Бил Браудър
Заповед за арест (43) (Как станах враг номер едно на Путин)

42
Откровено

След като прочетете тази книга, може да се запитате как се чувствам след всичко това.

Простият отговор е, че мъката, причинена ми от смъртта на Сергей, беше толкова голяма, че не можех да си позволя да чувствам нищо друго. Дълго време след като Сергей беше убит, бях заключил така здраво чувствата си, че ако имаше някакъв признак да излязат навън, бързо ги затварях колкото може по-здраво. Но както ще ви каже всеки психиатър, с избягването на скръбта тя не си отива. След време това чувство ще намери път да излезе на повърхността и колкото повече го държите в бутилката, толкова по-силно ще изригне.

В моя случай стената се проби през октомври 2010, почти година след смъртта на Сергей. Помагах на двама холандски документалисти да се свържат с всички, имащи отношение към историята на Сергей. Разговаряха с всеки от нас и правеха филм, чиято премиера трябваше да се състои пред осем парламента по света на 16 ноември, първата годишнина от убийството на Сергей. С наближаването на тази дата се притесних, че филмът няма да е достатъчно добър за показване пред тези важни политически лица. Предположих, че поради бързината, с която беше направен, качеството няма да е високо, и се страхувах, че от него може да има повече вреда, отколкото полза.

Като видяха колко съм изнервен, продуцентите поканиха мен и Вадим в Холандия през октомври да видим филма във все още незавършен окончателно вид с надеждата да успокоят страховете ми.

Заминахме за Остербек, малко селище на един час път на югоизток от Амстердам, където беше домът на Ханс Херманс, един от създателите на филма. Преди да ни го покаже, той ни нагости в малката си кухня с традиционен холандски обяд от сирене и солена херинга, след което ни покани в гостната. Седнахме върху възглавници на пода и неговият колега Мартин Маат пусна филма.

Беше озаглавен „Справедливост за Сергей“ и бе приятен за гледане. Не ми каза нищо, което не знам, но показваше историята на Сергей в съвсем нова светлина. Освен ужаса от изпитанията, на които е бил подложен, имаше факти от ежедневието му, преди да бъде арестуван: привързаността към синовете му, любовта му към литературата, насладата, която му доставя музиката на Моцарт и Бетовен. Тези подробности ме разстроиха много повече от другите, които описваха задържането му.

Филмът завършваше с покъртителен разказ за едно посещение на гроба на Сергей от леля му Татяна. След като тя си тръгва от гробището, минава покрай една старица, която продава цветя до станцията на метрото.

— Беше толкова тъжна — разказва Татяна. — Подминах я, но се върнах да купя цветя от нея, защото се сетих, че Сергей би направил точно това. Когато понякога минавал с майка си покрай една жена, която продавала пластмасови пазарски торбички, винаги купувал една. Когато жената го питала: „Коя искате?“ Сергей отговарял: „Тази, която никой не иска да купи“.

Това бяха последните думи, изречени във филма, но не и последното му послание. За да се подчертае основната идея, образът избледнява, а една мелодия, изпълнявана от китара и кларнет, се засилва. Появяват се клипове от домашно направени филми, в които се вижда как Сергей вдига чаша за наздравица на семейно събиране през лятото, как разглежда водопад по време на почивка, как е застанал на входа на апартамента си, как забавлява гости на вечеря, как обядва навън с най-добрия си приятел, като се шегува, смее се и сочи към камерата. Това е един жив Сергей, какъвто вече никога няма да бъде, освен в сърцата и умовете на любимите му хора, които продължават да го обичат.

До този момент успявах да се държа, ужасен от мисълта какво ще стане, ако си позволя да не владея чувствата си. Обаче в онази стая в Остербек свалих гарда и се разплаках така, както никога преди, а и след това. Плаках дълго, без да мога да спра.

Чувствах се ужасно, но същевременно и облекчен от това, че бях дал воля на мъката си. Ханс, Мартин и Вадим седяха мълчаливи и също с мъка сдържаха сълзите си, без да знаят какво да направят.

Най-сетне успях да се успокоя и избърсах очите си.

— Можем ли да го изгледаме още веднъж? — попитах тихо.

— Разбира се — отвърна Ханс.

Гледахме го пак и отново плакахме. Точно тогава най-накрая започна оздравяването. Казват, че скръбта има пет етапа и най-важният от тях е изливането на мъката. Това може и да е вярно, но възстановяването от скръбта по повод убийство, отговорните за което са на свобода и нагло се радват на плодовете от престъпленията си, го правят по-трудно. Главното, което ми носеше известна утеха, беше неотклонният ми стремеж за справедливост. Всяка парламентарна резолюция, всеки материал в медиите, всяко замразяване на активи, всяко криминално разследване ми доставяха някакво малко облекчение.

