Бил Браудър
Заповед за арест (36) (Как станах враг номер едно на Путин)

35
Швейцарските сметки

През август отидохме с Дейвид на уикенд в провинцията. Точно когато изкачвахме стръмна пътека в скалиста местност в Корнуол, получих неочакван подарък. По телефона ми се обади Джейми Файърстоун.

Беше толкова развълнуван, че едва говореше.

— Здравей, Бил, искаш ли да те зарадвам?

— Винаги съм готов за такова нещо. — Спрях да си поема дъх от стръмното изкачване, а Дейвид застана на сянка да пие вода. — Какво има?

— Току-що получих имейл от един човек, който твърди, че има доказателство, че една жена в Московската данъчна служба №28 е получила милиони от измамата.

— Кой ти изпрати имейла?

— Някой си Алехандро Санчес.

— Не ми звучи много руски. Откъде знаеш, че не е някаква глупост?

— Не знам. Обаче в имейла той ми изпрати извлечения от сметка в швейцарска банка и документи на офшорна компания.

— И какво пише в тях?

— Те показват куп трансфери в банкови сметки, които, изглежда, принадлежат на съпруга на Олга Степанова, госпожата в данъчната служба, подписала чека за възстановяване на парите от вече платените данъци.

— Това е изумително! Мислиш ли, че са истински?

— Не знам. Но Санчес каза, че ако се интересуваме, иска да се срещнем.

— Можеш ли да се срещнеш?

— Ама разбира се — отвърна Джейми. Дори след всичко, което се беше случило, той не беше загубил оптимизма си. — Не се безпокой, Бил.

Затворихме и аз отпих няколко глътки вода. С Дейвид продължихме да изкачваме пътеката, но аз почти не забелязвах красивите гледки. Бях като замаян. Кампанията имаше нужда от подобен пробив, но се страхувах Джейми да не пострада.

Никъде не беше безопасно, особено в Лондон, където беше пълно с руснаци. През 2006 година бившият агент на ФСБ и добре известен критик на Путин Александър Литвиненко беше отровен от агенти на ФСБ в хотел „Милениум“, точно срещу американското посолство.

Джейми и Санчес си размениха още няколко имейла и се разбраха да се срещнат на 27 август 2010 година. Планът беше да седнат заедно и ако Санчес му се стореше надежден, Джейми да повика Вадим да се присъедини към тях, за да прегледа документите.

Санчес предложи бар „Поло“ в хотел „Уестбъри“ в Мейфеър, който беше твърде близо до мястото, където беше отровен Литвиненко. Бях уплашен да не се случи нещо ужасно и се обадих на нашия експерт по сигурността Стивън Бек да предложи някакъв план.

Той огледа мястото и реши да изпрати четирима души да наблюдават Джейми и Вадим. Двама бяха служили в специалните части, а другите двама бяха бивши офицери от английското разузнаване. На 27-и в 14:30 часа тези хора започнаха да пристигат един по един в бар „Поло“. Заеха стратегически позиции — двама при изходите, един близо до масата, където щеше да се състои срещата, и един в края на бара. Сливаха се напълно с обкръжаващата ги среда. Един носеше устройство, което може да открива и да заглушава всеки уред, подобен на онзи, който според нас може би беше използвал Сагирян при срещата ни в хотел „Дорчестър“. Друг мина дискретно с гайгеров брояч, за да провери за радиация, защото Литвиненко беше отровен с токсичен радиоактивен изотоп на плутоний.

Нямаше гаранции, но знаех, че ако нещата загрубеят, хората на Стивън бързо щяха да изведат Джейми и Вадим.

Джейми отишъл в бар „Поло“ рано и влязъл през двойната стъклена врата. Отправил се през фоайето в стил арт деко до запазената маса. Седнал в един от тапицираните със синьо кадифе столове на заведението с гръб към стената, на която била закачена картина с небостъргача Емпайър Стейт Билдинг. Позицията му била стратегическа и според Стивън — най-безопасното място в залата. Опитал се да различи сред присъстващите туристи охранителите, но не могъл. Огледал бара от зелен и черен мрамор, зад който барманът приготвял мартини в шейкъра и го прехвърлил в чаша с лед. Една келнерка му донесла малък поднос с ядки за сметка на заведението и той се поколебал дали да не опита бадемите, но се отказал. Поръчал си диетична кола с парченце лимон. Когато пристигнала, я оставил на масата, без да я докосне.

Във всичко можело да има отрова.

Санчес пристигнал след петнайсет минути. Бил малко над четиридесетгодишен, висок около метър и осемдесет, с корем. Носел спортно бежово сако, тъмни панталони и бяла риза без вратовръзка. Кестенявата му коса била разрошена, кожата бяла и бледа, а погледът нервен и напрегнат, веднага щом заговорил, станало ясно, че не е Алехандро Санчес.

