Бил Браудър
Заповед за арест (33) (Как станах враг номер едно на Путин)

32
Войната на Кайл Паркър

Но как може някой да получи справедливост на запад за мъчения и убийство, извършено в Русия?

След като английското правителство показа такова нежелание да помогне, трябваше да разширя обхвата на действията си. При моя произход следващото логично място, към което трябваше да се насоча, бяха Съединените щати.

Успях да си уредя няколко срещи за началото на март 2010 година във Вашингтон, където пристигнах на 2 март. Там беше студено и валеше ситен дъжд. Първата ми среща беше с Джонатан Уайнър, виден адвокат по международно наказателно право. Преди да премине към частна практика, той беше заместник помощник-държавен секретар, отговарящ за контрола върху разпространението на наркотиците и закононарушенията, или както го наричаха във Вашингтон, „Заместник-помощник за наркотиците и престъпниците“. Отговаряше за американската външна политика спрямо наркотрафикантите и руската мафия. Беше корав човек и се справяше добре.

На 3 март сутринта отидох в кантората му в центъра. Съдейки по репутацията му, очаквах да видя висок, навъсен прототип на Клинт Истууд, затова, когато приближих до кабинета, си помислих, че съм сбъркал. Човекът пред мен беше към метър и седемдесет, на средна възраст, започващ да оплешивява, с издължено лице, което ми напомни на любимите ми професори по икономика в университета. Изобщо не приличаше на супергероя в борбата с престъпността, който си бях представял.

Джонатан ме покани да вляза. Седнахме и той любезно ме помоли да му разкажа цялата история. Слушаше внимателно, като от време на време си водеше бележки, без да каже дума. Заговори едва когато свърших, и започнах да разбирам как беше спечелил репутацията си.

— Ходихте ли вече по този въпрос в Сенатската комисия по външните работи? — попита с тих, отчетлив глас.

— Не. А трябваше ли?

— Да. Прибавете ги в списъка. — Той направи отметка в бележките си. — А в Следствената комисия при Камарата на представителите?

— Не. Кои са те? — Започнах да се чувствам малко неловко от невежеството си.

— Това е комисия в Камарата на представителите, която има неограничени пълномощия да извършва разследвания. Прибавете и тях в списъка. А в американския Хелзинкски комитет?

— Да. Ще се срещна с тях в последния ден от престоя ми във Вашингтон. — Почувствах се малко по-добре, че не се провалих напълно на теста. Усетих, че искам да спечеля одобрението на този човек, независимо че току-що се бях запознал с него.

— Добре. Те са важни. Искам да ме запознаете с резултатите от тази среща, когато се състои. — Направи нова отметка в бележките си. — А в Държавния департамент? Ще се срещнете ли с някого там?

— Да, утре. Някой си Кайл Скот. Оглавява бюрото за Русия.

— Това е добро начало. За момента няма да можете да се срещнете с някой по-висшестоящ, но засега и това е достатъчно. Важно е да знаете какво ще кажете на Кайл Скот. — Джонатан замълча за момент. — Имате ли план?

С всеки въпрос, който ми зададе, ми ставаше все по-ясно, че не съм имал никаква представа какво правя.

— Смятах да им разкажа подробно какво се случи на Сергей — казах колебливо.

Джонатан добродушно се усмихна като при разговор с дете.

— Бил, Скот ще разполага с подробен доклад на разузнаването за теб и за Сергей. При възможностите на американското правителство той вероятно ще знае повече за твоята история от теб. За Държавния департамент главната цел на тази среща ще бъде преценката на рисковете. Ще се опитат да разберат дали положението е достатъчно сериозно да накарат правителството да действа. Твоята цел е да им покажеш, че е тъкмо такова.

— Добре, а как да го направя?

— Зависи какво ще искаш от тях.

— Искам да има последици за хората, които убиха Сергей.

Джонатан потърка брадичката си.

— Ако наистина искаш да ги засегнеш, на твое място бих поискал да бъде приложен Указ 7750. Той позволява на Държавния департамент да налага визови санкции на корумпирани държавни служители. Буш го издаде през 2004 година. Това наистина ще засегне руснаците, ако бъдат шамаросани с него.

