Бил Браудър
Заповед за арест (5) (Как станах враг номер едно на Путин)

4
„Можем да ти намерим жена да те топли нощем“

Лондонският клон на BCG се намираше точно над станция „Грийн Парк“ на метрото по Пикадили, в сърцето на тузарския квартал Мейфеър. Представих се на рецепцията и ме отведоха в кабинета на Джон Линдкуист, който приличаше на разсеян професор с купища книги и вестници, заемащи всяко свободно пространство.

Когато го видях, веднага разбрах, че Джон е нещо необикновено. Американец, който беше по-изтънчена версия на Чип и Уинтроп, с костюм от „Севил Роу“, вратовръзка на Hermes и очила с рогови рамки. Същевременно в него имаше нещо от непохватността на човек, който прекарва дълго време сред книгите. За разлика от нафуканите млади мъже от „Джей Пи Морган“ Джон говореше тихо, почти шепнешком, и никога не поглеждаше събеседника си право в очите.

След като намерих къде да седна в кабинета му, той рече:

— Колегите в Чикаго ми казаха, че искате да работите в Източна Европа, нали така? Вие сте първият човек, когото познавам в Би Си Джи, който иска да работи там.

— Да, ако щете, вярвайте, но точно това искам.

— Защо?

Разказах му историята на дядо ми, който беше живял в Москва, беше се върнал в Съединените щати, беше кандидатствал за президент и се беше превърнал в лице на американския комунизъм.

— Искам да направя нещо интересно, като него. Нещо, което да има за мен смисъл и да съответства на характера ми.

— В Би Си Джи никога досега не сме имали на работа комунист — подхвърли той, намигвайки. После стана сериозен и каза: — В момента нямаме нищо в Източна Европа, но ще ви кажа едно. Ако дойдете да работите тук, ви обещавам, че първата възможност за бизнес в Източна Европа ще бъде за вас, става ли?

Бързо разбрах, че той завършва почти всяко изречение с този въпрос, беше като някакъв негов тик.

Не можех да кажа точно защо, но харесах Джон. Веднага приех предложението му и станах първият сътрудник на Би Си Джи в екипа им за Източна Европа.

Преместих се в Лондон през август 1989 година. Наехме малка къща в лондонския квартал Челси заедно с двама колеги от Станфорд, които също бяха започнали работа в Лондон. В първия понеделник на септември скочих развълнуван в метрото за Пикадили, готов да завладея Източна Европа за Би Си Джи.

Само дето в Източна Европа за мен нямаше никаква работа, поне не още.

Но после, на 10 ноември същата година, както си седях в малката ни гостна и гледах телевизия с приятелите ми от Станфорд, светът се разтърси под краката ми. Берлинската стена току-що беше паднала. Появиха се източни и западни германци с ковашки чукове и длета и започнаха да я събарят парче по парче. Наблюдавахме как историята се развива пред очите ни. След седмици стана кадифената революция в Чехословакия и там комунистическото правителство също падна.

Получи се ефектът на доминото; скоро цялата Източна Европа щеше да бъде свободна. Дядо ми е бил най-големият комунист в Америка и докато наблюдавах развоя на тези събития, реших, че искам да стана най-големият капиталист в Източна Европа.

Първият ми пробив стана през юни 1990 година, когато Джон надникна в кабинета ми и каза:

— Здравей, Бил, искаше да отидеш в Източна Европа, нали?

Кимнах.

— Чудесно. Световната банка търси да наеме съветници за Полша. Искам да приготвиш предложение за оздравяване на западаща полска автобусна фирма, става ли?

— Добре, ама аз никога досега не съм вършил такова нещо. Какво трябва да направя?

— Иди при Волфганг. Той ще ти каже.

Волфганг. Волфганг Шмидт. Само от произнасянето на името му ме побиха тръпки.

Волфганг беше мениджър на Би Си Джи, който ръководеше пряко няколко звена. Единодушно беше считан за един от най-трудните началници, с които се работи в лондонския клон. Австриец, на тридесет и няколко години, той обичаше да крещи, вадеше душите на младите консултанти и ги караше да работят по цели нощи. Никой не искаше да работи с него.

