Бил Браудър
Заповед за арест (6) (Как станах враг номер едно на Путин)

5
Чехът без покритие

Вече знаех точно какво искам да направя с живота си — само дето беше в област, която почти не съществуваше. Въпреки че Желязната завеса беше вдигната, никой не инвестираше пари в Източна Европа. Знаех, че след време това ще се промени, но междувременно за мен най-добрият избор беше просто да остана в Би Си Джи, ако ми позволят. След като се завърнах от фиаското в Санок, напълно се сниших и се молех Волфганг да не е препоръчал да ме уволнят. За голямо мое облекчение той или беше прекалено зает, или беше забравил, тъй като никой не влезе в офиса ми с подобно съобщение. Окончателно разбрах, че съм в безопасност, в края на януари 1991 година, когато Джон Линдкуист предложи двамата да напишем заедно една статия. Ако имаха намерение да се отърват от мен, защо един от главните партньори във фирмата ще иска да пише статия с мен?

Материалът, който той имаше предвид, беше за инвестирането в Източна Европа и щяхме да го дадем на търговското списание Mergers & Acquisitions Europe (M & A) (Сливания и поглъщания в Европа). Поинтересувах се какво представлява и се оказа, че то няма почти никакъв тираж, но за мен това нямаше значение. Бях готов да използвам всяка възможност, която може да ми помогне да се наложа като експерт по инвестициите в региона.

За да напиша статията, проучих всичко, до което можах да се добера. Прочетох повече от двеста вестникарски информации и бързо установих, че през предишното десетилетие в бившия Съветски блок са били сключени не повече от двайсет сделки. Най-активният инвеститор беше Робърт Максуел, безцеремонният, тежащ 160 килограма английски милиардер от чешки произход, който беше сключил три от сделките.

Помислих си, че ще мога да впечатля Джон, ако разговарям с някой от компанията на Максуел, затова се обадих в пресслужбата му и споменах за статията. Те изглежда изобщо не бяха правили проучване на M & A Europe и за моя изненада ми предложиха да се срещна със заместник-председателя на Maxwell Communications Corporation (МСС) Жан-Пиер Анселмини.

Следващата седмица влязох в Максуел Хаус, модерна сграда на Ню Фетър Лейн, между Флийт стрийт и площад Холборн. Запознах се с Анселмини, приветлив, говорещ английски французин към шейсетте, който ме въведе в луксозния си кабинет.

Докато водехме неангажиращ разговор, аз подредих помежду ни документацията, която носех със себе си. Тъкмо се канех да задам първия въпрос, когато Анселмини посочи един лист и попита:

— Какво е това?

— Списък на сделките ми в Източна Европа — отговорих, доволен, че бях дошъл така добре подготвен.

— Може ли да го погледна?

— Разбира се. — Побутнах листа през масата.

Той го прегледа и стана напрегнат.

— Господин Браудър, какъв е този журналист, който прави за M & A подобен списък със сделки?

И през ум не ми беше минавало, че може би бях прекалил с подготовката за срещата.

— Бихте ли ми разказали малко повече за списанието, за което работите?

— Ами… аз… всъщност не работя за списанието, а за Бостън Консултинг Груп (Би Си Джи). Подготвям тази статия поради интереса ми към инвестирането в Източна Европа.

Той се облегна в стола и ме изгледа, свъсил вежди.

— И защо се интересувате толкова много от Източна Европа?

Тогава му разказах колко вълнуващо беше за мен да инвестирам в първоначалните приватизации в Полша, за работата ми за „Аутосан“ и за амбицията ми да инвестирам в Източния блок.

Когато му стана ясно, че не бях дошъл да шпионирам Максуел или фирмата му, той започна да се успокоява.

— Всъщност може би идването ви днес тук може да се окаже много щастливо съвпадение. Ние сме в процес на създаване на инвестиционен фонд, който се нарича „Максуел — централно и източноевропейско сдружение“ (Maxwell Central and East European Partnership). Правите ми впечатление на човек, напълно подходящ да работи при нас. Проявявате ли интерес?

Разбира се, че проявявах. Опитах се да скрия нетърпението си, но не можах и когато стана време да си тръгна, в календара си имах насрочено интервю за постъпване на работа.

