Бил Браудър
Заповед за арест (42) (Как станах враг номер едно на Путин)

41
Червена бюлетина

В края на януари 2013 година се озовах отново в Давос на Световния икономически форум. На втория ден от престоя ми там газех през снега пред конферентния център, когато чух рязък женски глас:

— Бил! Бил!

Обърнах се и видях дребна жена с голяма кожена шапка, която крачеше бързо към мен. Когато се приближи, я познах. Беше Кристия Фрийланд, репортерката, която беше разгласила историята със „Сиданко“ преди доста години в Москва. Сега работеше като свободен редактор за агенция Ройтерс.

Спря пред мен със зачервени от студа страни.

— Здравей, Кристия!

— Радвам се, че те видях — рече припряно тя. Обикновено се целувахме по двете бузи, но тя явно имаше да ми каже нещо важно.

— Какво става?

— Бил, току-що идвам от една неофициална среща с Медведев, където се спомена името ти.

— Това не ме изненадва. Напоследък руснаците не ме обичат много.

— Точно затова искам да поговоря с теб. Трябва да ти кажа какво каза той. Почакай. — Тя извади репортерски бележник от джоба си, прелисти няколко страници и спря. — А, ето го. Някой попита нещо за „случая Магнитски“ и Медведев каза, цитирам: „Да, жалко е, че Сергей Магнитски умря, а Бил Браудър е на свобода и е жив“. — Тя вдигна очи към мен. — Това каза.

— Това заплаха ли е?

— На мен така ми се струва.

Усетих как стомахът ме сви от обзелата ме паника. Благодарих на Кристия, че ми каза, и се отправих към конферентния център с тази зловеща информация в главата. Продължих срещите си, а през деня още четирима журналисти, присъствали на брифинга, ме дръпнаха настрана и повториха казаното от Кристия.

Много пъти бях заплашван от хора в Русия, но не и от министър-председателя. (След като изтече президентският му мандат, през май 2012 година Медведев отново стана министър-председател.) Знаех, че животът ми е в опасност, но това издигаше тази опасност на ново ниво. Щом се върнах в Лондон, се обадих на нашия експерт по сигурността Стивън Бек и значително увеличих личната си защита.

Заплахата беше показателна и за начина на мислене на Путин и хората му. Приех я като сигнал, че те не само искат да ми навредят физически, но и да го направят по всякакъв възможен начин.

Първите гадости започнаха, когато руските власти обявиха датата, на която щеше да започне задочният съдебен процес срещу мен за неплатени данъци. Те използваха този измислен процес от години, за да ме сплашат и да ме накарат да замълча, но приемането на „Закона Магнитски“ им дойде в повече.

Започването на съдебен процес срещу мен, след като не бях в Русия, беше нещо много необичайно. Щеше да бъде вторият път в постсъветската й история, в който Русия щеше да съди западен представител в негово отсъствие. Но това не беше най-лошото. Тяхната наистина трудна за вярване стъпка беше, че се канеха да съдят и Сергей Магнитски.

Точно така. Възнамеряваха да водят съдебен процес срещу човека, когото убиха. Дори Йосиф Сталин, един от най-изявените масови убийци за всички времена, човек, отговорен за смъртта най-малко на двадесет милиона руснаци, не е стигал дотам, че да води съдебен процес срещу мъртвец.

Но през март 2013 година Владимир Путин направи точно това.

С него щеше да влезе в историята. Последният път, когато мъртъв човек е бил съден в Европа, е бил през 987 година, когато католическата църква осъжда посмъртно папа Формоза, изравят го от гроба, отрязват му пръстите и хвърлят тялото му в Тибър.

Обаче гадостите не спряха дотук. Дни преди започването на процеса контролираната от държавата телевизия НТВ започна натрапчиво да рекламира в най-гледаното време едночасов „документален“ филм за мен, озаглавен „Списъкът на Браудър“.

Дори не си направих труда да го гледам, когато го излъчиха, но Владимир ми се обади, за да ми го разкаже накратко:

— Това е чиста параноидна фантазия, Бил.

Каза ми, че във филма двамата със Сергей сме били обвинени не само за неплатени данъци, но аз съм бил отговорен и за девалвацията на рублата през 1998 година, бил съм виновен за кражбата на 4,8 милиарда долара заем, който МВФ даде на Русия, убил съм своя бизнес партньор Едмънд Сафра, бил съм агент на английското МИ-6 и аз съм човекът, убил Сергей Магнитски.

Бих могъл да се разстроя от всичко това, но измислиците бяха толкова аматьорски, че никой, който беше гледал този филм, не би могъл да повярва и дума от него. Но за руските власти достоверността изглежда нямаше никакво значение. Всичко беше по отдавна изработен сценарий. Същият екип на НТВ направи подобен „документален“ филм, опитвайки се да очерни протестното движение след преизбирането на Путин през 2012 година. Направиха и друг за популярната, настроена срещу Путин пънк група „Пуси Райът“. След двата филма лицата, за които се разказва в тях, бяха арестувани и хвърлени в затвора.

