Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (298) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Извадка от профили на герои

Представянето на повече детайли за героизма едновременно хуманизира концепцията и илюстрира многото му форми. Ще представя профилите на дузина личности, които са особено интересни или които познавам лично. След като се аргументирах, че ситуациите изграждат героите, можем да използваме някои основни ситуационни маркери, за да обединим някои от тях, например апартейда и масовите самоубийства/ убийства в Джоунстаун.

Герои от времето на апартейда

В авангарда на усилията да се подпомогнат свободата и човешкото достойнство са специални типове герои, които са готови да се ангажират в доживотна битка срещу системното потисничество. В по-ново време Махатма Ганди и Нелсън Мандела поеха по героичен път, който доведе до тяхното ангажиране и демонтаж на две системи на апартейд. През 1919 г. Ганди започва пасивна съпротива срещу британската власт над Индия. Затворен е за две години. През следващите 20 години той се бори за освобождението на Индия, за равнопоставено отношение към членовете на индуската класова система и за религиозна толерантност. Втората световна война забавя появата на самоопределението на Индия, но през 1948 г. страната най-накрая празнува независимостта си от Великобритания. Ганди е убит малко след това, но става пример на трайна ненасилническа съпротива срещу потисничеството^[1].

Южна Африка развива формализирана, легализирана структура на апартейда през 1948, която преобладава до 1994 г. и практически поробва местното чернокожо население. През 1962 г. Нелсън Мандела е съден за подклаждане на стачки и протести, както и по други обвинения. Той прекарва следващите 27 години затворен в печално известния затвор на остров Робен. През времето, в което е затворен, Мандела и другите политически затворници използват самата затворническа система, за да създадат както реална, така и символна ситуация на съпротива, която служи, за да галванизира хората на Южна Африка и света, за да се сложи край на системата на апартейда. Той успява да трансформира самогенерираната идентичност на няколко поколения затворници, като ги кара да разберат, че са политически затворници, действащи достойно в подкрепа на справедлива кауза. В процеса на това обаче той спомага за трансформирането на нагласите и убежденията на много от надзирателите, и да предизвика цялата система на затворите^[2]. [Нелсън Мандела почина на 5 декември 2013 г.]

Антикомунистическият герой

Осезаемата всекидневна заплаха и жестокост на националната доминация на комунистическия режим в Източна Европа създава друг специален герой — Вацлав Хавел. Хавел е необикновен в смисъла, в който и Далай Лама е, и е обикновен в смисъла, в който е обикновен бивш сценичен работник и писател. Той обаче е архитектът на „Кадифената революция“, която сваля чешкия комунистически режим през 1989 г. Преди най-накрая да убеди правителството, че неговата тоталитарна комунистическа марка е деструктивна за всичко, за което се застъпва Чехословакия, Хавел е затварян многократно в продължение на почти пет години. Той е водеща фигура в съставянето на манифеста „Харта 77“ и организирането на чехословашкото движение за човешки права на интелектуалци, студенти и работници. Като страстен поддръжник на ненасилническата съпротива, Хавел е известен с формулирането на концепцията за „посттоталитаризма“ която предизвиква сънародниците му да вярват, че имат силата да променят един потиснически режим, който неволно са поддържали чрез пасивното си предаване пред неговата власт. В писмата, които пише от затвора на съпругата си, и в речите си Хавел прави очевидно, че първата стъпка в свалянето на неприемливия социален и политически ред е гражданите да осъзнаят, че живеят удобно в една лъжа. Този непретенциозен, срамежлив човек е направен президент от Федералното събрание и когато комунистическото правителство най-накрая се предава пред властта на народа, Вацлав Хавел е демократично избран за пръв президент на новата Чешка република. Той продължава и като известен частен гражданин да се противопоставя на политическата несправедливост и да подкрепя усилията за глобален мир.^[3] [Вацлав Хавел почина на 18 декември 2011 г.]

