Бил Браудър
Заповед за арест (18) (Как станах враг номер едно на Путин)

17
Разкриване на кражби

Учудващо е как се променят нещата, когато си влюбен. Върнах се с Елена в Москва, зареден с нова енергия. Чувствах, че като е до мен, мога да се справя с всяко предизвикателство.

Тогава най-голямата ми грижа беше да спра масовите кражби във фирмите, в които фондът имаше акции. „Хермитидж“ вече беше загубил 90 процента от стойността си от руската финансова криза и сега олигарсите крадяха останалите 10 процента. Ако не направех нещо, фондът щеше да остане абсолютно без нищо.

Тези кражби ставаха във всеки сектор на бизнеса, от банките до природните ресурси, но фирмата, която се открояваше рязко в това отношение, беше най-голямата руска компания — петролният и газов гигант „Газпром“.

По производство и стратегическа значимост „Газпром“ беше една от най-важните фирми в света. Въпреки това цялата й пазарна стойност от 12 милиарда долара беше по-малка от една средно голяма американска компания за петрол и природен газ. Въглеводородните резерви на „Газпром“ бяха осем пъти по-големи от тези на „Ексон Мобил“ и дванадесет пъти по-големи от резервите на „Бритиш Петролиум“, най-големите петролни компании в света. Обаче цената на акциите, изчислявана в барели резерви, беше с 99,7 процента по-ниска от акциите на тези компании.

Защо беше толкова евтино? Простият отговор беше, че повечето инвеститори смятаха, че тези 99,7 процента от активите на компанията бяха откраднати. Но как беше възможно една от най-големите компании в света да бъде буквално открадната? Никой не знаеше точно как, но всички го приемаха като факт.

Макар да знаех колко крадливи могат да бъдат руснаците, не можех да приема, че ръководството на „Газпром“ беше откраднало всичко това. Ако по някакъв начин можех да докажа, че пазарът греши, можех да спечеля много пари. Трябваше да проуча тази фирма и да разбера какво действително става там. Необходимо беше да се направи разследване на кражбите.

Но как можете да разследвате кражбите в една руска компания? На това не ви учат в бизнес школата на Станфордския университет. Очевидно беше, че не мога да се обърна директно към ръководството на „Газпром“. Не можех да поискам да го направят и разследващите аналитици на някоя от големите международни инвестиционни банки. Тях ги интересуваха само хонорарите, което означаваше, че така здраво се бяха залепили за ръководителите на „Газпром“, че никога нямаше да признаят публично за колосалните кражби, които се извършваха под носа им.

Докато обмислях как да постъпя, си дадох сметка, че опитът ми с „Бостън Консултинг Груп“ може да ми помогне в тази ситуация. Като консултант по мениджмънт бях научил, че най-добрият начин да се намерят отговорите на трудни въпроси, беше да се открият хората, които ги знаят, и да се разговаря с тях.

Затова направих списък с хора, които знаеха някои неща за „Газпром“: конкуренти, клиенти, доставчици, бивши служители, държавни чиновници и т.н. След това започнах да ги каня на закуска, обяд, вечеря, чай, кафе. Не исках предварително да ги плаша, затова не ги информирах на какви теми ще разговаряме. Просто казвах, че един западен инвеститор се интересува да поговори с тях. За моя изненада около три четвърти от близо четиридесетте души, които поканих, се съгласиха да се срещнем.

Първата ми среща беше с шефа на планирането на един от малките вътрешни конкуренти на „Газпром“. Беше плешив, леко понапълнял мъж, носеше съветски часовник и омачкан сив костюм. Заедно с Вадим се срещнахме с него за обяд в италианския ресторант „Дориан Грей“, на отсрещния бряг на Москва река, точно срещу Блатния площад.

След обичайния първоначално неангажиращ разговор казах направо:

— Искаме да говорим с вас, защото се опитваме да разберем какво е откраднато от „Газпром“. Вие сте един от експертите в тази област и се питах дали бихте споделили с нас това, което знаете?

Настъпи кратко мълчание и си помислих, че може да съм прехвърлил допустимата граница. Но после лицето му се оживи. Сложи ръце върху бялата покривка на масата и се наведе напред.

— Радвам се, че ме попитахте за това. Ръководителите на „Газпром“ са най-голямата шайка крадци, която можете да си представите. Те крадат всичко.

— Като например? — попита го Вадим.

— Вземете „Таркосалнефтегаз“ — рече мъжът и удари с лъжицата си по масата. — Те направо го измъкнаха от „Газпром“.

Вадим попита:

— Какво е Тарко…

— Тарко Салей — прекъсна го човекът — е петролно находище в Ямало-Ненецкия регион. В него има около четиристотин милиарда кубически метра природен газ.

