Дейвид Кази
Джакпот (17)

17.

Събота, 22 декември, 06:50 ч.

Саманта прекара нощта във фотьойла. Тресеше я непрекъснато, макар да бе покрита с дебело одеяло. Сънят я навестяваше от време на време, и то за кратко. Билетът бе заключен в сейфа й, където щеше да остане, докато не успее да го предаде на Джамал. Сега се нуждаеше от почивка. Билетът вече бе на сигурно място. Никой не знаеше, че е у нея. Картър не я беше видял. Телевизорът остана включен през цялата нощ, за да й прави компания, да я успокоява, да отвлича мислите й от необикновените събития, разиграли се пред последните дванайсет часа. Изгледа две рекламни филмчета с Рон Поупийл^[1] и към два и половина през нощта се обади, за да си поръча прочутата му фурна-скара. Нямаше представа защо го направи, но това като че ли я успокои. Освен това фурната щеше да пристигне след три дни. Поради причини, които Саманта не бе в състояние да обясни, това също й подейства успокоително.

В момента вървеше някакво шоу за домашни любимци, което й помогна да се унесе, макар същинският сън да продължаваше да й се изплъзва. Веднага след като се бе върнала у дома, бе взела две хапчета адвил, които бяха успели да преборят треската, но не и умората, която я смазваше и наливаше краката й с олово. Едва събра сили, за да смени канала, а дистанционното бе оставено върху страничната облегалка на фотьойла, на десетина сантиметра от ръката й.

Шоуто свърши, появиха се надписите и събитията от изминалата вечер отново обсебиха мислите й. Почувства се като героиня в комедия на ужасите, която започна с появата на Джулиъс на прага на кабинета й. Едно толкова незначително на пръв поглед действие бе послужило като катализатор за цяла поредица от събития, променили живота й по толкова драматичен начин. Не, това не беше камъче, хвърлено в езерото Саманта и предизвикало няколко вълнички. Това беше астероид, профучал с вой и пламъци през атмосферата и унищожил живота на планетата Саманта.

Всичко й се струваше толкова нереално. Част от нея възприемаше образите в главата й като страничен ефект от прочитането на вестникарска статия за някакъв инцидент или от гледането на репортаж по Си Ен Ен. Онази кремаворозова субстанция зад главата на Джулиъс? Това беше мозъкът му, Сами! Мозъкът му!

Какво трябваше да направи сега?

Нямаше представа. Наистина нямаше представа. Чувстваше се като кораб, останал без котва, който се носи по вълните. Докато шофираше към дома си, след като бе станала свидетелка на онази кървава баня в хижата, Саманта се замисли дали да не отбие някъде и да се обади в полицията. Беше прекалено отпаднала от болестта, прекалено объркана, прекалено замаяна, за да вземе подобно решение. Те, които и да бяха тези „те“, щяха да проследят обаждането й до уличния автомат. Сетне щяха да свалят отпечатъците й от слушалката. Щяха да прегледат записите от охранителните камери наоколо и да открият регистрационните номера на автомобила й. Щяха да я обвинят в убийство.

Беше прекалено опасно. Джулиъс беше мъртъв и тя не можеше да промени това. Той несъмнено би искал от нея да постъпи именно по този начин, а предвид цената, която бе платил за спечеления от него джакпот, имаше право на едно последно желание и Саманта трябваше да го изпълни. В края на краищата, каза си тя, той бе убит от собствения си адвокат. Което придаваше необичайно измерение на връзката адвокат — клиент, нали? Когато историята се разчуеше, тя определено нямаше да повдигне реномето на адвокатската професия.

Към седем часа Саманта се надигна с усилие от фотьойла и се запъти едва-едва към банята, където реши да направи равносметка на физическата си кондиция. Новините бяха лоши, накъдето и да погледне. Главата й пулсираше от болка. Мускулите й бяха схванати, а нощта, прекарана на фотьойла, не им се бе отразила добре. Възпаленото й гърло я болеше още по-силно, а дращенето в задната му част предвещаваше кашлица, която едва ли щеше да отмине в следващите две седмици. Глътна на сухо две противогрипни таблетки и се затътри към кухнята, за да си направи кафе.