Идеята за Указ 7750 беше блестяща. Визовите санкции щяха да настъпят по мазола руският мошеник. Когато комунизмът свърши, корумпирани руски служители започнаха да сноват навсякъде из земното кълбо, изпълвайки всички петзвездни хотели от Монте Карло до Бевърли Хилс, за да пръскат парите си така, сякаш е последният ден от живота им. Ако можех да убедя американското правителство да наложи ограничения на пътуванията им, това щеше да даде отражение върху целия руски елит.

— А Държавният департамент би ли го направил наистина? — попитах.

Джонатан сви рамене.

— Вероятно не, но си струва да се опита. Указ 7750 се използва рядко, но той съществува и ще е интересно да се види как ще се оправдаят, че не го прилагат, при доказателствата, с които разполагаш по случая.

Аз се изправих.

— Тогава ще действам. Много ви благодаря. — Напуснах кабинета на Джонатан напълно окуражен. Продължавах да съм аутсайдер във Вашингтон, но сега поне имах план — и съюзник.

Следващата сутрин пристигнах в Държавния департамент на „Си стрийт“. Семплата, ъгловата сграда приличаше повече на издължена тухла, отколкото на седалище на американската дипломатическа мощ. След като преминах през продължителните проверки за сигурност, бях посрещнат от секретарката на Кайл Скот, която ме поведе през редица невзрачни, застлани с линолеум коридори, като тракаше ритмично с високите си токчета. Най-накрая стигнахме врата с табела „Бюро по руски въпроси“.

Тя отвори вратата и ме подкани да вляза.

— Моля.

Влязох в малък апартамент и тя ме отведе в кабинета в ъгъла.

— Господин Скот ще дойде всеки момент.

Обикновено ъгловият кабинет има за цел да създаде впечатлението, че се ползва от служител с по-висш ранг, но когато се огледах, си дадох сметка, че това е единственият признак за някакъв статут на Кайл Скот. Стаята беше тясна и можеше да побере само едно бюро, канапе за двама, малка масичка за кафе и два стола. Седнах на канапето и зачаках.

След няколко минути Кайл Скот влезе, следван от помощничка.

— Здравейте, господин Браудър.

Кайл Скот беше приблизително с моя ръст и на моята възраст и имаше близко разположени кафяви очи. Бялата риза, червената вратовръзка и сивият костюм бяха стандартното облекло на американски държавен служител.

— Много ви благодаря, че дойдохте да се срещнете с мен днес — каза той, великодушно пренебрегвайки факта, че аз бях помолил за срещата.

— Не. Аз трябва да ви благодаря, че ми отделихте време.

— Тук имам нещо, което мисля, че много ще ви зарадва — рече той със заговорническа усмивка. Помощничката — млада жена в сив костюм с панталон и яркочервен копринен шал около врата, си водеше бележки. Скот се извърна в стола, за да вземе една обемиста папка от бюрото си, която без съмнение съдържаше всички сведения за Сергей и мен, точно както беше предрекъл Джонатан. Постави папката върху коленете си и извади от нея един лист.

— Какво е това? — полюбопитствах аз.

— Господин Браудър, всяка година Държавният департамент публикува доклад за човешките права в Русия и тази година в него има два много силни абзаца за случая Магнитски.

Бях чувал, че организации като Хюман Раите Уоч и Амнести Интернешънъл имат екипи, които работят през цялата година върху стратегиите си как да успеят да вкарат набелязаните от тях случаи в този документ и ето че Кайл Скот ми го поднесе на сребърен поднос.

Това може да беше много важно за други случаи, но не и за нашия. Руското правителство изобщо нямаше да се трогне от два абзаца в доклад на американското правителство за правата на човека. Руснаците прикриваха много енергично едно голямо престъпление и единственото нещо, което ги интересуваше — единственото, което би привлякло вниманието им — бяха последиците в реалния живот.

Кайл Скот ме погледна, очаквайки реакцията ми.

— Мога ли да прочета какво е написано?

Той ми подаде листа. Текстът беше достатъчно остър, но това бяха само думи.

Погледнах Скот и любезно казах:

— Това наистина е страхотно. Много ви благодаря. Но искам да ви помоля за нещо друго.

Скот се размърда неспокойно в стола, а помощничката вдигна глава от бележника.

— Разбира се, какво е то?

— Господин Скот, научих за един американски документ, който според мен ще свърши много добра работа по случая Магнитски: Указ 7750, който може да бъде използван за забрана на корумпирани чужди официални лица да идват в Америка.

Той се изправи сковано в стола.

