Дейвид Кази
Джакпот (25)

25.

Неделя, 23 декември, 16:15 ч.

Ашли Матисън Пиърс не можеше да допусне това да се случи. В никакъв случай! За бога, та тя беше Матисън! Все още държеше рекорда на Националната колежанска атлетическа асоциация на двеста метра бягане! И след всичко, което бе постигнала до момента, щеше да се превърне в изоставената съпруга на адвокат с малък пенис, който бе успял да изчука някаква шавлива тийнейджърка? Не, няма начин! Краят на историята ще бъде съвсем друг, такъв, какъвто Ашли го напише. Всъщност тя вече го беше написала.

Намираха се в дневната, в която се влизаше направо от антрето. Беше красива стая, обзаведена със старинни мебели и неособено удобни дивани с високи облегалки. Ашли крачеше нервно напред-назад край прага на помещението. Картър седеше на един от въпросните дивани и не смееше да помръдне. Не смееше да помръдне, защото Ашли бе насочила трийсет и осемкалибров револвер към главата му.

Час по-рано тя бе получила телефонно обаждане от Доун, юридическата помощничка в „Уилит & Хол“, която, както добре знаеше, съпругът й използваше като кошче за отпадъци, в което изхвърля своята сперма. Ръководена от неизвестно какви подбуди, Доун бе решила да изповяда греховете си. Ашли й се бе присмяла, заявявайки, че знае за връзката й с Картър, но смехът й секна, когато разбра, че Доун е бременна. Затвори телефона и започна да снове в празната къща, изпаднала в шок.

И тъй като близначките щяха да пренощуват в дома на своя приятелка, тя не разполагаше с буфер, който да омекоти удара. Най-странното в цялата тази история бе обстоятелството колко изненадана беше. Знаеше, че Картър й изневерява от години, при това положение едва ли беше толкова неочаквано, че някоя от любовниците му е забременяла от него. Макар да се представяше доста зле в леглото, репродуктивните му способности бяха на ниво. Самата Ашли бе забременяла с близначките в мига, в който бе спряла да взима хапчетата си.

Когато Картър паркира колата си на алеята пред дома им преди петнайсетина минути с един много специален товар в багажника, тя го посрещна в антрето с преполовена бутилка скоч в едната си ръка и неговия револвер в другата.

— Възнамеряваше да избягаш с нея, а? — попита го тя. — Нали така?

Картър не отговори, вперил поглед във втория пистолет, насочен към гърдите му през последните четирийсет и осем часа. Предвид събитията, настъпили през това време, той бе стигнал до извода, че авторите на конституцията не са написали Втората поправка^[1], за да дадат право на всеки американец да притежава оръжие. Миниатюрното „О“ образувано от върха на дулото, като че ли изразяваше същата изненада, която самият Картър бе изпитал, когато се бе озовал очи в очи с него преди десетина минути.

— Ти си най-големият страхливец, когото познавам — заяви тя. — И си гола вода в леглото. Нито един оргазъм през целия ни брак! Можеш ли да повярваш! Как може да си толкова некадърен?

Картър не каза нито дума, тъй като се опасяваше, че всяка грешна дума може да доведе до незабавната му екзекуция. Затова мълчеше, в резултат на което беше все още жив. Възможно бе едното да няма нищо общо с другото, но откъде можеше да знае, нали? Освен това реши, че моментът не е подходящ да я уведоми за смъртта на брат й в онази хижа. Не беше психиатър, но подозираше, че би могла да рухне психически при тази новина.

Нямаше представа дали Ашли е в състояние да натисне спусъка или не, но никога не би заложил живота си в опит да открие истината. Възможно бе този порой обиди да й помогне да изпусне парата, както се казва, след което просто да го изрита от къщата. Самият той нямаше нищо против. Бездруго му беше писнало от жените. Господи, ама че скапана Коледа се очертаваше тази! Замисли се отново за билета и това го мотивира да се концентрира върху кризата, пред която бе изправен. Трябваше само да открие Саманта и щеше да приключи с всичко това. Най-напред обаче се налагаше да се отърве от кръвожадната си съпруга, която не след дълго щеше да стане бивша съпруга. После щеше да потърси Саманта.

