Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Jackpot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Кази

Заглавие: Джакпот

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 20.04.2015

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-578-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12343

История

  1. — Добавяне

21.

Неделя, 23 декември, 04:35 ч.

Саманта се изправи рязко в леглото, стресната от кошмара, който беше сънувала. Уплаши се да не би да е извикала на глас. Паскуале обаче продължаваше да спи спокойно до нея. Стаята бе потънала в тишина. Саманта се отпусна предпазливо върху чаршафите, които бяха влажни от пот. Чудесно, каза си тя. Беше се събудила обляна в студена пот. Досега бе смятала, че такива неща се случват единствено по филмите. Отново хвърли поглед към Паскуале. Спеше спокойно по гръб, а гърдите му се повдигаха и спускаха ритмично.

На лицето й грейна изпълнена с копнеж усмивка, породена от спомена за тяхната връзка преди да настъпят онези мрачни времена. Паскуале беше човек на крайностите. Заспеше ли, спеше като пън; но тормозеше ли го нещо, притесняваше ли го, не бе в състояние да мигне, докато не разреши проблема, който го изяжда отвътре. Веднъж бе издържал четири дни без сън. От друга страна, Саманта никога не се бе отличавала с дълбок, спокоен сън и често се събуждаше, тормозена от кошмари, които впоследствие рядко си спомняше, но които разваляха настроението й през деня.

Този кошмар, макар и да си го спомняше донякъде, започваше вече да избледнява и отделните детайли губеха своята острота и яснота като ъглите на пясъчен замък. Същината му обаче оставеше непокътната. Саманта се озоваваше отново в правния факултет, в една голяма аула, и излизаше на подиума пред дъската. Залата беше пълна, нямаше нито едно празно място, сякаш се бе върнала в първите дни на семестъра, когато студентите посещават лекциите по всички предмети, за да преценят кой от тях си заслужава и кой не. Вдясно от нея бе поставен мултимедиен проектор, който излъчваше някакъв образ върху стената. Той обаче беше неясен и размазан, защото прожекционният екран не бе спуснат.

Саманта огледа събралото се множество. Миг по-късно осъзна, че това са все нейни роднини. Всеки от тях, до последния присъстващ в залата, беше неин роднина. Родителите й и сестрите й. Двайсет и седем първи братовчеди. Една дузина лели и чичовци. Четирима дядовци и баби, макар трима от тях да бяха покойници. И още куп други роднини. Всички те разговаряха тихичко, както правят студентите преди началото на лекцията. Сам забеляза миниатюрното дистанционно в ръката си, не по-голямо от тесте за карти. В средата му имаше червен бутон, който тя натисна. Силно забръмча електрическо моторче и от тавана започна да се спуска прожекционният екран. Докато той се плъзгаше надолу, върху гладката му повърхност се появи размазаното допреди малко изображение от проектора. Това беше Билетът, показан на целия екран, а числата, изписани върху него, бяха оградени с маркер, сякаш бяха ключов елемент от тезата, която Саманта се опитваше да докаже.

Когато се обърна с лице към публиката, тя видя, че нещо в нея се е променило. Да, всички присъстващи носеха маски с изображението на Джулиъс Уийлър. Примигна два пъти, което й костваше известно усилие, и сцената се промени отново. Седеше на верандата в къщата на дядо си в Ливан и пиеше топла лимонада. Дядо й, който бе починал още през 1975 г., се люлееше напред-назад на стола си. Докосна я по рамото и крехката му съсухрена ръка посочи улицата. Преминаваха шест покрити целите с прах маслиненозелени танка, веригите им тракаха, а над оръдейните им кули се носеха облаци дим. Нещо в тези танкове привлече погледа й. Отначало не можа да проумее какво всъщност вижда, сетне се досети. Отстрани на всеки танк бе изписано число: 5, 9, 16, 17, 24, 43.

В този момент се събуди.

Докосна челото си отново. Беше хладно на допир, температурата й като че ли бе спаднала. Сънят обаче отекваше в главата й като някакво ментално ехо. Стана от леглото, облече си джинси и блуза. Отиде тихичко до дрешника и коленичи край сейфа. Пъхна ключа в ключалката и го завъртя възможно най-бавно и внимателно. Въпреки това механизмът проскърца.

Отвори вратата. Вътре беше.

С кариерата й бе свършено. Душата й бе съсипана от дългите работни седмици. Никога не бе проявявала интерес към някоя хубава държавна работа, просто защото трябваше да се грижи за прекалено много хора. Не бе спестила и един цент за времето, когато ще се пенсионира. Дълговете, натрупани от родителите й, бяха огромни. Роднините й в Ливан живееха в съборетини, едва свързваха двата края и живееха в постоянен страх дали поредната политическа криза няма да прерасне в поредната гражданска война.

