Бил Браудър
Заповед за арест (8) (Как станах враг номер едно на Путин)

7
Вила „Леополда“

Тези думи промениха за мен всичко. Направих както ми беше казано. Върнах се в Лондон и веднага се залових за работа по инвестирането на 25-те милиона долара на „Соломон Брадърс“. За съжаление, тъй като ставаше въпрос за Русия, не можех просто да се обадя на борсовия си посредник. Там дори още нямаше фондова борса. Ако исках да инвестирам, трябваше да измисля нещо в движение.

В понеделник след завръщането от Ню Йорк седнах зад бюрото си в „кошарата“ и започнах да звъня на всичките си познати, за да се опитам да реша как да процедирам по-нататък. На петото обаждане забелязах един мъж на средна възраст да се приближава бързо към мен със сериозно изражение на лицето, придружен от двама въоръжени охранители. Когато наближи, направо изрева:

— Господин Браудър, аз отговарям за спазването на вътрешния ред. Може ли да ми кажете какво правите?

— Моля? Нещо нередно ли съм сторил?

Той кимна.

— Чухме, че се занимавате с търговия с ценни книжа, намирайки се в инвестиционна банка. Предполагам, че сте наясно, че това е нарушение на правилника за вътрешния ред.

За онези, които може да не са запознати, инвестиционните банки са разделени на две половини: на отдел за продажби и търговия, който купува и продава акции, и отдел за банково инвестиране, който съветва фирмите по такива неща като сливания и нови проблеми, свързани с ценните книжа. Тези половини са разделени от така наречената „китайска стена“, за да не могат брокерите на акции да използват поверителна информация, която инвестиционните банкери са придобили от своите клиенти. Аз работех в инвестиционната банка и затова не ми беше позволено да търгувам с акции. На практика това означаваше, че когато най-накрая реша как да купя руски акции, ще трябва да се преместя в търговския отдел, но до този момент беше още много далече.

— Не купувам никакви ценни книжа — обясних плахо. — Само се опитвам да реша как да го направя.

— Не ме интересува как го наричате, господин Браудър. Веднага трябва да престанете — изкомандва шефът на службата по вътрешния ред.

— Ама аз не инвестирам, а подготвям план за инвестиране. Всичко е съгласувано с висшето ръководство в Ню Йорк. Не върша нищо нередно — настоях.

След скандала с ценните книжа, който за малко да унищожи бизнеса им, в „Соломон Брадърс“ не поемаха никакви рискове.

— Съжалявам, освободете бюрото — рече той сърдито и кимна на охранителите. — Не можете да останете повече в инвестиционната банка.

Докато си събирах нещата, охранителите пристъпиха напред със скръстени на гърдите ръце, радвайки се на рядката възможност да проявят строгост. След това ме съпроводиха до вратата, която разделяше инвестиционната банка от търговския отдел. По пътя минахме покрай един млад мъж от унгарския екип. Той ми намигна, преди да каже с устни: Да ти го начукам. Веднага стана ясно кой ме беше натопил.

Щом влязохме в залата на търговския отдел, охранителите поискаха да им предам пропуска си за влизане в инвестиционната банка и ме оставиха с кутиите ми направо на пода. Покрай мен минаваха колеги и ме зяпаха. Бях напълно унизен и се почувствах така, както някога в първия ден в пансиона. Нямах представа какво да правя, затова натиках кутиите под едно бюро наблизо, намерих телефон и се обадих на Боби.

— Боби — рекох почти шепнешком, — от службата за вътрешния ред ме изхвърлиха от инвестиционната банка. Намирам се в търговския отдел и няма къде да седна. Какво да направя?

Той изглежда изобщо не се трогна от дилемата ми и демонстрира същата пълна липса на съпричастност, която беше проявил, когато преди седмица му представях идеята си за Русия.

— Не знам. Предполагам, че трябва да си намериш друго място, където да седнеш. Търсят ме по другия телефон — отразя ме Боби и прекъсна.

Огледах салона на търговския отдел. Беше голям като футболно игрище. Стотици хора седяха на наредените в редици бюра, крещяха в телефоните, ръкомахаха и сочеха в компютърни екрани. Всички се опитваха да открият и най-малкото несъответствие в цените на всички възможни видове финансови инструменти. Сред този жужащ от активност кошер тук-там имаше и празни бюра, обаче не можеш просто да избереш едно и да седнеш. Трябва да получиш разрешение от някого.