Герои на Виетнамската война

Два много различни типа военен героизъм в условията на крайно насилие и принуда се появяват в действията на Джеймс Стокдейл и Хю Томпсън. Стокдейл — бивш колега от Станфорд в института „Хувър“ (и гост лектор в моя курс върху контрола върху съзнанието), се издига до чин вицеадмирал преди смъртта си на 81 години през юли 2005 г. Той се смята от мнозина за един от най-ясните примери на военен героизъм през XX век заради това, че е издържал многократни екстремални изтезания през 7-годишен период на лишаване от свобода и никога не се е предал пред своите виетконгски мъчители. Неговият ключ към оцеляването е разчитането на по-ранната подготовка по философия, която му помага да призове в съзнанието си учението на философите стоици. Фокусът на Стокдейл му помага психически да се дистанцира от изтезанието и болката, които не може да контролира, и да съживява мисленето си около онези неща, които може да контролира в затворническата си среда. Той създава своеволен кодекс на поведение за себе си и другите, затворени заедно с него. Оцеляването в условията на крайна травма изисква човек никога да не бъде пречупен от врага, както когато Епиктет е изтезаван от римските управници хиляди години по-рано^[4].

Хю Томпсън е известен с крайната си смелост в почти смъртоносна битка — срещу собствените си войници! Едно от най-ужасните събития в историята на американската армия е касапницата в Май Лай, която се осъществява на 16 март 1968 г. по време на Виетнамската война. Според оценките 504 цивилни виетнамци са обградени и убити в село Сон Май (състоящо се от Май Лай 4 и Май Хе 4) от американски войници и техните офицери от рота Чарли — капитан Ърнест Медина и лейтенант Уилям Кали-младши^[5]. В отговор на военните загуби от засади и капани военното командване издава заповед за разрушаването на „Пинквил“ — кодово име на комунистическо виетконгско село. След като не откриват вражески воини там обаче, войниците събират всички жители на селото — възрастни мъже, жени, деца и бебета — и ги обстрелват с картечен огън (някои са изгорени живи, изнасилени и дори скалпирани).

Когато касапницата се разгръща, хеликоптер, пилотиран от административен офицер Хю Томпсън младши, който лети, за да осигури покритие по въздуха, каца, за да помогне на група цивилни виетнамци, които като че ли все още са живи. След като Томпсън и неговият двучленен екипаж се връщат в хеликоптера, след като са пуснали димни сигнали, виждат капитан Медина и други войници да тичат и да стрелят по ранените. Томпсън вдига хеликоптера и се връща в село Май Лай, където войниците се канят да взривят колиба, пълна с ранени виетнамци. Той нарежда касапницата да спре и заплашва да открие огън с тежките картечници на хеликоптера срещу всеки американски войник или офицер, който не се подчини на заповедта му.

Макар че лейтенантите са с по-висок чин от Томпсън, той не позволява чинът да се изпречи на пътя на морала. Когато нарежда цивилните да бъдат извадени от бункера, един лейтенант го контрира, че те ще бъдат извадени с гранати. Отказвайки да отстъпи, Томпсън отговаря: „Научете се да постъпвате по-добре от това. Дръжте хората си на място. Моите картечници са насочени към вас“. След това нарежда на два други хеликоптера да пристигнат за медицинска евакуация на единадесет ранени виетнамци. Неговият хеликоптер се връща, за да спаси бебе, което видял да продължава да се притиска към мъртвата си майка. Едва след като Томпсън долага за касапницата на висшестоящите си, е издадена заповед за прекратяване на огъня^[6].