— Моля да ме извините за фалшивото име, господин Файърстоун — казал на руски, — но трябва да съм предпазлив.

— Разбирам — отвърнал Джейми също на руски, но се запитал дали останалите в бара не са охрана на Санчес.

— Истинското ми име е Александър Перепелични.

Джейми дал знак на келнерката, когато Перепелични се отпуснал в стола. Той си поръчал чай, а през това време Джейми се опитал да прецени с какъв човек си има работа. Той, от своя страна, правел същото с Джейми.

След като чаят бил сервиран, Перепелични казал:

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен.

— Не е нужно. Много ни е интересно какво имате да ни кажете.

Перепелични вдигнал чашата, отпил предпазливо една глътка и я оставил. И двамата продължили да се гледат в неловко мълчание. След това Перепелични казал:

— Свързах се с вас, защото видях филмите за Кузнецов и Карпов. Смъртта на Магнитски беше твърде шокираща. Руснаците са свикнали с корупцията, но да се измъчва до смърт един невинен човек, е прекалено.

Глупости, казал си Джейми. Бил наясно, че сега повечето руснаци не се ръководят от такива високоморални принципи. В Русия всичко се прави за пари. Да ги спечелиш, да ги запазиш и да внимаваш някой да не ти ги отнеме. Джейми нямал представа какви са истинските съображения на Перепелични, но бил уверен, че човекът не е дошъл от загриженост за Сергей.

— Информацията в имейла ви е добра, но е непълна — отбелязал той. — Имате ли още някакви документи?

— Да, но не са у мен — отвърнал Перепелични.

Джейми се облегнал в стола и се загледал в топящия се лед в чашата си с диетична кола.

— Ще имате ли нещо против, ако един от моите колеги се присъедини към нас? Бих искал той да получи някои разяснения по документите, които вече ми предадохте. След това ще ви кажем какво още ни трябва.

Перепелични се съгласил. Джейми извадил мобилния си телефон и написал имейл на Вадим, който чакал наблизо, на Ню Бонд стрийт. Две минути по-късно се появил на входа, дошъл при тях и се представил.

Джейми извадил документите на Перепелични. Вадим ги прегледал и казал:

— Бихте ли ми разяснили какво точно представляват?

— Разбира се. Това е извлечение за сметка в банка „Креди Суис“ на името на Владлен Степанов, съпруг на Олга Степанова. — Перепелични посочил един ред по средата на страницата. — Това е трансфер за един милион и половина евро на 26 май. Тук пък имаме друг за един милион и седемстотин хиляди на 6 юни. А тук трети за един милион и триста хиляди на 17 юни.

Посочил с пръст още няколко други трансфера. Общо през месеците май и юни на тази сметка били прехвърлени малко над 7 милиона евро.

Джейми отново се загледал в документите.

— Откъде ги имате?

Перепелични се размърдал неспокойно в стола.

— Да речем, че познавам някои хора.

Това не се харесало на Джейми и Вадим, но не искали да изплашат Перепелични, затова не продължили да настояват.

Вадим отново прелистил документите.

— Всичко това може да се окаже много полезно, но в нито едно от банковите извлечения не виждам името на Владлен Степанов. Какво го свързва с тях?

— Това е просто. Сметката принадлежи на кипърска компания, собственост на Владлен. — Перепелични посочил един документ за собственост с името на Владлен на него, но без неговия подпис.

Вадим смъкнал очилата си на носа. Беше разследвал корпоративни измами в продължение на тринадесет години и стандартната му практика била да приема всичко за лъжа, докато не получи доказателство, което да го увери в противното.

— Благодаря. Но без доказателство, че Степанов действително притежава тази компания, с това нещо не можем да направим кой знае какво. Трябват ни копия с подпис от тези документи.

— Разбирам — казал Перепелични. — Това трябваше да е първа среща. Мога да дойда отново с исканото от вас, ако желаете да се срещнем отново.

— Да, би било чудесно — казал Джейми.

Срещата приключила, стиснали си ръцете и Перепелични си тръгнал.

Когато Вадим се върна в офиса и докладва какво беше станало, аз бях твърде скептичен.

— Прилича ми на постановка.

— Може би. Но ако е истина, ще е първият път, в който можем да покажем как точно тези хора са получили парите от измамата с кражбата на вече платените пари за данъци.

— Така е. Да видим дали Перепелични може да донесе това, което е обещал.

Седмица по-късно пак се разбраха да се срещнат. Този път към тях щеше да се присъедини и Владимир Пастухов, който поради това че беше почти сляп, имаше изумително шесто чувство за хората.

