Бил Браудър
Заповед за арест (31) (Как станах враг номер едно на Путин)

30
16 ноември 2009 година

Сергей е трябвало да търпи този кошмар наяве, а през това време аз живеех като в полусън. Особено мъчителни бяха съботните сутрини. Събуждах се рано и се обръщах да погледна Елена в удобното ни голямо легло. Зад единия ъгъл имаше прозорец, а отвъд него беше Лондон. Бях свободен, заобиколен от удобства и обичан. Можех да протегна ръка и да почувствам любовта, а Сергей можеше само да си я спомня. Това ме караше да се чувствам зле. Желанието да съчетая по някакъв начин комунистическите традиции в рода ми с капиталистическите ми амбиции ме бяха отвели в Русия, но така и не бях предполагал, че този стремеж ще превърне някой, на когото държах, в заложник.

В такива дни ставах, довличах се до банята, пусках душа и заставах под него. Топлата вода би трябвало да ме пречисти, но не успяваше. Смъкваше мръсотията, но вината беше полепнала по мен като катран. Сергей е имал възможност да застане под душ най-много веднъж в седмицата, а понякога се налагало да чака и по три седмици. Водата, която се изливала върху тялото му, била студена, а сапунът, ако изобщо го имало, бил груб. Затворническите килии вонели и здравето му се влошавало. Понякога трябваше да полагам усилия да не повърна. Дори и днес не мога да вляза в банята, без да мисля за Сергей.

И въпреки това ставах от леглото в събота, вземах душ, обичах семейството си и след като получех още ужасяващи новини за състоянието на Сергей, се борех още по-решително за него. Състоянието му продължаваше сериозно да се влошава.

През октомври 2009 година отидох във Вашингтон и Ню Йорк, за да продължа да адвокатствам за него. Никой не се интересуваше особено много, но аз продължавах да опитвам. Трябваше да намеря някакъв начин да накарам целия свят да се заинтересува от това, което се случваше със Сергей.

После, на връщане, когато се качвах в самолета на Бритиш Еъруейс за нощен полет до Лондон, телефонът ми иззвъня. Беше Елена.

Отговорих, преди тя да успее да каже нещо:

— Скъпа, тъкмо се качвам в самолета. Може ли да почака?

— Не, не може. Вътрешното министерство току-що е предявило официално обвинение!

Отстъпих встрани, за да пропусна да минат другите пътници.

— Срещу Сергей?

— Да. — Тя замълча за момент. — И срещу теб. Ще съдят и двама ви.

Подобна възможност винаги се беше въртяла в главата ми, но въпреки това беше шокиращо да чуя думите.

— Значи са решени да отидат докрай, така ли?

— Да. Ще организират голям, показен съдебен процес.

Замислих се за момент, а после попитах:

— Имаме ли представа какво ще се случи след това?

— Едуард смята, че Сергей ще получи шест години, а ти същата присъда задочно. Каза, че тогава Русия ще издаде за теб червена бюлетина на Интерпол и ще се опита да те екстрадират от Англия.

Червената бюлетина на Интерпол е международна заповед за арест. Ако такава бъде издадена с моето име, можех да бъда задържан на всеки граничен пункт в момента, в който представех паспорта си. След това руснаците щяха да отправят искане за екстрадирането ми, което по всяка вероятност щеше да бъде уважено. Щях да бъда изпратен в Русия, за да бъда подложен на същото изпитание като Сергей.

— Бил, трябва веднага да излезем със съобщение за печата, в което да оборим лъжите им.

— Добре. — Възможността да се започне съдебен процес срещу мен ми оказа физическо въздействие и докато вървях към самолета заедно с другите пътници, се почувствах доста изнервен.

— Ще напиша нещо по време на полета и веднага щом пристигна, ще го обсъдим.

— Приятно пътуване, скъпи. Обичам те.

— И аз те обичам.

Намерих мястото си и потънах в размисъл, загледан право пред себе си. Знаех какво ще последва: куп неприятни заглавия, звучащи приблизително така: „Браудър и Магнитски на съд за укриване на данъци“, или „Русия се кани да издаде червена бюлетина на Интерпол за Браудър“. Всяко опровержение, което щяхме да направим, щеше да бъде сложено в края на статиите, а той почти винаги оставаше непрочетен. Така в общи линии действа корумпираната руска полиция — нарушава официалното си положение, за да краде пари и да тероризира жертвите си. Тя се крие зад стената от легитимност, дадена й от нейния официален статут като правозащитен орган. Печатът винаги ще отрази официалните декларации, представяйки ги за истина, тъй като в повечето страни правозащитните органи не лъжат открито. За нас това беше голям проблем. Трябваше да намеря някакъв начин да направя истината достояние на обществеността.

