Бил Браудър
Заповед за арест (26) (Как станах враг номер едно на Путин)

25
Високочестотно заглушаващо устройство

Още тогава можехме да престанем да се занимаваме със създалата се ситуация, но имаше една голяма пречка — наказателното дело срещу Иван не беше затворено.

То се водеше от Кузнецов и Карпов, които очевидно бяха замесени в кражбата на компаниите ни. За да ги разобличим, решихме да заведем срещу тях углавни дела пред руските органи. Тъй като юридическият ни екип беше далеч, докарахме при нас на помощ Владимир Пастухов, адвокатът, който посъветва Вадим да напусне Русия.

Той пристигна в Лондон и се настани в конферентната стая на новия ни офис. След успешното начало на „Хермитидж Глобал“ се бяхме преместили в една наскоро ремонтирана сграда на „Голдън Скуеър“, точно зад площад „Пикадили“. Вече не бяхме така притеснени, както в офиса в Ковънт Гардън.

Владимир се зае с изучаване на документацията и в продължение на няколко дни разговаря поотделно с всеки от нас. После започна да приготвя дълъг проект за жалбата във връзка с кражбата на компаниите и натрупването на огромните изфабрикувани задължения. В специален раздел описа как за измамата са били използвани електронни файлове и документи, иззети при ръководените от Кузнецов обиски, които Карпов държи при себе си.

Докато Владимир излагаше подробностите по закононарушението, в Русия Едуард работеше по защитата на Иван. В продължение на пет месеца той се опитваше да получи достъп до документите по делото срещу него, за да се подготви, но майор Карпов упорито отказваше да му ги даде. Едуард пусна жалби до прокурорите и началниците на Карпов, но не постигна нищо. При всеки отказ негодуванието му се засилваше. Започна да приема нещата не само като професионалист, но и лично.

После, на 29 ноември, Карпов неочаквано се обадил на Едуард и заявил, че най-накрая ще му даде някои от документите, за които той настояваше от месеци. Едуард отменил всичките си срещи и се втурнал към сградата на московското Вътрешно министерство на улица „Новослободская“. Карпов го посрещнал на входа и когато стигнали в малкия му кабинет, му посочил един празен стол.

Едуард седнал.

— Знам, че искате да получите документите за Черкасов, и днес съм готов да ви покажа някои от тях — казал, великодушно усмихвайки се, Карпов.

Едуард го изгледал с презрение и отвърнал:

— Много отдавна трябваше да ми ги предадете.

— Както и да е. Давам ви ги сега и бъдете благодарен.

След това Карпов станал, взел с две ръце дебелата купчина документи и ги сложил пред Едуард.

— Но има едно нещо. Ксероксът ни се развали, така че, ако искате копия, ще трябва да ги препишете на ръка.

Обикновено Едуард е спокоен и се държи професионално, но това тридесетгодишно полицайче, което се перчело пред него с италианския си костюм за 3000 долара, скъпия си часовник и с маникюра на ръцете си, го тормозело, като че ли е някакъв хлапак. След като в продължение на пет месеца се опитвал да получи тази информация, поведението му просто дошло твърде много на Едуард. Той самият е бил следовател в Министерството на вътрешните работи, но никога не се е държал с някого така.

Ядосан, той се развикал:

— Не знам какво си мислите, че правите! Ние ви спипахме. Знаем всичко за случилото се в Санкт Петербург.

Карпов пребледнял.

— К-какво? Какво се е случило в Санкт Петербург?

— Имаме всички доказателства. Документите, които държите при вас, са били използвани, за да откраднете три фирми и да създадете огромни фалшиви задължения. Като адвокат по криминални дела мога да ви кажа, че това лесно ще се докаже.

Карпов скръстил ръце, навел се напред и огледал плахо стаята. След няколко секунди дал знак на Едуард да се приближи откъм неговата страна на бюрото. Едуард се приближил. Без да каже дума, Карпов започнал да пише припряно на лаптопа си, явно страхувайки се, че кабинетът му се подслушва.

