Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (272) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Следващо: свидетели на прокуратурата

Ефрейтор Антъни Лагуранис (пенсиониран) е разпитващ за армията в продължение на пет години (2001 до 2005) с мисия в Ирак през 2004 г. Макар и за пръв път разквартируван в Абу Граиб, Лагуранис е разпределен в единица за събиране на специална разузнавателна информация, която обслужва затворите в цял Ирак. Когато говори за „култура на малтретирането“, която просмуква разпитите в цял Ирак, неговата база данни е за цялата страна, а не е специфична само за Сектор 1 А^[1].

После идва и сержант Роджър Брокоу (пенсиониран), който работи в Абу Граиб в продължение на шест месеца като разпитващ, започвайки от пролетта на 2003 г. Брокоу съобщава, че малцина от тези, с които е говорил — може би само 2% — са опасни или бунтовници; повечето са били доведени или набелязани от иракската полиция, която е имала зъб на някого или просто не го е харесвала. И двамата мъже казват, че една от причините събирането на разузнавателна информация да е било толкова неефективно, е, че затворите били препълнени с хора, които не разполагали с „добра“ информация, която да осигурят. Мнозина са били подбрани при арести на всички мъже в цели фамилии в район на бунтовническа дейност. Тъй като е имало относително малко обучени разпитващи или преводачи, по времето, когато тези задържани са били разпитвани, всяка информация вече вероятно е била „студена“ и остаряла.

Силна фрустрация поражда изразходването на толкова много усилия за толкова малко солидни резултати. Тази фрустрация води и до силна агресия, както би предвидила старата хипотеза за фрустрацията и агресията. Времето изтича; бунтът се засилва; натискът от военните командири се увеличава — те чувстват „жегата“ от цивилните им шефове нагоре по командната верига. Извличането на информация е жизненоважно.

Брокоу: „Тъй като те прибираха хора заради каквото се сетите, дори само изпускането на шапка. Имаше квоти, квоти за разпитите на еди-колко си хора на седмица и изпращане на докладите нагоре по командната верига“.

Лагуранис: „Рядко получавахме добра разузнавателна информация от затворниците и обвинявам за това факта, че получавахме затворници, които бяха невинни и нямаха никаква информация, която да ни дадат“

Брокоу: „И 98% от хората, с които говорих, нямаше причина да бъдат там. Те просто ги прибираха по външност и отиваха, и атакуваха тази къща и изваждаха тези хора от там, и ги хвърляха в лагери за задържане. Полковник Папас [каза], че е имало натиск върху него да получава информация. Намери информация. «Нека получим тази информация, да спасим живота на още един редник. Ако имаме, нали разбирате, ако открием тези оръжия, ако намерим тези бунтовници, ще спасим живота на войници». Мисля, че това доведе до тази идея за опрощаване на всичко, което разпитващите или военните полицаи искаха да направят с тези хора, за да ги пречупят“.

Брокоу освен това съобщава, че посланието за „свалянето на ръкавиците“ се спуска надолу по командната верига, за да придаде смисъл на тази боксова метафора^[2].

Брокоу: „Чух фразата: «Ние ще свалим ръкавиците». Полковник Джордан каза една вечер на една от срещите ни: «Сваляме ръкавиците. Ще покажем на тези хора, нали разбирате, че ние командваме». Той говореше за задържаните“.

След като бунтът срещу Коалиционните сили става още по-кървав и широк, натискът върху военните разузнавачи и военните полицаи да получат тази убягваща действена разузнавателна информация се засилва още повече.

Лагуранис добавя някои детайли: „Сега е по цял Ирак. Както казах, хора изтезават хора в домовете им. Бойни единици от пехотата изтезават хората в домовете им. Използваха неща като изгаряне. Мачкаха краката на хората със задната част на брадвичките си. Чупеха кости, ребра. Нали разбирате, това бе наистина сериозно“. Той добавя: „Когато бойните единици влизаха в домовете на хората и осъществяваха тези набези, оставаха в къщите и ги изтезаваха“.

Докъде е било позволено на военното разузнаване и на военната полиция да стигнат в тяхното търсене на информация?

