Бил Браудър
Заповед за арест (7) (Как станах враг номер едно на Путин)

6
Мурманският траулерен флот

Никой, освен една фирма: „Соломон Брадърс“. През 1991 година, точно когато компанията на Максуел предизвика огромен скандал в Англия, „Соломон Брадърс“ направиха същото в Съединените щати. Предишната есен Комисията по ценните книжа и борсите в Съединените щати (SEC) залови някои основни борсови посредници на „Соломон Брадърс“, които се бяха опитвали да манипулират американския пазар на ценни книжа. Не беше ясно колко сериозно щяха да се заемат от комисията със случая и дори дали изобщо компанията щеше да оцелее. Преди година подобно нещо се беше случило с друга фирма, „Дрексел Бърнам Ламбърт“, и тя беше фалирала, като беше оставила много хора без работа. Уплашени от такава съдба и в „Соломон Брадърс“, много от добрите й борсови агенти я напуснаха и си намериха нова работа другаде.

Това остави зейнали празнини в компанията, които трябваше да бъдат запълнени, а аз отчаяно се нуждаех от работа. В по-добри времена от „Соломон“ щяха да ме отхвърлят, но и те бяха отчаяни като мен и след поредица от напрегнати интервюта ми предложиха да стана щатен сътрудник в екипа им в Лондон за банково инвестиране в Източна Европа. Не беше точно каквото исках. Мечтата ми беше да съм инвеститор — човекът, който решава какви акции да купи, а не инвестиционен банкер, т.е., който организира продажбата на акции. Освен това длъжността не звучеше така авторитетно като тази, която имах в „Максуел“, а и заплатата ми беше значително по-малка. Но просяците не могат да избират, така че приех предложението с благодарност. Бях решен да не надигам много-много глава и да направя всичко необходимо, така че кариерата ми отново да стане успешна.

За съжаление „Соломон Брадърс“ бяха най-неподходящото място за това. Ако сте чели „Покерът на лъжците“ на Майкъл Луис, тогава ще знаете, че „Соломон Брадърс“ беше една от фирмите с най-вълчите нрави на Уолстрийт. Да призная, че съм бил изнервен в първия работен ден, щеше да е доста деликатно казано.

Пристигнах в кантората на фирмата над гара Виктория на Бъкингам Палас Роуд през юни 1992 година. Беше необикновено топъл, слънчев ден. Минах през голямата врата от ковано желязо и се качих с дългия ескалатор три етажа по-нагоре до главната приемна. Бях посрещнат от добре облечен вицепрезидент, няколко години по-възрастен от мен. Беше рязък и нетърпелив и изглежда, беше ядосан, че е натоварен със задачата да ме посрещне. Минахме през преддверието и през някакви стъклени врати до инвестиционната банка. Той ми показа моето бюро и ми посочи кутия със служебни визитни картички.

— Виж какво, нещата тук са много прости. Ако през следващите дванадесет месеца изкараш на фирмата печалба, пет пъти по-голяма от заплатата ти, ще бъде добре за теб. В противен случай ще бъдеш уволнен. Ясен ли съм?

Аз кимнах и той си отиде. Това беше. Никаква програма за обучение, никакви наставници, никакви ориентири. Или се справяш, или си уволнен.

Опитах се да се настаня по-удобно в стола си в „кошарата“ — откритото пространство, където седяха всички младши сътрудници — без да знам какво да правя по-нататък. Докато прелиствах правилника за вътрешния ред в „Соломон Брадърс“, забелязах една секретарка, която седеше наблизо, да говори за полети до Унгария. Когато остави слушалката, аз се приближих.

— Съжалявам, че ви подслушах, но аз съм нов сътрудник и нямаше как да не чуя, че говорите за Унгария. Знаете ли какво прави фирмата там?

— О, няма нищо — рече насърчително тя. — Непрекъснато слушаме разговорите си. Правех резервации за приватизационния екип за авиокомпанията „Малев“, които ще пътуват следващата седмица за Будапеща.

— Кой работи по този въпрос?

— Сам можете да видите това.

Тя посочи група мъже, които седяха в една от оградените със стъклени стени конферентни зали встрани от „кошарата“. Въпреки че бях там само от няколко часа, бях наясно, че ако искам да успея, трябва да подема някаква инициатива. Благодарих на секретарката и се отправих натам. Когато отворих вратата, шестимата от екипа за „Малев“ млъкнаха, обърнаха се към мен и ме зяпнаха.