Замисли се върху поведението на Картър и в душата й припламна гняв.

— Задник такъв! — прошепна Саманта, докато сипваше мляното кафе във филтъра.

Хората бездруго имаха лошо мнение за адвокатите и ги смятаха за отвратителна измет. Тя работеше в област, в която колкото по-аморални и безскрупулни са клиентите, толкова повече се нуждаят от услугите на адвокати и толкова по-богати стават тези адвокати. Припомни си групов исков процес отпреди няколко години, в резултат на който тъжителите получиха талон, даващ им възможността да получат безплатен разтвор за лещи, след като вече са купили един, а фирмата използва хонорара, за да реновира етажа на съдружниците. Осемдесет и един души бяха ослепели заради използвания от тях разтвор за лещи, оказал се заразен с някакви вещества в резултат на лоша хигиена в завода. Ослепели!

По време на първата си година във фирмата Саманта бе работила върху сливането на две стоманодобивни компании, довело до съкращаването на деветстотин души. Малко след като сключиха сделката, новоназначеният главен изпълнителен директор на компанията бе обвинен в незаконен износ на стомана за Северна Корея и нарушаването на поне дузина федерални закони. Докато работеше върху сделката, Саманта получи няколко смъртни заплахи, но Картър я посъветва да ги приеме като медали и да се гордее с тях.

Картър Пиърс изкарваше над един милион долара годишно. Не му ли стигаха? Имаше два ваканционни имота. Или може би три? Не беше сигурна. Не му ли стигаха? А Джулиъс, несъмнено уплашен, дори ужасен от късмета си, се бе доверил именно на нея и на Картър, който се бе отнесъл по такъв позорен начин с него. Нещо повече, никой освен нея не знаеше истината за случилото през онези ужасяващи шейсет секунди. Е, Картър, също я знаеше, но най-вероятно щеше да излъже.

Когато кафето й кипна, Саманта бе обзета от изненадващо и непреодолимо желание да провери дали всичко с билета е наред. Отиде в спалнята и коленичи пред сейфа, вграден в задния ъгъл на големия дрешник. След като го взе от онази хижа, реши, че това е най-безопасното място, където да го остави. Ключът за сейфа пък висеше на конец за зъби, увесен на врата й. Пъхна го в ключалката, завъртя го и отвори вратата. Ето го! Билетът си стоеше мирно и кротко в найлоновото пликче. Беше поомачкан в резултат на схватката в хижата, но това не намаляваше стойността му, нали?

Четиристотин и петнайсет милиона долара.

От дълбините на душата й като кипяща лава изригнаха образи на едно напълно възможно бъдеще. Билетът щеше да реши проблема с едва кретащия магазин на родителите й. Те щяха да се пенсионират. Да си купят хубав дом, в който да прекарат остатъка от дните си. Може би и една голяма къща в Ливан, близо до роднините, където да прекарват летните месеци. Билетът щеше да реши проблемите и на роднините й в Ливан, които се бореха да оцелеят в страна, в която никога не знаеш какво ще ти донесе новият ден. Най-вероятно щеше да реши и нейните проблеми, свързани с разочарованието от избраната професия, разочарование, което не бе споделила с никого. От нея не се искаше нищо друго, освен да се появи в сряда с билета в ръка и широка, леко притеснена усмивка на лицето. Никой никога нямаше да разбере. Останалото щеше да се подреди от само себе си.

Писукането на кафе машината я върна към реалността и Саманта натика фантазиите, свързани с печелившия билет, в едно от най-затънтените ъгълчета на своето съзнание.

— Не си го помисляй дори! — изрече тя на глас, сякаш се нуждаеше от подобна заповед.