За да се подготвя за него, прекарах следващите две седмици в издирване на всеки, който имаше някаква представа какво е да работиш за Робърт Максуел. Той беше собственик на „Дейли Мирър“ и на него се гледаше не само като на ексцентрик, но и на много властен и сприхав човек, с когото е невъзможно да се работи, така че имах известни резерви.

Открих бившата консултантка на Би Си Джи Силвия Грийн, която беше работила за него. Обадих й се по телефона и я помолих за съвет.

След дълго мълчание тя каза:

— Виж какво, Бил, прощавай, ако съм груба, но според мен трябва напълно да си се побъркал, за да отидеш да работиш за Максуел.

— Защо?

— Той е чудовище. Непрекъснато уволнява хората си.

Каза го с чувство, което ме накара да се запитам дали и тя не е била сред уволнените.

— Не ми звучи много успокоително.

Тя отново замълча за малко.

— Не, не е. Има много истории, които бих могла да ти разправя, но напоследък една се разказва най-често. Преди около шест месеца Максуел бил в частния си самолет на летището в Тампа, Флорида. Докато самолетът се отправял към пистата за излитане, той помолил секретарката си за писалка, за да подпише някакви документи. Когато тя му подала една химикалка, вместо обичайния му „Монблан“, побеснял. Попитал как е могла да бъде толкова глупава и да няма на разположение нужната писалка. Тя не успяла да му даде задоволителен отговор и той още на мига я уволнил. Буквално я свалил право върху пистата. Бедната двадесет и шест годишна секретарка от Есекс трябвало да се върне в Лондон на свои разноски.

Открих още трима бивши служители на Максуел и научих три еднакво възмутителни и фрапиращи случая с едно общо в тях — и тримата служители бяха завършили с уволнение. Един банкер, приятел от „Голдман Сакс“, ми каза:

— Бил, вероятността да се задържиш там една година, е равна на нула.

Анализирах внимателно тези истории с наближаването на деня за интервюто, но те не можаха да ме разубедят. И какво, ако ме уволнят? В досието си имах диплома от Станфорд и бях работил за Би Си Джи. Със сигурност щях да си намеря друга работа, ако се наложеше.

Отидох на интервюто, а после на още две. Няколко дни след последното ми беше направено предложение за работа.

Напук на всички предупреждения аз го приех.

Започнах новата работа през март 1991 година. С по-високата си заплата се преместих в собствено жилище — хубава малка къща в Хампстед. Оттам минавах пеш по тесен път и вземах северната линия на метрото до Чансъри Лейн, откъдето се отправях към Максуел Хаус. Робърт Максуел беше купил тази сграда отчасти затова че беше едната от двете в цял Лондон, на чиито покриви можеха да кацат хеликоптери. Това му позволяваше да пътува от дома си на Хедингтън Хол в Оксфорд до офиса си с хеликоптер и да избягва уличното движение.

Идеята босът да пристига по този начин ми звучеше твърде внушително, докато не станах за пръв път свидетел на събитието. Беше топъл пролетен ден и прозорците бяха отворени, когато чух отчетливото боботене на приближаващ хеликоптер. Когато се доближи, звукът стана още по-силен. В момента, в който увисна точно над сградата, книжата в офиса се разлетяха на всички страни. Поради шума всички телефонни разговори трябваше да бъдат прекъснати. Нещата се нормализираха едва когато хеликоптерът кацна и витлото престана да се върти. Цялата дандания продължи четири минути.

В първия работен ден ми беше казано, че мога да получа копие от трудовия си договор от секретарката на Максуел. Отправих се към десетия етаж и зачаках секретарката му да намери време да се занимае с мен. Докато прелиствах един годишен отчет, от кабинета изскочи самият Максуел. Лицето му беше зачервено, а под мишниците на ризата му се виждаха два тъмни кръга от пот.

— Защо още не си ме свързала със сър Джон Морган по телефона? — изкрещя той на секретарката си, невъзмутима руса жена в тъмна пола, която не беше нито изненадана, нито обидена от избухването му.

— Не сте ми казали, че искате да говорите с него, сър — рече спокойно тя, поглеждайки го над очилата.

Максуел изрева:

— Виж какво, момиче, нямам време да ти казвам всичко. Ако не се научиш да поемаш инициативата, с теб няма да се разберем.

