.

— Кой купи билета? — попита той.

— Какво? — отвърна Карли Мадисън, чието внимание бе насочено изцяло към кръстословицата.

— Билетът — повтори Флаг. — Кой купи печелившия билет?

Сега вече привлече вниманието й.

— Моля? — попита тя и го погледна.

Той я сграбчи за месестата част на лявото ухо и я дръпна към себе си, сякаш бе пакостливо дете, което не слуша родителите си.

— Чу ме!

— Не зная!

— О, знаеш. Прегледала си записите от охранителната камера веднага щом си разбрала, че печелившият билет е продаден тук — каза Флаг и дръпна по-силно.

Очите на Карли се разшириха от неподправен ужас, но Флаг остана доволен, че най-сетне е привлякъл вниманието й. Стигна до този извод, след като видя подмокрените й панталони. Във въздуха се разнесе остра миризма на урина.

— Един черен тип — отвърна тя.

— Как се казва?

— Джулиъс. Джулиъс Уийлър.

— Къде живее?

— Нямам представа.

Дръпна още по-силно ухото й и когато почувства, че хрущялът започва да се отделя, разбра, че тя наистина не знае къде живее този Джулиъс Уийлър.

— Какво друго знаеш?

И тъй като ухото бе все така здраво стиснато в желязната хватка на Флаг, Карли се опита да си спомни всичко, което знаеше за този проклет късметлия, купил билета. А докато се напъваше да извика един или друг спомен, през ума й мина мисълта, че е трябвало да положи повечко усилия в гимназията. Ако беше учила повече, нямаше да се озове тук, в „Щастливият Лу“, и никой нямаше да заплашва да откъсне ухото й.

— Добре, да започнем с нещо лесно. Откъде го познаваш?

Карли обмисли отговора си много внимателно, тъй като подозираше, че животът й зависи от него. Ако знаеше, че греши, тъй като съдбата й бе решена още в мига, в който Флаг влезе в магазина, щеше да се отпусне поне малко. Затова сега тя внимателно обмисли различните варианти. Истината прави човека свободен, каза си тя.

— Работи наблизо — отвърна, хлипайки на всяка дума. Очите й плуваха в сълзи.

— Къде?

Карли знаеше, че Джулиъс Уийлър работи в „Уилит & Хол“, тъй като една от колежките й, младо чернокожо момиче на име Тауана, което също живееше в Трий, припечелваше допълнително, като чистеше офисите на фирмата в същата нощна смяна, в която работеше и Джулиъс.

— Онази голяма адвокатска кантора от другата страна на улицата.

— Коя?

— „Уилит & Хол“ — отвърна тя.

— Къде се намира?

— Тръгнете на запад по Мейн Стрийт. Ще видите сградата им след седемстотин-осемстотин метра.

Флаг благодари на Карли и я простреля веднъж в челото. Трудно му бе да си представи пораженията, които бе нанесла на местния генетичен фонд. Господи, та тя е била в състояние да се репродуцира поне в продължение на четвърт век. Съжаляваше, че не я е срещнал по-рано.