Побърза да прибере билета в сейфа, сякаш всеки момент някой щеше да влезе в стаята. Затвори вратата и го заключи. Сърцето й туптеше силно, а дланите на ръцете й бяха овлажнели.

— Кафе — каза си. — Ще се почувствам по-добре, след като пийна малко.

Можеш дори да спреш да си говориш сама, помисли си.

След като удостои сейфа с последен, прощален поглед, Саманта се надигна от пода и се върна в кухнята. Излегна се на фотьойла с чаша ароматно кафе в ръка и превключи на сутрешните новини. Погледът й се спря на емблемата върху чашата.

„Уилит & Хол“

Вашата опора в променящия се свят.

Да, светът наистина се променяше.

Едва бе преполовила чашата, когато реши отново да погледне билета.

Искаше само да се увери, че всичко е наред.

 

 

Саманта Хури започна работа в „Средиземноморски експрес“ веднага щом навърши четиринайсет години. Отначало зареждаше рафтовете за по няколко часа седмично, преди да получи „повишение“ и да застане на касата. Промяната предизвика огромно вълнение, тъй като боравенето с пари я караше да се чувства голяма. Отначало не забелязваше колко малко пари всъщност минават през ръцете й, а дори й да бе забелязала, това едва ли щеше да я развълнува особено. Когато в магазина нямаше клиенти, тя си пишеше домашните, а когато родителите й не гледаха, четеше списание „Тайгър Бийт“. То бе сред изданията, които майка й и баща й определено не биха одобрили.

След известно време Саманта започна да забелязва някои особености в живота на магазина. Клиентите рядко се нареждаха на опашка, за да платят хранителните си продукти. Много от консервите събираха прах. Голяма част от хляба, който купуваха от фурната във Фредериксбърг, се озоваваше в дома им точно преди да започне да мухлясва. И това, при положение че правеха възможно най-малката по обем поръчка, която договорът им с фурната позволяваше.

Именно така осъзна, че магазинът им никога не е спирал да се бори за своето оцеляване, парите, които родителите й изкарваха, едва осигуряваха оцеляването му. Продажбите скачаха веднъж годишно, по време на Ливанския кулинарен фестивал, заради пилешките дюнери, баклавата и хумуса. През останалата част от годината магазинът едва креташе благодарение на малката, но лоялна арабска общност в града. Семейство Хури не можеше да си позволи да загуби нито един клиент, ако иска магазинът му да оцелее.

Парите никога не стигаха. Родителите й винаги караха коли, купени на старо, и не ги сменяха, докато не изцедят и последната капка живот от тях, след което ги заменяха с други, които също бяха превъртели шест цифри на километража. Рядко вечеряха навън. Когато порасна, Саманта често се връщаше в спомените си към редките посещения петък вечер в „Червения омар“. Там тя се тъпчеше със скариди, докато стомахът я заболи, защото знаеше, че на следващия ден пак ще трябва да се задоволи с табуле, лозови сарми и стар хляб.

Едва когато стана на шестнайсет, започна да осъзнава колко тежко е положението. Една вечер, малко преди Деня на благодарността, когато не успя да заспи навреме, стана да изпие чаша вода. Когато се връщаше от кухнята към своята стая, Саманта видя баща си да седи в потъналата в мрак дневна, захлупил лицето си в шепи, и да ридае безмълвно. Тя знаеше, че нещата в магазина не вървят добре. Работата бе намаляла дори по време на смените, които Саманта поемаше в събота и неделя. Родителите й бяха станали по-унили и мълчаливи. Телефонът звънеше непрекъснато, кредиторите настояваха да получат парите си за някакви стари сметки. Месец по-късно настъпи Коледа, а мястото за подаръци под елхата беше по-празно от обичайното.