Следващия четвъртък Вадим и Владимир отново се срещнаха с Перепелични в бар „Поло“. Верен на думата си, той донесъл подписани копия от документ, показващ, че Владлен Степанов притежава кипърската компания с банковите извлечения от „Креди Суис“.

Когато Вадим и Владимир се върнаха в офиса и ми показаха документа, не бях впечатлен. Приличаше ми на обикновен лист хартия с нечетлив подпис. Всеки би могъл да го направи или фалшифицира.

— Какво е това? Не мога да го разчета. — Стори ми се, че са прекалено склонни да повярват на Перепелични. — Може да е подписът на кого ли не. Наистина ли мислите, че можем да се доверим на този човек?

— Аз мисля, че можем — рече Вадим. — Според мен не лъже.

— Ти какво мислиш, Владимир?

— И аз му вярвам. Изглежда ми честен.

През следващата седмица продължиха да се срещат и ние научихме някои интересни неща. Освен за швейцарските сметки Перепелични ни разказа как семейство Степанови си купили вила с шест спални и два луксозни апартамента в Дубай на Палм Джумейра, големия изкуствен архипелаг под формата на палма. Пазарната цена на тези имоти беше около 7 милиона долара. В Русия Степанови си построили голяма къща в най-модното предградие на Москва, оценявана на 20 милиона долара. Общо притежаваха банкови сметки и недвижими имоти за близо 40 милиона долара.

За да покаже колко разточителни и смешни изглеждат тези разходи, Вадим се добра до данъчните декларации на Степанови, от които личеше, че от 2006 година техният среден годишен доход е бил 38 281 долара.

Тази информация беше толкова добра, че бях уверен, че ще предизвика изключителен интерес, ако направим още един видеоматериал за YouTube. Включването на Олга Степанова в нашата колекция от руски недосегаеми щеше да разтърси из основи руския елит.

Ала имаше един проблем.

Историята на Перепелични не беше просто добра. Тя беше прекалено добра.

Беше напълно възможно той да работи за ФСБ и това да е добре планирана операция, с цел да бъде подкопано доверието в мен. Все едно беше извадена директно от арсенала им с такива операции: да създадат човек с правдоподобна история, да го накарат да предаде ценна информация на обекта си, да изчакат обектът да я разгласи публично, а след това да покажат колко невярна е тя.

Ако такъв сценарий успееше, той щеше да компрометира напълно всичко, което бяхме постигнали през последните три години с журналисти и правителства по света. Нямаше да мине много време, и политиците щяха да се запитат: „Защо подкрепяме този лъжец за сметка на важните за нас отношения с Русия?“

Ако направехме видеоматериал за Степанови, трябваше да бъда сигурен, че казаното от Перепелични е вярно, както и да знам как е получил информацията си.

Той дълго избягваше да отговори на този въпрос, но накрая свали гарда. Каза ни, че имал толкова много от тези финансови документи, защото бил частен банкер на редица богати руснаци, включително на Степанови.

Това занимание работело добре за него до 2008 година, когато финансовите пазари се сринаха и той загубил на Степанови много пари. Според Перепелични, вместо да приемат тези загуби, те го обвинили, че е откраднал парите, и настояли да им ги възстанови. Тъй като нямал намерение да покрива техните загуби на борсата, Олга Степанова използвала положението си като шеф на данъчна служба, за да заведе дело за укриване на данъци срещу Перепелични.

Той бързо напуснал Русия, за да избегне арест. Преместил семейството си в къща под наем в Съри и се стараел колкото може по-малко да се набива на очи. Там за пръв път гледал филмите за Кузнецов и Карпов и му дошла тази идея. Ако успеел да ни накара да направим подобен материал за Олга Степанова и съпруга й като типичен пример за руски недосегаеми, това би могло да ги компрометира толкова много, че да реши проблемите му.

Когато Вадим ми разказа това, обяснението ми се видя логично и най-накрая бях готов да използвам информацията, за да направим нов видеофилм.

Но тъкмо когато започнахме да имаме доверие в Перепелични, получихме ново съобщение от нашия източник Аслан: „Отдел «К» са бесни за видеофилмите за Кузнецов и Карпов. Срещу «Хермитидж» и Браудър се планира нова голяма операция“.

Поискахме разяснение, но Аслан не разполагаше с повече подробности. Страховете ми, че Перепелични беше част от операция на ФСБ, отново се върнаха с пълна сила. Може би всичко се развиваше според някакъв план. Нямаше значение колко достоверна изглежда тази информация. Преди да продължа, трябваше отново да се уверя, че няма да попадна в капана на ФСБ.