Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (181) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Създаване на отвратителни зверчета в основното училище: кафяви срещу сини очи

Властта на авторитетите се демонстрира не само в степента, до която те могат да налагат подчинение от страна на последователите, но и в степента, до която могат да дефинират реалността и да променят обичайните начини на мислене и действие. Релевантен пример: Джейн Елиът — популярна учителка на трети клас в малкия провинциален град Райсвил, Айова. Нейното предизвикателство: как да научи белите деца от малкия фермерски град с малцина представители на малцинствата за смисъла на „братство“ и „толерантност“. Тя решава да ги накара лично да изпитат какво е да бъдеш потискан, но и доминиращ човек, да бъдеш или жертва, или носител на предразсъдъци^[1].

Тази учителка произволно определя една част от учениците в нейния клас като превъзхождащи останалите, които са долнокачествени… на базата на цвета на очите им. Тя започва, като информира учениците си, че хората със сини очи превъзхождат тези с кафяви очи и дава различни подкрепящи „доказателства“ за да илюстрира тази истина, например че Джордж Вашингтон е имал сини очи и по-близо до тях: бащата на ученик (който — ученикът се оплакал — го бил ударил) има кафяви очи.

Започвайки незабавно — казва г-жа Елиът, — децата със сини очи ще бъдат специалните „по-добри“ ученици, а тези с кафяви очи ще са „нисшата“ група. Предполагаемо по-интелигентните синеоки ученици получават специални привилегии, а нисшите ученици с кафяви очи трябва да се подчиняват на правилата, които налагат техния по-нискокачествен статус, включително носенето на яка, която позволява на другите от разстояние да разбират какъв е статусът им.

Предишните дружелюбни синеоки деца отказват да играят с лошите си съученици „с кафяви очи“ и смятат, че персоналът на училището трябва да бъде уведомен, че тези с кафяви очи може да крадат. Скоро по време на междучасията започват юмручни боеве и едно момче признава, че е ударило друго в корема: „Той ме нарече «кафяви очи», все едно съм чернокож, като негър“. За един ден децата с кафяви очи започват да се представят по-зле на учебните задачи и се депресират, цупят се и са гневни. Те описват себе си като „тъжни“, „лоши“, „глупави“ и „подли“.

На следващия ден настъпва време за смяна на ролите. Г-жа Елиът казва на класа, че е сбъркала — всъщност децата с кафяви очи са по-добри, а синеоките са малоценни, и им дава специални нови доказателства в подкрепа на тази хроматична теория за доброто и злото. Синеоките сега преминават от предишните самоописания „щастливи“, „добри“ „сладки“ и „мили“ към унизителни етикети, сходни на приетите само ден преди това от съучениците им с кафяви очи. Старите модели на приятелство между децата временно се разпадат и са заменени от враждебност до края на този експериментален проект, а децата са внимателно и цялостно интервюирани, експериментът им е обяснен и са върнати в тяхната изпълнена с радост класна стая.

Учителката е изумена от рязката и бърза трансформация на толкова много от нейните ученици, които е мислела, че познава много добре. Г-жа Елиът заключава: „Тези чудно сътрудничещи, разумни деца станаха гадни, зли, дискриминиращи малки третокласници… Беше ужасно!“.