Вадим извади калкулатора и превърна това число в еквивалента на варели петрол. Получихме 2,7 милиарда барела петрол. Това означаваше, че запасите в Тарко Салей са по-големи от резервите на американската петролна компания „Оксидентъл Петролеум“, чиято стойност се изчислява на 9 милиарда долара.

Аз не се впечатлявам лесно, но да откраднеш компания за 9 милиарда долара директно от „Газпром“, направо ме шокира. Човекът ни съобщи и подробности, като посочи имена и дати и ни разказа и за други големи петролни находища, които също са били откраднати. Зададохме му колкото може повече въпроси, които ни идваха наум, и успяхме да запълним седем страници от един ноутбук. След два часа трябваше да прекратим обяда, иначе той щеше да продължи още дълго да говори.

Без да подозирам, се бях натъкнал на най-важното социално явление в постсъветска Русия — все по-разрастващата се огромна пропаст между бедни и богати. По съветско време най-богатият човек в Русия беше шест пъти по-богат от най-бедния. Членовете на Политбюро можеха да имат по-голям апартамент, кола и хубава дача, но не повече. Обаче в 2000 година най-богатият човек беше станал 250 000 пъти по-богат от най-бедния. Това несъответствие беше постигнато за толкова кратко време, че то тровеше психиката на нацията. Хората бяха много гневни и бяха готови да кажат и майчиното си мляко пред всеки, който имаше желание да ги слуша.

Повечето други срещи преминаха, общо взето, по същия начин. Срещнахме се с един консултант по производството на природен газ, който ни разказа за друго откраднато петролно находище. Разговаряхме с изпълнителен директор на газопровод, който ни разправи как „Газпром“ отклонил всичките си продажби на природен газ в бившия Съветски съюз към неясен посредник. Срещнахме се с бивш служител, който ни описа как „Газпром“ беше дал огромни заеми на приятели от ръководните среди при условия, много по-изгодни от пазарните. Накрая напълнихме цели два ноутбука с унищожителни твърдения за кражби и измами.

Ако цялата информация беше вярна, това вероятно беше най-голямата кражба в историята на бизнеса. Ала имаше един голям проблем. Нямахме абсолютно никаква представа дали тези твърдения бяха верни. Нещата, които ни казаха хората, можеха да бъдат неверни, преувеличени или умишлено заблуждаващи. Трябваше да намерим начин да проверим това, което бяхме чули.

Но как можехме да проверим нещо в Русия? Та не беше ли тъкмо това същината на проблема, пред който бяхме изправени с „Газпром“? Не беше ли Русия толкова непрозрачно място, че понякога имаш чувството, че не можеш да видиш дори ръката пред лицето си?

Така изглеждаше, но на практика изобщо не беше чак толкова непрозрачна. Трябваше само да поразчистим повърхността, за да видим, че колкото и да е странно, Русия е едно от най-прозрачните места на света. Просто трябва да знаеш как да се добереш до информацията и ние научихме това почти случайно няколко седмици след като приключихме разговорите за „Газпром“.

Вадим карал фолксвагена си на път за работа, когато спрял в голямо задръстване при пресичането на улица „Тверская“ и Пушкинския площад. На това кръстовище всички коли трябва да завиват или наляво, или надясно, създавайки почти постоянно задръстване през по-голямата част от деня. Понякога шофьорите са принудени да стоят по цял час в колите, а през това време инициативни улични хлапаци се опитват да продават какво ли не, от пиратски дискове до вестници и запалки.

В този ден, докато Вадим седял в колата, се приближило момче, което рекламирало стоката си. Той не проявил интерес, но момчето било настоятелно.

— Добре де, какво продаваш? — попитал отегчено Вадим.

Момчето разтворило мърлявата си синя грейка и показало комплект компактдискове в пластмасов класьор.

— Имам бази данни.

Вадим наострил уши.

— Какви данни?

— Всякакви. Мобилни телефонни указатели, данъчни декларации, данни за пътни нарушения, информация за пенсионни фондове, каквото ти хареса.

— Интересно. Колко?

— Зависи. Между пет и петдесет долара.

Вадим разгледал ситните надписи на комплект компактдискове, предлаган от момчето, и забелязал един, озаглавен „База данни на Московската регистрационна палата“. Не можел да повярва на очите си. Московската регистрационна палата е организацията, която проследява и събира информация за собствениците на всички базирани в Москва компании.

Посочил диска.

— Колко искаш за този?

— За него ли? Ами… пет долара.

Дал на момчето пет долара и взел диска.

Веднага щом пристигнал в офиса, отишъл при компютъра, за да види дали не е дал 5 долара за празен диск. Но както обещало момчето, на екрана се появило меню, от което Вадим можел да издири кой е собственикът на всяка компания в Москва.