Опитах се да скрия неудобството си и отидох при бюрото на ръководителя на звеното за новопоявили се фондови борси, тъй като го познавах. Описах му проблема и той ми изрази съчувствие, но при него нямаше никакви свободни места, затова ме препрати към звеното за инвестиции в европейски акции. Същата история.

Тогава опитах в бюрото за деривативни ценни книжа, тъй като те имаха няколко празни бюра. Отидох до ръководителя на екипа и с максимално поверителен тон му се представих, като не пропуснах да спомена името на Боби Людуик. Онзи дори не се обърна, докато говорех. Трябваше да се обърна към тила на плешивата му глава.

Когато свърших, се завъртя в стола и се облегна назад.

— Дявол да го вземе — изруга той, — не можеш просто така да идваш тук и да ме молиш за бюро. Това е просто смешно. Ако се нуждаеш от място къде да седнеш, иди в ръководството и измислете нещо. — Изсумтя, обърна се отново към мониторите и грабна слушалката на мигащия телефон.

Отдалечих се зашеметен. Брокерите не се славеха с добри маниери, но все пак… Пак се обадих на Боби.

— Боби, опитах. Никой не иска да ми даде бюро. Можеш ли да направиш нещо?

Този път Боби се ядоса.

— Бил, защо ме безпокоиш с това? Ако не ти дават бюро, просто работи от къщи. Не ме интересува къде работиш. Става дума за инвестиране в Русия, не за бюра.

— Добре де, добре — рекох примирително, защото не исках да развалям отношенията си с Боби. — Ама как ще получа разрешение за пътуването, кой ще ми възстанови разноските и разни други такива неща?

— Ще оправя работата — рече сърдито той и затвори.

На следващия ден вкъщи пристигна експресна пратка с двадесет предварително подписани формуляра на разрешителни за пътуване. Попълних подробностите в един от тях, изпратих го по факса на отдела за пътуванията на „Соломон Брадърс“ и получих самолетен билет за Москва за два дни по-късно.

След като пристигнах в Москва, си обзаведох импровизиран офис в една стая на хотел „Балчуг Кемпински“, на южния бряг на Москва река, срещу катедралата „Василий Блажени“. Първата стъпка беше да получа парите за Русия, което означаваше, че имаме нужда от някой, който би могъл да ги получи и да ни помогне да купим боновете. За щастие намерихме една руска банка, собственост на роднина на служител в „Соломон Брадърс“. Боби реши, че така е по-добре, вместо да изпратим парите си на непозната руска банка, затова накара някой в централата в Ню Йорк да организира цялата писарска работа около това и даде разрешение за прехвърляне на 1 милион долара за пробния опит.

Десет дни по-късно започнахме да купуваме бонове. Първата стъпка беше да приберем парите от банката. Наблюдавах как служителите извадиха парите от трезора в нови банкноти от по 100 долара и ги сложиха в брезентова торба колкото сак за фитнес. За пръв път виждах 1 милион долара в брой, но колкото и да е странно, не се впечатлих. Оттам екип охранители ги отнесоха в брониран автомобил до борсата за обмен на бонове.

Московската борса за търговия с бонове беше в невзрачна, прашна конферентна зала в стара сграда срещу неколкоетажния универсален магазин ГУМ, на няколко пресечки от Червения площад. Състоеше се от поредица концентрични кръгове от масички за пикник, над които от тавана висеше електронно табло с данни за търговете. Всички трансакции се извършваха с пари в брой и тъй като достъпът беше напълно свободен, всеки можеше да влезе с бонове или пари в брой и да прави бизнес. Нямаше специална охрана, затова банката държеше охранителите си там през цялото време.

Начинът, по който тези бонове намираха пътя си до Москва, сам по себе си е любопитна история. Руснаците нямаха представа какво да правят с боновете, когато ги получиха безплатно от държавата, и в повечето случаи бяха доволни да ги разменят за бутилка водка, струваща 7 долара, или за няколко свински пържоли. Някои по-предприемчиви хора купуваха цели пачки бонове из селата и по-малките градчета и ги продаваха по 12 долара на посредник в по-големите градове. След това той пък пътуваше до Москва, за да продаде пачки от хиляда или две хиляди бона на някоя от масичките в периферията на борсата по 18 долара. Накрая някой още по-едър прекупвач ги събираше във вързопи по двадесет и пет хиляди или повече и ги продаваше по 20 долара на масите в центъра. Понякога отделни хора подминаваха целия този процес и из уличките около борсата се опитваха да намерят по-добра цена на малки количества. Сред това изобилие от пари в брой и хартия имаше проститутки, бизнесмени, банкери, мошеници, въоръжени охранители, брокери, московчани, купувачи и продавачи от провинцията — бяха като каубоите, тръгнали да усвояват непознати територии.