Свих се в стола и се опитах да остана незабелязан, а Максуел се прибра в кабинета си също така бързо, както се беше появил. Секретарката привърши това, което правеше, и с многозначителен поглед ми подаде един плик. Взех го и се върнах на осмия етаж.

По-късно през деня споменах за случката на една от секретарките близо до кабинета ми.

— Това е нищо — рече тя. — Преди няколко седмици крещя толкова силно на един от унгарския му вестник, че бедният човечец получи инфаркт.

Върнах се при бюрото и усетих как трудовият договор внезапно натежа в ръцете ми.

Същата вечер, като потвърждение, че едва ли не всички мислят за Максуел, веднага след като се чу боботенето на хеликоптера, на етажа се чуха радостни възклицания. Не можах да не се запитам: „Не направих ли груба грешка с идването си тук?“

На втората седмица влязох в кабинета си и заварих ново попълнение — русокос англичанин, няколко години по-възрастен от мен, седнал зад свободното бюро. Той стана и ми подаде ръка.

— Здравейте, аз съм Джордж. Джордж Айърленд. Ще деля този кабинет с вас. — Говореше толкова отчетливо изразен аристократичен английски, че отначало си помислих, че нарочно се преструва. Беше облечен в тъмен костюм с жилетка, а на бюрото му лежеше един брой на „Дейли Телеграф“. На етажерката му беше опрян акуратно събран чадър. Приличаше ми на карикатура на идеалния английски джентълмен.

По-късно разбрах, че преди това Джордж беше работил като личен секретар на Максуел, но за разлика от други на този пост, напуснал, преди да го уволнят. Тъй като бил близък приятел от детинство и състудент в Оксфорд на сина на Максуел, Кевин, на Джордж му намерили друго място.

Независимо от униженията, на които Максуел подлагаше персонала си, той имаше странно и добре развито чувство за семейна лоялност, която се простираше и върху Джордж.

Обаче веднага щом се запознах с него, станах подозрителен. Дали щеше да докладва на боса всичко, което кажех?

Представихме се един на друг и седнахме зад бюрата, а след няколко минути Джордж попита:

— Бил, да си виждал някъде Юджийн? — Юджийн Кац беше един от финансовите помощници на Максуел, чийто кабинет беше наблизо.

— Не. Чух, че босът го изпратил да направи предварително проучване на една компания в Съединените щати.

Джордж недоверчиво се подсмихна.

— Предварително проучване на компания! Това е най-смешното нещо, което съм чувал. Юджийн не разбира нищо от компании. Със същия успех можеш да изпратиш съдържателя на кварталната кръчма да извърши това предварително проучване — каза той, като наблегна на последните две думи за по-голям ефект.

През първия ни работен ден заедно Джордж продължи да разколебава желанието ми да се отнасям с уважение към когото и да било във фирмата. Беше тънък познавач на абсурдите и лицемерието и беше толкова остроумен, че ми беше трудно да не се засмея всеки път, когато споменаваше в разговора някой от първите помощници на Максуел.

Така разбрах, че Джордж не е изпратен да ме шпионира.

От коментарите му стана очевидно, че Максуел ръководеше компанията си повече като някоя бакалница на ъгъла, отколкото като голяма мултинационална корпорация. Всичко вонеше на шуробаджанащина, безпорядък и погрешен подход при вземането на решения. Въпреки това продължавах да чувствам, че съм попаднал на най-добрата работа в света. Максуел беше единственият човек, който инвестираше в региона, и ако някой в Източна Европа имаше нужда от капитал, трябваше да дойде при нас. Тъй като аз проучвах всички сделки, на практика през мен минаваха всички финансови трансакции в тази част на света — при това на крехката ми за такава работа възраст от двадесет и седем години.

До есента на 1991 година бях проучил повече от триста сделки, бях пътувал до почти всяка страна в бившия Съветски блок и бях отговорен за три големи инвестиции на нашия фонд. Бях точно там, където исках да бъда.

Но после, на 5 ноември, след като се бях върнал от обяд, включих компютъра си и бях посрещнат от извънредно съобщение на агенция Ройтерс: „Максуел изчезнал в морето“. Засмях се и се завъртях в стола.

— Ей, Джордж, как го направи?

Джордж непрекъснато правеше разни лудории и предположих, че това е една от тях.