Самолетът достигна нужната за полета височина, светлините угаснаха за през нощта и аз се опитах да се настаня колкото може по-удобно на седалката. Бях се загледал в слабо осветения надпис ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО, когато изведнъж си спомних за видеоматериала, който бяхме подготвили за YouTube. Сергей ни беше дал съгласието си само преди седмица и сега можехме да го излъчим. Казах си: Защо ще правим съобщение за печата, когато имаме много по-добър начин да разкажем историята?

Когато пристигнах в Лондон, взех такси и се отправих в офиса. Свалих от рафта диска с видеоматериала и го пуснах в YouTube. Озаглавих го „“Хермитидж" разкрива измама на руската полиция" и той бързо беше разпространен навсякъде. В края на първия ден събра 11 000 гледания, след три дни над 20 000, а след седмица повече от 47 000. За материал, отнасящ се до твърде заплетено дело за корупция и човешки права, това бяха внушителни цифри. По-рано трябваше да излагам нашия случай пред отделни хора в безброй четиридесет и пет минутни срещи. Сега за нас научаваха едновременно хиляди.

Веднага след като видеото беше излъчено, започнах да получавам обаждания от приятели, колеги и познати. Всички изразяваха изумление колко заплетена е цялата история. Бяха чували за положението на Сергей, но така и не бяха наясно за какво всъщност става дума, докато не видели видеото. Освен тези имаше и обаждания от репортери. Филмът бързо се превърна в любопитна история за печата. За пръв път хората разбраха, че руското МВР не е достойна за уважение полицейска организация, а по-скоро събрани на едно място служители, които злоупотребяват със служебното си положение, за да извършват големи финансови измами. С този филм за пръв път можахме да обясним на широката публика истината за това, което се беше случило, и да дадем достоен отпор на враговете ни.

От килията си в затвора Сергей също смело се опитваше да обяснява истината въпреки мъченията, на които беше подлаган.

На 14 октомври 2009 година той представи дванадесет страници официални показания във Вътрешното министерство, в които продължи да разобличава ролята на служителите във финансовата измама и последвалите опити за прикриването й. Посочи имена, дати и места, без да остави нищо на въображението. Накрая написа: Убеден съм, че всички членове на разследващия екип действат като изпълнители на нечие престъпно нареждане.

Това беше забележителен документ и той прояви невероятна смелост с представянето му. За човек, който не познава Русия, ще е трудно да разбере колко опасна беше постъпката му. В Русия убиват хора и за много по-малки свидетелски показания. Това, че Сергей го казваше от затвора, където беше в ръцете на онези, които го бяха изпратили там и срещу които беше дал показания, говори за решимостта му да покаже корупцията в руските правозащитни органи и намерението си да ги разобличи.

Тъкмо по това време аз поех ангажимент да изнеса лекция в Станфорд за опасностите, които крие инвестирането в Русия. Реших да взема със себе си и сина ми Дейвид, който тогава беше на дванадесет години. Той никога не беше посещавал моята Алма матер и въпреки всички лоши неща, които се случваха, исках да му покажа местата, в които бях прекарал най-хубавите години от живота си.

Взехме самолета за Сан Франциско и се опитах да не мисля за онова, което ставаше в Русия. Но независимо в коя часова зона или място на света се намирах, положението на Сергей ме преследваше навсякъде и ме изпълваше с тъга и чувство за вина. Единственото нещо, което можеше да ми даде известно успокоение, беше да го видя свободен.

Изнесох лекцията на другия ден след като пристигнахме. Разказах на аудиторията как съм правил бизнес в Русия, завършвайки със събитията, които поглъщаха цялото ми внимание през изминалата година. Показах и видеоматериала за „Хермитидж“ в YouTube, който предизвика дори някоя и друга сълза.

След това с Дейвид излязохме навън сред топлия калифорнийски въздух и се почувствах малко по-добре. Въпреки че видеото беше гледано десетки хиляди пъти по интернет, никога не бях общувал с хората, които са го гледали. Това, че бях споделил историята на Сергей пред пълна зала, а после имах възможност да видя лицата на хората и да чуя колко ужасени са, ме накара да се почувствам не толкова сам в тази борба.

Но после, когато се разхождахме с Дейвид из университетското градче, телефонът ми иззвъня. Беше Владимир Пастухов и гласът му звучеше тревожно.

— Бил, току-що се случи нещо наистина ужасно.

— Какво има?

— Току-що получих съобщение в мобилния си телефон. На руски е. То гласи: „Кое е по-лошо: затвор или смърт?“

Започнах да ходя нервно напред-назад.

— Срещу мен ли е насочено?

— Не знам.

— Може да е срещу мен, срещу Вадим… срещу Сергей?

— Не знам. Може би.

— От кого е?

— Не е ясно.