Обаче ако наистина исках да отида в Полша, трябваше да работя с Волфганг. Никога не бях влизал в кабинета му, но знаех къде е. Всички знаеха, ако не за друго, то за да го избягват.

Отидох там и заварих пълна бъркотия — стаята му беше осеяна с празни кутии от пица, смачкани на топка хартии и купища отчети. Волфганг беше наведен над обемиста папка с халки и прелистваше страниците. Потната му вежда проблясваше на флуоресцентната светлина, а несресаната коса стърчеше на всички страни. Скъпата риза по поръчка беше извадена отвън и от едната страна надничаше закръгленият му гол корем.

Леко се прокашлях.

Той извърна глава към мен.

— Ти кой си?

— Бил Браудър.

— Какво искаш? Не виждаш ли, че съм зает?

Помислих си, че би трябвало да се заеме с разчистване на кочината, която минаваше за негов кабинет, но не го казах.

— Трябва да подготвя предложение за преструктуриране на една полска автобусна фирма. Джон Линдкуист ми каза да говоря с вас.

— Господи! — изсумтя той. — Виж какво, Браудър, започни да търсиш резюмета от консултанти на Би Си Джи, които са имали опит с камиони, автобуси, коли и с каквото и да е, което според теб би могло да има връзка. Събери колкото може повече.

— Добре, да ви ги донеса ли…?

— Действай!

Отново се наведе над папката и продължи да чете.

Напуснах кабинета му и отидох в библиотеката. Докато прелиствах книгата с резюметата, разбрах защо Би Си Джи има такава изумителна международна репутация. Имаше хора с опит във всяка област и във всяко кътче на земното кълбо. Един екип консултанти в офиса в Кливланд бяха експерти в производството на автомобили, група от Токио беше работила върху навременно използване на нововъведение за японските фирми, производителки на коли, а консултанти в Лос Анджелис бяха специалисти по производствените операции. Направих фотокопия на всичките и бързо се върнах в кабинета на Волфганг.

— Толкова скоро, Брауър?

— Всъщност, името ми е Браудър…

— Добре де, добре. Слушай, има още две други полски поръчки. Момчетата, които правят предложенията, ще ти кажат какво да правиш оттук нататък. Нямам време за това. Сега, ако обичаш…

Волфганг посочи вратата, давайки ми да разбера, че трябва да си вървя.

Намерих другите консултанти, а те, за щастие, веднага изразиха готовност да ми помогнат. През следващите няколко седмици изготвяхме разписания и работни планове, както и купища информация за това каква страхотна фирма е Би Си Джи. Когато свършихме, презентациите бяха толкова гладки и убедителни, че не виждах как бихме могли да загубим. Предадохме ги на Джон Линдкуист, който ги представи на Световната банка, и всички зачакахме.

Два месеца по-късно Волфганг влезе в кабинета ми необичайно приветлив и делови.

— Бил, приготви си багажа. Заминаваш за Полша.

— Спечелихме ли?

— Ами, да. Сега започва истинската работа.

Бях въодушевен.

— Да започна ли да се обаждам на експертите, които посочихме в предложението, за да могат и те да дойдат в Полша?

Волфганг свъси вежди.

— Какви ги говориш? Разбира се, че не. Ти си единственият, който ще работи по този случай.

Плесна с длан по касата на вратата, връцна се и отпраши.

Не можех да повярвам. Бях включил толкова внушителни хора в предложението, а поляците щяха да получат само мен? Служител още в първата си година, който не знаеше абсолютно нищо за автобуси или за бизнеса с тях? Бях ужасен, но запазих съмненията за себе си. Това беше моето мечтано назначение. Трябваше само да си затварям устата и да го направя успешно.

В края на октомври 1990 година, близо година след падането на Берлинската стена, Волфганг, двама други сътрудници само с едногодишен стаж и аз се качихме на самолет на полската авиокомпания ЛОТ на път за Варшава. Там бяхме посрещнати от четирима мъже от Световната банка и двама служители на „Аутосан“, закъсалата автобусна фирма, на която трябваше да помогнем да се спаси от банкрут. Взехме си багажа, качихме се на един от автобусите на „Аутосан“ и се отправихме към централата им в Санок.