Лагуранис: „Част от това е, че те се опитваха да получат информация, но част беше и заради чист садизъм. Просто непрекъснато ти се искаше да се тласкаш напред и напред, и напред, и да видиш докъде може да стигнеш. Естествено е хората да достигнат до много високо ниво на фрустрация, когато седиш там с някого, над когото чувстваш, че имаш пълен контрол и пълна власт, и не можеш да го накараш да ти даде това, което искаш. И правиш това по цял ден, всеки ден. И на някакъв етап искаш да започнеш да вдигаш залога“.

Какво става, когато съберете силния страх и отмъщението като психологически катализатори на тази летлива смес?

Лагуранис: „Ако наистина си гневен, защото през цялото време те нападат с минохвъргачки — имам предвид ракети, те стрелят с гранатомети срещу нас, няма какво да направиш. А хората умират около теб заради този невидим враг. Така влизаш в кабината за разпити с този човек, за когото мислиш, че може да прави тези работи, и знаеш, че искаш да стигнеш колкото се може по-далече“.

Докъде наистина са стигнали?

Лагуранис: „Спомням си главния офицер, отговарящ за сградата за разпитите. Той чул как Морските тюлени използвали ледена вода, за да свалят телесната температура на затворника. И му мерели ректалната температура, за да са сигурни, че не е умрял. Поддържали го около хипотермията“. Наградата за получаването на исканата информация било размразяването на затворника, преди да умре!

Социалното моделиране — друга могъща психологическа тактика — било приложено на практика, когато този разпитващ използвал сходна стратегия през нощите в студен метален корабен контейнер, който служел като килия за разпити.

Лагуранис: „И така, ние ги поддържахме около хипотермията в тази среда на това, което те наричаха «манипулация на средата», с [силно гърмяща] музика и стробоскопни светлини. Тогава вкарвахме военни кучета и ги използвахме със затворниците. Макар че беше контролирано — например кучетата бяха с намордници, държаха се от гледач. Затворникът обаче не знаеше това, защото беше с превръзка на очите. Това са големи немски овчарки. И така, когато задавах на затворника въпрос и не ми харесваше отговорът, давах знак на гледача, така че кучето да залае и да скочи върху затворника, но не можеше да го ухапе […] понякога те се изпускаха в гащеризоните си, защото бяха толкова уплашени, разбирате ли? Особено защото бяха с превръзка на очите. Не можеха да се ориентират, нали разбирате, това е много ужасяваща позиция, в която може да е човек. Това беше нещо, което ми беше наредено да правя и аз накарах главния офицер да подпише на хартия всяко нещо, което искаха от мен да правя“.

Нравственото дезангажиране подпомага поведението по начини, които обикновено щяха да се автоцензурират от нравствените хора.

Лагуранис: „Това е, защото наистина чувстваш, че си извън нормалното общество, разбирате ли? Твоето семейство и твоите приятели — те не са там, за да видят какво става. И всеки един вид участва в това, не знам точно какво — психоза или поради липса на по-добра дума тази налудност за ставащото там. И това, което става окей, като се огледаш, се разпада, разбирате ли? Имам предвид, че лично го почувствах. Спомням си, че бях в този корабен контейнер в Мосул. Знаете, бях с човек [разпитван затворник] през цялата нощ. И се чувстваш толкова изолиран и нравствено изолиран, че чувстваш, че можеш да направиш каквото поискаш с този човек, а може би дори го искаш“.

Този млад разпитващ, който трябва да изживее остатъка от живота си със знанието за злото, което е направил като част от своята служба на страната си, описва как насилието има своя начин да ескалира, да се захранва само от себе си.

Лагуранис: „Просто искаш да вървиш напред и напред, и напред, и да видиш колко далече можеш да стигнеш. Изглежда, че това е просто част от човешката природа. Имам предвид, сигурен съм, че сте чели изследвания, провеждани в американските затвори, където определяте група от хора да ръководи друга група от хора, и им давате контрол върху тях, и много скоро това се превръща в жестокост и изтезания, нали разбирате? Така че е много често срещано“. [Можем ли да приемем, че той говори за затвора в Станфордския университет? Ако е така, СЗЕ е придобил статус на градска легенда като „реален затвор“.]

