Бил Браудър
Заповед за арест (16) (Как станах враг номер едно на Путин)

15
И всички се издънихме

Мразех се за това, че всичко се разви толкова зле, но удивителното е, че много от клиентите ми не го приеха така. Имаха много по-големи проблеми. Тъй като преди кризата руските държавни облигации осигуряваха повече от 30 процента печалба и повечето хора ги смятаха за по-малко рискови от акциите, средният инвеститор в моя фонд беше инвестирал пет пъти повече в руския пазар на държавни облигации, отколкото във фонда „Хермитидж“. Преди нещата да излязат от контрол, печалбите от облигации бяха толкова примамливи, че много инвеститори използваха различни лостове за влияние, за да купуват повече от тях. Клиентите ми бяха наясно, че в най-лошия случай тяхната инвестиция в „Хермитидж“ можеше да им донесе нулева печалба, но и през ум не им беше минавало, че закупените руски държавни облигации ще се превърнат в едно нищо. А на много от тях се случи тъкмо това.

Един от най-пострадалите беше израелският диамантен магнат Бени Щайнмец, който ме беше свързал с Едмънд Сафра. Заради загубите от държавните облигации той беше принуден да продаде дяловете си във фонда „Хермитидж“, но за щастие Едмънд все още беше мой партньор.

Или аз така си мислех.

През март 1999 година, докато бях за един уикенд в Лондон, прочетох във „Файненшъл Таймс“, че Едмънд Сафра е продал Републиканската национална банка на Ейч Ес Би Си (HSBC). Подобно на Бени, банката на Едмънд също беше заложила на руските държавни облигации и беше претърпяла големи загуби. В по-ранен период от живота си Едмънд, който беше преминал през повече пазарни цикли, отколкото аз можех да броя, би избегнал това, но в последните години той се разболя от Паркинсон. През нашето партньорство можех да наблюдавам как състоянието му непрекъснато се влошава до положение, при което беше трудно да се разговаря с него. По някаква причина Едмънд нямаше план за наследник и ако с него се случеше най-лошото, нямаше кой да поеме нещата. Затова той беше принуден да продаде банката колкото може по-бързо и от Ейч Ес Би Си сключиха сделка с него.

Оттеглянето на Едмънд беше тежък удар за мен. Той беше един от най-блестящите финансисти в света, а вече не участваше в бизнеса ми.

Личният ми живот също се разпадаше. След като напуснах „Вила Д’Есте“ нещата със Сабрина от лоши станаха още по-лоши. Раздялата, стресът и голямото разстояние помежду ни се отразиха тежко на отношенията ни. Всеки път, когато се връщах в Лондон за уикенда, се карахме. Очевидно беше, че вървим към развод, макар че се опитах да направя всичко, за да не се стигне до там. Предложих да отидем на психоаналитик. Бяхме при трима, но никой не можа да ни помогне. Помъчих се да удължа седмичните ми престои у дома до три-четири дни, но вместо да е доволна, тя се дразнеше повече от присъствието ми.

Въпреки всичко Сабрина пак планира почивката ни през август 1999 година. Избра хотел „Елунда Бийч“ на гръцкия остров Крит. С нетърпение чакаше да отидем там и когато пристигнахме, беше невероятно щастлива и дори мила с мен. Това ме изненада. Не ми хвърляше студени погледи и не се карахме за работата, Русия или клиентите ми. На втората вечер дори наехме детегледачка и оставихме Дейвид, за да посетим местна таверна. По време на вечерята й разказах малко за Русия, а тя дълго ми говореше колко чудесен е Дейвид. Тези няколко часа ме накараха да си кажа: Нещата не са чак толкова лоши. По-скоро изглеждат такива, каквито бяха преди. За малко да я попитам дали се е случило нещо, което я е накарало да промени толкова рязко поведението си, но реших да не го правя. Спомням си дори, че по време на десерта дълго се смя на една моя глупава шега.

На следващия ден пак беше същото. Прекарахме го на плажа в игри на пясъка и ни донесоха обяда направо при шезлонгите, на които се бяхме излегнали. Когато слънцето залезе и се върнахме рано в хотелската стая, за да сложим Дейвид в леглото, си помислих, че по някаква неизвестна причина Сабрина може би се е променила и всичко ще е наред.

След като Дейвид заспа, отидох в банята да отмия от мен пясъка и крема против изгаряне. Когато приключих, застанах пред мивката и започнах да се бръсна. Сабрина, която беше взела душ, докато разказвах на Дейвид приказка, преди да заспи, беше в спалнята и четеше списание. Беше идеална обстановка на семейна почивка.

Тъкмо привършвах с бръсненето, когато тя се появи на вратата.

— Бил, трябва да поговорим.

Започнах да мия бръснача и я погледнах в огледалото.

— Разбира се. За какво ще говорим?

— Вече не искам да съм твоя жена — каза спокойно тя.

Бръсначът се изплъзна от ръката ми и аз непохватно се опитах да го вдигна. Спрях водата, взех една тоалетна кърпа и се обърнах към нея.

— Какво?

— Вече не искам да съм твоя жена. Просто повече не мога.

— Но ние прекарахме толкова хубаво — възразих вяло.

— Така е. Бях мила, защото вече бях взела решение. Не виждам повече смисъл да съм ядосана.

Тя ми се усмихна едва-едва, обърна се и се върна в леглото, оставяйки ме сам с мислите.