Без да вдигне глава от работата си, той каза:

— За бога, за какво говориш, Бил?

— Ами за това съобщение на Ройтерс на екрана. Наистина е доста убедително.

— Какво има от Ройтерс?

Той завъртя стола си към бюрото ми и двамата се вторачихме заедно в монитора.

— Аз… — рече бавно той.

Тогава разбрах, че това изобщо не е негова шега.

Всички малки кабинети бяха със стъклени стени и видях как Юджийн тича към асансьорите, пребледнял като мъртвец. После покрай нас профучаха още няколко от големите началства със същите паникьосани лица. Робърт Максуел наистина беше изчезнал в морето. Това беше ужасна новина. Той може и да беше гадно копеле, но беше и безспорен патриарх на организацията, а сега, за добро или лошо, него го нямаше.

Никой в учреждението не знаеше нищо за станалото, затова с Джордж стояхме като залепени за емисията на Ройтерс (беше преди интернет и Ройтерс беше единственият източник на пресни новини, с който разполагахме). Шест часа след появата на първото съобщение научихме, че огромното тяло на Максуел е било извадено от Атлантическия океан недалеч от Канарските острови от испански хеликоптер, участващ в издирването. Беше на шестдесет и осем години. До ден днешен никой не знае дали това е било инцидент, самоубийство или убийство.

В деня след смъртта на Максуел курсът на акциите на Ем Си Си (МСС) полетя стремително надолу. Това можеше да се очаква, но стана по-лошо, защото Максуел беше използвал акции на фирмите си като допълнителни гаранции, за да взема назаем пари, с които да поддържа курса на акциите на Ем Си Си. Сега тези заеми трябваше да бъдат върнати на банките и никой не знаеше какво можеше да бъде върнато и какво не. Най-видимата последица от тази несигурност беше една безкрайна върволица от добре облечени, изнервени банкери, наредили се на опашка, за да се срещнат с Юджийн и отчаяно да настояват дадените заеми да бъдат върнати.

Макар всички да бяхме шокирани от смъртта на Максуел, не можехме да не се тревожим за собственото си бъдеще. Щяхме ли да запазим работата си?

Щяхме ли да получим бонусите си за края на годината? Дали компанията изобщо щеше да оцелее?

Малко повече от седмица след смъртта на Максуел шефът ме извика в кабинета си и каза:

— Бил, ще платим бонусите малко по-рано тази година. Ти свърши добра работа и ще ти дадем петдесет хиляди лири.

Бях изумен. Това бяха повече пари, отколкото бях виждал през целия си живот, и два пъти повече, отколкото бях очаквал.

— О! Благодаря.

После ми подаде чек — не беше написан на машина и издаден от счетоводството, както се правеше обикновено, а на ръка.

— Много важно е да отидеш в банката и да поискаш експресно да прехвърлят тази сума в банковата ти сметка. Веднага щом го направиш, искам да дойдеш обратно тук и да ми кажеш как е минало.

Излязох от офиса, отидох бързо в клона на Барклис Банк на „Хай Холборн“ и нервно представих чека на касиера с молба веднага да бъде изплатен в сметката ми.

— Моля, седнете, сър — каза касиерът, преди да изчезне.

Обърнах се и седнах на едно старо кафяво канапе. Зачетох се в една брошура, като нервно потропвах с крак. Минаха пет минути. Взех друга, но не можах да се съсредоточа. Започнах да мисля за пътуването до Тайланд, което се канех да направя по коледните празници, когато всичко това приключи. Минаха тридесет минути. Нещо не беше наред. Защо се бавеха толкова? Най-после, след един час, касиерът се върна заедно с един плешив мъж на средна възраст, облечен в кафяв костюм.

— Господин Браудър, аз съм директорът. — Запристъпва от крак на крак и се вгледа в краката си, а след това ме погледна с тревога. — Съжалявам, но в сметката няма достатъчно пари, за да изплатим този чек.

Не можех да повярвам. Как? Ем Си Си — корпорация с многомилиардни активи — да няма пари да изплати чек от 50 000 лири?

Грабнах неизплатения чек и бързо се отправих към офиса, за да съобщя новината на боса. Неговият бонус трябваше да бъде много по-голям от моя и меко казано, е бил твърде разочарован.

