Бил Браудър
Заповед за арест (15) (Как станах враг номер едно на Путин)

14
Раздяла с „Вила Д’Есте“

Наред с победата над Потанин всичко останало в Русия като че ли се нареждаше според желанието ми. Фондът „Хермитидж“ се считаше за най-успешния хедж фонд в света за 1997 година, за същата година стойността му се повиши с 235 процента, а от момента на създаването му — със 718 процента. Управляваните от нас активи нараснаха от 25 милиона долара на повече от 1 милиард долара. „Ню Йорк Таймс“, „Бизнес Уик“, „Файненшъл Таймс“ и списание „Тайм“ единодушно ме провъзгласиха за детето-чудо на съвременните финанси. Клиентите се надпреварваха да ме посрещат на яхтите си в Южна Франция и във всеки град, в който пристигах, непрекъснато ме канеха на обеди и вечери. Всичко това беше изключително въодушевяващо и се случваше тъкмо на мен, тридесет и три годишен мъж, започнал кариерата си само преди две години.

Сега, като се замисля, вероятно би трябвало да бъда по-разсъдлив. Тези успехи бяха повод за празнуване, но взети заедно, на жаргона на Уолстрийт представляваха силен „сигнал за продажба“. От логична гледна точка за мен това беше разбираемо, но интуитивно исках моето благополучие да продължава вечно. Затова продължавах да държа непокътнати всичките си инвестиции, като си мислех, че всичко ще продължава все така.

Но други хора, най-вече Едмънд Сафра, не споделяха оптимизма ми.

В началото на април 1998 година той ми се обади по телефона:

— Бил, разтревожен съм от това, което става в Азия. Дали да не започнем да продаваме?

Имаше предвид започналата през лятото на 1997 година икономическа криза в Азия, която предизвика големи валутни девалвации, обезценяване на ценни книжа и сериозна рецесия в Тайланд, Индонезия, Малайзия и Южна Корея.

— Мисля, че трябва да продължим да държим здраво позициите си и да почакаме, докато бурята отмине, Едмънд. В Русия нещата ще са наред.

— Как можеш да говориш така, Бил? Вече понесохме големи загуби.

Загрижеността му беше основателна. През януари 1998 година фондът загуби 25 процента от стойността си, но през април възстанови около половината от загубите и аз бях убеден, че нещата ще се върнат до старото положение.

— Сега пазарът е колеблив. Когато нещата се успокоят, ще си върнем всичко.

— Защо мислиш, че ще стане така? — попита, очевидно не напълно убеден, той.

— Заради страха, че Русия е на прага на криза. Страх, който се основава на чувства, а не на логични разсъждения.

— Какво имаш предвид?

— Ами, първо на първо, Русия няма голяма търговия с Азия, второ, тя не се съревновава с нея. И трето, азиатците не инвестират в Русия. Просто не виждам как азиатските проблеми ще дойдат и тук.

Едмънд изчака една-две секунди, а после каза:

— Много се надявам да си прав.

Аз също се надявах.

За нещастие ужасно грешах.

Бях пренебрегнал напълно, че светът е едно голямо море от ликвидност. Ако на едно място има отлив, той се отразява навсякъде. Когато големите инвеститори започнат да губят пари в Азия, те започват да се освобождават от рисковите ценни книжа в портфейла си навсякъде по света, а Русия беше начело в този списък.

Това създаде изключително опасна ситуация за руската държава. През предишните няколко години Русия, която беше допуснала огромен бюджетен дефицит, за да плаща обществените услуги, беше заела 40 милиарда долара, издавайки тримесечни държавни облигации в рубли. Това означаваше, че за да може да си държи главата над водата, на всеки три месеца правителството трябваше да издава такива държавни облигации на стойност 40 милиарда долара, за да плаща предишните 40 милиарда долара. На всичкото отгоре, за да привлича инвеститорите, Русия трябваше да плаща изключително високи лихви, достигащи 30 процента, а така дългът ставаше все по-голям и по-голям.

Дори и в най-добри времена това не би било много разумна финансова стратегия, но в много лоши времена беше направо самоубийствено.

Сега единствено Международният валутен фонд можеше да спаси Русия. През 1998 година с настъпването на пролетта брокерите и инвеститорите в Москва говореха само за намесата на МВФ.

Интересното беше, че руското правителство не споделяше тази наша натрапчива идея. Не бях сигурен дали това се дължеше на арогантност, или на глупост, но Кремъл играеше груба игра с МВФ, вместо да падне на колене и да се моли. В средата на май в Русия пристигна Лари Самърс, тогава заместник-министър на финансите на САЩ, за да реши каква да бъде позицията на Щатите пред надвисналата опасност от финансова криза. Тъй като САЩ бяха най-важният член на Фонда, мнението на Самърс щеше да бъде решаващо за резултата, въпреки че за всеки западен политик той беше една от най-влиятелните фигури в света на финансите, когато руският министър-председател Сергей Кириенко разбра, че Самърс е „само заместник-министър“, той се обиди и отказа да се срещне с него. Няколко дни по-късно, на 23 май 1998 година, делегацията на МВФ, която пристигна в Русия, за да преговаря за спасителен пакет от 20 милиарда долара, се натъкна на същото упорство и се отказа да продължи преговорите. И Самърс, и МВФ напуснаха страната, без да се постигне споразумение.