След като свършил, Едуард се навел напред, за да прочете написаното:

Не бях аз. Това е работа на Кузнецов.

После Карпов изтрил написаното на екрана.

За секунди от арогантен той станал много сговорчив и дори отделил някои от по-важните документи от досието по делото срещу Иван, за да може Едуард да ги препише.

Самият Едуард не можел да си обясни тази внезапна промяна, но не пропуснал възможността да получи документите за Иван. Започнал бързо да ги преписва на ръка, но бил принуден да спре, когато Карпов заявил, че трябва да излезе за друго съвещание. Дори направил нещо необичайно и придружил Едуард до входната врата на сградата, а после го изпратил чак до колата. Очевидно се надявал да му каже още нещо от това, което знае, докато вървят заедно.

Щом се качил в колата, Едуард изведнъж си дал сметка, че току-що е направил голяма грешка. Ние не го бяхме упълномощавали да говори за разкритията с когото и да било. Като изпуснал нервите си, дал на тези хора възможност да узнаят какво им готвим.

Когато се успокоил, Едуард ни се обади в Лондон да ни каже какво се беше случило. То определено беше грешка, но след като знаех колко непреклонен беше Карпов, не можех да му се сърдя. Едуард се извини и ни посъветва да внесем жалбата колкото може по-скоро, след като тайната ни беше разкрита. Попитах Владимир колко време му е нужно и той отговори:

— Четири дни — което означаваше понеделник, 3 декември 2007 година.

Междувременно трябваше да замина за Женева за делови обяд на 30 ноември с един клиент. При този развой на събитията бих предпочел да съм в Лондон, но срещата беше твърде важна и не можех да я отложа. Излетях сутринта и вечерта кацнах обратно на летище Лондон Сити. Докато таксито се провираше през уличките на Кенъри Уорф към дома, секретарката ми се обади, за да ми докладва съобщенията. Изреди списъка и накрая каза:

— Търси те някой си Игор Сагирян. Искаш ли да те свържа сега?

Сагирян? Замислих се. Името ми беше познато. Докато преглеждах списъка с контактите в телефона си, си спомних, че той беше една от основните фигури в „Ренесанс Кепитъл“, фирмата, която управляваше Борис Джордан, когато водех битка със „Сиданко“. Бях се срещал с него само веднъж на съвещание на инвеститори преди няколко години и се зачудих защо се опитва да се свърже с мен.

— Добре. Ще говоря с него.

Тя му се обади и ни свърза.

— Игор, Бил Браудър се обажда. Как си?

— Аз съм добре, доколкото някой може да е добре в днешно време. Слушай, кога ще си в Лондон? Искам да се видим за малко, за предпочитане на четири очи, вместо по телефона.

Молбата ми се видя странна. Почти не познавах този човек, а той предлагаше да дойде от Москва, за да се срещне с мен.

— Разбира се. Какво е станало?

— Нищо особено, но както знаеш, днес всеки е подложен на някакъв натиск, затова просто исках да поговорим с теб какви други стъпки можем да предприемем, защото сме работили заедно. Сега имаме някои малки трудности, но е по-добре да ги нямаме.

Отговорът му не ми каза нищо. Нямах представа за какъв „натиск“ и за какви „малки трудности“ говореше и започнах да подозирам, че това има нещо общо със срещата на Едуард с Карпов.

— Има ли нещо конкретно, за което да разговаряме сега?

— Ами, честно казано, работата е там, че говоря от мобилен телефон. Ти си късметлия, че живееш в Обединеното Кралство, но аз съм в Русия и бих предпочел да се срещнем лично.