Само с един удар можеше да сложи край на тези финансови мъки и да осигури всичките си роднини до края на дните им. Можеше да подари на всяка леля, чичо и първи братовчед по един милион долара и пак да й останат 100 милиона за харчене. Започна да обмисля всевъзможни варианти. Нямаше никаква гаранция, че Джамал Уийлър живее във Вирджиния, какво остава за Ричмънд. Освен това можеше да носи съвсем друга фамилия. Нямаше гаранции, че Джамал е син на Джулиъс. Джамал можеше дори да е мъртъв. По дяволите, каква бе гаранцията, че този Джамал изобщо съществува?

Посегна към билета, докато мислите й се зареяха в миналото като пътник, изгубил посоката. Припомни си различни случаи, когато родителите й се бяха карали за пари, когато някой братовчед ги бе молил за заем или когато някой бе принуден да напусне частното училище, защото таксата се бе оказала непосилна. Замисли се и за пътуванията на семейството си до Ливан, когато беше малка, тъй като роднините й бяха прекалено бедни, за да си помислят дори, че могат да заминат за Щатите, дори да успеят да си изкарат виза, което започна да става все по-трудно.

Спря и затвори сейфа.

Знаеше, че не бива да мисли за тези неща.

Но не й пукаше.

Съзнаваше, че светът навън е прекалено жесток.

Отвори сейфа, извади билета и го пъхна в джоба на джинсите си.

— Какво правиш? — разнесе се сънен глас зад гърба й. Саманта бе застанала така, че Паскуале не можеше да я види какво прави. Прозя се шумно и се протегна. — Спал съм като пън.

Искаше й се да го намрази, заради това че е спал толкова добре. Боеше се, че това означава, че вече не мисли достатъчно за нея.

— Няма нищо — отвърна тя. — Лягай си.

В сумрачното помещение се възцари тишина.

— Колко е часът?

— Късно е.

— Да, предположих.

— Трябва да изляза за малко.

— С билета? — попита той. — Трябва да го разходиш и да го изпишкаш в парка?

— Я млъквай!

— Ей, по-спокойно!

Саманта стана и мина покрай Паскуале, като се блъсна лекичко в него на излизане от дрешника. Той тръгна подире й, но на известна дистанция.

— Казах ти да си лягаш!

— Гладен съм. Имаш ли някакви зърнени закуски?

— Погледни в шкафа.

Тя спря, колкото да вземе късото си тъмносиньо палто. Докато се обличаше, Паскуале си сипа цяла купа „Голдън Греъмс“ от пълнозърнесто брашно, захар и мед. Бяха любимите му и поради причини, които Саманта така и не бе в състояние да обясни логично, тя винаги държеше кутия „Голдън Греъмс“ сред запасите си. Спря и се загледа в Паскуале, който търсеше мляко в хладилника. Намери го и поля с него купичката си.

— Господи, обожавам това нещо! — възкликна той с пълна уста.

Саманта не помръдна от мястото си, а загриза нокът.

— Зная.

— Ще задържиш билета, така ли?

— И какво, ако го задържа?

— Ей, ти ме повика.

— Нямаш представа на какво станах свидетелка снощи.

— Имам. Нали ми разказа.

— Знаеш какво имам предвид.

— Въпреки това съм любопитен защо смяташ, че това ти дава правото на собственост върху билета.

— Да не би да се смяташ за най-големия специалист, който винаги знае кога и как да постъпи най-правилно?

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Не, не зная — отвърна Паскуале, без да спира да се храни. Когато лъжицата му застърга по дъното на купата, той я надигна и изпи останалото мляко.

— Страхотно!

— Сърдиш се, защото си тръгнах?

Саманта не отвърна нищо.

— Трябваше да замина.

— Без да те е грижа какво ще стане с мен? — попита тя.

— Причината изобщо не беше в теб.

— Така ли? Не е ли малко късно за подобен разговор?

— Никога не съм искал да те нараня.

— Е, щом смяташ, че това те оправдава…

— Съжалявам.

— Твоето съжаление няма да ми върне изгубените години — възрази Саманта. — Проблемът не е толкова в това, че ме заряза. Нещата тръгнаха на зле много преди това. Това, което ме дразнеше най-много, това, от което ме болеше най-много, бе обстоятелството, че така и не направи опит да оправиш положението. Тръгна по нанадолнището, без да се интересуваш от нищо друго, освен от самия себе си.