За неговата драматична интервенция и медийното отразяване, което тя получава, Томпсън се превръща в persona non grata в армията и за наказание от него искат да лети в най-опасните летателни мисии отново и отново. Прострелван е пет пъти, чупи си гръбнака и остава с трайни психични белези от кошмарното си преживяване. Нужни са 30 години, преди армията да признае неговите героични дела и тези на другарите му Глен Андреота и Лоурънс Колбърн с Войнишки медал за героизъм — най-високата армейска награда за смелост, която не включва пряк контакт с врага. Хю Томпсън умира през януари 2006 г. (Парадоксалното е, че лейтенант Кали е третиран като герой от някои и дори песен в негова чест влиза в Топ 40 на Billboard през 1971 г.^[7])

Сигнализиращите за нередности в Иракската война

По-малко драматични форми на героизъм се появяват, когато човек вербално конфронтира системата с новини, които тя не иска да чуе, в този случай за съучастничество на офицерите и другите войници в издевателствата над цивилни. Джо Дарби — резервистът на армията — е този, чието героично действие разобличава малтретирането и изтезанията в Абу Граиб.

Сега вече познаваме твърде добре събитията, заобикалящи злоупотребите, с които са залети затворниците в укрепеното ядро на Абу Граиб Сектор 1А от военните полицаи и другите участници в събирането на разузнавателни данни. Това скандално поведение внезапно спира, когато драматичните изображения на изтезания, унижения и насилие са наложени на вниманието на военните командири. Най-обикновен млад мъж прави необикновено нещо, което предизвиква прекратяване на ужаса. Това, което е направил, изисква голяма лична сила на духа по мнението на моите познати в армията, защото той е нискостоящ ефрейтор резервист, който информира висшестоящ офицер, че се случва нещо ужасяващо, за което той е отговорен.

Когато Дарби за пръв път вижда снимките на компактдиск, който другарят му Чарлс Гранър му дава, си мисли, че са доста смешни. „За мен тази пирамида от голи иракчани, когато за пръв път я видите, е смешна… Когато дойде от нищото, просто се засмях“ — спомня си Дарби в неотдавнашно интервю^[8]. Когато обаче вижда още снимки — сексуално експлицитните, тези, които показват побои и други, — афектът му се променя. „Просто не ми изглеждаше правилно. Не можех да спра да си мисля за това. След около три дни взех решение да предам снимките“ Това е трудно решение за Дарби, защото той напълно осъзнава моралния конфликт, пред който е изправен. „Трябва да разберете: аз не съм типът човек, който ще изостави приятелите си… Това обаче пресече границата за мен. Пред мен беше изборът между това, което знаех, че е нравствено правилно, и моята лоялност към другите войници. Не можех да приема и двете“.^[9]

Дарби се страхува от отмъщение срещу него от войниците в неговата рота, освен ако не остане анонимен в това свое действие^[10]. Прави нов компактдиск със снимките, пише анонимно писмо за тях, поставя ги в обикновен кафяв плик и го връчва на агент в Поделението за криминални разследвания (CID), отбелязвайки просто, че той е бил оставен в офиса му. Малко след това специален агент Тайлър Пиерон го върти на шиш и кара Дарби да признае: „Аз съм този, който ги постави там“, а след това да даде заклети показания. Той успява да поддържа анонимността си, докато държавният секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд неочаквано „го изкарва на светло“ по време на изслушване пред Конгреса през 2004 г. за тези злоупотреби, докато Дарби вечеря със стотици войници в столовата. Той е отведен и в крайна сметка скрит под военна полицейска закрила през следващите няколко години. „Не съжалявам за нищо от това обаче — казва Дарби наскоро. — Помирих се с решението си, преди да предам снимките. Знаех, че ако хората открият, че съм аз, няма да бъда харесван.“

Разкритията водят до редица официални разследвания на злоупотребите в този затвор и във всички други военни затвори, в които се държат задържани. Действията на Дарби спират голяма част от изтезанията и злоупотребите и водят до значителни промени в начина, по който е управляван Абу Граиб^[11].

Помогнах Дарби да получи Почетната грамота на президента на Американската психологическа асоциация през 2004 г. Той не можа да приеме тази чест лично, защото заедно със съпругата и майка си трябваше да останат под военна полицейска охрана почти 3 години след многото заплахи за отмъщение, които бяха получили. Дарби най-накрая беше признат за герой из целите САЩ, когато през 2005 г. получи Наградата „Джон Ф. Кенеди“ за смелост. При връчването й Керълайн Кенеди, президент на фондация „Библиотека Джон Ф. Кенеди“ каза: „Хората, които са готови да поемат личен риск, за да подпомогнат националния интерес и да отстояват ценностите на американската демокрация, трябва да бъдат признати и насърчени на всички нива на държавното управление. Нашата нация е задължена на ефрейтора от американската армия Джоузеф Дарби за отстояването на правовия ред, който приемаме като страна“.