Почувствах се опустошен, но същевременно и облекчен. Бяхме стигнали до задънена улица. Аз не исках да живея „нормален живот с нормална работа“ в Лондон, както настояваше тя, а Сабрина не искаше да има нищо общо с ненормалния живот, който водех в Москва. Ние не бяхме партньори по никакви обективни стандарти и фактът, че бяхме заедно, защото не исках бракът ми да се разпадне, не беше основателна причина да продължаваме. Колкото и да е странно, донякъде дори й бях благодарен, че беше имала куража да сложи край, защото аз не можах.

Изкарахме остатъка от гръцката ваканция и напук на облака, надвиснал над брака ни, продължихме да се радваме на взаимната ни компания и на нашето момченце. Като че ли изведнъж бяхме свободни да бъдем отново приятели, вместо отчуждени съпрузи, които едва могат да се понасят. Когато почивката свърши, отидохме на летището и преди да се отправим към различните входове, Сабрина каза:

— Бил, знам, че вината е моя. Наистина съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах аз, като същевременно си мислех, че макар да беше мило от нейна страна да го каже, бях наясно, че аз имам не по-малка вина от нея.

— Ние сме добри хора, Бил. Ти си добър баща, а мисля, че и аз съм добра майка.

— Знам.

Тя ме целуна по бузата, каза довиждане и отмина, като буташе количката на Дейвид. Докато гледах как се отдалечават, ме обзе усещането за загуба, което ми беше толкова познато. Отново чувствах в стомаха си онази празнота, но този път беше още по-зле. Загубата на любов е много по-тежка от загубата на пари.

Върнах се в Русия. Настъпи есента и в Москва ми беше толкова студено и самотно, колкото никъде другаде, където съм бил. Единственото утешение беше, че въпреки огромните загуби фирмата продължаваше да се държи и да работи. Странното беше, че обикновено в бизнеса с хедж фондове, ако понесеш загуба от 30 или 40 процента, клиентите изтеглят всичките си пари и си принуден бързо да го закриеш. Но когато си загубил 90 процента, както стана с фонда „Хермитидж“ през 1999 година, повечето от тях си казаха: Майната му. Защо пък да не остана и да продължа, за да видя дали няма да се съвземе. Въпреки пагубното ми поведение след катастрофата фондът все още разполагаше със 100 милиона долара. Те носеха достатъчно средства, за да мога да плащам наема, да поддържам малък персонал и да продължавам дейността му.

Само че нямаше буквално нищо за правене. От кулминацията в началото на 1999 година търговските обеми бяха спаднали с 99 процента — от 100 милиона до 1 милион долара на ден и повечето от позициите на фонда бяха станали толкова неликвидни, че не можеха да бъдат продадени, дори и да исках да продавам. Също така беше невъзможно да се уредят каквито и да било срещи със съществуващи или потенциални клиенти. Хората, които по-рано с такова желание ме канеха на яхтите си, сега нямаха и петнайсет минути за чаша кафе или чай в офисите си.

Най-трудната част от деня беше в 6 часа вечерта, когато бизнесът приключваше и аз се отправях към дома. Живеех в скъпо ремонтиран апартамент недалеч от Кремъл, в него имаше модерна кухня, а в банята джакузи и сауна. Би бил чудесен дом, но не се чувстваше намесата на женска ръка, а и аз не държах там почти никакви лични вещи. Беше студено, стерилно и негостоприемно място, което засилваше още повече усещането ми за изолация.

Всеки ден мъчително преминаваше в следващия, но на 3 декември, след като бях прекарал още един ден да наблюдавам умиращия пазар, телефонът иззвъня. Беше Санди Койфман, дясната ръка на Едмънд. Той бе напуснал Републиканската банка, след като беше купена от Ейч Ес Би Си, но продължихме да поддържаме връзка. Обикновено гласът му беше плътен и уверен, но когато ме поздрави, ми прозвуча съвсем различно.

— Бил, имам да споделя с теб една много лоша новина.

Изглежда, че напоследък лошите новини, които получавах, нямаше да имат край.

— Какво е станало?

— Едмънд е мъртъв.

Очевидно му беше трудно да произнесе последната дума и можах да чуя, че Санди — бивш израелски летец на изтребител — потискаше с мъка сълзите си.

— Какво?

— Той е мъртъв, Бил.

— К-как?

— Загина вчера при пожар в дома си в Монако.

— При пожар? Какво искаш да кажеш с този пожар.

— Новините са все още откъслечни — рече, вече посъвзел се, Санди. — От полицията не съобщават никакви подробности, а Лайли — съпругата на Едмънд — е в шок. От това, което можахме да разберем, един болногледач е инсценирал нахлуване в дома, предизвикал пожар и Едмънд и другата медицинска сестра починали, задушавайки се от проникналия дим в бронираната стая.

Не знаех какво да кажа. Санди също.

— Господи, Санди — рекох накрая, — това е ужасна новина… Толкова съжалявам. Толкова съжалявам.

— Благодаря ти, Бил. Ще ти се обадя, когато научим повече. Просто исках да го чуеш от мен.

Затворих внимателно телефона. Това като че ли беше последният удар. Вече се бях примирил със загубата на Едмънд като партньор, но за мен той беше нещо повече от това. Едмънд Сафра беше станал мой ментор и модел за подражание.

А вече го нямаше.