Беше дълго пътуване. Варшава бързо отстъпи място на полската провинция, която беше в средата на есента. Беше живописно, но и малко потискащо. Полският комунистически режим се беше сгромолясал неотдавна и условията там бяха по-сурови, отколкото очаквах. Сякаш бях влязъл в машина на времето и се бях озовал в 1958 година. Колите бяха стари. По пътя се виждаха каруци, теглени от коне. Стопанствата бяха разсипани, а жилищата в градовете — вездесъщите бетонни блокове в съветски стил — се рушаха. Поляците страдаха от недостиг на храни, от хиперинфлация, от спиране на тока и от всякакви други неуредици.

И въпреки това, докато седях в раздрънкания автобус с чело, опряно в стъклото, си помислих: Точно тук искам да бъда. Пътят пред мен беше открит и пълен с възможности.

Шест часа по-късно пристигнахме в Санок, град с по-малко от петдесет хиляди жители в гористия, хълмист югоизточен ъгъл на Полша, на петнайсетина километра от границата с Украйна. Отидохме в ресторант на фирмата „Аутосан“ и влязохме направо на банкет с ръководството на фирмата и представителите на Световната банка. Никой от гостите не искаше да се докосне до яденето — мазни свински котлети, преварени картофи и някакво солено желе с късчета свинско. В допълнение към неапетитната храна във въздуха се усещаше силно мирисът на химикали, идващ откъм намиращия се наблизо завод. Имах чувството, че всички, които не бяха от Санок, искаха да се махнат оттук колкото може по-бързо. Обаче ръководството на автобусната фирма нямаше намерение да ни пусне толкова бързо и продължи да вдига тостове до късно вечерта. Най-сетне в 23:15, когато пристигна кафето, от Световната банка сковано се надигнаха, извиниха се, качиха се в автобуса и се отправиха към Жешов, най-близкия град с приличен хотел.

Колегите ми от Би Си Джи изчакаха, докато хората от Световната банка си заминат, след което също се надигнаха и поднесоха извиненията си. Излязоха навън и Волфганг започна да преговаря с двама шофьори на таксита да ги откарат след цели шест часа обратно във Варшава същата нощ.

Аз бях единственият, който остана — двадесет и шест годишен бакалавър с една година опит като консултант — да спасявам фирмата от провал.

След кафето се сбогувах с ръководството, които изглежда не разбраха, че аз съм никой в сравнение с всички, които току-що си бяха тръгнали. После ме съпроводиха до хотел „Турист“, който щеше да бъде мой дом за следващите няколко месеца.

Хотелът беше стара четириетажна сграда на две пресечки от река Сан. Нямаше асансьор, затова трябваше да използвам стълбите. Коридорът беше тесен и слабо осветен, а стаята ми мъничка. По-скоро антре, отколкото стая, с две еднакви легла, опрени в срещуположните стени. Единственото пространство от пода беше това между тях. На стената над едното имаше закрепен тринадесетинчов черно-бял телевизор. Между леглата беше мушната проста, издраскана масичка, а върху нея една нощна лампа. Над лампата имаше малко прозорче, което гледаше към някакво празно пространство.

Не беше „Фор Сийзънс“, но бях много развълнуван, че съм в Полша, и не обърнах внимание.

Вдигнах пластмасовия телефон с шайба, за да проверя дали работи, но имаше връзка само с една лелка на рецепцията, която не знаеше дума английски. Разопаковах си багажа и натъпках дрехите си в гардероба. В стаята беше студено, а радиаторът не работеше, затова си сложих грейката, която бях взел за предстоящата зима. Пуснах телевизора — имаше само три програми, всичките на полски. На единия канал даваха новини, на другия футболен мач, а на третия вървеше някакво предаване за овце.

Изключих телевизора. Поиграх си напразно с диска на едно радио на къси вълни, което бях донесъл, не намерих нищо и се отказах.