— Как са научили този номер? Никой не знае номера на мобилния ти телефон.

— Не знам, Бил.

Дейвид загрижено ме гледаше. Престанах да крача напред-назад и се опитах да го успокоя, като леко се усмихнах.

— Можем ли да го проследим? Да разберем кой го е изпратил?

— Може би. Ще опитам. Ще ти се обадя пак веднага щом разбера нещо повече.

— Благодаря.

След това едноминутно обаждане всичките ми положителни емоции се изпариха. Обратното пътуване до Лондон беше продължително и тягостно. Нямах представа какво да мисля за тази заплаха, срещу кого беше насочена и какво да направя заради нея. Звучеше сериозно, а това беше крайно обезпокоително.

През следващите дни Вадим получи второ електронно съобщение, също на руски: „Влакове, влакове в нощта, влакове, влакове, които никога не спират“. Владимир обясни, че това е стих от известна поема на руски затворници, в която се намеква за непрестанно пътуващите влакове към лагерите за принудителен труд в Урал с вагони, пълни с хора, които отиват към смъртта си.

Няколко дни по-късно неочаквано ми се обади един стар клиент — Филип Фултън. Беше мой приятел и довереник още от дните на борбата ми с „Газпром“. Бил с жена си в Лондон и искали да видят Елена и децата. Имахме много приятна среща в ресторанта на петия етаж на „Харви Никълс“ и в продължение на два часа успях да загърбя тревогите си. Филип и жена му се радваха на малките и прекарахме чудесно. Не ми се иска да си призная, че за кратко се бях почувствал съвсем добре. Знаех, че проблемите ни няма да отминат, и бях наясно, че е приемливо, може би дори за предпочитане, да забравям за тях от време на време и да се преструвам, че водя нормален живот.

Тъкмо си тръгвахме, когато Владимир отново се обади.

— Дойде ново съобщение, Бил.

— Какво е?

— Цитат от „Кръстникът“. „Историята ни учи, че всеки може да бъде убит“.

— Мамка му! — изругах аз, ръцете ми започнаха да треперят и затворих.

Здравата се изплаших. Рано на следващата сутрин събрах трите послания от мобифона на Владимир с времето, в което бяха получени, и ги съобщих на антитерористичното звено на Скотланд Ярд SO15. Те изпратиха екип от следователи да разговарят с мен и Владимир, а техните техници проследиха обажданията. Всяко идваше от нерегистриран номер в Русия, което беше необичайно. По-късно нашият специалист по въпросите на сигурността Стивън Бек ни каза, че в Русия достъп до нерегистрирани номера имат само хората от ФСБ.

 

 

Сергей трябвало да се яви в съда в четвъртък, 12 ноември, за ново заседание относно мярката му за задържане. Отиването в съда не ставало направо. Обикновено започвало в 5 часа сутринта, когато пазачите изкарвали хората от килиите и ги водели в затворническата кола. Около двадесет затворници били натъпквани в затворническия микробус, който нормално побирал само половината. През следващите няколко часа колата седяла на паркинга, докато служители попълвали документи в канцеларията на изолатора, и Сергей и останалите били принудени да стоят вътре, плътно притиснати един до друг, и да чакат. Нямали достъп нито до вода, нито до чист въздух, нито до тоалетна. Същата процедура се повтаряла след явяването им в съда и те можели да се върнат и да легнат на наровете едва след полунощ. През целия ден не им давали храна и често затворниците били държани гладни по тридесет и шест часа. Самото отиването в съда било форма на мъчение, с цел да ги пречупи и да сломи желанието им за съпротива в единствената им теоретична възможност да бъдат оправдани.

В този ден Сергей пристигнал в съда към 10 сутринта. Завели го в коридора и закопчали белезниците му към един радиатор. Докато седял там и преглеждал многократно молбата си, която подготвял през предишните две седмици, се появил Силченко и подсмихвайки се, казал:

— Дадох на съда документите, които ти поиска.

През предишните шест седмици при пет различни повода Сергей настоявал за няколко конкретни документа, свързани с делото. Били му необходими в подготовката за защитата. Сега, когато оставали само десет минути до явяването му пред съда, Силченко най-накрая ги прибавил към досието на делото, но Сергей не можел да ги прегледа преди началото на заседанието. Преди да успее да реагира, охранителите откачили Сергей от радиатора, завели го в съдебната зала и го оставили в клетката на подсъдимите.

Сергей седнал там и видял майка си и леля си на първия ред в галерията. Махнал им леко с ръка, като се мъчел да изглежда спокоен.