Нуждата от силно ръководство за намаляване на злоупотребите е от жизненоважно значение:

Лагуранис: „Видях ги [жестокостта и злоупотребите] във всеки затвор, в който ходих. Ако нямаше наистина силно, силно ръководство, което казва: «Няма да толерираме малтретиране»… във всеки затвор би имало злоупотреби. Дори сред хора като военните полицаи, които не се опитват да извличат информация — те просто го правят, защото е нещо, което хората правят там, ако не са контролирани отвътре или отгоре“.

След като е видял още по-лоши случаи на „малтретиране от страна на Разузнавателните отряди на военноморския флот в Северен Бабел“ Лагуранис повече не може да издържа. Започва да пише доклади за злоупотребите, документирайки ги със снимки на раните и заклети затворнически показания, а след това изпраща цялата тази информация през командната верига на военноморския флот. Как да получени неговите оплаквания? Както и при оплакванията, които Фредерик-Чип отправя пред неговите висшестоящи за дисфункционалните условия в Абу Граиб, никой от военноморското командване не отговаря на оплакванията на този разпитващ^[3].

Лагуранис: „Никой никога не дойде да провери тези работи: никой никога не дойде да говори с мен за тях. Чувствах се точно така, все едно изпращам тези доклади за злоупотреби в нищото. Никой не ги разследва или нямаха начин да ги разследват, или пък нямаха желание“. [Това официално мълчание добавя фекалните си щрихи върху всяко несъгласие.]

Специален случай, който посочва точно докъде екипът по разпитите в затвора в Гуантанамо би стигнал, е документиран за „Затворник 063“. Неговото име е Мохамед ал-Катани, за когото се смята, че е „дванадесетият похитител“ в терористичните атаки от 11 септември. Той е бил малтретиран по всеки въобразим начин. Каран е да уринира върху себе си, лишаван е от сън и храна в продължение на дни и е тероризиран с яростна атака на кучета. Продължаващата му съпротива е посрещната с допълнително малтретиране. Затворник 063 е принуден да носи сутиен, а на главата му са сложени женски „прашки“. Разпитващите го осмиват, наричайки го хомосексуалист. Те дори му поставят кучешка каишка и го карат да прави кучешки номера. Жена разпитващ яхва Ал-Катани с надеждата, че ще го възбуди сексуално и след това ще го подиграва за нарушаването на неговите религиозни вярвания. Разследващи репортери за списание „Тайм“ разкриват в ярки детайли час по час и дори минута по минута дневника на едномесечния таен разпит на Ал-Катани^[4]. Това е смесица от сурови и брутални тактики, като някои по-усъвършенствани са комбинирани с много други, които са просо глупави. Всеки опитен полицейски детектив щеше да извлече повече от този затворник за по-малко време, използвайки по-малко безнравствени тактики.

Когато научава за този разпит, главният юрисконсулт на военноморските сили Алберто Мора е отвратен от смятаното от него за незаконни практики, които не са достойни за никоя армия или правителство, което ги допуска. В красноречиво изявление, което осигурява базисната рамка за оценяване какво точно означава да се опрощават подобни злоупотребяващи разпити, Мора казва:

Ако жестокостта вече не се обявява за незаконна, а вместо това се прилага като въпрос на политика, това променя фундаменталното взаимоотношение на човека и държавното управление. То разрушава цялата идея за индивидуални права. Конституцията признава, че човекът има присъщо право — което не му се дава от държавата или от закона — на лично достойнство, включително правото да е свободен от жестокост. Това се отнася до всички човешки същества — не само в Америка, а дори и за онези, наречени „незаконни вражески бойци“. Ако направите това изключение, цялата Конституция рухва. Това е трансформационен проблем.^[5]

Това, което искам да обмислите сега, драги читателю, във вашата роля на съдебен заседател, е сравнението на някои от тези планирани тактики с онези, които уж са възникнали у предполагаемо „перверзните умове“ на военните полицаи в Сектор 1А, както се вижда на техните снимки. Освен многото снимки на задържаните с дамски бикини на главата, го има и ужасяващият образ на Линди Ингланд, която влачи затворник по земята с кучешка каишка около врата. Днес изглежда разумно да се заключи, че бикините на главата, каишката и този дехуманизиращ сценарий са все заети от тяхната по-ранна употреба от ЦРУ от специалните екипи за разпити на ген. Милър в Гитмо и са станали общоприета тактика за разпити, практикувана във всички военни зони. Без обаче да е разрешено фотографирането!