 

 

За най-голямо съжаление на Картър Ашли нямаше никакво намерение да му позволи да се измъкне невредим от тази ситуация. Тя потръпна при мисълта как всички ще научат новината, че онази курва, колежката на Картър, носи бебето на нейния съпруг. Всички щяха да подложат на съмнение способността й да задоволи съпруга си. И тя винаги щеше да се чуди какво си шушукат зад гърба й партньорките й по тенис.

Не, щеше да разреши ситуацията по свой собствен начин. Бе планирала всичко. Бе напълно готова. Макар да й беше трудно да го признае дори пред самата себе си, от години се бе подготвяла за настъпването на този ден. По-рано същата вечер, след като бе сложила край на онзи разговор с Доун, сценарият се завъртя в подсъзнанието й, както някой забравен диск може да се завърти в плейъра дълго след като сте забравили, че е там.

Бе подготвила документалната страна на случая като строителен предприемач, който налива основите на нова сграда. През последните две години се бе обаждала шест пъти на 911, за да съобщи за семейни скандали. Изиграла бе добре ролята си пред диспечера в полицейското управление — разплакана и задъхана — който бе следвал стандартните процедури и винаги бе изпращал полицейски патрул в дома й. При появата на полицаите Ашли ги бе посрещала на прага с цигара в уста и подпухнали от плач очи. Неизменно бе заявявала, че между нея и съпруга й е избухнал ужасен скандал и че се страхува той да не направи нещо откачено.

Удари ли ви, госпожо?

 

Не… Е, може да ме е блъснал… Не си спомням…

Тази двусмисленост също беше част от играта. Целта й бе да привлече достатъчно внимание, за да създаде усещането за рецидив, но без да провокира полицаите да започнат разследване. Така инцидентът щеше да попадне в полицейските доклади и регистри и да потъне в някоя папка, докато не се случи нещо, което да го извади от забвение.

Картър нямаше никаква представа за тези нощни посещения на полицията, защото те се случваха в негово отсъствие. Никога не бе присъствал на някой от тези т.нар. „семейни скандали“, както се бе изразявала съпругата му. А когато ченгетата питаха къде е Картър, тя отговаряше, че е изфучал навън, за да се поуспокои. И всеки път някой от полицаите отговаряше, че „това е добра идея, госпожо“. Ашли дори се питаше дали специално тази реплика не им я преподават в полицейската академия. При всяко посещение полицаите я питаха дали не иска да извади съдебно разпореждане срещу него, но тя неизменно им благодареше и отклоняваше предложението.

Всички тези телефонни обаждания трябваше да й създадат ореола на жена, подложена на домашно насилие, на жена, която търси закрила срещу склонния към грубости мъж, на жена, което вече не може да търпи подобно отношение. И когато настъпеше моментът да му пръсне мозъка, защитата й щеше да бъде непоклатима. Ашли бе запомнила наизуст своята версия. Ключът към успеха се криеше в придържането към една-единствена версия, без никакви отклонения. Именно така загазваха престъпниците. Ашли редовно гледаше „Закон и ред“. Не беше чак толкова трудно.

Освен това внимаваше да не напише в интернет търсачката някоя глупост от рода на „как да убием съпруга си“. Не променяше стереотипа си на харчене. Не провеждаше необичайни телефонни разговори. Не резервираше почивки на Карибите. И накрая, започна коледните празници с лек скандал, придружен от викове и крясъци. Надяваше се поне някой от съседите да ги е чул. Това също щеше да придаде повече правдоподобност на нейната история, когато полицията започне да разпитва съседите.

Последният щрих в цялостната картина щеше да бъде куршумът, изстрели в крака й, разбира се, без да засегне някоя важна артерия. Този втори изстрел щеше да прозвучи незабавно след като простреля Картър в гърдите, за да имитира самозащита или най-малкото за да обърка достатъчно полицаите. Напълно възможно бе куршумът да счупи някоя кост или да засегне нерв, но в крайна сметка ченгетата щяха да пристигнат и да открият една ужасена домакиня, обляна в кръв, благодарна на Господ, че още е жива. Така щеше да го изиграе. Сценарият беше идеален.

