Бил Браудър
Заповед за арест (29) (Как станах враг номер едно на Путин)

28
Хабаровск

Владимир беше в безопасност, но Едуард все още беше някъде в Русия, а нямахме представа къде. Дори жена му не знаеше. След като я оставил на Университетски проспект, Едуард бил отведен в апартамента на един приятел в източната част на града, точно пред „Садовое колцо“. Прекарал там нощта, а и следващата. Не излизал, не се обаждал по телефона. Само ходел напред-назад, а когато приятелят му си бил у дома, обсъждали положението му и преценявали възможностите. Още не бил готов да напусне страната.

На третия ден, малко преди разсъмване, Едуард се качил в друга кола и бил отведен в друг апартамент. Минали по обиколен път. Той лежал на задната седалка и едва когато се уверили, че не ги следят, влезли в следващото жилище.

Там изкарал две нощи. Това местене от място на място започнало да го изнервя. Едуард бил свикнал да се справя сам, а сега изведнъж бил напълно зависим от други хора. Не можел да говори по телефона и не можел да изпраща имейли. Можел само да гледа новините и да снове из апартамента като животно в клетка. Това още повече го изнервяло.

Към края на първата седмица получил съобщение от един приятел. Било тревожно. Броят на хората, които го търсели, се увеличил и преследвачите все повече стеснявали кръга около него. Оставането в Москва било прекалено опасно. Той не бил готов да напусне Русия и да се признае за победен, затова трябвало да намери друг град, в който да се скрие. Помислил да отиде във Воронеж или в Нижни Новгород, които били на една нощ път с влак. Но и на двете места трябвало да разчита само на себе си. Бил опитен адвокат, но не и опитен беглец и вероятно нямало да може да изкара и седмица. Разбрал, че се нуждае от две неща: място, много отдалечено от Москва, и доверен човек с възможности да го скрие.

Прегледал бележника с познатите си и се спрял на един. Казвал се Михаил и живеел в Хабаровск, в руския Далечен изток. Преди десет години Едуард измъкнал Михаил от голям проблем със закона и му спестил дълъг престой в затвора.

Обадил му се от предварително платен мобифон и му обяснил положението си. Когато приключили, Михаил казал:

— Ако намериш начин да се добереш до Хабаровск, мога да те скрия толкова дълго, колкото е нужно.

Хабаровск напълно отговарял на изискването да е далеч. Разстоянието между него и Москва е повече от 6000 километра, близо 480 километра по-дълго от това между Лондон и Екватора. Проблемът бил как да стигне дотам. С кола щяло да отнеме твърде много време, а и рано или късно имало вероятност да бъде спрян от корумпирани местни ченгета, което можело да има катастрофални последици. Във влака също можело да има проблеми, защото трябвало да си купи билет, името му щяло да се появи в системата, а след това да остане в движещата се метална кутия цяла седмица, докато лошите момчета се усетят.

Най-добрият вариант бил да пътува със самолет. Макар че и в този случай името му пак щяло да се появи в системата, пътуването щяло да продължи повече от осем часа и преследвачите му нямали да имат много време да реагират.

За да увеличи възможностите за успех, Едуард решил да пътува късно в петък през нощта. Надявал се, че тези, които го следят, ще са запразнили за уикенда и вече ще си пият питието. Така имало по-малка вероятност информацията за него да стигне бързо до тях, за да могат да реагират преди кацането на самолета.

Пристигнал на московското летище Домодедово, откъдето тръгват полетите по вътрешните линии, деветдесет минути преди излитането на самолета и отишъл на гишето да си купи билет. Касиерката му казала цената — 56 800 рубли или малко под 1500 лири. Едуард извадил портфейла, за да плати в брой. Подал с разтуптяно сърце парите на жената, като се стараел да изглежда съвсем небрежно. Сумата била твърде голяма за плащане в брой, но тя взела парите, без да реагира, подала му билета, усмихнала се и му пожелала: „Приятно пътуване“.

Първото препятствие било преодоляно.

Следващите били мерките за сигурност, проверката на входа на салона за заминаващите пътници и самолетът просто да излети. Всички били преминати успешно, но имало още едно. С покупката на билета името му щяло да попадне в системата и не било изключено при пристигането някое ченге да го чака на летището в Хабаровск. Опитал се да поспи по време на полета, който пресичал седем часови зони, но било невъзможно.

Най-накрая, изтощен и измъчен, Едуард пристигнал в Хабаровск. Самолетът спрял и приближили стълбичката. Вратата се отворила, няколкото пътници слезли и се отправили към аерогарата. Едуард навел глава и също минал през вратата. Видял на пистата да чака кола. Сърцето му прескочило, но после забелязал Михаил до нея, който го чакал усмихнат.

Едуард слязъл по стълбичката с пътната чанта в ръка и без дори да стъпи на аерогарата, бил отведен в забутан хотел в покрайнините на града, където Михаил му запазил стая под друго име.

Нямахме представа къде е Едуард, какво прави и дали е в безопасност. Обаче това, че бяхме безсилни в Русия, не означаваше, че не можем да разберем по какъв начин са го натопили.