— Здравейте, казвам се Бил Браудър — представих се, като се опитвах да прикрия смущението си. — Аз съм нов сътрудник в екипа за Източна Европа. Надявах се, че може да имате нужда от малко помощ за сделката ви.

Неловкото мълчание беше нарушено от двама по-млади, които тихо се изкискаха. След това ръководителят на екипа любезно каза:

— Благодаря, че се отби, Бил, но се опасявам, че екипът е попълнен.

Това беше малко обезкуражително, но не позволих да ми повлияе. Продължих да се ослушвам и да разпитвам и няколко дни по-късно намерих друга възможност. Приватизационен екип за полската телекомуникационна компания имаше съвещание за обсъждане на следващата фаза на проекта им. Знаех, че получават много по-голяма комисиона от екипа за „Малев“, затова предположих, че може би няма да бъдат толкова против да включат още един човек.

Когато влязох на съвещанието, отговорникът им съвсем не беше любезен като ръководителя на екипа за „Малев“.

— Кой ти каза да дойдеш тук? — попита рязко той. — Нямаме нужда от теб нито за тази, нито за която и да било друга сделка в Полша!

Никой не искаше да дели печалбата си с друг, защото всички се бореха за същите „пет пъти“ като мен. Всеки защитаваше със зъби и нокти територията си на действие в Източна Европа. В продължение на няколко седмици си блъсках главата, като се опитвах да измисля как да оцелея в „Соломон Брадърс“. После забелязах нещо интересно. Никой не правеше каквото и да било в Русия, което означаваше, че никой нямаше да се бори с мен за тази ниша. Реших да опитам. Обявих се за инвестиционния банкер, отговарящ за Русия, а после затаих дъх и зачаках да видя дали някой ще възрази. Никой не го стори.

От този момент нататък Русия беше моя територия.

Но имаше напълно основателна причина никой да не се интересува от нея. Там нямаше никаква платена работа за банково инвестиране. Въпреки че Русия беше свободна от политическа гледна точка, във всяко друго отношение тя все още си беше Съветски съюз, включително и в използването на банково инвестиране. Упорито пренебрегвах този факт и се заех да намеря някакъв бизнес там. Неуморно ходех по конференции, срещи, обеди и медийни прояви из Лондон с надеждата да попадна на нещо.

След три месеца не бях спечелил и едно пени за „Соломон Брадърс“ и перспективите ми не изглеждаха добри. Но после един адвокат, с когото се запознах на подобно събитие, ми спомена за възможността за работа като консултант на Мурманския траулерен флот, който извършваше риболовна дейност в тристакилометровата зона северно от Арктическия кръг, флотът търсеше консултант по приватизацията. Не знаех нищо за риболова, но в Би Си Джи се бях научил как се прави отлично предложение и се залових за работа.

Прерових базата данни на „Соломон Брадърс“ в търсене на нещо, свързано с траулери и риболов. Оказа се, че преди петнадесет години офисът в Токио беше участвал в няколко трансакции с японски риболовни компании. Петнадесет години бяха много време, а и трансакциите бяха свързани с дълг, а не с приватизации, но какво от това? Използвах всичкия японски опит в предложението, приведох го в приличен вид и го изпратих в Мурманск.

Няколко седмици по-късно телефонът иззвъня. Една жена на име Ирина се обаждаше от името на президента на Мурманския траулерен флот.

— Господин Браудър — рече тя със силен руски акцент, — бихме искали да ви уведомим, че приехме предложението ви. — За миг си помислих дали изобщо бяха получили други. — Кога можете да дойдете в Мурманск, за да започнете работа? — попита сковано тя. Стори ми се, че това е първият път, в който й се беше наложило да разговаря със западен инвестиционен банков експерт.

Бях въодушевен, че се бях добрал до първото предложение за бизнес, но в офертата не се споменаваше какво щяха да платят. Тъй като не бях постигнал никакъв напредък към целта да осигуря петкратно по-голяма печалба от заплатата ми, се надявах на нещо значително. С преднамерено официален тон, който трябваше да създаде впечатлението, че съм по-възрастен и по-надежден, казах:

— За мен е голяма чест да бъда избран от вашата фирма. Бихте ли ми казали колко възнамерявате да платите за тази задача?