Денят бе настъпил.

 

 

— Божичко, какъв задник си! — изкрещя тя с всички сили.

Защо се дере така, зачуди се Картър? Започваше да се притеснява. Никога не я беше виждал в подобно състояние. Дали да не й каже за билета? Можеха да си разделят печалбата и всеки от двамата да тръгне по свой собствен път. И никога да не се срещнат отново. В този момент Ашли направи нещо, което го накара да проумее, че ако иска да оживее, непременно трябва да й признае за парите. Защото тя свали предпазителя.

— Чакай, чакай, чакай! — изпищя той, претърколи се от дивана и падна на пода. Тя стреля веднъж, но куршумът отлетя встрани и се заби в облегалката на дивана. И като всяка изпълнена с омраза и презрение жена, решила сама да се погрижи за проблема, пред който е изправена, Ашли пристъпи напред, за да се прицели по-добре.

— Спечелих лотарията! — изкрещя Картър.

Сърцето му се късаше, изобщо не искаше да й казва, но при положение че въздухът миришеше на барут, въпросът дали наистина възнамерява да го убие, вече не стоеше на дневен ред. Отговорът беше съвсем ясен. Картър оцени живота си на осемдесет милиона.

Това я изненада и тя спря.

— Какво?

— Голямата лотария! — отвърна той. — Спечелих я!

— Какви, по дяволите, ги приказваш?

— Спечелих купища пари! Много, много пари! Лотарията от онзи ден!

Ашли отново вдигна пистолета, но сетне свали цевта. Картър стоеше на колене с ръце, свити пред гърдите като по време на молитва. Всъщност той наистина се молеше — за живота си.

— Започвай да говориш! — подкани го тя.

— Ами… купих билета за „Суперлото“ — започна той. — Работих до късно и изведнъж ми хрумна да купя билет. Отидох в онази бакалия на Двайсета улица. Знаеш я, нали?

— Предполагам, че да.

— Ами… купих си един билет и изгледах тегленето на лотарията в офиса. Седях си там и гледах как онези топчици излизат… Появиха се разбъркано, затова в първия момент не разбрах какво става, но когато подредиха числата от най-малкото към най-голямото, осъзнах, че съм спечелил. Можеш ли да повярваш, скъпа?

— Не мога да повярвам! — прошепна тя.

— Да, затова през последния ден бях в нещо като шок — продължи Картър.

— Не мога да повярвам, че очакваш да се вържа на подобна глупост! — поясни Ашли. — Възнамеряваше да се измъкнеш с онази малка въртиопашка… как й беше името.

Показалецът й се върна на мястото си пред спусъка и започна да упражнява необходимия натиск, когато зад гърба й прозвуча необичаен звук — приличаше на експлодиращ метал — и привлече вниманието й. Погледна през рамо и видя непознат мъж с насочен към нея пистолет. Предната врата зееше отворена зад гърба му. От простреляната брава излизаше дим.

— Добър вечер! — поздрави ги непознатият. — Аз съм Чарлз Флаг.

Десет минути по-късно Флаг вече приключваше със завързването им за два елегантни стола от трапезарията на Ашли. Обърна двамата с гръб един към друг. Семейство Пиърс, осъзнало сериозността на ситуацията, сплете пръстите на ръцете си. За първи път се хващаха за ръце от много години. Някъде зад тях коледната елха примигваше напълно безразлично към случващото се край нея.

— Ама че сте жалки — каза Флаг. — Направо ме отвращавате! И двамата! Успели сте! Не разбирате ли? Изкачили сте се на върха на хранителната верига! Но това не ви е било достатъчно. Решили сте да слезете до нивото на всички останали. В това отношение нито едно животно не би постъпило като нас, хората. Удивително, нали?

Флаг посочи снимката на близначките, поставена в единия край на масата.

— Добре че дъщерите ви не са тук.

— Косъм да падне от главата им и ще те… — закани се Картър, но Флаг се наведе и го зашлеви леко през лицето.