Нашият процес започна на 11 март в Тверския районен съд и се председателстваше от съдията Игор Алисов. В него не участвахме нито аз, нито семейството на Магнитски, затова против волята ни съдът назначи двама обществени защитници. И двамата се опитаха да се оттеглят, когато разбраха, че не са желани, но бяха заплашени с лишаване от адвокатските права, ако не се явят.

Всички западни правителства, парламенти, медии и правозащитни организации гледаха на това като на гавра с правосъдието. Всички наблюдавахме с недоумение, когато процесът започна и прокурорът с часове говори с монотонен глас пред една празна клетка.

Всички се питаха защо Путин прави това. Щетата, нанесена върху международната репутация на Русия, беше огромна, а ползата за него твърде съмнителна. На практика нямаше начин аз да отида в руски затвор, а Сергей беше вече мъртъв.

Обаче в това имаше някаква изкривена логика. Според начина, по който разсъждаваше Путин, ако съдът произнесеше присъда срещу мен и Сергей, тогава негови официални пратеници щяха да отидат при всички европейски правителства, които имаха намерение да приемат своя версия на „Закона Магнитски“ и да кажат: „Как можете да прилагате един закон, носещ името на престъпник, осъден от наш съд? И как можете да се вслушвате в думите на неговия адвокат, който също е осъден в този процес?“ Неудобните подробности, като факта, че Сергей от три години беше мъртъв и беше убит в полицейски изолатор, след като беше разкрил масова корупционна схема на правителствени служители, изобщо не влизаха в сметката на Путин.

Около средата процесът зацикли, защото двамата обществени защитници престанаха да се явяват в съда.

Не знаех какво да мисля за това. Тъй като резултатът от този процес беше предварително известен и контролиран от Путин, не можех да си представя, че тези защитници действаха по своя воля. Започнах да мисля, че това беше елегантен начин от страна на Путин да се дистанцира от този унизителен спектакъл, който сам беше сътворил.

Но вместо това той вдигна залога. На 22 април руските власти издадоха за мен заповед за арест и предявиха нови обвинения за извършени от мен престъпления.

Макар това да изглеждаше твърде драматично, то не ме разстрои така, както искаха руснаците. Невъзможно беше да бъда арестуван в Обединеното кралство. Английското правителство вече беше обявило процеса за „оскърбление“ на правосъдието и беше отхвърлило всички руски искания за предаването ми. Не можех да си представя, че някоя друга цивилизована страна може да ме предаде на руснаците. Затова, въпреки шумните заплахи на руското правителство, аз продължавах правозащитната дейност и да живея живота си.

В средата на май бях поканен да произнеса реч на Форума на свободата в Осло, нещо като Давос за човешките права по света. В деня на събитието, точно преди да застана на трибуната пред триста души, погледнах телефона си и видях спешно съобщение от секретарката с изписана на него тема „Интерпол“.

Отворих го и го прочетох. „Бил, с нас току-що се свърза Н, който получил копие от бюлетина на Интерпол за арестуването ти! Прилагаме документа. Моля, обади се колкото може по-скоро!“

Бързо отворих PDF файла и наистина видях, че накрая руснаците се бяха обърнали към Интерпол.

Секунди след като го прочетох, бях извикан на сцената, за да говоря. Усмихнах се пресилено, минах под светлината на прожекторите и в следващите десет минути за пореден път разказах историята за мен, Русия и Сергей. Успях да заглуша съобщението на Интерпол достатъчно дълго в главата си, за да не ми пречи, докато говорех. След аплодисментите веднага се отправих към фоайето и се обадих по телефона на моята адвокатка в Лондон. Тя ми обясни, че уведомлението на Интерпол означава, че при всяко преминаване на международна граница мога да бъда арестуван. Дали нареждането на Интерпол ще бъде изпълнено, зависи от съответната страна.

Бях в Норвегия и положението беше потенциално рисковано. Страната беше с безупречна репутация в спазването на човешките права, но същевременно имаше обща граница и дългогодишна история с Русия, Затова не се знаеше какво щяха да направят норвежците в тази ситуация. Обадих се на Елена, разказах й какво беше станало и я предупредих да е готова и за най-лошото.

Направих резервация за най-ранния полет за дома, грабнах си багажа и се отправих към летището на Осло. Пристигнах там час и половина по-рано и потвърдих резервацията си в бюрото на SAS. Когато реших, че повече не мога да отлагам неизбежното, тръгнах бавно по дългия коридор към норвежкия паспортен контрол.

Подобно на Едуард и Владимир преди мен, нервите ми бяха опънати до краен предел, преди да се опитам да премина границата като човек, когото търсят. Започнах да си представям момента, в който подавам паспорта си, и изражението на лицето на служителя, когато види, че на мое име има заповед на Интерпол за задържането ми. Представих си как ме отвеждат в норвежки арест, как щях да прекарам месеци наред в спартанските условия на някоя килия и как се точат съдебните процедури, докато се боря да не бъда екстрадиран. Представих си как норвежците се огъват под руския натиск и аз губя борбата. Виждах самолета на „Аерофлот“ за Москва, в който щях да бъда качен. Дори не исках и да мисля за ужасиите, на които щях да бъда подложен след това.