Ставаше нещо необичайно. Може би Сагирян се опитваше да ми предаде послание от лошите момчета, или да преговаря с мен от тяхно име. Каквито и да бяха намеренията му, молбата му явно не беше случайна, затова се съгласих да се срещнем на 11 декември в хотел „Дорчестър“. Щеше да бъде веднага щом като се върнех от делово пътуване в Близкия изток, за което щях да замина на следващия ден.

На другата сутрин летях за Саудитска Арабия, а следващия понеделник юридическият ни екип пусна жалба от 244 страници до руските органи за извършени срещу нас криминални престъпления. Две копия бяха изпратени до Главния прокурор на Русия, две до председателя на Държавната следствена комисия и две до завеждащия отдел „Вътрешна сигурност“ при Министерството на вътрешните работи.

Очаквах да видя реакция на нашата жалба след Нова година, но два дни по-късно, когато минавах през фоайето на хотел „Фор Сийзънс“ в Рияд, ми се обади явно развълнуван Джеймисън Файърстоун, който все още беше в Москва.

— Бил, на безопасна линия ли си?

— Какво?

— Телефонът ти сигурен ли е?

— Нямам представа. Аз съм в Саудитска Арабия. Защо?

— Току-що имах една изключително странна среща с мъж на име Игор Сагирян.

— Сагирян?

— Да. Той е президент на „Ренесанс Кепитъл“…

— Знам кой е. Защо ти се е обадил?

— Искаше да говорим за теб.

— Какво?

— Беше странно. Знаеше всичко за положението ти. Когато отидох в офиса му, на бюрото имаше купчина документи, отнасящи се до теб. Взе един лист и направи странен жест, с който искаше да ми покаже, че положението е сериозно. Каза, че замесените хора са много лоши. От онези, които не се колебаят да извършат и насилие. Хора с криминални досиета.

— Какво искаше той? — попитах.

— Това е интересната част. Искаше да те убедя да позволиш на „Ренесанс“ да ликвидира откраднатите ти компании.

— Да ликвидира откраднатите ни компании? Това е абсурдно. Защо ще иска? А и как би могъл да го прави?

— Нямам представа. Не разбирам как ликвидирането на тези неща би помогнало на Иван. Освен това как Сагирян би могъл да ликвидира нещо, върху което няма никакъв контрол?

Прекъснахме разговора. Този развой наистина беше много странен. Откъде Сагирян имаше тази информация? Със сигурност не беше от нас. Това означаваше, че моята предстояща среща с него можеше да се окаже голяма възможност да науча нещо повече какво възнамеряват да правят враговете ни.

Побързах да приключа работата си в Близкия изток. Когато се върнах в Лондон, се подготвих заедно с Иван и Вадим за срещата. Исках, ако е възможно, да заваря Сагирян неподготвен.

Освен това беше важно да запишем нашия разговор, за да можем да анализираме всяка казана от него дума. Два дни преди срещата се обадих на Стивън Бек, бивш офицер от британските специални части и специалист по въпросите на сигурността, когото бях използвал за подобни ситуации. Той дойде в офиса, придружен от двама специалисти по наблюдение. Единият ме помоли да сваля блейзъра си от кашмирска вълна. С нежелание му го подадох и се свих, когато го видях как грубо разпори шева на ревера и пъхна вътре миниатюрно записващо устройство.

Щях да го използвам на срещата ми със Сагирян.

Денят за нея дойде. Напуснах офиса на „Голдън Скуеър“, качих се в едно черно такси и когато потеглихме, включих записващото устройство. Бях крайно изнервен. Щях да застана лице в лице с човек, когото подозирах, че е свързан с голяма престъпна конспирация. В бизнеса се бях изправял срещу безброй финансови мошеници и други негодници, но никога през живота си не бях влизал доброволно в такава потенциално опасна и враждебна ситуация. Полагах огромни усилия да изглеждам спокоен.