— И какво ще направиш, смелчаго? — попита той. — Спокойно. Те не са сторили нищо, с което да заслужат подобна съдба. Дори напротив. Те са красиви млади жени, които могат да дадат съществен принос в генетичния фонд. Не се съмнявам, че биха се срамували от примера, който родителите им се канеха да им дадат. Жалко, наистина.

— Нямам представа за какво говорите — каза Картър. — Сигурно сте ни сбъркали с някое друго семейство.

— Така ли? — учуди се Флаг. — В такъв случай предполагам, че не познаваш Джулиъс Уийлър и не си чувал за лотарийния му билет.

— Господи! — възкликна Ашли. — Поне веднъж си ми казал истината!

Смаяният Картър замълча.

Ашли реши да не пропуска изгодния момент и да се защити.

— Нямам нищо общо с това — заяви тя. — Това си е между вас, момчета. Моля ви, пуснете ме!

— В интерес на истината, госпожо Пиърс — отвърна Флаг, — заварих ви да се прицелвате в съпруга си. Чували ли сте някога за т.нар. пренасочване на желания и чувства?

Тя поклати глава.

— Не сте ли учили психология в колежа? Поне малко? — попита той, пристъпи напред и коленичи пред нея. — А имате ли някаква представа от основите на човешкото поведение?

Тя го изгледа с облещени от ужас очи.

— Няма значение — отвърна той. — Става въпрос за случаите, когато проектирате към трета страна чувства, свързани с вас самата или с друг човек.

Тя отново поклати глава.

— Хайде, госпожо Пиърс — подкани я Флаг, — не ми казвайте, че не сте планирали да се срещнете с някой симпатичен счетоводител или нещо подобно, след като сложите край на този ужасен брак, изпълнен с тормоз и насилие?

Сега беше ред на Ашли да замълчи.

— Това ли беше планът ти? — попита Картър.

— Какво очакваш да кажа? — попита тя. — Извинявай? Или забрави, че си направил бебе на друга жена?

— О, браво! — възкликна Флаг и отмести поглед към Картър. — Това е направо… супер! Да изчукаш някоя нисша, непълноценна в генетично отношение курва, за да задоволиш нагона си?

— Тя не е генетично непълноценна — каза Картър.

— О, сега пък я защитаваш? Повдига ми се от теб! — избухна Ашли и погледна към Флаг. — Искам да го застреляте!

— Ей, не аз имам нужда от наркотици, за да избутам поредния ден от този уж толкова ужасен живот.

— Да, но аз съм омъжена за надут задник като теб! Всеки божи ден трябва да търся причина да не те задуша с възглавницата.

— Не съм те карал да останеш с мен с пистолет, опрян в главата! — извика Картър. — Защо не се оплачеш от новата кола, която получаваш всяка година, или от мансардния апартамент в Парк Сити? Никога не си имала проблем с тях, нали?

— Върви по дяволите! — отвърна му тя.

— Млъкнете веднага! И двамата! — изрева Флаг.

Главата му запулсира от болка. Никога през живота си не бе срещал по-повърхностни и по-егоцентрични същества или поне не бе прекарвал с тях достатъчно време, за да достигне подобни дълбини на пустота и безсъдържателност. Чувстваше се така объркан и изнервен, сякаш водеше разговор с извънземни.

— Господин Пиърс, ще ви попитам само веднъж — каза Флаг и сграбчи Картър за основата на врата. — Къде е билетът?

Картър извърна поглед.

— Не зная.

— Къде е Саманта Хури?

— Не зная.

Флаг опря заглушителя на пистолета в слепоочието на Ашли и натисна спусъка. Чу се тих звук, сякаш оръжието бе прошепнало някаква ужасна тайна в ухото. Ашли умря, преди още да осъзнае, че Флаг е насочил пистолета си към нея. Тялото й се килна на една страна.

— Сега готов ли сте да говорите?

Картър закима усърдно с глава.

— Къде е билетът? — повтори въпроса Флаг.