Още един месец по-късно, докато работеше в магазина един съботен следобед, видя двама едри мъже да влизат в стаичката на баща й. Започнаха да се карат на висок глас. Когато си тръгнаха, Саманта се престори, че не забелязва насиненото око и ожулената брадичка на баща си. През пролетта обаче дядото на Саманта по майчина линия почина и наследството, което им остави, позволи на магазина да оцелее и в тази криза. Размина се на косъм.

Преди още да завърши гимназия, Саманта си даде обет никога да не живее в бедност. Реши да стане лекар, но химията и биологията никак не й вървяха. Завърши с тройка подготвителния курс по химия в Университета на Вирджиния, но не това, а представянето й на лабораторните упражнения по биология я убеди, че бъдещето й не е в медицината.

Междинният изпит, провеждан в средата на семестъра, изискваше от студентите да разпознаят за деветдесет минути колкото се може повече организми под микроскоп. По-лесните от тях носеха по три или четири точки, докато трудните докарваха два или три пъти повече. За да получат шестица, студентите трябваше да съберат поне сто и осемдесет точки. Шейсет точки гарантираха тройка. Саманта получи удивителните петдесет и осем точки. Когато попита професора дали може да се отпише преди края на семестъра, той я посъветва да не взема прибързани решения.

— Колко изкарахте на междинния изпит? — попита я любезно.

— Петдесет и осем — отвърна Саманта с възможно най-спокоен глас. Нямаше никакъв смисъл да крие истината от него.

— Разбира се, веднага ще подпиша молбата ви! — отвърна той.

Професорът се съгласи да се срещне със Саманта час по-късно във факултета по биология. Когато тя пристигна там, завари своя преподавател да крачи нервно по коридора и да се оглежда за нея, сякаш нямаше търпение да я изключи от програмата по биология. Подписът му върху молбата й сложи край на медицинската й кариера, преди още да е започнала, и насочи мислите й към правния факултет.

Въпреки тройката по биология, която разваляше дипломата й. Саманта се справи блестящо с изпитите по останалите предмети и завърши колежа с отличие. Сетне замина за Япония, където преподава английски език в продължение на една година, а след завръщането си положи изпита за прием в правния факултет, на който изкара осемдесет и пет процента. Така записа право в университета на Ричмънд, където започна да учи здраво още от първия ден, като често залягаше над учебниците чак до полунощ.

Когато завърши втори курс, Саманта прие поканата за летен стаж в „Уилит & Хол“, където й платиха умопомрачителните за нея две хиляди долара седмично. По време на дванайсетседмичния си стаж взе участие в редица важни правни мероприятия. Посети с колеги мач на бейзболния отбор на „Балтимор Ориолс“ и седна точно зад основната база. Уикендът на четвърти юли прекара в огромната вила на управляващия съдружник край брега на езерото Смит. Всеки ден тя и колегите й обядваха в най-реномираните ресторанти в града. В края на въпросния дванайсетседмичен стаж бе наддала почти пет килограма. Нищо чудно, че стигна до извода, че да си адвокат е прекрасно!

В края на лятото получи предложение от фирмата, след което изкара с лекота последната година в правния факултет, преди да започне да учи за адвокатския си изпит. Оказа се доста труден, но Саманта преодоля и това препятствие. В „Уилит & Хол“ вече я очакваха с шестцифрена годишна заплата и разбира се, блекбери. Нямаше търпение да започне да изкарва пари, тъй като студентският й заем също беше шестцифрен. И парите не закъсняха.

Никога нямаше да забрави първия чек, който получи от фирмата. Прибра се у дома с чисти три хиляди и петстотин долара, останали й след различните данъци и удръжки. Две седмици по-късно получи нов чек. Банковата й сметка набъбваше толкова бързо, че свят й се зави. Купи си чисто ново ауди купе и мансарден апартамент на „Тобако Роуд“. Всяка вечер на връщане след работа отделяше по четирийсет долара за вечеря, тъй като изобщо не се съмняваше, че е заслужила подобна проява на екстравагантност.