Легнах в леглото и се опитах да заспя, но беше много студено. Почуках радиатора и завъртях докрай вентила, но не дойде никаква топлина. При нормални обстоятелства щях да се обадя на рецепцията, но заради езиковата бариера това нямаше да помогне. Извадих още някакви дрехи от гардероба, придърпах одеялата от другото легло и се мушнах под всичките. Въпреки че бях с грейката, и това не помогна. Въртях се насам-натам през цялата нощ и спах зле. Когато слънцето започна да се показва, пуснах душа с надеждата да се стопля. Зачаках да потече топла вода, но тя стана само хладка.

Зарязах душа, облякох се и слязох в малкия ресторант на хотела, за да се срещна за пръв път с моя преводач. Щом влязох, един спретнат мъж в полиестерен костюм, който не му беше по мярка, рязко се изправи. Мушна под мишница навит на руло вестник и ми подаде ръка.

— Господин Уилям?

Поех ръката му.

— Да. Това съм аз.

— Здравейте. Казвам се Лешек Сикорски! — рече ентусиазирано той.

Лешек беше няколко години по-стар и малко по-висок от мен. Имаше светлокестенява коса, живи зелени очи и акуратно подрязана брада. При други обстоятелства би могъл да мине за хубав, но лошият костюм и кривите зъби зачеркваха тази възможност.

— Моля, седнете. — Лешек посочи един стол. — Как спахте? — попита той, почти крещейки в края на изречението.

— Всъщност беше студено. В стаята няма отопление.

— Да. Не го пускат, докато зимата не започне официално! — отново изкрещя последната дума. Говореше английски толкова неестествено, че бях сигурен, че го е научил от комплект касети на Берлиц.

Появи се сервитьорката и ми наля чай, а Лешек й каза нещо на полски. Когато тя изчезна, го попитах:

— Какво й казахте?

— Да ви донесе закуската.

— Има ли меню?

— Не, не. Само една закуска!

Няколко минути по-късно закуската пристигна: по-препечени наденички и някакво странно полско топено сирене. Бях толкова гладен, че изгълтах всичко.

Лешех изяде спокойно яденето си. Не беше нито отвратен, нито въодушевен. По средата на закуската ме попита с пълна уста:

— Вие сте от Лондон, нали?

— Да, така е.

Той широко се усмихна.

— В такъв случай ще ви помоля за една услуга. — Снижи глас и прошепна: — Можете ли да ме запознаете със Саманта Фокс? — Саманта Фокс беше едрогърда английска поппевица, започнала като модел и снимана гола до кръста на трета страница на „Сън“.

Погледнах с недоумение Лешек.

— Страхувам се, че няма да мога. Не я познавам.

Той се облегна назад в стола си, изгледа ме с подозрение и настоя:

— Ама трябва да я познавате. Нали сте от Лондон.

— Лешек, иска ми се да мога да помогна, но в Лондон има седем милиона души. — Не исках да бъда груб, но това беше смешно. Как щях да преобразя една устремила се към фалит автобусна фирма, ако главната ми връзка с външния свят беше чудак, вманиачен по снимаща се гола до кръста певица от Англия?

След закуската двамата с Лешек излязохме от хотела и се набутахме в малкото червено полско фиатче, което автобусната фирма ми беше предоставила да ползвам за престоя. След няколко опита успях да запаля двигателя. Лешек се усмихна под мустак и ме насочи към централата на „Аутосан“, седеметажна бетонна сграда близо до реката. Паркирахме, а когато влязохме във фоайето, усетих същата неприятна миризма от предишната нощ на индустриални химикали във въздуха. Качихме се с асансьора до последния етаж и се отправихме към кабинета на генералния директор. Беше застанал на входа като барикада — широките му рамене запълваха почти цялото пространство, а гъстите мустаци стърчаха над широката му усмивка. Оказа се, че е два пъти по-възрастен от мен и беше работил в „Аутосан“ през цялата си кариера. Когато се приближих, той протегна ръка с дебели пръсти и ме стисна толкова силно, че почувствах малката си ръка в неговата като в менгеме.

Въведе ни в кабинета си и започна бързо да говори на полски.