В началото на септември получихме копия от материали от съда в Казан. Най-зловещият документ бяха показанията на Виктор Маркелов, осъдения убиец, откраднал нашите компании. Той беше заявил под клетва, че направил всичко по указание на някой си Октай Гасанов, който починал от инфаркт два месеца преди кражбата. Нещо повече, Маркелов твърдеше, че Гасанов получавал инструкциите от Едуард Хайрединов, а Едуард получавал всички нареждания от мен.

Вече бяхме напълно наясно какво щеше да се случи, ако Едуард останеше в Русия. Беше въпрос на време корумпираните служители на МВР да го намерят и арестуват. Веднъж попаднал в ареста, щеше да бъде измъчван, докато даде показания, уличаващи и двама ни в кражбата на 230 милиона долара. Ако се подчинеше, можеха да са по-снизходителни и да го пратят за няколко години в наказателна колония. Ако откажеше, щяха да го убият и всичко, което твърдеше Маркелов, щеше да бъде прието в Русия за официална „истина“.

Трябваше да намерим начин тази информация да стигне до него. Вадим изпрати до някои от познатите на Едуард едно съобщение, в случай че някой от тях се свърже с него: „Получихме нова информация. Животът ти е в опасност. Молим да заминеш колкото е възможно по-скоро“.

Без да знам как, след време Едуард получил съобщението. Но дори и тогава не бил готов да отстъпи. Мислел, че ако жалбите ни за кражбата от 230 милиона долара попаднат у някой на достатъчно високо ниво в правителството, тогава би имало възможност всичко да се оправи.

Ала дори неговият домакин Михаил започнал да се изнервя и да смята, че за Едуард става прекалено опасно да продължава да стои в Хабаровск. Прикрепил към него двама охранители, които го прехвърлили в дачата на Михаил в горите на около 150 километра от града. Там Едуард имал на разположение електричество от генератор, сателитен телефон и кола. Околността била много красива, покрита с борове и брези и осеяна с езера, пълни с риба.

След две седмици, прекарани там, Едуард получил съобщение от Михаил. Един от най-доверените хора на Едуард щял да пътува специално до Хабаровск, за да му предаде лично информация. Едуард приел това за добър сигнал. Защо някой ще бие толкова път до Далечния изток само за да му предаде лоши новини? Два дни по-късно той и телохранителите му се качили в колата и напуснали дачата, за да се срещнат с човека от Москва в едно кафене в покрайнините на Хабаровск. Когато пристигнали, надеждите на Едуард почти веднага се изпарили. Когато се ръкували, приятелят му имал много угрижен вид. Двамата седнали, поръчали чай и започнали да разговарят.

— Опитахме всичко — казал човекът. — Замесени са много могъщи хора. Нищо няма да се промени. Няма да се размине.

— Ама защо би толкова път само за да ми кажеш това?

Човекът се навел намръщен напред.

— Защото исках да ти го кажа лично — трябва да напуснеш Русия. Има опасност да бъдеш убит. Хората, които те преследват, няма да се спрат пред нищо.

Това разтърсило дълбоко Едуард. След срещата той се обадил на Михаил и казал:

— Трябва да се махна от Русия. Можеш ли да ми помогнеш?

— Ще направя каквото мога — отвърнал Михаил.

Тъй като Русия е много децентрализирана страна, в някои области властта на един влиятелен бизнесмен може да съперничи на тази на московското МВР. Михаил бил един от най-важните бизнесмени в региона и Едуард нямал избор, освен да остави съдбата си в негови ръце. Можел само да се надява, че неговото влияние може да му помогне да мине през мерките за сигурност на граничните пунктове, през които трябва да преминава всеки напускащ страната.

Михаил уредил местен човек да преведе Едуард през летището до входа за самолета. Едуард многократно го питал дали този човек ще може да накара граничарите да го пуснат да мине, а Михаил му казал да не се тревожи. Естествено, че Едуард се безпокоял.

На 18 октомври 2008 година в 10 часа сутринта Едуард отишъл на летището и бил посрещнат от човека — нисък, около петдесетгодишен мъж, с добродушен поглед и добре ушит сив костюм. Едуард вече имал виза за Англия, затова отишъл до гишето на южнокорейската авиокомпания „Азиана“ и купил билет в икономическа класа до Лондон през Сеул. Регистрирал се за полета и останал да изчака един час, преди да се изправи пред гишето за мерките за сигурност и за проверката на паспортите. Когато не могъл повече да чака, той и придружителят му се приближили до гишето. През цялото време човекът бил неотклонно до него. Кимал и намигал на служителите и дори се ръкувал с някои. Едуард оставил саковете си върху лентата за скенера, показал бордната си карта и минал през детектора за метал.

После преминали към паспортния контрол и когато стигнали до гишето, служителят се ръкувал с придружителя му и двамата си разменили любезности.