Нашата първа оферта беше за купуване на десет хиляди бона по 19,85 долара за бон. След като я обявихме, настана суматоха и един мъж вдигна картичка с отпечатан на нея номер 12. Последвах служителите на банката и охранителите до една масичка с посочения номер, където хората ни предадоха парите, а тези край масичката — боновете. Продавачите взеха пачките ни с банкноти от по сто долара и ги сложиха една по една в брояча за долари. Машината забръмча и след малко спря на 198 500 долара. През това време двама от нашите провериха боновете за фалшификати. След трийсетина минути сделката приключи. Ние отнесохме боновете в бронирания автомобил, а посредникът от номер 12 — парите в своя.

Това упражнение беше повтаряно отново и отново в продължение на седмици, докато „Соломон Брадърс“ изкупи бонове за 25 милиона долара, но това беше само половината от битката. След това трябваше да инвестираме боновете в акции на руски компании, което беше направено на така наречените разпродажби. Тези разпродажби не приличаха на никои други, защото купувачите не знаеха цената, която плащат, докато разпродажбата не приключи. Ако се явеше само един-единствен човек с един бон, тогава целият пакет акции, предлагани на разпродажбата, щяха да бъдат разменени за този бон. От друга страна, ако цялото население на Москва се явеше с всичките си бонове, тогава пакетът акции щеше да бъде разпределен по равно между всички бонове, представени на разпродажбата.

Този сценарий плачеше за нарушения и много компании, чиито акции се продаваха, правеха разни неща, за да попречат на хората да участват в боновите разпродажби, за да могат тези отвътре да купуват евтино акциите. Говореше се, че голямата сибирска петролна компания „Сургутнефтегаз“ стои зад затварянето на летището в нощта преди тяхната разпродажба. Друга петролна компания пък беше поставила преграда от горящи автомобилни гуми в деня на тяхната разпродажба, за да попречи на хората да участват.

Тъй като тези разпродажби бяха толкова странни и трудни за разбиране, в тях участваха малко хора, особено пък западняци. В резултат имаше голяма липса на търсене, а това означаваше, че цените бяха изключително ниски дори за руските стандарти. Въпреки че „Соломон Брадърс“ участваше практически слепешката във всяка разпродажба, аз внимателно бях анализирал всички големи предишни разпродажби и във всички пазарната цена на акциите значително надвишаваше цената, платена на самата разпродажба, понякога два или три пъти. Ако нещо занапред не се променеше, фирмата със сигурност щеше да бъде на значителна печалба дори само заради участието си в разпродажбите.

Веднага щом започнахме да трупаме бонове, следях като ястреб правителствените обявления за разпродажби. Накрая препоръчах на Боби да участваме в половин дузина такива, включително в разпродажбите на акции на руската петролна компания „Лукойл“, на Единната енергийна система на Русия (EEC) и на националната телефонна компания „Ростелеком“.

Когато приключихме, „Соломон Брадърс“ се бяха възползвали от тези разпродажби, за да станат собственик на акции на стойност 25 милиона долара — най-подценяваните акции, предлагани в историята. С Боби бяхме убедени, че „Соломон Брадърс“ ще направят цяло състояние. Просто трябваше да почакаме.

Не чакахме дълго. През май 1994 година списание „Икономист“ публикува статия, озаглавена „Не е ли време за залагане в Русия?“ Това, най-просто казано, доведе до правене на същите сметки при оценката на руските компании, каквито бях направил при първото ми пътуване до Москва. През следващите дни милиардери, мениджъри на хедж фондове и други спекуланти започнаха да се обаждат на брокерите си и да ги карат да насочат вниманието си към руските акции. Това накара развиващият се руски пазар да се раздвижи, и то драматично.

За кратко време нашите 25 милиона долара станаха 125 милиона. Бяхме спечелили 100 милиона долара!

С този успех станах местният герой в лондонския клон на „Соломон Брадърс“ и там най-сетне ми намериха бюро. Същите „приятели“, които бяха престанали да ме канят за обяд и на бира, всяка сутрин се нареждаха на опашка при бюрото ми още преди да пристигна, с надеждата да им подхвърля някой кокал, като им помогна да спечелят на руската фондова борса пет пъти повече от заплатите им.