— Ами ти? — отвърна й той. — Ти беше тази, която ми обърна гръб, когато имах проблеми.

— О, що за глупости говориш?

— Изслушай ме — каза Паскуале. — Ти не се интересуваше от нищо друго, освен да станеш студент на годината, докато душата ми се измъчваше…

— Трябваше ли да намразя правния факултет само защото ти го мразеше?

— Правният факултет създава толкова лъжлива представа за адвокатската професия — отвърна той и остави непохватно керамичната купа в умивалника, където тя изтрака.

— По-внимателно — сопна му се Саманта. — Не мога да си позволя нова купа.

— Божичко! — възкликна Паскуале, без да й обръща внимание. — Изритали са те след осем години работа за тях!

— Не са ме изритали — отвърна тихо тя.

— А какво, изнесоха ти лекция на тема „адвокатът като служител“? Като награда за деветдесетчасовите работни седмици. Защото не е станало въпрос за съдружие. Не е станало въпрос за дял от печалбата. Не е станало въпрос за получаване на акции.

— В такъв случай може би трябва да го открадна!

Сега вече Саманта крещеше, кипнала от гняв. Състоянието, което Паскуале притежаваше, му позволяваше да бъде независим, позволяваше му да слезе от влакчето на ужасите, което представляваше адвокатската професия, докато нещастните бедняци като нея трябваше да мислят за своето бъдеще, за своите ипотеки и студентски кредити, за родителите си, чийто бизнес едва крета.

— За теб правото — продължи Саманта — е като уроците по гмуркане или грънчарство. Не ти ли хареса, можеше да го зарежеш по всяко време. Но вместо да сложиш връзката ни на първо място, ти предпочете да се превърнеш в един от онези задници, които си въобразяват, че съдбата на цялата цивилизация зависи от уреждането на спора между някой хазяин и наемателите му.

— Не ми е позволено да се посветя на работата си само защото имам пари? — попита той.

— Нямах това предвид — отвърна примирително Саманта.

— Разбира се, че имаше предвид точно това.

— Но…

— Да, така е. Никога не съм се интересувал от парите. Не ми хареса начинът, по който ме промениха. Исках да си изкарвам прехраната с работа. Не исках да седя и да гледам телевизия по цял ден. Допадна ми идеята да стана адвокат. Допадна ми написаното в рекламните брошури на правните факултети. И продължава да ми харесва.

— В такъв случай ти си по-голям глупак и от мен — каза Саманта.

— Позволи ми да довърша — прекъсна я Паскуале, без да обръща внимание на последната й обида. — И когато нагазих в блатото на адвокатската практика, бях съкрушен. Знаеш ли, че първия път, когато взимах показания под клетва и попитах свидетеля за името му, неговият адвокат направи възражение относно формата за взимане на показания. И досега нямам представа какво означава това… Възражение срещу формата! — повтори тихо, сякаш не можеше да повярва.

— И защо продължи да се занимаваш с това?

— Защото смятах, че ако си върша работата както трябва, няма да има никакво значение какво правят другите.

— Божичко, колко си наивен!

Паскуале се подсмихна. Думите й свалиха градуса на напрежението, както това прави парламентьор при преговорите с терористи, взели заложници.

— И когато не се получи, реших, че не ми остава друго, освен да се опитам да спечеля всеки случай, който поема. Въобразявах си, че мога да ги накарам да се засрамят, но пропуснах нещо.

— И какво беше то?

— Че средностатистическият адвокат не притежава срам. Не можеш да засрамиш човек, който няма срам.

Саманта се замисли за Картър Пиърс. Ето човек, който няма срам.

— Ами ние? — попита го тя. — По-добри ли сме от останалите?

— Не зная — отвърна Паскуале. — Когато още практикувах, вършех неща, с които не се гордея. Може би не бяха чак толкова скандални, че да привлекат вниманието на адвокатската асоциация, но усъмниш ли се в етичността на нещо, по-добре не го прави.

— И докъде може да доведе желанието да бъдеш етичен? — попита Саманта. — Бизнесът на родителите ми е на ръба на фалита заради онзи глупак, брат ми. Кариерата ми отиде по дяволите, защото просто не членувам в техния клуб, въпреки факта, че съм донесла на фирмата милиони и милиони през последните осем години. Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа само, че заслужаваш нещо по-добро от „Уилит & Хол“ — отвърна Паскуале.

— Майната ти! — възкликна Сам. — Приятна закуска!

С тези думи тя закопча палтото си и излезе навън.