— Запознат съм с този указ. Но как може да бъде приложен в този случай? — попита предпазливо.

— Може да бъде приложен тук, защото хората, които убиха Сергей, са очевидно корумпирани и затова попадат в обхвата на указа. Държавният секретар трябва да забрани достъпа им в Съединените щати.

Помощничката трескаво пишеше, като че ли бях изговорил три пъти повече думи. Не бяха очаквали срещата да премине по този начин. Джонатан Уайнър беше прав.

Не това биха искали да чуят, защото, откакто Барак Обама стана президент през 2009 година, главната политика на американското правителство спрямо Русия беше помиренческа. Администрацията дори беше измислила нова дума за нея — „пренастройване“. Тази политика имаше за цел да пренастрои влошените отношения между Русия и Съединените щати, но на практика означаваше САЩ да не повдигат някои неприятни за Русия въпроси, докато тя се държи прилично в сферата на търговските отношения, ядреното разоръжаване и в различни други области. Е, разбира се, американското правителство можеше да включи някой и друг абзац в един доклад, за да покаже „загриженост“ по повод нарушаването на човешките права, но главната политика беше Съединените щати да не правят абсолютно нищо във връзка с тях.

Аз молех за нещо напълно в разрез с тази политика, и Скот изведнъж се беше оказал в неудобно положение.

— Съжалявам, господин Браудър, но продължавам да не виждам как Указ 7750 може да бъде приложен за случая Магнитски — рече неуверено той.

Разбирах, че Скот беше в трудно положение, но вместо да престана, станах още по-настоятелен.

— Как можете да говорите така? Тези служители откраднаха 230 милиона долара от руския народ и след това убиха човека, който ги разобличи. Изпраха тези пари, а сега някои правителствени сектори работят активно за прикриване на измамата. Указ 7750 е изключително подходящ за случай като този.

— Но, господин Браудър, аз не… ще е невъзможно да се докаже, че тези хора са направили някои от нещата, за които твърдите — твърдо заяви той.

Опитах се да запазя спокойствие, но ми беше все по-трудно.

— В двата абзаца, които току-що ми показахте, някои от тези служители са споменати по име — посочих аз.

— Аз… аз…

Започнах да повишавам тон.

— Господин Скот, това е най-добре документираният случай на нарушаване на човешки права от разпадането на Съветския съюз. Независимо разследване призна, че за смъртта на Сергей са виновни редица руски официални лица. С удоволствие мога да ви запозная с подробностите.

Тази среща придобиваше абсолютно неочакван за Скот обрат и сега той искаше да я прекрати. Даде знак на помощничката си, която спря да пише и се изправи. Аз също станах.

— Съжалявам, господин Браудър — рече той и ме поведе към вратата, — но трябва да отида на друга среща. Ще се радвам да си поговорим с вас по този въпрос някой друг път, но в момента просто не мога. Още веднъж ви благодаря, че дойдохте.

Ръкувахме се, макар да знаех много добре, че много скоро ще се върне в кабинета си. Без да каже и дума, помощничката му смутена ме придружи на излизане от сградата.

Напуснах Държавния департамент разочарован и ядосан. Отправих се на изток за следващата среща близо до Капитолия и по едно време се усетих, че вървя под сивото небе по алеята „Нешънъл Мол“. Двама младежи на двайсетина години, облечени в сини блейзъри с лъскави копчета и с бежови панталони, вървяха към мен, увлечени в разгорещен спор.

Още имаха пъпки по лицата, но вече бяха във Вашингтон да си играят на държавни служители. Това не беше моят свят. Кой бях аз да си мисля, че мога да постигна нещо във Вашингтон? Когато се срещнах с Джонатан, стана очевидно колко слабо съм запознат с порядките тук и това се потвърди от неприятната ми среща с Кайл Скот.

Имах още няколко срещи този ден, но ги изкарах като в мъгла и никоя не доведе до реални резултати. Единственото нещо, което ми идваше наум, беше да взема самолета обратно за дома в Лондон.

Преди да напусна Вашингтон, трябваше да отида на последната си среща — с Кайл Паркър от американския Хелзинкски комитет. Беше същият човек, който не беше включил случая на Сергей във въпросите за предстоящата среща на президента Обама, когато Сергей беше още жив, затова не очаквах топъл прием. Отидох на срещата само защото Джонатан Уайнър ме беше убедил да го направя, когато преглеждахме с него списъка на предстоящите ми разговори.