През следващите седмици започнаха да идват и най-изявените борсови посредници на „Соломон Брадърс“, за да ме молят да се срещна с най-важните им клиенти. „Бил, ще ми направиш голяма услуга, ако дойдеш и поговориш с Джордж Сорос“. „Бил, Джулиън Робъртсън много би се радвал да му разкажеш за Русия“. „Бил, можеш ли да отделиш малко време за сър Джон Темпълтън?“

Разбира се, че можех! Беше смешно — ето ме, един двадесет и девет годишен вицепрезидент (ако ви звучи твърде впечатляващо, в „Соломон Брадърс“ вицепрезидентите са повече от секретарките), от когото най-големите инвеститори в света искат да чуят какво ще каже. Летях в първа класа из целия, свят за сметка на „Соломон Брадърс“. Бях в Сан Франциско, Париж, Лос Анджелис, Женева, Торонто, Ню Йорк, на Бахамските острови, в Цюрих, Бостън. Почти след всяка среща ме питаха: „Бил, ще можеш ли да инвестираш малко наши пари в Русия?“

Нямах готов отговор. На този етап бюрото ни беше създадено да обслужва само пари на фирмата и не можеше да поема капитал отвън.

— Не знам — отвръщах аз. — Нека да се върна при босовете и да видя дали ще ни позволят.

Този вид решения не бяха в ресора на Боби. Той може и да беше най-добрият инвеститор на фирмата, но нямаше власт да решава такъв вид организационни въпроси. Затова, след като се върнах в Лондон, отидох в кабинета на ръководителя на звеното по продажбите и търговията с ценни книжа и му подхвърлих идеята. За разлика от преди, когато никой не искаше да чуе за Русия, той ме прие много по-радушно.

— Това е страхотна идея, Бил. Много ми хареса. Знаеш ли какво? Ще създадем работна група, която да я проучи.

Работна група! — помислих си аз. — Що за дивотия! С тези хора нищо не беше просто. Една златна възможност им се навира в лицето, а те искат да пробутат организационните си глупости.

Върнах се при бюрото си, а след десет минути телефонът ми иззвъня с непознат за мен външен номер. Вдигнах слушалката. Беше Бени Щайнмец, харизматичен израелски милиардер, с когото се бях запознал при обиколката ми из света за сметка на „Соломон Брадърс“ Бени наближаваше четиридесетте, имаше сиви, втренчени очи и късо подстригана кестенява коса. Беше наследил семейния бизнес с необработени диаманти и беше един от най-големите частни клиенти на „Соломон Брадърс“.

— Бил, мислих върху презентацията, която направи в Ню Йорк преди няколко седмици. Намирам се в Лондон и бих искал да дойдеш във „Фор Сийзънс“ и да се запознаеш с някои мои колеги.

— Кога?

— Сега.

Бени не задаваше въпроси, той нареждаше.

За този следобед имах насрочени срещи, но те не бяха толкова важни като тази с един милиардер, който иска да инвестира в Русия, затова ги отложих и се метнах на едно черно такси, което ме откара до Хайд Парк Корнър. Влязох във фоайето на хотела и заварих Бени да седи с група хора, които работеха за него в диамантения бизнес. Запозна ни. Там бяха Нир от Южна Африка, Дейв от Антверпен и Моше от Тел Авив.

Седнахме. Бени не отдели никакво време за любезности.

— Бил, мисля, че трябва да започнем бизнес заедно.

Бях поласкан, че някой толкова богат като Бени възприема с такава готовност идеята ми, но като огледах него и колегите му от диамантения бизнес, си рекох, че е невъзможно да стана бизнес партньор с такава пъстра група. Преди да успея да кажа каквото и да било, Бени продължи:

— За начало ще дам двадесет и пет милиона. Какво мислиш?

Това ми даде възможност да не отговоря веднага.

— Звучи интересно. И как си представяш да бъде организиран този бизнес?

Тогава той и хората му се впуснаха в разнопосочен разговор, който ми подсказа, че нямат почти никаква представа от управлението на парични активи. Знаеха само, че имат пари и искат да имат още. В края на срещата бях едновременно развълнуван и разочарован.