При липсата на пари от МВФ, които да стабилизират руския финансов пазар, руското правителство трябваше да повиши лихвата по дълга от 30 на 44 процента, за да задържи инвеститорите. Но вместо да ги привлече, това имаше точно обратния ефект. На Уолстрийт им замириса на най-лошото. Там разсъждаваха по следния начин: Щом като Русия покачва лихвата от 30 на 44 процента, очевидно там нещата са много зле и аз не искам да имам нищо общо с тях. Тази липса на доверие стана причина руският финансов пазар да се срути и през май стойността на фонда ми рязко спадна с 33 процента, а общо за годината — с 50 процента.

Едмънд беше прав.

Загубата на толкова много пари ме изправи пред сериозна дилема. Трябва ли да продаваме, след като вече сме загубили 50 процента от стойността си? Или да продължим да стоим здраво на краката си и да чакаме възстановяване? Мисълта да загубим безвъзвратно 50 процента от стойността на фонда, беше смазваща. Реших, че пазарът е стигнал дъното, и затова препоръчах да запазим позициите си и да чакаме МВФ да се намеси.

В началото на юни започнаха да се разпространяват слухове, че МВФ отново е на масата за преговори. Пазарите се раздвижиха и само за седмица стойността на фонда се покачи с 9 процента. Но на следващата седмица слуховете се оказаха неверни и фондът отбеляза спад от 8 процента.

С настъпването на юли лихвите върху руските държавни облигации достигнаха стряскащите 120 процента. Русия със сигурност щеше да банкрутира, ако МВФ не се намесеше. Хора като Лари Самърс и технократите в МВФ може и да бяха много сърдити на руското правителство за неговата арогантност, но те разбираха, че един банкрут на Русия ще бъде катастрофален, и в последната минута Съединените щати упражниха влиянието си за отпускане на огромен заем. На 20 юли МВФ и Световната банка се намесиха със спасителен пакет от 22,6 милиарда долара и веднага отпуснаха първия транш от 4,8 милиарда долара.

Когато видях заглавията във вестниците, изпитах огромно облекчение. Нервите ми бяха опънати до краен предел от поредицата лоши новини, но сега подкрепата беше налице. Изглеждаше, че тя ще спаси Русия, както и парите на инвеститорите ми. Следващата седмица фондът възстанови 22 процента от загубите си. Телефонът ми беше непрекъснато зает от обаждания на обнадеждени клиенти и ние започнахме да обсъждаме как щеше да се отрази възстановяването.

Обаче бях избързал твърде много с обявяването на победата. Спасителният пакет може и да беше голям, но руските олигарси гледаха на него не като на средство за възстановяване, а като на голяма детска касичка, която могат да използват, за да превръщат рублите си в долари и да ги прехвърлят колкото може по-далеч от Русия. През следващите четири седмици руските олигарси превърнаха в долари рубли на стойност 6,5 милиарда долара. По този начин страната се върна обратно до положението, в което беше преди намесата на МВФ.

Като че ли тези финансови превратности не бяха достатъчни, а и бракът ми бавно тръгна на зле. Още от случая със „Сиданко“ Сабрина беше започнала да проявява все по-голямо нетърпение към мен. Тя гледаше на решението ми да се боря с Потанин като на предателство и искаше да ме накара да се върна в Лондон. Припомних й, че въпреки плашещите обстоятелства тя се беше съгласила да дойде в Москва, но Сабрина не приемаше нещата по този начин. Освен това не проявяваше никакво разбиране спрямо доводите ми, че имам дълг към инвеститорите.

Беше ни много трудно да намерим смислен начин да поддържаме връзката си. Като изключим грижите за Дейвид, с които тя се справяше по най-добрия начин, единственият друг аспект от брака ни, за който тя полагаше старание, беше да планира семейните ни почивки. Това бяха единствените периоди, в които прекарвахме със Сабрина повече от седмица заедно, затова й бях дал пълен картбланш да организира почивките както намери за добре, с надеждата, че тези пътувания ще ни сближат още повече.