Известна утеха получавах и като виждах как историята на Сергей промени живота на много хора. За разлика от други злодеяния в Русия, това убийство проникна през дебелите кожи на някои руснаци по немислим дотогава начин. Сега надзирателите в затворите на Русия се страхуват да бъдат прекалено жестоки, за да не попаднат под ударите на „Закона Магнитски“. Жертвите на потъпкване на човешки права в Русия вече чувстват, че има известно връщане към справедливостта, когато изготвят своите списъци за „Закона Магнитски“ така, че тероризиралите ги служители да бъдат санкционирани. Русия вече е принудена да обърне внимание на ужасното отношение към сираците, което преди убягваше от фокуса на националното съзнание. Сега концепцията за санкциите, произтичащи от „Закона Магнитски“, се използва като главно средство в борбата с Русия за незаконната инвазия в Украйна. Може би най-важното е, че историята на Сергей даде на всички в Русия, а и на милиони хора по света подробна представа колко брутален е режимът на Путин.

Тази история промени и някои неща извън Русия.

Тамошните власти толкова нагло ме преследваха, че навредиха на репутацията си в много международни институции. Предприемайки една изключително необичайна стъпка, те отново настояха пред Интерпол да издаде червена бюлетина за мен и за втори път искането им беше отхвърлено. Заради злоупотребите в моя случай сега Интерпол вече не приема автоматично исканията на Русия за издаване на червена бюлетина.

Те се провалиха с гръм и трясък и на един друг фронт — този на оклеветяването. Решението на Върховния английски съд по иска за оклеветяване, внесен от майор Павел Карпов, беше безпрецедентно. Съдията категорично отхвърли иска и създаде правен прецедент в Англия, който да попречи на бъдещи съдебни туристи като Карпов да злоупотребяват с лондонски съдилища, в усилията да накарат критици на авторитарни режими да замълчат.

Но колкото и важни да бяха тези събития, моите приятели и колеги недоумяваха защо продължавам борбата.

През пролетта на 2012 година моят стар приятел Жан Каруби дойде една събота вкъщи за семейно посещение. По време на вечерята, която мина много приятно, разговаряхме за бизнес и за семейния живот, но докато правех чай в кухнята, той влезе и ме попита дали можем да поговорим насаме. Заведох го в гостната и затворих вратата.

Той седна и каза:

— Бил, приятели сме от дълго време и съм много загрижен. Имаш хубаво семейство, преуспяващ бизнесмен си и не можеш да направиш нищо, за да върнеш Сергей. Защо не спреш тази кампания, преди да се случи нещо лошо?

Не за пръв път бях водил подобен разговор и определено си давах сметка за възможните последици от това, което правя. Нищо не ме разстройва повече от мисълта децата ми да растат без баща. Тази мисъл не ме напуска. Всеки път, когато ходя да гледам как децата участват в балетни представления в училище, или играя с тях в парка, се питам колко пъти още ще мога да правя тези неща, преди всичко да завърши с някакъв трагичен край.

Но после се замислям за децата на Сергей и особено за това, как малкият му син Никита никога вече няма да види баща си. Мисля също и за Сергей, който е бил в много по-опасно положение от мен, но не е отстъпил. Какъв човек ще бъда, ако наистина отстъпя?

— Жан, трябва да доведа тази работа до край. В противен случай мъката, че не съм направил нищо, ще продължава да ме яде отвътре.

Не правя всичко това от голяма смелост. Не съм по-смел от всеки друг и се страхувам също толкова, колкото и другите. Обаче открих, независимо колко съм уплашен, че това усещане не продължава дълго. След време то изчезва. Както ще ви каже всеки, който живее в зона на военни действия или работи опасна работа, тялото не може да чувства страх продължително време. С колкото повече инциденти се сблъскваш, толкова повече свикваш с тях.

Допускам, че има съвсем реална възможност Путин или хора от режима му да ме убият някой ден. Като всички останали и аз не искам да умирам и нямам намерение да ги оставя да ме убият. Не мога да говоря за повечето от контрамерките, които вземам, но ще спомена една: тази книга. Ако бъда убит, ще знаете кой го е направил. Когато враговете ми прочетат тази книга, те ще знаят, че и вие знаете. Така че, ако на вас не са ви безразлични този стремеж към справедливост или трагичната съдба на Сергей, моля ви да споделите тази история с колкото може повече хора. Това просто действие ще запази духа на Сергей Магнитски жив и ще направи за сигурността ми много повече от цяла армия от телохранители.