Героите от Джоунстаун

Деби Лейтън и Ричард Кларк са двама оцелели от 913 американски граждани, които умират в масовите самоубийства и убийства, които стават в Джоунстаун, Гвиана, на 18 ноември 1978 г. Деби произхожда от относително богато, образовано бяло семейство в Оукланд, Калифорния, докато Ричард е от Сан Франсиско и е със скромен афроамерикански произход от Мисисипи. Двамата стават лични приятели, когато пристигат в района на залива на Сан Франсиско, след като са избягали от ужасите на кошмара в Джоунстаун. И двамата се квалифицират като герои по различен начин: Деби като надуваща свирката, а Ричард — като Добрия самарянин.

Деби се присъединява към паството на „Народния храм“ на преподобния Джим Джоунс 18-годишна. Тя е лоялна последователка в продължение на дълги години и в крайна сметка става финансов секретар на Храма. На нея е поверено да прехвърля милиони долари от Джоунстаун към тайни депозитни сметки в швейцарска банка. Майка й и брат й Лари също са членове на Храма. В течение на времето обаче тя осъзнава, че Джоунстаун е по-скоро концлагер, отколкото обещаната утопия, в която господстват расова хармония и устойчив начин на живот. Почти хиляда верни членове са принудени да полагат усилен труд, почти гладуват и са подложени на физическо и сексуално малтретиране. Въоръжени пазачи ги заобикалят, а шпиони са се инфилтрирали в живота им. Джоунс дори ги принуждава да правят редовни самоубийствени тренировки, наречени „Бели нощи“, които плашат Деби и я карат да разбере, че той всъщност ги подготвя за масово самоубийство.

Макар че риска е много голям, тя решава да избяга от Джоунстаун и да занесе посланието за потенциалната му деструктивна сила на притеснените роднини и на правителството. Тя дори не може да предупреди болната си майка за плана си за бягство от страх, че емоционалната й реакция е възможно да постави нащрек Джоунс. След като извършва сложна поредица от маневри, Деби наистина успява да избяга и незабавно прави всичко възможно, за да предупреди властите за злоупотребите в Джоунстаун и за това, че според нея е надвиснала трагедия.

През юни 1978 г. тя подписва декларация пред американското правителство, предупреждаваща за потенциално масово самоубийство. Нейните 37 подробни точки започват така: „Относно: Заплахата и възможността от масово самоубийство от членовете на «Народния храм». Аз, Дебора Лейтън Блейки, заявявам следното под заплаха от наказателна отговорност за лъжесвидетелстване: целта на тази декларация е да привлека вниманието на американското правителство за съществуването на ситуация, която заплашва живота на американски граждани, живеещи в Джоунстаун, Гвиана“.

Шест месеца по-късно нейното предсказание в стил Касандра зловещо се потвърждава. За съжаление призивите й за помощ са посрещнати със скептицизъм от правителствените официални лица, които отказват да приемат, такава странна приказка не може да е вярна. Някои загрижени роднини обаче й вярват и насърчават конгресмена от Калифорния Лио Раян да разследва. Репортери, оператор и някои роднини придружават Раян в неговото посещение. Когато той се кани да се върне у дома с положителна оценка на това, което е бил подмамен да вярва, че са идеални условия на живот, няколко семейства, които решават да избягат под негова закрила, се присъединяват към Раян. Вече е твърде късно. Джоунс — вече параноиден — вярва, че дезертьорите ще разкрият истината за Джоунстаун пред външния свят. Той нарежда конгресменът и някои от придружаващите го лица да бъдат убити и след това урежда безалкохолна напитка с добавен цианид да бъде дадена на неговите изтощени последователи. Скандалната му реч от последния час беше очертана в глава 12; пълният вариант е на разположение онлайн в уебсайта на Джоунстаун^[12].