Таксито пристигна пред хотел „Дорчестър“ на „Парк Лейн“ и спря на алеята за коли между сребристо бентли и червено ферари. Тук те не изглеждаха необичайно предвид показността на руските олигарси и близкоизточните шейхове, които предпочитаха този хотел. Беше рано. Влязох вътре, настаних се в едно маслиненозелено кресло във фоайето и започнах да оглеждам помещението с червени мраморни колони и подходящи за тях завеси, като се мъчех да открия Сагирян сред присъстващите. Около 19:10 часа той се втурна вътре с вид на човек, закъснял за бизнес среща. Малко по-висок от мен, Сагирян беше петдесет и пет годишен бизнесмен с прошарена коса, закръглени бузи и мека, двойна брадичка, която се сливаше с врата му. Приличаше повече на добродушен чичко, а не на някой, когото подозирах, че има пръст във всичките ни неприятности в Русия.

Известно време водихме неангажиращ разговор за Лондон, за времето, за Москва и политиката, като избягвахме истинската причина, поради която бяхме тук. Накрая го попитах какво беше толкова важно, че да бие толкова път до Англия, за да ме види.

Той си пое дъх и ми разказа как неотдавна в „Ренесанс“ нахлула полиция. Твърдеше, че обискът бил заради това че „Ренесанс“ беше правила бизнес с нас. Повтори казаното пред Джеймисън и предположи, че ако му разреша да ликвидира откраднатите компании на „Хермитидж“, това по някакъв начин ще реши всичките проблеми, които той и „Ренесанс“ имат.

В това нямаше никаква логика. Първо, „Хермитидж“ не беше правил бизнес с „Ренесанс“ от години. Второ, как бих могъл да му дам разрешение да ликвидира наши компании, щом като вече не ги притежаваме? И трето, дори и да му бях дал такова разрешение, каква щеше да е ползата за нас и особено за Иван, срещу когото още се водеше углавно дело. Стигнах до заключението, че Сагирян е или глупав, или има някакви други намерения. Подозирах второто.

Опитах се да го накарам да говори колкото може повече заради записващото устройство. За съжаление, на всеки директен въпрос, който му задавах, той даваше уклончив или непонятен отговор, също както при разговора ни по телефона, когато ми се обади за пръв път.

Разговорът ни приключи, когато той погледна часовника си и рязко се изправи.

— Закъснявам за вечеря, Бил. Надявам се да изкараш весело празника.

Стиснахме си ръцете и със същата бързина, с която беше влязъл, напусна хотела. Аз го последвах през фоайето, излязох навън, взех такси и се върнах в офиса, за да проверим записа.

Когато стигнах „Голдън Скуеър“, целият екип плюс Стивън и един от хората му ме чакаха в конферентната стая. Извадих касетофона, откачих го от жицата и го подадох на Стивън. Той го сложи на масата и го включи.

Всички се наведохме напред. Чухме как говоря на шофьора на таксито по пътя до „Дорчестър“. Чухме стъпките ми по паважа и поздрава на портиера на хотела. Чухме звуците във фоайето на „Дорчестър“. След това в 19:10 изведнъж се появи някакъв постоянен шум, който заглуши всичко.

Стивън взе касетофона, като мислеше, че нещо му има. Върна с няколко секунди записа и пак го включи. Резултатът беше същият. Пусна го напред с надеждата да чуем някакъв по-късен запис от разговора, но шумът продължаваше. Изчезна едва когато напуснах хотела и помолих портиера да ми извика такси. Стивън отново спря касетофона.

Погледнах го.

— Какво беше това?

Той намръщен въртеше касетофона в ръцете си.

— Не знам. Или това нещо е повредено, или Сагирян е използвал някакво високочестотно заглушаващо устройство.

— Господи! Заглушаващо устройство? Откъде ще го е взел?

— Не е лесно, но често се използва от тайните служби като ФСБ.

За мен това беше крайно смущаващо. Мислех, че съм постъпил хитро, като наех Стивън и се правих на шпионин, но се оказа, че самият аз може би съм седял на една маса с истинския. Още тогава реших това да е последният ми опит да влизам в подобна роля.