След това граничарят взел паспорта на Едуард. Сложил го на бюрото си, погледнал го, погледнал и придружителя, намерил празно място в паспорта и ударил печата. Дори не си направил труда да види какво ще покаже компютърът. Затворил паспорта и му го подал. Едуард срещнал погледа на придружителя и той му намигнал.

— Благодаря ви — рекъл той, обърнал се и бързо се отправил към самолета. До полета оставали само няколко минути.

Качил се и самолетът излетял. Едва два часа по-късно, когато забелязал, че летят над Японско море и са напуснали руското въздушно пространство, след толкова много седмици въздъхнал с облекчение.

Вече бил извън Русия.

По-късно същия ден в Лондон телефонът на Вадим иззвъня и той дори не можа да разпознае кода на страната.

— Ало?

— Вадим! Обажда се Едуард.

Вадим скочи от стола. Нямахме вест от Едуард близо два месеца.

Всеки ден ту се изпълвахме с надежда, ту ни обземаше отчаяние. Питахме се дали е в безопасност, дали е убит, дали му се е случило нещо друго.

— Едуард! — възкликна Вадим. — Къде си? Добре ли си?

— Да, добре съм. В Сеул съм.

— В Сеул?

— Да, в Сеул. Ще бъда на Хийтроу със следващия полет на „Азиана“. Ще пристигна утре.

— Значи си в безопасност?

— Да, да. Имаме много да си говорим. До скоро.

В 19 часа следващата вечер една кола взе Едуард от Хийтроу и го докара право в офиса на „Голдън Скуеър“. Веднага щом влезе, всички подред го запрегръщахме и тупахме по гърба. Въпреки че го бях срещал само веднъж в живота, имах чувството, че се виждам с отдавна изгубен брат.

Когато най-накрая седнахме, Едуард ни разказа историята си, а Вадим и Иван се редуваха да превеждат. Бяхме потресени и когато той свърши, казах:

— Това беше изумително, Едуард. Направо изумително. Благодаря на Бога, че си успял.

Той кимна.

— Да, така е, благодарение на Бога.

Тази вечер си позволих за кратко да се порадвам на факта, че Едуард беше в безопасност, но краят на проблемите ни не се виждаше.

Докато Едуард се криеше в нелегалност, Сергей беше напълно изложен на риск в Москва. В края на септември попаднахме на една статия в малко известния московски бизнес седмичник „Деловой вторник“. Заглавието на материала беше „Чисто английска измама“. Той повтаряше вече познатото твърдение, че Едуард и аз стоим зад измамата, но в него се беше прокраднало едно име, което досега не се беше появявало в печата: Сергей Магнитски.

След това Вадим се опита да убеди Сергей да напусне страната, но той категорично отказа. Твърдеше, че нищо няма да му се случи, тъй като не беше сторил нищо лошо. Освен това се възмущаваше, че тези хора са откраднали толкова много пари от страната му. Беше непреклонен и така твърдо вярваше в закона, че на 7 октомври се яви отново в руската Държавна следствена комисия и за втори път даде показания под клетва. Още веднъж се опита да използва процедурата, за да прибави нови доказателства към официалното досие, и този път представи редица допълнителни подробности за измамата и кой стои зад нея.

Беше смела стъпка, но същевременно много обезпокоителна. Макар че се впечатлявах от решителността и почтеността на Сергей, имайки предвид какво се бяха опитали да сторят на Едуард и на Владимир, бях ужасен, че още на самото място ще го арестуват. За мое учудване не го направиха.

На 20 октомври 2008 година сутринта Иван още веднъж се опита да го убеди:

— Слушай, всичките ни адвокати са обект на преследване. Едуард е тук. Владимир е тук. Видяхме материали с твоето име. Сергей, мисля, че ще ти се случи нещо много лошо, ако останеш.

— Защо трябва да ми се случи нещо? — попита той, продължавайки да настоява на своето. — Не съм нарушил никакви закони. Преследват Едуард и Владимир, защото са оборили скалъпени обвинения в съда. Аз не съм правил подобно нещо. Няма причина да напусна страната.

— Трябва да заминеш, Сергей. Ще те арестуват. Моля те.

— Съжалявам, Иван. Законът ще ме защити. Това не е 1937 година — рече Сергей, намеквайки за чистките на Сталин, когато са изчезвали хора от ляво, от дясно и от центъра, попадайки в ръцете на тайната полиция.

Не можехме да накараме Сергей да промени мнението си. Беше решен да остане в Русия и не можехме да направим нищо. Той беше от друго поколение, което се различаваше от това на Владимир и на Едуард. И двамата бяха живели като възрастни в съветско време и имаха преки впечатления колко непредвидима може да бъде руската държава. Ако силни на деня хора искат да бъдеш арестуван, ще те арестуват. Законът нямаше значение. Сергей беше на тридесет и шест години и беше влязъл в зряла възраст, когато нещата бяха започнали да се подобряват. Той виждаше Русия не такава, каквато е, а каквато искаше да бъде.

Тъкмо затова не можеше да разбере, че в Русия няма върховенство на закона, а върховенство на някои хората.

А тези хора бяха престъпници.