Дейвид Кази
Джакпот (32)

32.

Понеделник, 24 декември, 18:00 ч.

Празничната вечеря на Бъдни вечер трябваше да започне точно в шест, но както можеше да се очаква, нещата не вървяха по график. В шест часа Зайна дори не бе започнала да се гримира, а гримът е от изключително значение за всяка уважаваща себе си ливанска домакиня. Затова в шест часа тя се занимаваше с далеч по-прозаични неща като приготвяне на кибе и киснене на булгур.

Саманта, следвана по петите от Паскуале, завари баща си в кабинета му, където пиеше арабско кафе и разговаряше с Хишам. Посрещна я с топла усмивка, при което сърцето й се разтопи от любов към него и разбира се, към майка й.

— Здравей, скъпа — каза той и остави вестника си. — Какво правиш?

Сетне забеляза Паскуале и възкликна:

— Паскуале! Мархаба, хабиби!

След това традиционно приветствие Омар се приведе напред и удостои Паскуале с мечешка прегръдка и целувки по двете бузи. Паскуале му отвърна със същото.

— Кийфак? — попита Паскуале. — Как си?

Господи, родителите й още бяха влюбени в Паскуале!

— Радвам се да те видя, момчето ми! — продължи Омар.

На Саманта й се искаше баща й да не го посреща така сърдечно, дори да му малко е сърдит заради емоционалната криза, в която бе изпаднала след заминаването му. От друга страна обаче, малцина умееха да омайват околните като Паскуале Паоли.

— И така, какво правиш тук?

— Не ме ли искате на трапезата си за Бъдни вечер?

— Не, не, не става въпрос за това. Просто не те очаквахме.

— Ами… — каза Саманта — нали е Коледа. А и Паскуале искаше да се отбие, за да ви поздрави…

Двамата седнаха в онзи ъгъл на дивана, който се намираше най-близо до кухнята, но и беше точно срещу баща й. Докато се оглеждаше из стаята, където всяка вещ събуждаше различен спомен, Саманта взе решение. Не се съмняваше, че това е правилното решение, тъй като почувства, че мигом постига мир със своето вътрешно аз. Това беше най-странното чувство, което бе изпитвала някога.

— Трябва да ви кажа нещо — заяви Саманта. — Мама също трябва да го чуе.

— Зайна! — изрева Оман. — Бентек хаун! Дъщеря ти е тук!

Зайна дойде бързо от кухнята, бършейки пътьом ръцете си в овехтяла кърпа. Изпищя като малко момиченце, когато видя Паскуале Паоли. Тя също бе негова голяма почитателка.

— Паскуале!

Саманта се изправи и разцелува майка си по двете бузи.

— Той остава за вечеря!

Това не беше въпрос.

— Седни за малко, мамо. Трябва да ви кажа нещо.

Зайна Хури не просто седна, а се стовари тежко на дивана и притисна ръка към сърцето си.

— Какво има? — попита тя. — Ти болна? Омар, тя болна? Изглежда болна! Онази вечер разбрала, че има нещо!

Зайна Хури реагираше свръхемоционално на всяка новина за болест, сполетяла някое от децата й, и преувеличаваше безкрайно и най-дребните симптоми на неразположение. Когато Саманта и сестрите й бяха малки, почти всяко ожулване означаваше левкемия („не бива ожулва толкоз лесно!“), всяко главоболие — тумор в мозъка („вие прекалено малки за главоболие!“), а навехнато коляно — рак на коляното („твое коляно трябвало бъде по-здраво?“). Саманта, разбира се, бе изкарала всички обичайни детски болести, голяма част от които бе скрила от майка си, за да й спести излишните тревоги.

— Не, мамо! Не съм болна! Това е само настинка! — Саманта премълча тревожната мисъл, че може да не доживее до Нова година, но това — за най-голямо облекчение на майка й — не беше свързано с каквато и да било болест.

— Ето какво — започна Саманта, — след празниците напускам адвокатската кантора. Повече няма да бъда адвокат.

— Ще се омъжваш ли? — попита баща й.

— Не.

— Ти болна? — попита майка й.

— Мамо!

— Ти не изглежда добре.

— Не! Просто не искам повече да бъда адвокат.

Наблюдаваше внимателно реакциите на родителите си. Майка й се разплака, което Саманта приписа на обстоятелството, че е единственото й дете, което бе успяло да завърши университет и да осъществи мечтата, довела родителите й в Америка преди толкова десетилетия. На Зайна Хури изобщо не й мина през ума, че Саманта може да има други планове за живота, и реши, че се е провалила като майка. Омар Хури продължи да пие кафето си, без да пророни нито дума. Хишам не каза нищо, проявявайки достатъчно мъдрост да остави главата на семейството да заговори първи.

— Хишам, мога ли да поговоря с родителите си насаме? — попита Саманта.

— Какво, аз не съм ли от семейството? — попита гръмогласно той, докато се надигаше от мястото си. — Не мога ли и аз да кажа нещо?

Саманта замълча. Братовчедът на баща й се почувства обиден по онзи типичен за ливанските мъже начин и дори сега да го помолеше да остане, това нямаше да промени нищо. Той се бе почувствал унизен от една жена и вероятно никога нямаше да й го прости. Е, ще го преживея, каза си Сам. Хишам излезе с тежки стъпки от стаята и се запъти към бара в дневната, където си наля щедра доза арак, традиционна арабска напитка с доста висок градус, след което се нацупи като четиригодишно дете.

— Как е бизнесът? Много ли е зле? — попита Саманта, когато останаха сами. — Кажете ми истината.