Помнех Кайл Паркър като малко над трийсетгодишен мъж, с уморени очи, които сякаш бяха видели много повече, отколкото предполагаше възрастта му. Говореше безупречен руски и беше напълно осведомен за всичко, което ставаше в Русия. Както работеше за този никому неизвестен парламентарен Комитет по човешките права, със същия успех би могъл да работи за ЦРУ.

Добрах се до учрежденската сграда Фордхаус на „Ди стрийт“, която беше на една пресечка от железопътната линия и магистралата. Това грозно, сиво, подобно на кутия здание с абсолютно никакви архитектурни достойнства беше далеч от централата на Капитолийския хълм и можеше да претендира за най-лошия имот на американското правителство. Докато вървях към зданието, си помислих, че тъкмо там бяха набутани всички неважни служби на Конгреса, които не са част от главните политически кръгове.

Кайл Паркър ме посрещна на пропуска и ме отведе в една зле отоплена съвещателна зала с всевъзможни атрибути от съветско време, изложени по рафтовете. Седна в края на дългата маса сред неловко мълчание. Поех си въздух, за да го наруша, но ме изпревари.

— Бил, искам да споделя колко съжалявам, че не направихме повече да помогнем на Сергей миналата година. Не мога да ти кажа колко често мисля за него след смъртта му.

Не очаквах това и се замислих, а после казах:

— Ние се опитахме, Кайл.

После той каза нещо абсолютно нетипично за Вашингтон, на което и до ден днешен не мога да повярвам:

— Когато ти изпрати материала, който си публикувал в памет на Сергей след смъртта му, аз пътувах в метрото към къщи и многократно го препрочитах. Бях съкрушен. Ти беше тук само преди четири месеца, за да молиш за помощ. Разплаках се още във влака. Когато се прибрах у дома, го прочетох на жена си. Тя също плака. Това убийство е едно от най-лошите неща, случили се от началото на кариерата ми.

Бях изумен. Никога не бях чувал държавен служител да говори по такъв емоционален и човешки начин.

— Кайл, просто не знам какво да кажа. За мен това също беше най-лошото нещо. Единствената мисъл, с която ставам сутрин, е да преследвам хората, които сториха това на Сергей.

— Знам, и аз ще ти помогна.

Поех си дълбоко въздух. Кайл не приличаше на никой от хората, с които се бях срещал във Вашингтон.

Искаше ми се да му разкажа какво се беше случило в Държавния департамент, но преди да успея, той започна да изрежда:

— Бил, искам да направя списък на всички хора, отговорни за неоснователния арест на Сергей, за мъченията и смъртта му. Не само Кузнецов, Карпов и другите бандити в Министерството на вътрешните работи, но и лекарите, които не са обърнали внимание на молбите му, съдиите, които оправдаха задържането му, и данъчните служители, които откраднаха парите на руснаците. Изобщо всички, които са пряко отговорни за смъртта на Сергей.

— Това е лесно, Кайл. Ние разполагаме с тази информация, както и с подкрепящите я документи. Но какво ще направиш с нея?

— Ще ти кажа какво ще направя. Ще организирам пътуване на делегация на Конгреса до Москва за изясняване на фактите и ще накарам американското посолство там да се обади на всеки от хората в този списък, за да поиска среща за разговор по случая Магнитски. Не съм сигурен, че много от тях ще се съгласят, но това само по себе си ще стресне безкрайно руските власти, че Съединените щати обръщат такова голямо внимание на смъртта на Магнитски.

— Идеята ми харесва, но виждам много причини тя да не успее. Ние обаче можем да използваме списъка по друг начин.

— Слушам те.

Разказах му за Джонатан, за Указ 7750 и за срещата ми със Скот в Държавния департамент.

Докато говорех, Кайл си записваше всичко.

— Това е страхотна идея. — Той почука с писалката върху бележника си. — Как реагира човекът от Държавния департамент?

— Не добре. Веднага щом споменах „7750“, се опита да ме разубеди, притесни се и побърза да ме разкара от кабинета си.

— Виж какво ще ти кажа. Ще поговоря със сенатор Кардин и ще го помоля да изпрати писмо до държавния секретар Хилари Клинтън с молба за прилагане на Указ 7750. — Кайл спря за момент и ме погледна в очите. — Хайде да видим дали ще се отнесат по същия начин към един сенатор на Съединените щати.