— Добре дошли в Санок — преведе Лешек, без да го изчака да свърши. — Иска да знае дали ще желаете да пийнете по едно бренди по случай пристигането.

— Не, благодаря — казах смутено, като се запитах дали не правя някакъв гаф, отказвайки предложението за твърд алкохол в 10 часа сутринта.

След това генералният директор се впусна в реч, в която изрази вълнението си от пристигането ми. Обясни, че „Аутосан“ е главният работодател в Санок. Ако фирмата фалира, градът щял също да фалира. Той и всички останали в „Аутосан“ вярвали, че Би Си Джи и по-конкретно аз ще ги спасим от крах. Постарах се да изглеждам сериозен и постоянно кимах на всичко казано, като се опитвах да си придам някакво подобие на самоувереност, но вътрешно бях напълно сломен от размера на отговорността ми.

Когато завърши малката си реч, той каза:

— Господин Браудър, преди да започнете работа, трябва да ви попитам: можем ли да направим нещо, за да стане престоят ви в Санок по-приятен?

Още в момента, в който влязох в кабинета му, ми направи впечатление колко топло беше вътре, особено след прекараната мъчителна нощ в студената стая. Забелязах тихо бръмчащата електрическа печка в ъгъла, която излъчваше оранжево сияние. Погледнах я и малко нервно попитах:

— Може ли да имам такава печка в стаята си, господине?

Когато Лешек преведе, настъпи кратко мълчание. После лицето на генералния директор се озари в усмивка. Той намигна над розовите си бузи и рече:

— Ама, господин Браудър, можем да направим нещо много по-добро за вас. Можем да ви намерим жена да ви топли нощем!

Вгледах се тъпо в обувките си и със заекване отвърнах:

— Н-н-не, благодаря. Печката ще ми е достатъчна.

Бързо се залових за работа, а първата седмица в Полша беше за мен най-големият културен шок, който бях изпитвал през живота си. Всичко в Санок — миризмите, езикът, обичаите — беше различно. Но особено трудно ми беше с храната. Единственото месо, което се предлагаше, беше неизменното свинско. Наденичка за закуска, сандвичи с шунка за обяд, свински котлети за вечеря — и това всеки божи ден. Нямаше нито плодове, нито зеленчуци. Пилешкото беше деликатес. Най-лошото беше, че всяко ядене плуваше в обилна мазнина, сякаш това беше някаква магическа подправка, правеща ястието по-лесно за преглъщане, което изобщо не беше така.

На петия ден вече умирах от глад. Трябваше да направя нещо и реших да отида до Варшава и да наема стая в хотел „Мариот“, за да хапна свястна храна. Веднага щом си оставих сака в стаята, се отправих към ресторанта. Никога в живота си не съм се чувствал така щастлив от хотелски ресторант. Напълних чинии със салати, печено пиле, печено говеждо, сирене и френски хлебчета и ядох като побъркан. Върнах се за още, а после потретих. Когато бях готов за десерта, стомахът ми закъркори и разбрах, че ако не изтичам бързо до тоалетната, ще изпадна в беда.

Отправих се към мъжката тоалетна с най-голяма бързина, но тъкмо прекосявах фоайето, когато видях насреща ми Волфганг Шмидт.

— Браудър? Какво, по дяволите, правиш във Варшава? — попита властно той.

Бях толкова изненадан да го видя, че не знаех какво да кажа.

— Аз… Просто си помислих, че след като е петък вечер…

— Петък вечер? — кресна той. — Майтапиш ли се? — Трябва да си замъкнеш задника обратно в Санук…

— Санок — поправих го аз и запристъпвах неспокойно от крак на крак.

— Майната му на името. Трябва да се върнеш там, за да се сближиш с клиента си през уикенда. Така се прави този бизнес.

Газовете в стомаха така ме напъваха, че почти не го чувах.

— О’кей. Ще се върна. Съжалявам, наистина. — Тоалетната беше точно там и нямаше време за губене.

— Добре, Браудър. — Когато той най-накрая се отмести, аз се втурнах бързо вътре.