Съдията Елена Сташина въдворила ред в залата. Сергей прочел първо жалбата си за това, че не е получил нужната медицинска помощ. Сташина я отхвърлила. След това прочел жалба по повод фалшивите доказателства, приложени в досието по делото. Съдийката отхвърлила и нея. Когато започнал да чете жалбата за неоснователния му арест, тя го прекъснала по средата на изречението и също я отхвърлила. Общо близо дузина жалби на Сергей били отхвърлени. Когато той поискал да му бъде дадено повече време, за да прегледа „новите материали“, които Силченко прибавил към досието на делото, Сташина му казала да мълчи.

Обаче Сергей не мълчал. Изправил се в клетката и въпреки тежкото си физическо състояние със силен глас обвинил Сташина в нарушаване на закона и на правата му. Завършил изказването си с думите:

— Отказвам да участвам и да слушам какво се говори в днешното съдебно заседание, тъй като жалбите в защита на моите права просто не бяха взети под внимание от съда.

Седнал на мястото си с гръб към съдията. Сташина обаче останала напълно безразлична. Спряла се на още няколко технически въпроса, а след това хладнокръвно удължила мярката на Сергей за задържане под стража. Когато го извеждали, той не могъл да намери сили да се усмихне на роднините си.

Върнали го отново в коридора и пак го закачили към същия радиатор. През остатъка от вечерта не разрешили нито на адвоката, нито на роднините му да го видят. Майка му и леля му чакали с часове отвън на студа микробуса, който трябвало да го отведе обратно в Бутирка, за да се опитат поне да му махнат и да му кажат, че го обичат. Обаче в 9 часа вечерта затворническата кола още не се била появила. Отчаяни и натъжени, те повече не могли да издържат на студа, отказали се да чакат и си тръгнали.

Научих за всичко това на следващата сутрин. Когато го разказах на Елена, тя се разстрои.

— Не ми харесва това, Бил. Никак не ми харесва.

Бях съгласен с нея.

— Трябва да изпратим някого в Бутирка — настоя тя. — Някой трябва да се види със Сергей още днес.

Но нямаше кого. Адвокатът му, който единствен имаше разрешение да се вижда с него, беше извън града и щеше да се върне чак в понеделник.

През нощта в 12:15 мобилният ми телефон започна да вибрира, в гласовата поща имаше съобщение. Никой не ми звънеше на личния мобифон, а и никой не знаеше номера му. Погледнах Елена и отворих гласовата поща. Имаше едно съобщение.

Чух мъжки глас да вика по време на зверски побой. Крещеше и се молеше. Записът продължи около две минути и прекъсна по средата на един вопъл. Пуснах записа на Елена. След това останахме да лежим будни в леглото. Не можехме да заспим, през главите ни минаваха всякакви мрачни сценарии.

 

 

В понеделник, 16 ноември 2009 година, адвокатът на Сергей, Дмитрий, отиде в Бутирка да се види с него. Обаче служителите на затвора му казали, че той не може да се яви на свиждането, тъй като бил „твърде зле и не може да излезе от килията“. Когато Дмитрий поискал медицинско заключение, му казали да отиде при Силченко. Той му се обадил и поискал копие, но Силченко му отговорил, че заключението било „вътрешен въпрос за следствието“, и отказал да съобщи на Дмитрий каквито и да било подробности.

Те нарочно разигравали адвоката. Сергей бил повече от „зле“. Оставен в продължение на месеци без лечение на панкреатит, камъни в жлъчката и холецистит, организмът му най-накрая се предал и той изпаднал в критично състояние. Макар че дотогава управата на затвора отхвърляла многобройните му молби за медицински преглед, в този ден най-сетне го изпратили в медицинския център в „Матроска тишина“ за спешна медицинска помощ.

Когато пристигнал, вместо да го приемат в медицинското крило, го завели в килия в изолатора и го закачили с белезниците за рамката на едно легло. Там при него дошли осем надзиратели в пълно снаряжение за потушаване на бунтове. Сергей настоял командващият да извика адвоката му и прокурора и казал: „Аз съм тук, защото разкрих как служители на правозащитните органи са откраднали 5 400 000 000 рубли“.

Обаче надзирателите не били дошли да му помагат, а да го бият. Нахвърлили се безмилостно върху него с гумените палки.

Час и осемнадесет минути по-късно пристигнал лекар и намерил Сергей Магнитски мъртъв на пода.

Жена му никога повече нямало да чуе гласа му, майка му никога вече нямало да го види да й се усмихва, а децата му никога нямало да почувстват лекото му ръкостискане.

„Задържането ми под стража няма нищо общо със законната цел на тази мярка — написал той в дневника, който си водел в затвора. — Това е наказание, наложено само заради факта че защитавах интересите на клиента ми и интересите на руската държава.“

Сергей Магнитски беше убит заради идеалите си. Беше убит, защото вярваше в закона. Беше убит, защото обичаше народа си и защото обичаше Русия. Той беше само на тридесет и седем години.