Онази вечер си тръгнах за дома напълно сломен. Въпреки драматичния развой на събитията тази седмица беше мой ред да бъда домакин на партия покер. Нервите ми бяха така опънати, че лесно бих могъл да мина и без нея, но след шест вечерта приятелите ми вероятно вече бяха на път за дома ми. В ерата преди мобилните телефони беше невъзможно да открия всичките и да отменя събирането.

Прибрах се и един по един те дойдоха — повечето банкери и консултанти, плюс един нов човек, репортер от „Уолстрийт Джърнъл“. Когато всички се събраха, отворихме бири и започнахме играта. След няколко раздавания приятелят ми Дан, австралиец от „Мерил Линч“, вече беше загубил 500 лири стерлинги, което беше значителна сума за нашата игра. Някои от нас си помислиха, че ще се откаже и ще си тръгне, но той се показа куражлия.

— Не се тревожете, приятели — рече наперено Дан. — Ще си ги върна. Освен това идва време за бонусите, така че голяма работа, че съм загубил някакви си петстотин лири.

След комбинацията от няколко бири, хвалбите и очакванията на Дан за предстоящия бонус, повече не можех да си държа устата затворена. Огледах се и казах:

— Момчета, няма да повярвате какво ми се случи днес. — Започнах да им разказвам историята, но преди да продължа, рекох: — Трябва да ми обещаете да запазите това само за себе си. — Всички около масата закимаха в знак на съгласие и аз продължих да разправям за днешната драма. Приятелите ми банкери бяха потресени. Бонусите бяха единственото нещо, което интересува банкерите в инвеститорския бизнес. За един служител в инвестиционна банка възможността да получиш чек и да не можеш да го осребриш, е най-лошият кошмар.

Играта свърши малко след полунощ. Дан така и не успя да си върне парите и всички си тръгнаха. Въпреки че бях вътре с 250 лири, се чувствах доволен, защото бях разказал най-добрата история тази нощ.

На следващия ден отидох на работа с вид, сякаш всичко беше наред, но когато влязох в сградата, около приемната се беше събрала странна група хора. Присъствието им беше толкова необичайно, че ги посочих на Джордж. Той приближи стола си до бюрото ми и започнахме да ги наблюдаваме заедно.

За разлика от върволицата банкери в тъмни костюми по-рано, тези хора бяха с блейзъри, които явно не им бяха по мярка, и с шлифери. От пръв поглед се виждаше, че се чувстват не на място. Скупчиха се за кратко, след което се пръснаха из офисите ни. Един младеж на не повече от двайсет и пет години влезе в стаичката ни.

— Добрутро, господа — рече той на кокни, акцента на лондонското простолюдие. — Вероятно не знаете защо сме тук. Аз съм полицай Джоунс, а това тук — той направи величествен жест с ръка — е място на престъпление.

Полицай Джоунс ни взе имената и докато двамата с Джордж наблюдавахме, започна да поставя полицейска лента върху бюрата, компютърните екрани и дипломатическите ни куфарчета. После ни помоли да излезем.

— Кога ще можем да се върнем? — попитах нервно.

— Опасявам се, че не знам, сър. Знам само, че трябва да си вървите. Веднага.

— Мога ли да си взема куфарчето?

— Не. То е част от разследването.

С Джордж се спогледахме, взехме си палтата и бързо напуснахме сградата. Когато излязохме навън, на входа бяхме посрещнати от тълпа репортери.

— Участвали ли сте в измамата? — провикна се един и постави рязко микрофона пред лицето ми.

— Къде са парите на пенсионерите? — настоя да узнае друг с включена камера през рамо.

— Какво правихте за Максуел? — изкрещя трети.

Почти не можех да мисля, докато се отскубнем от репортерите. Няколко от тях ни следваха в разстояние на половин пресечка, преди да се откажат. Не знаехме какво да правим, затова бързо се отправихме към Линкълнс Ин Фийлдс и се мушнахме в музея на сър Джон Соун. Веднага щом се почувствахме в безопасност, Джордж прихна да се смее. Мислеше, че цялата работа е някаква голяма шега. Аз, от моя страна, бях в шок. Как съм могъл да бъда толкова глупав и да не се вслушам в съветите на всички за Максуел?