Не след дълго — вероятно по времето, когато започна да мечтае да залее блекберито си с бензин и да го запали — осъзна, че за фирмата е най-обикновена дойна крава, която трябва да носи пари. Присмя се на собствената си наивност. Спомни си как през онова лято бе решила, че всички са толкова мили и симпатични! Почувства се толкова глупаво, най-вече защото бе чувала страховитите разкази на студентите, които се бяха дипломирали преди нея. Бе решила, че преувеличават, пък и никога не приемаше нищо на доверие. Само след месец обаче пред нея лъсна цялата ужасяваща истина, досущ като трупа на някоя жертва на убийство.

Труп, който щеше да й донесе още няколко хонорувани часа. Една нощ, приблизително четири години преди Джулиъс да нахлуе в живота й със своите половин милиард долара, Саманта се погледна отстрани и осъзна, че седи на бюрото в кабинета си в три часа сутринта и пие вино направо от бутилката, докато пише някаква искова молба. По клавиатурата капеха сълзи. Каза си, че е трябвало да се досети, че нещата ще се развият по този начин. И все пак как би могла да очаква, че ще обсебят всяка секунда от времето й, всяка полезна частица от цялото й същество. И до ден-днешен помнеше вкуса на онази бутилка вино.

Трябваше да се досети, трябваше да проумее, че на фирмата не й пука за нея. Шансовете да стане съдружник бяха минимални, а в случай че не издържи на темпото, правният факултет непрекъснато бълваше амбициозни кариеристи, които нямаха нищо против да работят по сто часа седмично и да се пристрастят към алкохола или нещо по-лошо.

Личният живот на колегите й се сгромолясваше в руини, сякаш бе настъпил някакъв страховит емоционален апокалипсис. С всяка изминала година броят на онези, които продължаваха да носят брачни халки, намаляваше. Когато постъпи във фирмата, дванайсет от колегите й новобранци бяха женени. Осем години по-късно само двама от тях бяха успели да запазят брака си, а част от останалите бяха започнали връзки помежду си. Уж за да омекотят удара от развода. Бе досущ като в гимназията, с тази разлика, че всички имаха купища пари и бяха достатъчно големи, за да си поръчват алкохол. А те пиеха. Пиеха и още как. Всяка вечер част от по-младите юридически помощници отиваха в някой бар, за да се натряскат и да прогонят болката.

Саманта седеше във фотьойла и се питаше какво ли са й приготвили идните десет години. Дали ако започне да си търси работа веднага след празниците, ще успее да се вреди в друга голяма юридическа кантора? Отдавна се бе отказала от идеята да стане прокурор. Просто не можеше да си позволи да работи за шейсет хилядарки годишно. Трябваше да изкарва повече пари, за да е в състояние да помага на семейството си.

Сви се на фотьойла и се загледа в гъстите мрачни облаци, които се носеха по небето. Не можеше да понесе мисълта да се върне отново във фирмата. Как да прекрачи прага й, след като бяха отхвърлили кандидатурата й за съдружник? Няма начин, каза си Саманта.

По дяволите, Картър, помисли си тя. Не можеше да повярва каква каша забърка шефът й.

Удари с юмрук по страничната облегалка, в резултат на което кафето опръска ръката й. Вината отново бе на Картър. От сега нататък, реши Саманта, ще обвинявам за всичко този задник. Кого заблуждаваше? Да, може и да не я бе видял в онази хижа, но бързо щеше да се досети, че тъкмо тя е взела билета.

И тогава какво? Наистина ли щеше да тръгне подире й? Да я нарани? Нямаше ли си свои собствени проблеми? Както например двойното убийство в хижата? Бъркотията ставаше все по-голяма и по-голяма. И всичко това заради малко пари. Добре де, заради страшно много пари, но все пак пари.

Разпилените й мисли отново се насочиха към билета. През последния един час бе проверила два пъти дали си е на мястото. Започна да се притеснява, нервите й бяха опънати до скъсване. Стана от мястото си, отиде до дрешника и седна на пода до сейфа.