Ирина поговори на руски с някого наблизо и после каза:

— Господин Браудър, бюджетът ни за двата месеца работа по тази поръчка е 50 000 долара. Това приемливо ли е за вас?

Сърцето ми се сви. Трудно е да опиша колко малко са 50 000 долара за един инвестиционен банкер. Супермоделът от 80-те и 90-те години Линда Еванджелиста беше казала веднъж, че не става от леглото за по-малко от 10 000 долара на ден. За един инвестиционен банкер цифрата е по-скоро един милион. Обаче тук не бях спечелил нищо за „Соломон Брадърс“, а 50 хиляди долара все пак бяха повече от нула, така че се съгласих.

Седмица по-късно пътувах за Мурманск. Първият етап беше полет с британските авиолинии в 9:15 сутринта до Санкт Петербург. Продължи четири часа и половина и с тричасовата разлика пристигнах на летище „Пулково“ в късния следобед. Гледах през прозореца, докато самолетът рулираше към аерогарата, и с изумление видях изгорелите останки на един пътнически самолет на „Аерофлот“, които лежаха встрани от пистата. Нямах представа как се бяха озовали там. Очевидно летищните власти не си бяха направили труда да ги преместят.

Добре дошли в Русия!

Тъй като в разписанието на „Аерофлот“ много от полетите по вътрешните линии бяха насрочени за през нощта, трябваше да остана на летището още десет часа, до 3:30 сутринта, за връзката с Мурманск. Да се чака толкова дълго, би било мъчително във всяко летище, но в „Пулково“ това беше особено неприятно. Нямаше климатична инсталация и макар да беше далеч на север, беше топло и задушно. Всички пушеха и се потяха. Опитах се да стоя по-далеч от потните тела и цигарите, но след като намерих един ред празни седалки, дойде един огромен мъж и се настани до мен. Не каза нито дума, но избута ръката ми от облегалката между седалките и запали бързо цигара, като се стараеше димът да идва право към мен.

Станах и се преместих.

Най-сетне малко преди 3:30 сутринта се качих на един стар „Ту-134“ на „Аерофлот“. В салона лъхаше на цигари и на вехто. Седнах до прозореца, но облегалката не беше закрепена здраво и при всеки опит да се облегна назад падаше в скута на човека зад мен, така че внимавах да не се облягам.

Вратата на салона се затвори и ние се насочихме към пистата за излитане без дори и намек за демонстриране на някакви предпазни мерки. Излетяхме. Пътуването ни беше кратко, но изключително много друсаше. Когато самолетът наближи Мурманск, пилотът съобщи нещо на руски. Друг пасажер, който говореше английски, обясни, че поради проблем на гражданското летище са ни отклонили към едно военно летище, което е на час и половина път с кола от Мурманск.

Когато самолетът най-после докосна пистата, въздъхнах с облекчение, но беше за кратко. По нея имаше толкова много дупки и неравности, а приземяването беше така разтърсващо, че си помислих, че колелата ще се откъснат от самолета.

Най-сетне, в 5:30 часа сутринта, слязох. Бях напълно изтощен. Тъй като се намирах толкова далеч на север, оскъдното лятно слънце висеше ниско над хоризонта. На военното летище имаше само една малка сграда, подобна на склад, и паркинг. За мое щастие там ме чакаше президентът на Траулерния флот Юрий Прутков, който беше дошъл да ме посрещне. Там беше и Ирина — сериозна, дългокрака блондинка с прекалено много грим на лицето. Прутков беше почти копие на генералния директор на „Аутосан“ — наближаваше шейсетте, огромен и с безпощадно ръкостискане. С него седнахме отзад в служебната кола, а Ирина седна до шофьора. Непрекъснато се извиваше назад, за да превежда. Шофьорът подкара колата сред пустеещата тундра — пейзажът беше почти лунен. След деветдесет минути пристигнахме в Мурманск.

Оставиха ме в най-добрия хотел на града, „Арктика“. Регистрирах се и отидох в стаята си. В банята миришеше на урина, нямаше тоалетна чиния, а от мивката липсваха големи парчета порцелан. Первазът на прозореца беше разбит и през него свободно влизаха и излизаха комари, големи колкото топки за голф. Нямаше завеси, за да закриват почти незалязващото слънце, а дюшекът беше на бабуни и хлътнал по средата. Изглежда, не беше сменян през последните двайсет и пет години. Единствената ми мисъл беше: Кога ли най-рано ще мога да се махна оттук?