Излязох от хотела и си помислих, че това е точно каквото искам, но те не бяха хората, с които ми се щеше да го правя. Прекарах остатъка от деня и цялата нощ в размисъл върху тази дилема. Ако започнех самостоятелен бизнес, щяха да ми трябват пари за начало, но партньорството с Бени и хората му нямаше да бъде успешно, защото те нямаха опит в управлението на парични активи, а аз също. За съжаление трябваше да отклоня предложението на Бени.

На следващата сутрин му се обадих, събрал сили за трудната задача да кажа „не“ на един милиардер.

— Бени, наистина съм изкушен от предложението ти, но за съжаление не мога да приема. Съжалявам, но на мен ми е нужен партньор, който добре познава този вид бизнес. Въпреки всичкия ти опит тук и ти не си в свои води. Надявам се да ме разбереш.

Хората не отказват на Бени Щайнмец. Без дори следа от разочарование той каза:

— Ама, разбира се, Бил. Ако ти е нужен някой с опит в управлението на парични активи, ще ти го осигуря.

Премигнах, когато го каза. Представих си, че ще ми предложи някой свой братовчед от малка брокерска фирма и така ще ме постави в още по-неловкото положение да му откажа втори път.

Обаче след двайсет минути той пак се обади.

— Бил, какво ще кажеш, ако Едмънд Сафра също участва?

Едмънд Сафра! Сафра беше собственикът на Републиканската национална банка на Ню Йорк и се ползваше с изключителен авторитет в банковите среди. Ако той проявеше желание да участва в начинанието ни, това щеше да е почти като печалба от лотарията.

— Е, да, това би решило проблема. Проявявам голям интерес, Бени.

— Добре. Ще организирам среща.

Същия следобед отново ми се обади.

— Всичко е уредено. Вземи самолета за Ница и чакай на кея на хотел „Карлтън“ в Кан утре по обед.

Ама утре трябва да съм на работа — помислих си аз.

— Бени, не можем ли да го направим по някое време идната седмица, за да мога…

— Сафра е готов да се срещне с теб утре, Бил — прекъсна ме ядосан Бени. — Мислиш ли, че е лесно да се уреди среща с него?

— Разбира се, че не. О кей, ще бъда там.

Купих билет и когато на следващата сутрин се събудих, облякох костюма си и се отправих направо за Хийтроу за полета до Ница в 7:45 сутринта. Преди да се кача на самолета, се обадих в търговския отдел, излъгах, че съм се простудил, и казах, че ще си взема почивен ден.

Пристигнах в Ница и в съответствие с инструкциите на Бени взех такси до хотел „Карлтън“ в Кан. Портиерът помисли, че ще се регистрирам, но вместо това го попитах как да стигна до кея. Той посочи през булевард „Кроазет“ дълъг сив кей, който се простираше покрай брега и навлизаше навътре в синьото Средиземно море. Прекосих улицата, като премигвах на яркото слънце (бях забравил слънчевите си очила в покрития с облаци Лондон) и стъпих на кея. Тръгнах по дъските покрай красиви, загорели от слънцето хора в пестеливи бански костюми. Бях абсолютно не на място с тъмния си вълнен костюм и бледата бяла кожа. Докато стигна края на кея, бях плувнал в пот. Погледнах часовника си. Беше дванадесет без пет.

Две минути по-късно забелязах ярко боядисана скоростна яхта, пристигаща от запад. Когато се приближи, видях, че е Бени. Спря рязко в края на кея петнадесетметровата „Сънсийкър“ в синьо и бяло и извика:

— Качвай се, Бил!

Бени беше облечен като плейбой от Лазурния бряг, с лека оранжева риза и бели ленени панталони. Разликата помежду ни не би могла да бъде по-фрапираща. Скочих несръчно в лодката.

— Свали си обувките! — нареди той.

Послушах го и останах по черни опънати над глезените чорапи.

Бени направи рязка маневра и веднага щом се отдалечихме от плажната зона, натисна докрай газта. Опитах се да говоря за срещата и Сафра, но моторът и вятърът бяха толкова шумни, че беше невъзможно. Носихме се с голяма скорост в продължение на половин час на изток, обратно към Ница. Заобиколихме полуостров Антиб, пресякохме залива Бе дез Анж и пристигнахме в пристанището на Вилфраншсюр-Мер.

