Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (58) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Мама знае най-добре, но двамата с таткото я затапихме

Благодаря на всеки от посетителите за това, че е отделил време въпреки натоварения си график, за да дойде на посещение. Подобно на главния надзирател, се опитвам да съм колкото е възможно по-любезен и сърдечен. Добавям, че се надявам, че те оценяват високо какво правим с изучаването на затворническия живот по максимално реалистичен начин в границите на нашия експеримент. Отговарям на въпросите им за бъдещите посещения, изпращането на подаръци и контрирам личните им уговорки да полагам специални грижи за техния син. Всичко върви като по часовник, остават само още няколко посетителя, с които да говоря, преди да мога да насоча цялото си внимание към справянето с очакваната опасност за нашата тъмница. Мислейки напред за следващия рунд обаче, съм неочаквано атакуван от майката на 1037. Не съм подготвен за интензивността на нейния дистрес.

В момента, в който тя и бащата влизат в офиса ми, тя казва с треперещ глас: „Не искам да създавам неприятности, но съм притеснена за сина си. Никога не съм го виждала да изглежда толкова уморен“.

Аларма! Тя може да създаде неприятности на нашия затвор! И е права: 1037 изглежда ужасно — не само физически изтощен, но и депресиран. Той е един от най-дрипаво изглеждащите деца от цялата група.

— Какъв е проблемът на сина ви?

Тази реакция е незабавна, автоматична и като поведението на всеки шеф, който е конфронтиран с оспорване на оперативните процедури на неговата система. Като всички други извършители на институционално малтретиране, приписвам проблема на сина й на диспозиционни причини, като негов проблем — нещо, което не е наред с него.

Тя не приема тази тактика за отклоняване на отговорността. Майката продължава и казва, че той изглежда толкова измъчен, че не е спал цяла нощ и…

— Има ли разстройство на съня?

— Не, той казва, че надзирателите ги будят за нещо, наречено „преброявания“.

— Да, разбира се, преброяванията. Когато всяка нова смяна надзиратели идва на работа, трябва да е сигурна, че мъжете присъстват и е ясно къде са, така че ги карат да се преброяват по номерата си.

— Ама посред нощ?

— Нашите надзиратели работят на 8-часови смени и тъй като едната група започва работа в 2 ч сутринта, трябва да будят затворниците, за да са сигурни, че всички са тук, че никой не е избягал. Това не е ли разумно според вас?

— Да, но не съм сигурна, че…

Тя продължава да е решена да създава неприятности, затова се придвижвам към друга по-силна тактика и ангажирам бащата, който досега мълчи. Гледайки го право в очите, поставям в риск неговата мъжка гордост.

— Извинете, сър. Не мислите ли, че вашият син може да понесе това?

— Естествено, че може, той е истински лидер, знаете, капитан на… и…

Слушайки с половин ухо думите, но разбирайки това и придружаващите ги жестове, изграждам връзка с таткото. „Съгласен съм с вас. Вашият син като че ли притежава това, което е необходимо, за да се справи с тази трудна ситуация.“ Обръщайки се към майката, добавям, за да я успокоя: „Бъдете уверена, че ще държа под око вашето момче. Благодаря ви, че дойдохте; надявам се да ви видя отново скоро“.

Таткото хваща здраво ръката ми в мъжко ръкостискане, докато аз му намигам с увереността на шеф, който е на негова страна. Ние мълчаливо признаваме: „Ще изтърпим прекомерната реакция на «малката дама».“ Какви свине сме, при това го правим изцяло на автоматичен мъжки пилот!

Като послеслов към този неискрен епизод получих мило писмо от г-жа И., написано същата вечер. Нейните наблюдения и интуиция за ситуацията в нашия затвор и състоянието на сина й бяха абсолютно точни.

Двамата със съпруга ми посетихме сина ни в „Станфордския общински затвор“. Изглеждаше ми много реално. Аз не очаквах нещо толкова сурово, сигурна съм, че и синът ми не е очаквал, когато е изразил желание да участва. Потиснах се, когато го видях. Той изглеждаше много измъчен, а основното му оплакване като че ли е, че от толкова дълго време не беше виждал слънцето. Попитах го дали съжалява, че се е включил доброволно, а той отговори, че първоначално е съжалявал. Преминал е обаче през няколко различни настроения и беше по-примирен. Това ще са най-трудно спечелените пари, които ще изкара през живота си, сигурна съм.

Майка на 1037

П. П. Надяваме се, че проектът ще има голям успех.

Макар да изпреварвам събитията, тук трябва да добавя, че синът й, Рич-1037, един от първоначалната група от трудни бунтари, трябваше да бъде освободен от нашия затвор през следващите няколко дни, защото страдаше от остри стресови реакции, които го смазваха. Майка му беше почувствала промяната в него.