Опръскан по врата и ръката с кръвта и мозъка на съпругата си, Картър изведнъж прояви непреодолимо желание да сподели с Чарлз Флаг всичко, което знае. Дори не му мина през ум да изпита поне малко тъга за смъртта на жена си. Всъщност, ако имаше време да анализира ситуацията, щеше да установи, че страхът за собствената му кожа бе несравнимо по-въздействащ от мъката, свързана с внезапната й смърт.

— У Саманта Хури — отвърна той. — Току-що я уволниха.

— И как билетът се оказа у нея?

— Тя го открадна от Джулиъс и избяга.

— Сигурен ли сте, че нямате нищо общо с това?

— Аз се опитвах да помогна на Джулиъс!

— И как точно се опитвахте да му помогнете? — попита Флаг. — Много бих искал да узная.

— Искаше да помогнем на семейството му да се измъкне от мизерията, в която живее — продължи да импровизира Картър. — Разбирате ли, Джулиъс беше от бедняшките квартали и не бе съвсем наясно кои точно са негови роднини…

— Да не би да се опитвате да кажете, че хората от бедните квартали не познават роднините си?

— Исках само да кажа…

— Искате само да кажете. Разбирам.

— Точно така — закима енергично Картър като някоя детска играчка.

— А къде е Джулиъс, между другото? — попита Флаг.

Картър реши да се възползва от обстоятелството, че посетителят тъне в неведение относно кръвопролитието в хижата на Тод.

— Не зная.

— Не знаете.

— Да, не зная.

— Не умеете да лъжете, господин Пиърс.

Картър остана дълбоко обиден от тази забележка, тъй като винаги се бе смятал за отличен лъжец.

— Очаквате да повярвам, че нямате представа къде се намира най-важният ви клиент?

— Наистина не зная! Може Саманта да го е убила!

— Е, приятелю, Чарлз Дарвин се оказа прав за пореден път.

С тези думи Флаг простреля Картър Ливингстън Пиърс в главата. Така Картър вече нямаше да се тревожи за колежката си Доун, за ипотеката на апартамента в Парк Сити, за парите, които дължи на своя букмейкър, или за процеса „Корнхайзър“, за който се подготвяше. Впоследствие първият полицай, пристигнал на местопрестъплението, щеше да остане изненадан от изражението на лицето му. Той сякаш се усмихваше.

Флаг откри мобилния телефон на Картър на масичката във фоайето. Прегледа списъка с контакти и откри номера, който търсеше. Натисна зелената слушалка и зачака съдбата си.

 

 

Аудито на Саманта спря пред огромна къща, разположена от другата страна на улицата, на две къщи разстояние от тази на семейство Пиърс. Адвокатката се смъкна ниско на шофьорската седалка. По-голямата част от лицето й беше скрита от рамката на вратата. От мястото си можеше да наблюдава алеята пред дома на Пиърс и трите коли, спрели на алеята. Разпозна джипа на Картър и колата на Ашли, но нямаше представа на кого принадлежи комбито в ретро стил. Беше червено като пожарна кола, а гумите му имаха бели кантове отстрани. Нямаше представа и какво да очаква, когато влезе вътре, но не можеше да стои със скръстени ръце. Трябваше да помогне на Паскуале.

Запита се, и то не за първи път, кога ще свърши този кошмар и дали изобщо ще свърши. Вече бе забравила какъв живот бе водила, преди Джулиъс да почука на вратата й в онази петъчна вечер. Струваше й се, че тялото й е перманентно плувнало в пот. Вече няколко дни сърцето й туптеше по-силно от обичайното. И ако успееше, незнайно как, да се измъкне от тази каша, щеше да се озове затънала до гуша в друга, наречена Безработица. Защо отново се канеше да се раздели с билета?

Стресна я звънът на мобилния й телефон. Преди да отговори, погледна екрана, за да види кой се обажда. Картър Пиърс. Сърцето й подскочи в гърлото. Е, добре, време беше, каза си тя.

— Ало? — обади се възможно най-хладнокръвно.

— Шефът ти е мъртъв — уведоми я Флаг.