Последният въпрос, който всеки би могъл да зададе, е какво чувствам за загубите, причинени от този мой стремеж към справедливост. Загубих бизнеса, който бях изградил с толкова много усилия, загубих много „приятели“, които се дистанцираха от мен от страх да не би кампанията ми да се отрази на техните икономически интереси, и загубих свободата да пътувам, без да се безпокоя, че мога да бъда арестуван и предаден на руснаците.

Натежаха ли ми твърде много тези загуби? Колкото и да е странно, отговорът е „не“. Онова, което загубих в едни области, го спечелих в други. В замяна на приятелите от добрите за мен времена, които ме изоставиха като финансова възможност, аз се запознах с много ентусиазирани хора, които променят света.

Ако не бях направил това, никога нямаше да познавам Ендрю Ретман, политическия репортер в Брюксел, който твърдо взе присърце каузата на Сергей. Въпреки недъга си, в продължение на пет години той присъстваше на повечето заседания на Европейската комисия, свързани със „случая Магнитски“, и най-старателно ги отразяваше, за да е сигурен, че бюрократите няма да заметат проблема под килима. Нито щях да се запозная с Валери Боршчев, 71-годишният руски ветеран правозащитник, който два дни след смъртта на Сергей беше използвал положението си на независим наблюдател, за да влезе в затвора, в който беше държан Сергей, и беше принудил десетки служители да отговарят на въпросите му. Въпреки изключително големите рискове за собствената си безопасност той разобличи напълно несъстоятелните твърдения и лъжи на руските власти.

Никога нямаше да срещна Людмила Алексеева, осемдесет и шест годишната руска правозащитничка, която първа публично обвини руските полицейски служители в убийството на Сергей Магнитски. Тя застана до майката на Сергей и подаде жалби за извършени престъпления и дори когато те бяха оставени без внимание, не се отказа.

В моята кампания се запознах със стотици хора, които ми дадоха съвсем нова перспектива за човечеството, каквато никога не бих придобил от живота на Уолстрийт.

Ако ме бяхте попитали, когато бях в бизнес школата на Станфордския университет, дали бих се отказал да работя като мениджър на хедж фонд, за да стана активист за човешки права, щях да ви погледна така, като че ли сте някой побъркан.

Обаче двадесет и пет години по-късно направих точно това. Да, бих могъл да се върна към предишния си живот. Обаче сега, когато открих този нов свят, не мога да си представя да правя нещо друго. Няма нищо лошо в това да прекараш живота си, като се занимаваш с търговия, но имам чувството, че то е като черно-бял филм. Сега изведнъж имам пред себе си широкоекранен, цветен телевизор и всичко в живота ми е по-богато, по-пълно и по-удовлетворяващо.

Това не означава непременно, че не съжалявам дълбоко за някои неща. Едно от тях съвсем очевидно е фактът, че Сергей вече не е сред нас. Ако бих могъл да започна всичко отначало, първо на първо никога не бих отишъл в Русия. С радост бих заменил всичките успехи в бизнеса за живота на Сергей. Сега разбирам колко изключително наивен съм бил да си мисля, че като чужденец съм бил недосегаем за бруталността на руската система. Аз не съм мъртъв, но друг умря заради мен и действията ми, а не мога да направя нищо, за да го върна. Обаче ще продължавам да доразвивам завещаното от Сергей и ще се стремя към справедливост за семейството му.

В началото на април 2014 година заведох вдовицата на Сергей Наташа и сина му Никита в Европейския парламент да наблюдават гласуването на резолюция за налагане на санкции на тридесет и двамата руснаци, замесени в „случая Магнитски“. За пръв път в историята на Европейския парламент щеше да се гласува публично за санкции срещу хора в конкретен списък.

Година преди това бях преместил семейството на Магнитски в едно спокойно лондонско предградие, където Никита можеше да учи в престижно частно училище, а Наташа да престане всеки ден да се оглежда. За пръв път след убийството на Сергей се почувстваха в безопасност и аз си помислих, че ще им е от помощ да наблюдават как повече от седемстотин европейски законодатели от двадесет и осем страни осъждат хората, убили Сергей.

На 1 април 2014 година следобед се качихме на влака „Евростар“ от Лондон до Брюксел. Когато в Кале излязохме от тунела под Ламанша, един сътрудник в Европейския парламент ми се обади спешно по телефона.

— Бил, председателят на парламента току-що получи писмо от голяма адвокатска фирма от името на някои от руснаците в списъка за санкциите. Заплашват с правни действия, ако гласуването не бъде отменено. Твърдят, че парламентът нарушава човешките права на тези руснаци.

— Какво? Тези хора са нарушителите на права! Това е смешно.

— Съгласен съм. Обаче ще имаме нужда от юридическо мнение, което трябва да бъде представено на председателя на парламента утре до десет часа сутринта, защото в противен случай гласуване може и да няма.