Няколко часа по-късно Прутков се върна и ме откара до пристанището, за да ми покаже флота. Изкачихме се по ръждясалия трап на един от траулерите. Беше огромна осмоъгълна фабрика, дълга повече от сто метра, с над сто човека екипаж и можеше да побира хиляди тонове риба и лед. Когато слязохме на една от долните палуби, в носа ме удари отвратителната миризма на гранясала, развалена риба. Повръщаше ми се през цялото време, докато Прутков говореше. Той като че ли изобщо не усещаше миризмата. Съжалих бедните хорица, които работеха без смяна в продължение на шест месеца на тези кораби.

Обиколихме кораба за двайсетина минути, а после се отправихме към канцелариите на флота на улица „Траловая“ 12. Бяха също така грохнали и запуснати като корабите, но поне не миришеше. Осветлението в коридора беше слабо, а стените в приемната като че ли не бяха боядисвани от десетилетия. Не можеше да не си помисля, че всичко в тази операция беше обида за сетивата, но после, след като седнахме на по чаша изстинал чай и започнахме да обсъждаме финансовото положение на компанията, възприятията ми започнаха да се възвръщат.

— Кажете ми, господин Прутков, колко струва един от тези кораби? — накарах Ирина да започне да превежда.

— Купихме ги нови от корабостроителница в Източна Германия по двадесет милиона долара — отвърна той.

— Колко на брой имате?

— Около сто.

— А на каква възраст са?

— Средно на седем години.

Бързо направих някои сметки. Сто траулера по 20 милиона долара всеки означаваше, че те имат кораби за 2 милиарда долара. Пресметнах, че ако възрастта на флота е седем години, обезценяването ще е приблизително наполовина, което означаваше, че те имат кораби за 1 милиард долара при сегашната пазарна цена.

Бях изумен. Тези хора ме бяха наели да ги съветвам дали да упражнят правото си, съгласно руската приватизационна програма, да купят 51 процента от флот за 2,5 милиона долара. Два и половина милиона долара! За половината от пакета акции за кораби на стойност над един милиард долара! Разбира се, че трябваше да го направят! Какво имаше за мислене? Не можех да разбера защо им трябваше някой, който да им го каже. Повече от всичко исках да участвам заедно с тях в покупката на тези 51 процента.

Докато обсъждах всичко това с Прутков, почувствах в стомаха си вълнението, което бях усетил, след като бях видял десетократното увеличаване на инвестицията ми в Полша. Запитах се: Тази сделка само за Мурманския траулерен флот ли се отнася, или същото става из цяла Русия?

На следващия ден трябваше да се върна в Лондон, но бях толкова развълнуван и въодушевен, че вместо това си взех еднопосочен билет за Москва. Трябваше да разбера дали акциите за всички други руски предприятия са също толкова евтини. В Лондон нямаше да липсвам на никого — почти не забелязваха, че съществувам.

След като пристигнах в Москва и си взех багажа, отидох до една будка на летището и купих малък бизнес справочник на английски език. Никога не бях идвал в Москва, не знаех нито дума руски и не познавах никого. Взех такси на летището и казах на шофьора, че искам да отида в хотел „Метропол“ на Червения площад. (Изглежда, че ме е преценил за лесна плячка, защото по-късно разбрах, че ми е взел четири пъти повече от нормалното.) Включихме се в безпардонния трафик на Ленинградски проспект — булевард, по-широк от футболно игрище, и започнахме да се влачим бавно покрай стотици еднакви жилищни блокове от съветската ера и билбордове, рекламиращи странно звучащи компании.

Два часа по-късно таксито спря пред „Метропол“, който беше точно срещу Болшой театър. Когато се качих в стаята, се обадих на приятел в Лондон, който беше работил в Москва, и той ми даде телефонните номера на шофьор и преводач, които вземаха по 50 долара на ден. На следващата сутрин се залових със справочника и започнах да се обаждам на всеки, от когото евентуално бих могъл да разбера дали би се съгласил да обсъжда руската приватизационна програма с мен. В резултат се срещнах със служители на американското посолство, с някои хора от „Ърнст енд Янг“, с младши служител в руското Министерство на приватизацията и с мой колега от Станфорд, който работеше за „Америкън Експрес“, както и с някои други. За четири дни успях да си уредя тридесет срещи и от тях да добия реална представа какво става с руските приватизации.