В съзнанието й се водеше оживена дискусия, за която Саманта като че ли не подозираше.

Билетът е на Джамал.

Може би.

Откъде Джулиъс би могъл да е сигурен, че Джамал е негов син?

Може да има и други наследници.

Как ще ги открие?

Отново се сети за своите родители, за баща си, който можеше да изгуби магазина си, да изгуби онова, което бе градил цял живот. Замисли се и за Зиад Хури, за това как този идиот бе съсипал репутацията на семейството си в името на някаква уж свещена война, която бе прекалено глупав или прекалено мързелив да разбере.

Концентрирай се върху Джамал, каза си Саманта. Върху Джамал.

Опита, всъщност положи всички усилия, но мислите й все се връщаха към Ливан, към лелите, чичовците и братовчедите й, към годините на гражданската война, която бяха преживели. По-голямата част от роднините й живееха под наем в Бейрут. Баща й имаше двама по-големи братя, единият месар, другият електротехник. И двамата бяха много бедни, живееха ден за ден в тесни бетонни килийки заедно със семействата си. Майка й имаше брат и две сестри, една от които бе загинала при атентат с кола бомба по време на войната. И те едва свързваха двата края. Войната бе пуснала пипалата си до мозъка на костите на цялата нация, като раково заболяване в ремисия.

Една мисъл се лепна неотклонно за нея като джебчия в тълпата.

Никой няма да разбере.

Никой няма да разбере.

Никой няма да разбере.

Никой няма да разбере.

Изчезни до сряда и осребри билета. Когато става въпрос за лотарии, всичко зависи от това у кого е билетът. Никой не можеше да оспори правата й върху него. А който го направеше, щеше да бъде заклеймен като завистлива откачалка. Което бе направо чудесно, нали?

И така Саманта се озова на своята собствена граница.

Беше убедена, че всеки човек има подобна граница — пресече ли я веднъж, ще загуби душата си. Решението дали да я пресечеш или не, бе своеобразен избор какъв човек искаш да бъдеш, какъв живот искаш да водиш. Сега тя стоеше пред своята собствена граница. Прекрачеше ли линията, животът й можеше да стане много по-лесен, животът на семейството й можеше да стане много по-лесен, щеше да сложи край на десетилетната борба за оцеляване, която родителите й водеха. Недостатъкът бе, че Саманта Хури щеше да се нареди сред най-големите крадци в историята на човечеството.

Не, каза си тя. Не. Това не е редно.

Но не беше редно и да излага живота си на риск, нали?

Така обаче завинаги ще се превърнеш в престъпничка, напомни си Саманта.

Мога да го преживея, реши тя. Ако това е цената, не е никак висока. Започнеше ли да изпитва угризения, щеше да си наеме скъпоплатен психотерапевт.

Уви се по-плътно в одеялото, а билетът продължаваше да владее мислите й. Онова, което я плашеше най-силно, бе обстоятелството, че започваше да търси аргументи в подкрепа на желанието си да го задържи. Част от нея продължаваше да не иска не просто да задържи билета, а изобщо да има нещо общо с него, но гласът й започваше да звучи все по-тихо и по-тихо, заглушен от барабаните на алчността.

Нуждаеше се от помощ. Готова бе да си го признае.

Седна на пода в дрешника и кръстоса крака. Температурата я изгаряше, мускулите и ставите я боляха, съзнаваше, че не е в състояние да се справи сама. Едва събра сили да вземе телефона и да набере номера, на който никога не бе очаквала да позвъни отново. Въпреки това обаче той се бе запечатал в паметта й.

— Да! — отвърна нечий енергичен глас.

— Паскуале, Сам е — каза тя. И побърза да добави, преди да е променила решението си: — Нуждая се от помощта ти.

Сетне затвори, дотътри се до леглото и заспа.