При гишето за паспортния контрол нямаше други пътници. Трябваше да избирам между двама еднакво отегчени млади норвежци в униформи. Без определена причина реших да избера този от ляво. Подадох му паспорта, прекъсвайки разговора с колегата му.

Той го пое разсеяно, отвори го на снимката ми и я погледна. После погледна и мен, затвори паспорта и ми го върна. За щастие не погледна в компютъра си и бюлетината на Интерпол остана незабелязана.

Това беше. Грабнах си паспорта и се отправих към самолета.

Когато пристигнах в Англия, беше различно. Граничните власти преглеждаха най-внимателно всеки паспорт и аз не бях изключение. Обаче английското правителство вече беше решило да не се съобразява с никакви руски искания, свързани с моя случай. На граничаря му бяха нужни няколко допълнителни минути работа с компютъра заради бюлетината на Интерпол, но когато свърши, той ми подаде паспорта и ме остави да си вървя.

Въпреки че в Англия бях в безопасност, руснаците бяха постигнали това, което искаха. С издаването на червената бюлетина те бяха успели да ми попречат да пътувам, а по този начин разчитаха санкциите, свързани със „Закона Магнитски“, да не бъдат прилагани в Европа.

Нямах избор — трябваше да се оправям директно с Интерпол. В деня, в който се върнах от Норвегия, публикувах съобщение за печата, в което известих за наличието на заповед за ареста ми, което моментално намери отражение в медиите. На Интерпол започнаха да се обаждат журналисти и политици, за да питат защо застава на страната на руснаците. Обикновено Интерпол не дава обяснения на никого, но заради големия интерес към моя случай те решиха следващата седмица да се съберат на специално съвещание и да решат съдбата ми.

Не бях оптимист. Интерпол беше известен, че сътрудничи с авторитарни режими, за да преследва политически противници. В много случаи не беше постъпвал по най-добрия начин. Най-фрапантните примери за това са от периода преди Втората световна война, когато Интерпол помагаше на нацистите да преследват видни евреи, избягали от Райха. От тогава има много подобни шокиращи примери.

В деня преди заседанието на Интерпол „Дейли Телеграф“ наклони везните в моя полза със статията „За истината и справедливостта ли се бори Интерпол, или помага на престъпниците?“ Коментаторът Питър Обърн умело използва моя случай да покаже, че Интерпол е използван от злонамерени държави като Русия.

„Напълно възможно е Интерпол да застане на страната на ФСБ и против Бил Браудър — написа той. — Но за международното обществено мнение подсъдимият не е господин Браудър, а Интерпол заради сътрудничеството му с едни от най-отблъскващите режими в света“.

Два дни по-късно, на 24 май 2013 година, бях зад бюрото си и пишех тази книга, когато се обади адвокатката ми. Току-що беше получила имейл от Интерпол, в който се отхвърля заявката на руснаците за червена бюлетина, отнасяща се до мен.

Час по-късно от Интерпол публикуваха в техния уебсайт отхвърлянето на руската молба. В него се казваше: „По препоръка на независимата Комисия за контрол на досиетата на Интерпол Главният секретариат на Интерпол заличи цялата информация, отнасяща се до Уилям Браудър“. Отхвърлянето беше категорично и почти безпрецедентно. Интерпол рядко отхвърляше бюлетини и ако го правеше, никога не го обявяваше публично.

Отказът сигурно беше разгневил още повече Путин. Той още веднъж беше унижен във връзка с нещо, свързано с мен или със Сергей Магнитски. Ако имаше някаква възможност Путин да се откаже от позорния съдебен процес срещу мен и покойния Магнитски, след този отказ на Интерпол тя вече не съществуваше.

Съдията Алисов възобнови гледането на делото и процесът завърши на 11 юли 2013 година. В онази сутрин той зае мястото си в малката, задушна съдебна зала и се приготви да чете присъдата. Там бяха назначените от съда защитници и двама прокурори. Имаше и шестима охранители с барети и черни униформи, но тъй като нямаше кого да пазят или да отведат, присъствието им беше ненужна формалност.

Съдия Алисов прочете почти шепнешком решението. Почти не гледаше документите. Отне му повече от час да опише всички фантазии на Путин за това, какво лошо сме извършили Сергей и аз. Когато съдията свърши, бяхме обявени за виновни в неплащане на данъци в особено големи размери и осъдени на девет години затвор.

Всичко беше едно шоу, съд ала-Потьомкин. Това е Русия днес. Една задушна съдебна зала, в която се разпорежда корумпиран съдия, пазена от ненужни охранители, с адвокати, които са там само за да имитират истински съдебен процес, и без обвиняеми в клетката. Място, където се дава приоритет на лъжите. Където две и две все още е пет, бялото е черно и горе е долу. Място, в което присъдите са сигурни и вината е даденост. Където един чужденец може да бъде осъден в негово отсъствие за престъпления, които не е извършил.

Място, където един невинен човек беше убит от държавата, човек, чието единствено престъпление беше, че много обичаше страната си, който беше накаран да страда и след смъртта си.

Това е Русия днес.