След като налетях на Волфганг, бях толкова наплашен, че не посмях да стъпя отново във Варшава. Вместо това през уикендите обикалях с полското си фиатче из провинцията на лов за храна. Отбивах се в малки ресторантчета и тъй като не знаех и дума полски, посочвах с пръст три-четири неща от менюто с надеждата някое от тях да става за ядене. Молех се да е пиле и понякога улучвах. Можех да си позволя да го правя, защото полската злота беше толкова обезценена, че всяко ястие струваше колкото четиридесет и пет американски цента. Беше ми приятно да се махна от Санок, но колкото и далеч да отивах, в повечето случаи храната пак беше ужасна. За осем месеца от престоя ми отслабнах с повече от шест килограма.

Положението с храната беше един от многото признаци колко зле беше всичко в Полша. В „Аутосан“ цареше пълна бъркотия и го заплашваше скорошен фалит. След икономическата „шокова терапия“, приложена след падането на комунизма, полската държава беше отменила всичките си поръчки за автобуси на „Аутосан“. В резултат фирмата беше загубила 90 процента от продажбите си и трябваше или да намери съвършено нов основен клиент, или драстично да съкрати разходите.

Да се намерят нови клиенти, щеше да е почти невъзможно, тъй като по онова време „Аутосан“ правеха най-лошите автобуси в света. Единственият по-реалистичен избор да избегнат банкрута, беше да уволнят голям брой хора. Тъй като целият град зависеше за прехраната си от това предприятие, това беше последното нещо, от което се нуждаеха, и последното, което исках да им кажа. Цялата работа ме караше да се чувствам зле и романтичните ми представи за бизнес в Източна Европа започнаха бързо да изчезват. Не исках да нараня тези хора.

Три седмици преди коледните празници, когато опасенията ми непрекъснато нарастваха, се срещнах с Лешек за редовната ни закуска. Бях се научил да не бъда въвличан в смешни разговори от типа за Саманта Фокс и просто си мълчах, което той уважаваше. Въпреки неловкото ни начало бях разбрал, че Лешек е естествен и винаги готов да помогне. След като в продължение на два месеца бяхме всеки ден заедно, започнах да го чувствам близък. Съжалявах, че точно той трябваше да преведе ужасните ми препоръки на ръководството на „Аутосан“. Нещо повече, давах си сметка, че като напусна най-сетне Санок, Лешек ще ми липсва.

Онази сутрин, докато побутвах с вилицата си парчетата свинска наденица, погледнах към вестника му на масата. Стори ми се, че той преглежда личните обяви, но се вгледах по-внимателно. Забелязах, че гледа поредици от числа, някакви финансови показатели, оградени с непознати за мен думи.

Наведох се напред и попитах:

— Лешек, какво е това?

— Това са първите полски приватизации! — обяви гордо той.

Бях чул, че Полша приватизира бившите си държавни предприятия, но вниманието ми беше така ангажирано с проблемите на „Аутосан“, че изобщо не следях това.

— Интересно… Какво е това число? — Посочих една цифра най-отгоре на страницата.

— Това е курсът на акциите.

— А тази?

— Печалбата за миналата година.

— Какво означава тази тук?

— Броят на предлаганите акции.

Бързо направих някои сметки. Стойността на фирмата в акции беше 80 милиона долара, а печалбата й за предишната година беше 160 милиона долара, което означаваше, че полската държава продава тази фирма за половината от печалбите за предишната година! Бях изумен. Накратко казано, това означаваше, че ако инвестирате в тази фирма и тя се задържи в бизнеса в продължение на шест месеца, бързо ще си върнете парите.

Зададох отново въпросите си просто да съм сигурен, че не пропускам нещо. Нямаше грешка. Това беше изключително интересно. Направихме същото упражнение с някои други фирми, посочени във вестника, и резултатите бяха, общо взето, същите.

Никога в живота си не бях купувал акция, но докато лежах в леглото онази нощ, не можех да престана да мисля за полските приватизации. Казах си: Трябва да го направя. Нали точно затова бях в бизнес школа?