В този момент открихме второто най-интересно социално явление в Русия — че тя е едно от най-бюрократичните места в света. Заради съветското централизирано планиране Москва е имала нужда от данни за всяка сфера от живота, за да могат нейните бюрократи да вземат решения по всеки въпрос, като се започне от това, колко яйца са нужни в Красноярск до какво количество електричество е необходимо във Владивосток. Въпреки че съветският режим отдавна беше паднал, нищо не се беше променило особено — московските министерства продължаваха да съществуват и тяхната бюрокрация полагаше големи усилия да държи сметка за всичко, за което отговарят.

След случайното попадение на Вадим на площад „Пушкин“ бързо станахме специалисти по намирането на всякакъв вид други данни, които да ни помогнат да проверим твърденията, събрани от разговорите за „Газпром“. Като използвахме тези бази данни, изчислихме, че между 1996 и 1999 година ръководството на „Газпром“ е продало почти на безценица няколко големи находища на природен газ.

Тези трансфери бяха не само огромни, те бяха нагли и бяха извършени без капка срам. Новите собственици на откраднатото имущество не бяха направили нищо дори да прикрият собствеността си.

Един от най-крещящите примери беше историята на „Сибнефтегаз“, дъщерна фирма на „Газпром“. През 1998 година тази фирма, производител на сибирски природен газ беше притежавала лицензи за богато на природен газ находище с капацитет, равняващ се на 1,6 милиарда барела петрол. На базата на съвсем скромна преценка изчислихме, че стойността на този филиал на „Газпром“ е около 530 милиона долара, но на група купувачи е било позволено да купят 53 процента от „Сибнефтегаз“ за общата сума от 1,3 милиона долара — т.е. според нашите изчисления с 99,5 процента по-ниско от истинската цена!

Кои бяха тези щастливи купувачи? Един от тях беше Генадий Вяхирев, братът на изпълнителния директор на „Газпром“, Рем Вяхирев. Заедно със сина си Андрей, Генадий беше използвал фирмата, за да купи 5 процента от „Сибнефтегаз“ за 87 000 долара.

Друг пакет от 18 процента беше купен за 158 000 долара от фирма, частично притежавана от някой си Виктор Брянских, мениджър на отдела на „Газпром“ за стратегическо развитие. Още 10 процента от „Сибнефтегаз“ бяха купени от фирма, притежавана от Вячеслав Кузнецов и съпругата му Наталия. Вячеслав оглавяваше отдела на „Газпром“ за вътрешен контрол, т.е. точно звеното, което би трябвало да открива и да предотвратява подобни неща.

Като използвахме такива похвати, открихме още шест други големи трансфера. Когато Вадим събра цялото количество резерви от петрол и природен газ, напуснали счетоводния баланс на „Газпром“, той установи, че са били отстъпени резерви, равни на тези на Кувейт. За много по-малки количества са се водили истински войни.

Още по-изненадващо беше, че макар тези резерви от петрол и природен газ да бяха огромни, според изчисленията на Вадим те представляваха само 9,65 процента от общите резерви на „Газпром“. С други думи, повече от 90 процента от резервите на компанията не бяха откраднати. Никой друг инвеститор не беше наясно с това. Пазарите предполагаха, че буквално всеки кубически метър природен газ и всяка капка петрол са били откраднати от компанията, което обясняваше защо нейните акции бяха с 99,7 процента по-евтини от акциите на сравнимите с нея западни компании. Ние току-що бяхме доказали, че повече от 90 процента са още там, но никой друг не знаеше това.

Какво би трябвало да направи един инвеститор в такава ситуация? Ще ви кажа какво: да изкупи колкото може повече от тези акции.

В един свят, в който хората се борят със зъби и с нокти да изкарат 20 процента печалба, ние току-що бяхме намерили нещо, което можеше да ни даде 1000 и дори 5000 процента. Това беше толкова очевидно, че фондът увеличи инвестицията си в „Газпром“ до лимита от 20 процента, най-големия процент акции, който правилникът на фонда разрешаваше да имаме в една компания.

За повечето експерти по инвестициите това е моментът, когато трябва да спреш. Направил си си сметката, инвестирал си и сега трябва да чакаш другите да открият това, което си открил. Но аз не можех да постъпя така. Разкритията ни за „Газпром“ бяха прекалено големи. Трябваше да ги споделя със света.

Тогава направих нещо твърде необичайно за моята професия. Разделих събраната информация за „Газпром“ на шест части и ги дадох на големи западни издания. Техните репортери и редактори веднага схванаха какво въздействие ще има тази история, а нашето разследване беше толкова пълно, че те не можаха да устоят на изкушението. Бяхме им спестили месеци разследваща работа и не след дълго те превърнаха разследването в редица стряскащи статии.