Установих, че за да премине от комунизъм към капитализъм, руската държава беше решила да отстъпи повечето от собствеността си на хората. Правителството правеше това по редица начини, но най-интересният беше нещо, което наричаха приватизационен бон. В тази част от програмата правителството даде по един приватизационен бон на всеки руски гражданин — приблизително на около 150 милиона души. Взети заедно, тези бонове можеха да бъдат разменени срещу акции за близо 30 процента от всички руски предприятия.

Сто и петдесет милиона бона, умножени по 20 долара — пазарната им цена — се равняваше на 3 милиарда долара. Тъй като боновете можеха да бъдат разменени за приблизително 30 процента от акциите на всички руски предприятия, това означаваше, че стойността на цялата руска икономика беше само 10 милиарда долара! Това беше една шеста от стойността на „Уол-Март“!

Погледнато най-общо, Русия притежаваше 24 процента от световния природен газ, 9 процента от световния петрол и произвеждаше 6,6 процента от стоманата, както и много други неща. И това невероятно богатство от ресурси се търгуваше за някакви си 10 милиарда долара!

Още по-изумителното беше, че нямаше ограничения кой може да купи тези бонове. Можех да ги купя аз, можеше да ги купи „Соломон Брадърс“, всеки можеше да ги купи. Ако случилото се в Полша беше доходно, това тук надминаваше всичко останало.

Върнах се в Лондон, обсебен само от една мисъл. Исках да разкажа на всички в „Соломон Брадърс“, че в Русия раздават пари просто ей така. Започнах, като отидох с откритието си при един от хората, който отговаряше за инвестициите в Източна Европа. Но вместо да ме поздрави, той се намръщи и попита:

— Къде са консултантските комисиони за това?

Как не можеше да разбере, че печалбата можеше лесно да стане стократно по-голяма? Консултантските комисиони? Сериозно ли говореше? На кого му пука за тях?

После отидох при един в инвеститорския отдел, като очаквах да ме прегърне, тъй като споделях с него най-изумителната инвестиционна възможност, която е виждал в живота си. Вместо това той ме погледна така, сякаш му предлагах фирмата да инвестира на Марс.

След това отидох при един от брокерите в отдела за новопоявяващи се пазари, но той ме погледна изпитателно и попита:

— А какви са обемите на продажбите на тези бонове и каква е разликата между покупната и продажната цена? — Какво? Кой го е грижа дали тя е един или десет процента? Аз говоря за печалба от десет хиляди процента!

Никой в „Соломон Брадърс“ не искаше да се раздели със стереотипите. Може би, ако бях по-търпелив и по-находчив, щях да пробия тяхното късогледство, но не бях. Нямах политически умения и в продължение на седмици продължавах да представям идеята си с надеждата, че като повтарям нещата отново и отново, най-после някой ще се заинтересува.

Вместо това напълно съсипах репутацията си в „Соломон Брадърс“. Никой не искаше да си има работа с мен, защото бях „побъркан досадник, който не спира да говори за Русия“. Някои сътрудници, с които общувах, престанаха да ме канят на обяд и да пийнем нещо след работа.

Беше октомври 1993 година и бях в „Соломон Брадърс“ повече от година. Бях обект на подигравки навсякъде във фирмата, но по-лошото беше, че бях успял да й докарам само 50 000 долара, което означаваше, че със сигурност всеки момент щяха да ме изхвърлят. Докато отчаяно мислех за предстоящото уволнение, телефонът иззвъня. Номерът 2723 в Ню Йорк ми беше непознат. Отговорих. Мъжът в другия край на линията имаше плътен глас и говореше провлачено, като пазител на закона от Джорджия.

— Ало бе, Бил Браудър ли е?

— Да. Кой се обажда.

— Казвам се Боби Людуик. Чух, че знаеш нещо за това какво става в Русия.

Никога не бях чувал за този човек и се запитах кой ли ще е.

— Ами да, така е. За фирмата ли работите?