От срещата ми със Сагирян не излезе нищо и ние продължавахме да сме в неведение за целта на лошите момчета. Сега всичките ни надежди бяха в жалбите, които подадохме в руските органи.

Ден след срещата ми със Сагирян получихме първия официален отговор от филиала в Санкт Петербург на руската Държавна следствена комисия. Вадим го принтира, прескочи юридическите подробности и стигна до същественото изречение.

— Чуй това, Бил. Тук се казва: „В съда на Санкт Петербург не се е случило нищо нередно и молбата да се заведе наказателно дело се отхвърля поради липса на престъпление“.

— Липса на престъпление? Та нашите компании бяха откраднати!

— Почакай, има още. Дори великодушно ни заявяват, че няма да предприемат съдебни мерки срещу адвоката ни Едуард затова че е подал нашата жалба — каза с нескрит сарказъм Вадим.

На другия ден получихме още един отговор. Този път от отдел „Вътрешна сигурност“ при Министерството на вътрешните работи, който би трябвало да се заинтересува от мръсните дела на Кузнецов и Карпов.

— Чуй това — рече Вадим и прочете: — Вътрешният отдел предава за разследване жалбата ни на самия Павел Карпов!

— Шегуваш се.

— Не. Тук е написано черно на бяло.

През следващата седмица получихме още три отговора, всички с отказ за каквото и да било съдействие.

След Нова година беше останала само една жалба, на която все още нямахме отговор. Не мислех, че ще е по-различен от другите. Но на 9 януари 2008 година сутринта на Едуард се обадил по телефона следователят Ростислав Рассохов от Отдела за тежки престъпления при руската Държавна следствена комисия. Жалбата ни била поверена на него и затова помолил Едуард да отиде в сградата на комисията, за да разговарят по нея.

Когато Едуард пристигнал, бил посрещнат от мъж приблизително на неговата възраст. Рассохов носел омачкан костюм от изкуствена материя, евтин часовник и имал неугледна прическа — все окуражителни признаци за корумпирана страна като Русия. Влезли в кабинета му, седнали и прегледали заедно жалбата ред по ред. Рассохов задавал редица уточняващи въпроси с изключително сериозен вид. В края на срещата дал да се разбере, че възнамерява да започне предварително разследване на нашите твърдения за Кузнецов и Карпов и да ги извика на разпит.

Това беше чудесна новина. Можех да си представя физиономиите на Кузнецов и Карпов, когато ги поканят за разпит в следствената комисия. След толкова ужасни неща, които ни бяха сторили, започнах да си мисля, че ще има някаква промяна.

Имах това усещане в продължение на два месеца, докато една вечер в началото на март Вадим влезе в кабинета ми много развълнуван.

— Току-що получих съобщение от моя източник Аслан — рече той.

Сложи пред мен листа със съобщението на Аслан и посочи написаните на руски думи. Те гласяха:

„Срещу Браудър е заведено наказателно дело под №401052. Република Калмикия. За укриване на данъци в особено големи размери“.

Почувствах се така, сякаш някой току-що ми беше изкарал въздуха. Изглежда, че Кузнецов и Карпов си отмъщаваха за това, че са били викани на разпит. Имах стотици въпроси, които исках да задам, но беше 19:30 часът, а и най-досадното беше, че след половин час трябваше да бъдем на една вечеря, планирана преди месеци. Един стар приятел от „Соломон Брадърс“ и годеницата му се бяха постарали да направят почти невъзможна резервация в новия лондонски ресторант „Л’Ателие Жоел Робушон“ и нямаше как да се откажа в последния момент.