Когато се прибрах у дома същия следобед, включих новините по телевизията и на всеки канал говореха за липса на 460 милиона лири стерлинги от пенсионния фонд на Ем Си Си. Максуел беше ограбил фонда, опитвайки се да стабилизира падащия курс на акциите на своята компания, и сега 32 000 пенсионери бяха загубили спестяванията си. По Би Би Си видях мелето на входа на сградата ни и дори за миг се зърнах как си пробивам път през тълпата. По-късно тази нощ Би Би Си казаха, че Максуел е извършил най-голямата корпоративна измама в английската история.

Докато се опитвах да се успокоя, телефонът иззвъня. Беше журналистът от „Уолстрийт Джърнъл“, който беше участвал в играта на покер у дома. Работеше върху материал за измамата на Максуел и искаше да включи случката, която бях разказал предишната нощ, за неизплатения чек. Бях много уплашен. Колегите ми щяха да побеснеят, ако узнаеха, че плямпам пред репортери, но той настояваше и ме увери, че няма да споменава името ми в тази история. С неохота се съгласих, но веднага щом затворих, отново се уплаших и се укорих за мекушавостта си.

В понеделник сутринта напуснах спокойното си жилище и се отправих към спирката на метрото в Хампстед. Купих един брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и видях материала. Към края, след като беше нарекъл Максуел „Чехът без покритие“, журналистът беше написал: „висш служител на Максуел твърди, че чекът му нямал покритие, когато се опитал да го осребри тази седмица. После, след като пристигнал в петък в кабинета си, заварил разследващи от службата за борба с измамите да извършват там обиск“.

Качих се на метрото и отново прочетох материала. Не беше споменал името ми, но бях сигурен, че всички, с които работех, щяха да се сетят, че съм бил аз. Почувствах, че съм направил монументален гаф. Защо просто не си бях държал устата затворена?

Когато пристигнах в работата, с мъка си пробих път през тълпата от репортери и се качих на осмия етаж. Докато прекосявах офиса, гледах право пред себе си, избягвах погледите на колегите си и отидох право при бюрото си. Джордж пристигна пет минути по-късно, напълно неосведомен за предателството ми. Тъкмо се канех да му призная глупостта си, когато във фоайето се появи нова група разследващи. Този път бяха изпълнители по банкрута. Един дойде до стаята ни, надникна вътре и каза:

— Вървете в конферентната зала. Ще има важно съобщение.

С Джордж изпълнихме нареждането и намерих вътре две свободни места. Половин час по-късно се появи мъж на средна възраст с голям бележник в ръка. Ръкавите му бяха запретнати, беше без вратовръзка и косата му беше разбъркана, като че ли беше прекарвал нервно пръсти през нея. Качи се на подиума и започна да чете предварително подготвен текст.

— Добро утро на всички. Аз съм Дейвид Солънт от „Артър Андерсън“. Снощи „Максуел Комюникейшънс Корпорейшън“ и всички нейни клонове бяха поставени под надзор. Съдът назначи „Артър Андерсън“ за временен управляващ ликвидацията на компанията. След стандартните процедури първото ни действие е да обявим съкращенията. — След това започна да чете по азбучен ред имената на всички уволнени. Тук-там някоя секретарка проплака. Един мъж се изправи и започна да сипе ругатни. Опита се да се приближи до сцената, но беше спрян от двама души от охраната и изведен навън. След това прочетоха и името на Джордж заедно с това на сина на Робърт Максуел, Кевин, както и имената на почти всички хора в компанията, които познавах.

За моя изненада моето име не беше прочетено. Едно от нещата, за които бях предупреден, преди да постъпя там на работа — че ще ме уволнят — не се сбъдна. Скоро научих, че изпълнителите са ме задържали, защото не са имали никаква представа какво да правят с инвестициите в Източна Европа. Беше им нужен някой, който да им помогне да се ориентират.

Вкопчих се в тази малка победа с мисълта, че когато всичко приключи, така ще бъде по-лесно да си намеря работа. За съжаление нямах представа колко грешах. Вече не бях златното момче. Това, че в досието ми пишеше, че съм работил за Максуел, беше по-вредно, отколкото бих могъл да си представя. Скоро разбрах, че никой в Лондон не искаше да има вземане-даване с мен.