По онова време личните ми средства възлизаха общо на 2000 долара. След като получих потвърждение от Джон Линдкуист, че правилата не ми забраняват да купувам акции, реших да инвестирам всичките си пари в тези приватизации и помолих Лешек да ми помогне. През обедната почивка отидохме в местна спестовна банка и се наредихме на опашка, за да обменим парите ми в полски злоти. После отидохме в пощата да попълним формулярите за участие в приватизацията. Процедурата беше сложна и се наложи Лешек четири пъти да ходи до гишето на касиера, за да го пита как да попълни подробните формуляри. Накрая успешно се записах за участие в най-първите приватизации в Източна Европа.

В средата на декември се върнах в Лондон, за да подготвя окончателната презентация на Би Си Джи за „Аутосан“ и Световната банка, която щяхме да направим след празниците. Измъчваха ме противоречиви чувства. Анализите ми показваха, че фирмата трябва да уволни значителна част от работниците, ако иска да продължи да съществува. Но след като бях прекарал толкова много време с тези хора, бях наясно, че масовите уволнения ще ги смажат. Нямах представа как ще оцелеят някои от тях. Помислих си за Лешек и многобройното му семейство и си представих трудностите, които те и без това вече изпитват. Трябваше да препоръчам уволнения, но исках някак да смекча удара. Реших да представя в доклада си цялата идея за уволненията като една от възможните „стратегически опции“ с надеждата държавата в крайна сметка да обсъди другата възможност: да продължи да субсидира „Аутосан“.

Ала когато показах в Лондон тази „смекчена“ презентация на Волфганг, той побесня.

— Какви са тези тъпотии?

— Това са опциите им.

— Ама ти глупак ли си? Те нямат никакви шибани опции. Трябва да уволнят всички, Браудър. — Беше изключително гадно копеле, но поне този път каза правилно името ми.

Волфганг ме накара да зачеркна всички други стратегически варианти, а после ми нареди да предам презентацията на друг консултант, за да преправи анализа. Окончателната препоръка на Би Си Джи беше „Аутосан“ да уволни по-голямата част от персонала.

Върнахме се в Санок и Волфганг настоя аз да съм водещият в представянето на заключенията. Представителите на Би Си Джи, Световната банка и цялото ръководство на „Аутосан“ се събраха в най-голямата конферентна зала на фирмата. Светлините угаснаха и аз включих прожекционния апарат, готов с диапозитивите за презентацията. Първо показах този с общия брой на нужните уволнения. В салона ясно се чу спонтанно ахкане. После посочих препоръките за уволнения отдел по отдел. Лешек нервно превеждаше всичко. С всеки следващ диапозитив шокът от показаното се заменяше със засилващ се гняв и хората започнаха да ме апострофират на всяка дума. Представителите на Световната банка погледнаха към Джон и Волфганг с надеждата да се намесят, но двамата избягваха погледите на клиентите ни и не казаха нито дума. Генералният директор изразително мълчеше и ме гледаше напълно разочарован.

Аз трябваше да бъда рицарят спасител на „Аутосан“, а се бях оказал предател. Чувствах се гневен, изпълнен със съмнения и унизен. Може би в края на краищата Източна Европа не беше място за мен.

Напуснах Полша сигурен в едно нещо: мразех консултантството.

През следващите месеци мислех много за „Аутосан“ и се питах какво беше станало, като че ли бих могъл да направя нещо друго. Комуникацията с тях беше почти невъзможна, но научих, че полското правителство напълно пренебрегнало препоръките на Би Си Джи и продължило да субсидира „Аутосан“. Обикновено консултантите се надяват техните съвети да бъдат изпълнени, но в този случай се зарадвах, че не беше станало така.

Единственото, което наистина исках, беше да стана инвеститор в приватизациите в Източна Европа.

Оказа се, че съм бил абсолютно прав. През следващата година инвестициите ми се удвоиха, а после се удвоиха още веднъж. Общо взето, се увеличиха десетократно. За тези, на които чувството, че са увеличили десетократно инвестицията си, е непознато, усещането е, като да изпушат цигара с кокаин. След като си го направил веднъж, искаш да повториш отново и отново колкото пъти можеш.