На път за ресторанта споделих с Елена съобщението на Аслан. За пръв път от началото на тази криза емоционалните ни ритми бяха в синхрон и двамата едновременно бяхме обзети от паника. Когато пристигнахме в ресторанта, приятелите ни бяха вече там, седяха в едно сепаре и се усмихваха. Казаха, че поръчали за четиримата да опитаме цели седем блюда от менюто, което щеше да ни отнеме най-малко три часа. Аз стоически се държах по време на вечерята и се опитвах да крия обзелата ме силна паника, докато те безгрижно говореха за подробностите около сватбата, плановете им за медения месец и за други фантастични лондонски ресторанти. Нямах търпение да си тръгнем. След като ни сервираха и втория десерт, Елена ме стисна под масата за коляното и обяви, че трябва да се прибираме у дома заради децата. Втурнахме се навън. По пътя към къщи и двамата мълчахме.

Новото наказателно дело срещу мен изискваше мигновено внимание. На другата сутрин казах на Едуард да остави всичко и да отиде право в Елиста, столицата на Калмикия, за да разбере каквото може.

Рано на следващия ден той взел самолета за Волгоград, наел такси и пътувал четири часа до Елиста. Пейзажът на Калмикия — южна руска република на Каспийско море, населена с азиатски будисти — бил най-пустото място, което е виждал. Равен и гол, без трева и дървета, само кафеникава земя и сиво небе, докъдето погледът стига. Единственото разнообразие били паянтовите постройки на всеки двайсетина километра.

Когато пристигнал в Елиста, отишъл право в сградата на местното Министерство на вътрешните работи на улица „Пушкин“. Четириетажната модерна сграда се намирала на градски площад точно срещу позлатена пагода.

Влязъл вътре, представил се на портиера и попитал дали може да се види със следователя, отговарящ за дело №401052. Няколко минути по-късно се появил нисък азиатец на средна възраст, с криви като на кавалерист крака и кожена жилетка, който го попитал:

— Какво мога да направя за вас?

Едуард се ръкувал с него.

— При вас има ли заведено дело срещу Уилям Браудър?

Следователят Нускинов изпитателно го изгледал.

— Кой сте вие?

— Извинявайте, току-що пристигнах от Москва. Аз съм адвокат на господин Браудър. — Едуард му показал адвокатските си пълномощия и го попитал: — Можете ли да ми кажете нещо за делото срещу моя клиент?

Следователят се успокоил.

— Да, да, разбира се. Моля, заповядайте в кабинета ми.

Минали по дълъг коридор до малка, тясна стая, където следователят позволил на Едуард да се запознае с документите по делото.

Руските власти предявяваха към мен две обвинения за укриване на данъци през 2001 година. По онова време в Калмикия имаше данъчни облекчения, подобни на тези на остров Джърси и остров Ман, и фондът беше регистрирал две от нашите инвеститорски фирми там. Делото очевидно беше изфабрикувано. В досието Едуард намерил документи за проверки от местните власти, които показвали, че всички данъци са коректно платени.

Едуард посочил това на следователя, който въздъхнал тежко и казал:

— Вижте, аз не исках да имам нищо общо с тази работа. Накараха ме да прекъсна почивката си, за да се срещна с делегация от високопоставени хора от Москва.

— Каква беше тази делегация?

— Бяха четирима души. Настояха да се заведе това дело. Казаха, че нарежданията са отгоре и е свързано с влошаването на отношенията между Англия и Русия. Нямах никакъв избор — казал Нускинов, явно уплашен за законите, които беше нарушил по тяхно нареждане. По-късно научихме, че въпросната делегация се е състояла от Карпов, двама подчинени на Кузнецов и един служител от Отдел „К“ на ФСБ.

— И какво е положението с това дело сега? — попитал Едуард.

— Ние го заведохме и издадохме федерална заповед за издирване на Браудър.

Едуард се върнал в Москва, а следващата вечер ни се обади по телефона и ни разказа всичко. Аслан беше абсолютно прав. Наказателното дело срещу Иван едва започваше и трябваше да сме готови да го последват още много други дела.