— Да, бе. В Ню Йорк. Питах се дали би могъл да ми направиш една услуга и да дойдеш тук, за да ми разкажеш какво знаеш?

— Ама разбира се. Мога ли да погледна програмата си и да ви се обадя?

— Става.

Затворихме. Веднага се обадих на един познат в отдела за новопоявяващи се пазари, който беше работил в Ню Йорк, и го попитах що за човек е Людуик.

— Боби Людуик ли? — попита ме той, учуден как мога да не знам кой е той. — Боби е един от главните продуценти на фирмата. Макар че е странен тип. Някои го мислят за побъркан. Обаче година след година печели големи пари и затова прави каквото си поиска. Защо искаш да знаеш?

— Няма значение. Благодаря.

Боби беше точно човекът, от когото се нуждаех, за да ме извади от задънената улица, в която се намирах. Веднага му се обадих.

— Здравейте, отново е Бил. С удоволствие бих дошъл в Ню Йорк, за да ви разкажа за Русия.

— Петък устройва ли те?

— Разбира се. Ще бъда там. Доскоро.

Две нощи подред не мигнах, за да приготвя презентацията за руските ценни книжа. В четвъртък в 18 часа се качих на самолета на „Бритиш Еъруейс“ за Ню Йорк. Пренебрегнах филмите и продължих отново и отново да преглеждам презентацията си. Не можех да си позволя да пропилея тази възможност.

Пристигнах в централата на „Соломон Брадърс“ в Световния търговски център в петък сутринта. Кулите близнаци блестяха на яркото утринно слънце.

Изпратиха ме на тридесет и шестия етаж и аз се представих на секретарката на Боби. Тя ме поздрави с „Добре дошъл“ и ме преведе през вратата в оперативната зала на етажа. Беше огромна — вътре имаше наредени бюра докъдето погледът стига и напрегнатата обстановка беше направо осезаема. Това беше неприкрит, суров, агресивен капитализъм.

Минахме покрай десетки бюра, а после през къс коридор, който водеше към кабинета на Боби. Секретарката съобщи за мен и излезе. Боби седеше зад бюрото си и гледаше през прозореца към пристанището на Ню Йорк. Беше около петдесетгодишен, но изглеждаше много по-стар с разпиляната си червеникава коса и гъсти мустаци, които висяха върху ъгълчетата на устата. С изключение на купчината обемисти отчети подредбата в кабинета му беше твърде спартанска. Освен бюрото и въртящият се стол единствените мебели бяха малка кръгла масичка и още два стола. Когато Боби ме покани да седна, забелязах, че беше обут в износени кожени чехли, а червената му вратовръзка беше зацапана. По-късно научих, че това била щастливата му вратовръзка, която носел почти всеки ден, откакто спечелил 50 милиона долара само от една сделка. Боби се настани по-удобно в стола, а аз извадих презентацията, оставих пред него едно копие и започнах да говоря.

Обикновено, когато някой прави презентация, слушателите показват дали са заинтригувани, отегчени или любопитни, но Боби не направи нито едно от тези неща. Гледаше разсеяно как сменях таблиците и графиките. Нямаше никакви „ах“ и „ох“, никакви кимания или нещо друго, което да ми подскаже, че се справям добре. Погледът му не изразяваше нищо. След това, когато бях прехвърлил около половината диапозитиви, Боби рязко се изправи и без да каже дума, излезе от кабинета.

Не знаех какво да мисля. Това беше последната ми възможност да спася кариерата си в „Соломон Брадърс“ а аз се издънвах. Какво погрешно бях направил? Как да оцелея в тази среща? Дали да бъда по-кратък, или по-подробен? Какво, по дяволите, трябва да направя?

Близо четиридесет минути стоях, обзет от паника и съмнения, но после видях Боби да се връща. Спря се да каже нещо на секретарката си, а после бавно влезе вътре. Изправих се, готов да го ударя на молба, ако това щеше да помогне.

Но преди да успея да кажа дума, Боби рече:

— Браудър, това е най-изумителната история, която съм чувал някога. Направо слязох долу в Комисията по рисковите инвестиции и ги убедих да ни отпуснат двадесет и пет милиона за инвестиране в Русия. Не си пилей времето за нищо друго. Върни се в Москва и нека да вложим тези пари в работа, преди да сме изпуснали възможността, чу ли ме?

Да. Бях го чул съвсем ясно.