По-рано през лятото, преди нещата на руските финансови пазари да се разпаднат, Сабрина беше резервирала апартамент в хотел „Вила Д’Есте“ на езерото Комо в Италия. Един апартамент в този петзвезден хотел струваше по 1200 долара на нощ, а това бяха повече пари, отколкото изразходвах като студент за цялата си лятна ваканция. Винаги се чувствах притеснен от тези екстравагантни почивки, независимо дали можех да си ги позволя. Майка ми, която беше избягала от Холокоста, ми беше внушила, че харченето на пари за лукс е глупаво и безотговорно. При моето положение може и да не изглеждаше твърде нормално, но на мен продължаваше да ми е мъчно да плащам по 30 долара за една обикновена закуска. Често си намирах извинения да я избегна, като карах Сабрина да ми донесе по някоя и друга кифла, защото се чувствах виновен за похарчените на вятъра пари.

Тази почивка не би могла да бъде в по-неподходящо време. Всеки ден борсите регистрираха 5-процентови колебания и аз трябваше да бъда на не повече от няколко крачки от бюрото. Обаче, ако я отменях, това щеше да вкара брака ми в тотална криза. Затова в средата на август заминах за Милано, наех кола и се срещнах със Сабрина и Дейвид на брега на езерото Комо.

Контрастът между това място и Москва беше изумителен. Докато в Русия всички бяха агресивни, гневни и напрегнати, в Италия хората бяха с тен, спокойни и щастливи. Регистрирахме се в нашия апартамент с две спални и след като се настанихме, отидох да седна на терасата. Видях кристално прозрачното алпийско езеро и нижещите се хълмове в подножието на Алпите, наблюдавах как хората се забавляват и се смеят във водата. Въздухът беше все още топъл и миришеше на бор. Всичко изглеждаше абсолютно нереално.

Опитах се да си проясня главата и да не мисля непрекъснато за всяко колебание на борсата, но беше невъзможно. Единствените спокойни моменти бяха при пукването на зората, когато Дейвид се събуждаше. Обличах го, пълнех бутилка с мляко и прекарвахме заедно два спокойни часа в разходки из красиво подредените площи около хотела, докато Сабрина спеше.

Радвах се истински на тези интимни моменти, но на 18 август, след сутрешната разходка, когато Дейвид и аз бяхме на балкона и гледахме езерото, докато Сабрина беше в банята, Вадим ми се обади паникьосан от Москва.

— Бил, изглежда, че нещо се случва.

— Какво се случва? — попитах го, без да разбирам какво има предвид.

— Рублата е оставена на свободно падане. Държавата вече не поддържа валутата. Според анализаторите ще се закрепи след спад от седемдесет и пет процента.

— Боже, господи! — Оставих бутилката минерална вода върху металната масичка. Бях в абсолютен шок.

Прелетя една тъмна птица, устремила се към водата. Дейвид едва чуто доволно възкликна.

— Положението се влоши още повече, Бил. Те обявиха също, че не могат да обслужват вътрешния дълг.

— Какво? Защо ще обявяват несъстоятелност, след като могат да печатат пари, за да го обслужват? В това няма логика.

— Бил, в нищо, което правят тези хора, няма логика — рече съкрушен Вадим.

— Как приемат това борсите? — попитах аз, приготвяйки се за най-лошото.

— Пълен провал. Няма никакви заявки за покупки. Има само няколко спорадични сделки при спад на цената между осемдесет и деветдесет и пет процента.

Приключих разговора, без да кажа нищо повече, вдигнах Дейвид и влязохме вътре. И в най-лошите си нощни кошмари не бях виждал да става така. Преди разговора с Вадим си мислех, че пазарът беше ударил дъното.

Веднага разбрах, че трябва да се върна в Москва.

Когато го казах на Сабрина, тя ме попита защо не мога да се погрижа за всичко от хотела. Опитах се да й обясня сериозността на положението и че е наложително да бъда в Москва, но тя просто не можеше да разбере. Събрах си набързо багажа и когато бях готов за тръгване, се опитах да я прегърна, но тя ме отблъсна. Вдигнах Дейвид и го притиснах силно.

Същата нощ се върнах в Москва и когато прахът от разразилата се финансова буря слегна, фондът се оказа със загуба от 900 милиона долара. Чувствах го със стомаха си, сякаш някой ме беше изкормил. Седмици наред след това лопатките на гърба ми неприятно потрепваха, като че ли бях понесъл загубата буквално върху него. Загубата не беше само финансова. Бях прекарал предишните две години да посочвам изгодата от инвестирането в Русия, а сега се оказа, че съм подвел инвеститорите си по най-очевиден начин.

Бях и публично унижен. Същите журналисти, които се надпреварваха да ме дават за пример на преуспяващ бизнесмен, сега не спестяваха и най-малките подробности от падението ми. Сякаш бях станал жертва на ужасна пътна катастрофа и всеки минувач забавяше ход, за да види купчината горящ метал.

Въпреки всичко дълбоко в себе си разбирах, че имам само един избор — да остана. Трябваше да върна на клиентите си всичките пари, които бях загубил. Нямаше да си тръгна с подвита опашка от Русия. Не исках да бъда запомнен по този начин.