Деби Лейтън е написала красноречив разказ за това, как тя и толкова много други хора са хванати в капана от убедителната съблазън на този сатанински проповедник. Луциферовата трансформация на Джим Джоунс от доброжелателен религиозен проповедник в ангел на смъртта смразяващо се разгръща в нейната книга Seductive Poison („Изкусителна отрова“)^[13]. На друго място съм писал, че има забележителни паралели между тактиките за контрол върху съзнанието, използвани от Джоунс, и тези, изобразени в класическия роман на Джордж Оруел „1984“, което може да превърне феномена Джоунстаун в полеви експеримент върху най-крайния възможен контрол върху съзнанието… и може би дори спонсориран от ЦРУ^[14].

Ричард е обикновен, прагматичен човек, бавно говорещ, но чувствителен наблюдател на хората и местата. Той казва, че в момента, в който е пристигнал в Джоунстаун, е можел да долови, че има нещо сериозно не наред. Никой в Обетованата земя не се усмихвал. Всеки в предполагаемата земя на изобилието бил гладен. Хората шепнели и никога не се смеели. Работата не само била на първо място преди играта, но и никога не оставало време за игра. Гласът на Джоунс бумтял из бараките ден и нощ — лично или на запис. Половете били разделени в различни бараки, а сексът дори и между женени партньори бил забранен без одобрението на Джоунс. Никой не напускал, защото никой не можел да се ориентира посред джунглата в чужда страна на хиляди мили от дома.

Ричард Кларк си съставя план. Изявява желание за работа, която никой друг не иска — в „кочината“, която е изолирана миризлива част от растящия комплекс. Мястото е идеално, за да може Ричард да избяга от вцепеняващата съзнанието реторика на Джоунс и да потърси път през джунглата към свободата. След като бавно и внимателно планира бягството си, той казва на Даян за него и я уверява, че когато дойде времето, ще избягат заедно. Въпреки разклонената система от шпиони на Джоунс, Ричард взема рискованото решение да каже на членовете на няколко семейства за планираното бягство. В неделя сутринта, 18 ноември, Джоунс нарежда на всеки да празнува по повод на връщането на конгресмена Раян в Америка с посланието за добрата работа, която е свършена в тази селскостопанска социалистическа утопия. Това е знакът за бягство на Ричард. Той събира групата си от 8 човека и преструвайки се, че излизат на пикник, ги води през джунглата към безопасността. По времето, когато достигат до столицата Джорджтаун, всеки един от приятелите и другите членове на семействата им е мъртъв.

Ричард Кларк почина наскоро от естествена смърт, знаейки, че е взел правилното решение да се довери на интуицията си, природната си интелигентност и своите „детектори на несъответствия“. Най-вече обаче той беше доволен, че е спасил живота на тези, които са го последвали — него, обикновения герой, от сърцето на мрака^[15].

Спасителка на еврейските деца от нацистите

Една полякиня, Ирена Сендлерова, спасява почти 2500 еврейски деца от сигурна смърт от нацистите, като организира кръг с 20 други полски католици, за да извеждат тайно деца от варшавското гето в кошници и линейки. Тя предприема тези действия, знаейки, че всеки хванат да помага на евреите в окупираната от нацистите Полша рискува да бъде застрелян заедно с всички членове на семейството му. Сендлерова най-накрая е арестувана през 1943 г. и независимо от многократните изтезания отказва да разкрие имената на децата, които е настанила в нееврейски семейства. Тя наскоро е почетена от полския Сенат за героичните си действия, но на 97 години е твърде немощна, за да присъства на церемонията. Сендлерова все пак изпраща писмо на едно от децата, които е спасила: „Всяко дете, спасено с моя помощ и с помощта на всички чудесни тайни пратеници, които днес не са между живите, е оправданието за моето съществуване — а не право на слава“.