Бени спря яхтата на едно свободно място на кея, завърза я и размени няколко думи на френски с началника на пристанището, уговаряйки престоя й за следобеда. Когато приключи, се отправихме към паркинга, където двама въоръжени телохранители ни отвориха вратите на чакащия черен мерцедес. Колата се изкачи през виещите се улици до най-високата точка над Вилфранш. После навлязохме в периметъра на просторна частна резиденция, която, както научих по-късно, била най-скъпото жилище в света. Това беше вила „Леополда“. Приличаше много на Версайския дворец, с тази разлика, че тук бодигардове — бивши служители на Мосад — патрулираха из района, облечени в черни специални униформи и с автомати „Узи“ и пистолети „Зиг Зауер“ в ръце.

Слязохме от колата и ни ескортираха до живописна градина с пръскащ вода фонтан, заобиколена от високи кипариси. Въведоха ни в просторен, богато украсен хол, който гледаше към морето. Стените бяха покрити с картини с маслени бои от 18-и век в лъскави позлатени дървени рамки, а високо над главите ни висеше огромен кристален полилей. Сафра не беше там, което не ме изненада. Вече бях научил, че според стандартния милиардерски етикет гостите трябва да пристигнат, да се настанят и да са готови да започнат съвещанието, преди милиардерът да дойде, за да не му губят времето. Тъй като Бени беше на по-ниско стъпало в милиардерската стълбица, той също трябваше да спазва етикета.

Петнадесет минути по-късно Сафра влезе. Станахме да го поздравим.

Беше нисък, плешив мъж, с подпухнало лице, розови бузи и сърдечна усмивка.

— Здравейте, господин Браудър — рече той с подчертан близкоизточен акцент. — Моля, седнете.

Никога не бях виждал Сафра дори на снимки и той изобщо не приличаше на мъжа с квадратна челюст — прототип на Господаря на Вселената, какъвто повечето хора биха очаквали да видят. Беше облечен небрежно в жълто-кафяви панталони, елегантна, ръчно изработена италианска риза и без вратовръзка. Само младежите от типа на Чип и Уинтроп по света се перчеха с изгладените си костюми, червени тиранти и ролекси. За човек като Сафра нито едно от тези неща нямаше значение. Беше истински бизнесмен.

Бени произнесе кратко встъпително слово, а след това поведох Сафра през стандартната процедура. Той не внимаваше много и на всеки пет минути или трябваше да вдигне телефона, или сам да се обади за нещо, което нямаше нищо общо с обсъжданата тема. В края на съвещанието бях прекъсван толкова много пъти, че не бях сигурен дали изобщо беше успял да получи някаква информация.

Когато свърших, Сафра се изправи, давайки да се разбере, че срещата е приключила. Благодари ми за отделеното време и се сбогува. Това беше.

Един от неговите помощници извика такси, което да ме отведе обратно на летището, и докато чаках на алеята, Бени рече:

— Мисля, че мина добре.

— Наистина ли? Не забелязах.

— Познавам Едмънд. Мина добре — каза уверено той. Таксито пристигна, качих се и се прибрах у дома.

Следващият петък беше денят за съвещанието на работната група на „Соломон Брадърс“. Отидох на работа и се отправих директно към съвещателната зала. Бях изненадан, когато видях, че са ангажирали такова голямо пространство. Когато наближи 10 часът сутринта, залата започна да се пълни и в продължение на четвърт час вътре влязоха четиридесет и пет души. Повечето никога преди не ги бях виждал. Имаше старши изпълнителни директори, изпълнителни директори, директори, старши вицепрезиденти — и аз. Когато дискусиите започнаха, се разрази голям спор за това, кой щеше да извлече икономическата полза от този нов бизнес в Русия. Беше, като да наблюдаваш бой в клетка, и беше много впечатляващо да видя как хора, които нямаха абсолютно нищо общо с този нов бизнес в Русия, можеха да излизат с такива убедителни аргументи, че им се полага дял от всякакви бъдещи печалби. Нямах представа кой ще спечели битката, но бях напълно сигурен кой ще я загуби и това щях да бъда аз.

Съвещанието беше толкова разочароващо, че не можах да спя нормално няколко нощи. Не бях донесъл на фирмата пет пъти по-голяма печалба от заплатата ми, бях донесъл петстотин пъти по-голяма печалба и нямах намерение да оставя някакви празноглави писарушки да ми откраднат този бизнес.

Взех решение. В понеделник след съвещанието отидох на работа, събрах кураж, влязох в кабинета при шефа на продажбите и напуснах. Казах му, че отивам в Москва, за да основа собствена инвестиционна фирма.

Щях да я нарека „Хермитидж Кепитъл“.