Беше вече шест часът вечерта и не можех да си представя, че ще намеря авторитетен адвокат, който да промени плановете си и да будува цяла нощ, за да пише убедително юридическо становище.

Щях да се откажа, без да правя каквито и да било опити, но после погледнах Никита, притиснал лице в прозореца на влака, който се носеше с огромна скорост из френската провинция.

Приличаше точно на един малък Сергей Магнитски.

— Добре, ще видя какво мога да направя — казах на сътрудника.

Отидох в пространството между вагоните, същото място, където седяхме преди седем години с Иван, когато разбрахме, че офисите ни в Москва са били обискирани. Започнах да се обаждам и да изпращам съобщения, но след тринадесет обаждания все още не можех да се свържа с никой. Тръгнах обратно към мястото си, притеснен как да обясня всичко това на вдовицата на Сергей и сина му.

Малко преди да стигна, телефонът ми иззвъня. Беше Джефри Робъртсън, лондонски адвокат, който беше получил едно от съобщенията ми. Джефри беше бог в областта на човешките права. От самото начало той беше един най-изявените и ревностни поддръжници на глобален вариант на „Закона Магнитски“.

Обясних му ситуацията и се молех връзката да не прекъсне. За щастие това не се случи и накрая на разговора той попита:

— За кога ти трябва това?

Бях сигурен, че очаква да кажа след две седмици или нещо подобно. Аз обаче премигнах и казах:

— До 10 часа утре сутринта.

— Ох! — Явно беше изненадан. — Много ли е важно, Бил?

— Много. Вдовицата на Сергей и синът му са с мен във влака за Брюксел. Отиваме там, за да наблюдаваме гласуването утре. Ще им се скъсат сърцата, ако руснаците намерят още някой начин да им попречат да получат правосъдие.

В другия край на линията настъпи мълчание, докато той се колебаеше дали да остане да работи цяла нощ, за да напише това юридическо становище.

— Бил, ще го имаш утре в 10 сутринта. Няма да позволим на руснаците да отнемат това от семейство Магнитски.

Следващата сутрин, точно в 10 часа сутринта, Джефри Робъртсън изпрати юридическото си мнение. То оборваше точка по точка аргументите на руснаците.

Обадих се на сътрудника и попитах дали писмото е достатъчно. Той беше на мнение, че е без грешка, но не беше сигурен дали ще убеди председателя на парламента да не отлага насроченото за следобед гласуване. Бях направил много, за да предпазя Наташа и Никита от политическите интриги на Запада и се молех те да не станат свидетели на такива в този ден.

В 16 часа се срещнах с Наташа и Никита пред входа на парламента и ги отведох на балкона на пленарната зала. Под нас бяха 751 места на парламентаристите, наредени в широк полукръг. Седнахме, сложихме слушалките и запревключвахме каналите на близо двадесетте симултанни превода, с които парламентът вършеше работата си.

В 16:30 часа Кристина Оюланд, член на парламента от Естония, която беше застъпник на „Резолюцията Магнитски“, изведнъж се появи на балкона. Останала без дъх тя ни каза, че становището на Джефри Робъртсън убедило всички, че гласуването трябва да продължи, както е планирано.

После изчезна, за да представи резолюцията. Видяхме я, облечена в яркочервена рокля, сред депутатите долу. Стана и започна речта си. Подобно на много други речи, които бях слушал преди, тя разказа историята на Сергей и за опита на руските власти да я прикрият, но после направи нещо неочаквано. Посочи към нас и каза:

— Господин председател, днес в галерията имаме посетители. Съпругата на покойния Сергей Магнитски заедно със сина му и неговия бивш работодател господин Бил Браудър. Радвам се да ги приветствам с добре дошли.

После съвсем неочаквано цялата камара от седемстотин и няколко парламентаристи стана на крака, обърна се към нас и избухна в аплодисменти. Не просто от любезност, а истински, бурни аплодисменти, които продължиха близо минута.

Почувствах как буца заседна в гърлото ми, а по ръцете ме полазиха тръпки, докато гледах как сълзите напират в очите на Наташа.

Гласуването мина без нито един глас против от целия Европейски парламент. Нито един.

В началото на тази книга бях казал, че чувството, което изпитах, когато купих полски акции, които ми донесоха десетократна печалба, беше най-хубавото нещо, което се беше случвало в кариерата ми. Обаче чувството, което изпитах на балкона в Брюксел заедно с вдовицата на Сергей и сина му, докато гледахме как най-голямото законодателно тяло в Европа осъжда несправедливостите, извършени спрямо Сергей и семейството му, е несравнимо по-хубаво от който и да бил финансов успех в живота ми. Няма по-удовлетворяващо чувство от това, да получиш справедливост в един изключително несправедлив свят.