Омар се почеса замислено по брадичката.

— Всичко е наред, скъпа — отвърна той.

— Татко, престани! — каза тя.

— Няма за какво да се тревожиш — настоя той.

— Вижте, причината да ви задавам този въпрос е, че искам да купя магазина от вас — обясни Саманта. — Време е да се пенсионирате. Позволете ми да поема нещата в свои ръце.

Тя замълча, докато баща й осмисляше чутото и се чудеше как й е хрумнала тази идея.

— Не можеш да си го позволиш — каза Омар. — Така мисля.

— Да, може — намеси се изненадващо Паскуале. — Аз осигурявам нужните й средства, Омар.

Омар отново отпи от кафето си. Саманта забеляза с периферното си зрение, че Паскуале й намига.

— Обичам магазина — обясни тя. — Зная колко е важен за вас. Но той е важен за всички нас. Искам магазинът да оцелее.

— Я, Аллах! — възкликна майка й. По принцип това означаваше „О, Господи!“, но в по-свободен превод гласеше „Мамка му!“.

Омар пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, при което гърдите му се надигнаха и отпуснаха като балон. На Саманта й се стори, че усеща как всички грижи и тревоги напускат тялото му като вода, която изтича през сифон.

— Добре — каза той, — но искам да чуя подробности.

Омар не се посъветва със Зайна, преди да вземе това решение, но Саманта не бе и очаквала до го направи. Зайна също. Така стояха нещата. Щом той бе решил, че е време да продаде магазина, значи наистина беше време да го продаде. Въпреки това Саманта се усмихна, като видя как майка й кима енергично.

— Добре — каза тя, — ще обсъдим подробностите след празниците.

 

 

— Хрумна ти страхотна идея — отбеляза Паскуале, докато топеше къшей арабска питка в купичката си с хумус. Той питаеше почти нездравословна любов към хумуса. Бе в състояние да го поглъща с килограми.

— Ммммм — отвърна Саманта, докато се хранеше. Тя почти не бе слагала залък в устата си през последното денонощие.

Двамата се бяха оттеглили в сумрачното антре, далеч от хаоса и глъчката, които царяха в трапезарията. Дори оттук обаче Саманта можеше да чуе как сестра й Емили спореше с братовчедка им Хара дали в кибето има прекалено много лук, затова двамата разговаряха шепнешком.

— Наистина ли искаш да го направиш? — попита Саманта.

— Да — отвърна Паскуале, — наистина. Готов съм да се върна у дома. И домът ми ще бъде там, където си ти. Обичам този магазин. Мисля, че ще се справим добре. Не се притесняваш, нали?

— Повече се притеснявам за нашия приятел.

— Той пое два куршума — отвърна Паскуале. — Мисля, че в момента не му е до нас.

— Но все пак успя да ни открие, след като ти скочи с колата в реката.

— Така е. Виж какво, появи ли се, дай му билета. Няма начин да убие трийсет араби.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Най-вероятно ще реши, че всички тук са терористи.

— Много смешно!

— Е, не съм сто процента сигурен… да речем, деветдесет.

— Не мога да остана — заяви Саманта. — Не мога да поема риска той да ме открие тук. Мисля, че всичко ще бъде наред, ако дойде, когато мен ме няма. Няма причина да наранява останалите.

— Тогава да си тръгнем веднага след вечеря — предложи Паскуале.

— И къде ще отидем?

— Някъде. Но може ли да се нахраним преди това?

— Разбира се — съгласи се Саманта и добави след кратка пауза. — Какво правиш тук все още?

— Какво имаш предвид? Между другото, лозовите сармички са страхотни.

— Отзова се веднага щом те повиках. Дори не попита защо ти се обаждам.

— Какво мога да кажа? Такъв съм си — готин пич!

Саманта знаеше, че Паскуале не казва истината, а въпросите й го карат да се чувства неловко. Започна да дъвче по-бавно, а погледът му — да се рее из стаята. Тя сложи ръка върху коляното му.

— Можеше да загинеш. И вината за това щеше да бъде моя.

— Не, вината щеше да бъде на онзи тип, както и да се казва той.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, зная — съгласи се той. — Зная. Виж, по стечение на обстоятелствата този билет се превърна в твоя отговорност, в кръст, който трябва да носиш. Едва не загинахме заради него. Ти настоя да постъпиш правилно. Аз не исках. Не можех да направя нищо друго, освен да се опитам да те предпазя.

— А сега?

— Сега ли? Направихме всичко по силите си — каза Паскуале. — Утре ще се спотаим някъде, а в сряда ще осребрим билета. Направи каквото можа.

— Не мисля, че е редно.

— Редно ли? — попита той. — Редно ли е Картър и Тод да убиват Джулиъс? Редно ли е някакъв откачен убиец да ни преследва вече четирийсет и осем часа? Ако не беше ти, Картър щеше да похарчи тези пари за курви и метамфетамин на кристалчета през следващите петдесет години. Нали така? Виж, ако искаш да опитаме да открием наследниците на Джулиъс, ще го направим. Но ще го направим по начин, който да не изложи на риск твоя живот и живота на всички около теб. Помниш ли какво ти казах, когато бяхме в твоя апартамент? Че се надявам никой да не разбере, че билетът е у теб? Видя колко хора загинаха. А ние се отървахме на косъм.

— Добре — каза Саманта и вдигна длани в знак, че се предава. — Съгласна съм. Съгласна съм.

Дълбоко в себе си обаче знаеше, че съвсем не е сигурна в думите си.