Думите му я смаяха и тя изгуби ума и дума. Дори да си бе прехапала езика, това пак нямаше да има такова силно въздействие върху дар словото й.

— Беше такъв ужасен досадник — продължи Флаг. — Повярвай ми, направих огромна услуга на човешката еволюция. Огромна!

— Картър е мъртъв?

— Виждам, че привлякох вниманието ти — отбеляза Флаг. — Искам само билета. Ако се съгласиш да ми го предадеш, ще те оставя на мира.

Разбира се, Саманта добре знаеше, че това е абсолютна лъжа. Непознатият бе заявил, че е убил Картър, със същия тон, с който друг би могъл да съобщи, че е изхвърлил боклука например. Затова тя подозираше, че по този начин мъжът се опитва да я подмами да се предаде сама в ръцете му, за да не му се налага да я издирва, да прониква в апартамента й и прочее. Никой не обича излишните проблеми.

— Въобразяваш си, че ще издържиш до сряда, ще осребриш билета и това ще бъде краят?

Въпросът му бе посрещнат от тихия фонов шум на телефонната линия.

Саманта стоеше като вкаменена, смаяна от новината за смъртта на Картър. Поради причини, които не бе в състояние да проумее, трудно осмисли вестта за случилото се с бившия й вече шеф. Това й се стори странно, предвид обстоятелството, че самата тя се бе молила за смъртта му безброй пъти, докато бе работила под негово ръководство, и дори го бе видяла да умира преди две вечери (или така поне й се бе сторило).

В този телефонен разговор имаше нещо необичайно, което я смущаваше до дъното на душата й. Чувстваше се така, сякаш провежда конферентен разговор с този психопат.

Паскуале! Трябваше да спаси Паскуале!

— Можеш да вземеш билета — каза тя. — Само го пусни!

— Да го пусна? Нали ти казах, че е мъртъв?

Думите му пронизаха сърцето й като стрели. Отвори уста, понечи да каже нещо, но сетне я затвори, без да пророни и една дума. Последните думи на непознатия означаваха нещо съвсем различно, но Саманта все още не можеше да проумее какво.

Нали ти казах, че е мъртъв?

Той се обаждаше от телефона на Картър.

Нали ти казах, че е мъртъв?

Едва тогава се досети. Беше й казал, че Картър е мъртъв.

Не бе споменал никого другиго. Възможно ли бе да не знае, че Паскуале е бил отвлечен? Възможно ли бе Паскуале да се намира на някое друго, безопасно място? Саманта се зачуди дали не продължи да дълбае по темата, може би дори да подхвърли фалшиво име. Ако този тип захапеше стръвта, щеше да разбере със сигурност дали е пленил Паскуале или не. От друга страна, той най-вероятно би споменал, ако държеше още един коз в ръката си. Затова реши да изпробва друг подход.

— Да, предполагам, че сте прав. Осребря ли билета, никога няма да успеете да ме откриете.

— Че аз те наблюдавам дори в момента!

Цялото й тяло потръпна от страх. Да не би да е в дома на семейство Пиърс? И да я наблюдава иззад щорите? Пиърс мъртви ли бяха? Какво търсеше това странно комби на алеята пред къщата им? Страаааахотно!

— Хвана ли се? — попита я той. — Повярвай ми, ако можех да те видя, вече щеше да си мъртва.

Именно в този момент Саманта осъзна, че убиецът на Картър е в дома му. Комбито отвън беше негово. Спокойно, каза си тя, спокойно. Обмисли ситуацията. Аудито й бе паркирано точно зад някакъв огромен джип „Форд“. Така колата й приличаше на мишка, скрила се зад небостъргач. Дори онзи да гледаше през щорите, пак нямаше начин да я види. Време беше да потегля.

Когато посегна да завърти ключа, периферното й зрение регистрира слабо движение. Отначало реши, че то е плод на въображението й, но когато се обърна и погледна към алеята пред дома на Пиърс, движението стана съвсем отчетливо. Примигна два пъти, но не, нямаше грешка. Въпреки спусналия се сумрак Саманта разбра какво е това.

Колата на Ашли се поклащаше върху гумите си.