Първата се появи в „Уолстрийт Джърнъл“ на 24 октомври 2000 г. под заглавие „Крадец на газ?“ В нея се описваше как в откраднатите газови находища има природен газ, достатъчен „да задоволи нуждите на цяла Европа за пет години“. На следващия ден „Файненшъл Таймс“ публикува статията: „Директори на «Газпром» се срещат, за да обсъдят методите на управление“. В нея се посочваха подробности за всички „приятелски и роднински“ трансакции в „Газпром“. На 28 октомври „Ню Йорк Таймс“ публикува в раздела си за международен бизнес статия под заглавие „Директори обсъждат продажбите на активи в «Газпром».

Малко по-малко от месец след това, на 20 ноември, «Бизнес Уик» публикува статията «Газпром» на скарата“. И на 24 декември „Вашингтон Пост“ помести статия под заглавие „Трансферите на активи могат да се окажат предизвикателство за Путин“.

Обществеността в Русия и в чужбина беше шокирана от нивото на корупция в „Газпром“. През следващите шест месеца се появиха повече от 500 статии на руски и 275 на английски език, в които се даваха подробности за това, което бяхме разкрили в „Газпром“.

Този широк медиен отзвук имаше забележимо отражение в Русия. Руснаците приемаха твърденията за корупция и рушвети някак абстрактно, но когато им се дадоха конкретни примери кой и колко пари беше получил, те побесняха. Толкова се разгневиха, че през януари 2001 година руският парламент свика дебати за ситуацията в „Газпром“. Това доведе до препоръка към Сметната палата да извърши собствено разследване на „Газпром“.

В отговор на разследването на Сметната палата бордът на директорите на „Газпром“ поръча на одиторската компания „Прайс Уотърхаус Купър“ да извърши независимо проучване. След няколко седмици Сметната палата обяви резултатите от разследването. Може би не беше много изненадващо, че те не намериха нищо нередно в поведението на ръководството на „Газпром“. Оправдаха трансферите на активи, като заявиха, че „Газпром“ „има недостиг на капитали и затова се нуждае от външни резерви“.

Оставаше само одитът на „Прайс Уотърхаус“. Тя печелеше милиони долари годишно от „Газпром“ като техен одитор, така че всяко осъждане на „Газпром“ би било осъждане на тях самите. Затова, както се очакваше, те също оправдаха действията на „Газпром“ Излязоха с тъпи и нелогични аргументи, с които се опитаха да обяснят защо всичко, което разкрихме, било обяснимо и законно.

Въпреки че тези резултати не бяха напълно неочаквани, бях толкова омерзен, че не исках да бъда в Москва, когато на 30 юни 2001 година „Газпром“ свика годишното си общо събрание. Знаех, че въпреки нашите разкрития ръководителите на фирмата ще се перчат като горди пауни и ще разправят на света колко добре е била управлявана тя.

Исках да избегна този спектакъл, затова попитах Елена дали ще иска да се махнем от Москва за един дълъг уикенд. Тя току-що беше завършила работата си по голям проект и се съгласи, затова купих два билета до Истанбул, едно от малкото желани места, в които Елена можеше да отиде без виза.

Заминахме в деня на годишното събрание на „Газпром“ и след като пристигнахме на летище „Ататюрк“, взехме такси до хотел „Чираган Палас“ — бивш султански дворец на европейския бряг на Босфора. Беше хубав летен ден. Излязохме на верандата непосредствено до басейна и обядвахме под огромен бял чадър, който ни пазеше от палещото слънце. Долу влизаха и излизаха от Мраморно море кораби с всякакви размери. Полетът със самолета беше продължил само три часа, но екзотичните гледки и звуци на Турция, съчетани с успокояващото присъствие на Елена, ме накараха да се почувствам на милиони километри от отблъскващата непочтеност на Русия.

Тъкмо поръчахме ментов чай и десерт, когато мобилният ми телефон иззвъня. Не исках да отговарям, но беше Вадим.

А той имаше изумителни новини.

Ръководството на „Газпром“ изобщо не могло да се перчи на годишното общо събрание. Рем Вяхирев бил току-що уволнен не от друг, а от самия президент Владимир Путин.

Той заменил Вяхирев с напълно неизвестния Алексей Милер. Веднага след като встъпил в длъжност, Милер обявил, че ще пази останалите активи на „Газпром“ и ще възстанови откраднатото. В отговор на случилото се само за ден цената на акциите скочила със 134 процента.

През следващите две години тя отново се удвои. После пак… и пак се удвои. През 2005-а цената на акциите на „Газпром“ се увеличи сто пъти в сравнение с тази, когато фондът „Хермитидж“ купи първите си акции. Не със 100 процента, а сто пъти. Това безспорно беше най-добрата инвестиция, която бях направил в живота си.