Бил Браудър
Заповед за арест (3) (Как станах враг номер едно на Путин)

2
Как се бунтуваш срещу семейство комунисти?

Ако в момента ви разказвам всичко това, вероятно ще попитате: „Как един човек с американски акцент и английски паспорт е станал най-големият инвеститор в Русия, а след това е бил изгонен?“

Това е дълга история и тя наистина започва в Америка, в едно необикновено американско семейство. Моят дядо, Ърл Браудър, бил профсъюзен деец от Уичита, Канзас. Толкова бил добър в работата си, че през 1926 година комунистите го забелязали и получил покана да отиде в Съветския съюз. Скоро след като пристигнал там, направил това, което правят в Москва повечето американци с буйна кръв — запознал се с едно хубаво руско момиче. Казвала се Раиса Беркман и била една от първите адвокатки в Русия. Влюбили се и се оженили. Имали три момчета, първото от които е баща ми Феликс, който е роден в руската столица през юли 1927 година.

През 1932 година Ърл се върнал в Съединените щати и се преместил със семейството си в Йонкърс, щата Ню Йорк, за да оглави Американската комунистическа партия. Кандидатирал се на два пъти за президент от страна на комунистите — през 1936 и през 1940 година. Въпреки че във всяка надпревара събирал едва 80 хиляди гласа, кандидатурата на Ърл насочва вниманието в Америка по време на депресията към недостатъците на капитализма и принуждава всички политически играчи да коригират политиката си на ляво. Толкова бил убедителен, че през 1938 година портретът му се появил дори на корицата на списание „Таим“ с надпис „Другарят Ърл Браудър“.

Неговата активност му спечелила и гнева на президента Рузвелт. През 1941 година, след като дядо ми бил арестуван и осъден за „паспортни нарушения“, трябвало да излежи четиригодишна присъда във Федералния затвор в Атланта, Джорджия. За щастие, благодарение на Втората световна война, една година по-късно бил помилван.

След като войната свършила, прекарал следващите няколко години в политическо забвение, докато сенатор Джоузеф Маккарти започва своя позорен лов на вещици, за да отърве страната и от последния комунист. В Америка 50-те години са параноично време. Нямало значение дали си добър, или лош комунист. Ърл бил викан и разпитван месеци наред от Комисията за разследване на антиамериканска дейност при Камарата на представителите.

Политическото преследване и убежденията на дядо ми се отразили зле на останалите от семейството. Баба ми, която е руска еврейка и интелектуалка, не желаела никой от синовете й да се занимава с такава мръсна работа като политиката. За нея най-авторитетната професия била науката, особено математиката. Баща ми Феликс не само оправдал, но и надхвърлил очакванията й, като постъпил на шестнадесет години в Масачузетския технологичен институт. Само за две години станал бакалавър и бил приет да учи аспирантура в Принстънския университет, а на двадесет станал доктор на математическите науки.

Въпреки че баща ми бил един от най-блестящите млади математици, той все пак е син на Ърл Браудър. Когато след Втората световна война президентът Труман въвежда задължителната военна служба, Феликс помолил за отсрочка, но работодателят му, Институтът за перспективни изследвания към Принстънския университет, отказал да му даде такова писмо. Никой от началниците му не искал да бъде заподозрян, че защитава сина на известен комунист. След като не получил отсрочка, Феликс бързо бил призован и през 1953 година започнал да служи в армията.

След първоначалното обучение баща ми бил изпратен в разузнавателно поделение във Форт Монмът, Ню Джърси, където работил няколко седмици, преди командирът му да забележи фамилното му име. Тогава нещата се развили с голяма бързина. Късно една нощ Феликс бил вдигнат от леглото, качен на военен камион и откаран във Форт Браг, Северна Каролина, където през следващите две години имал за задача да налива бензин в една бензиностанция на базата.

Когато през 1955 година бил уволнен, кандидатствал за първата възможност да се занимава с научна работа — доцент в университета „Брандейс“. В „Брандейс“ не можели да повярват на късмета си да имат на разположение за поста такъв блестящ принстънски възпитаник. Но когато представил препоръката си, от съвета на попечителите се стреснали от идеята да дадат одобрение за сина на бивш ръководител на Американската комунистическа партия.

По това време председател на съвета била Елинор Рузвелт и макар съпругът й да бил отговорен за изпращането на дядо ми в затвора, тя казала, че би било „крайно не по американски да откажем работа на един голям учен заради това, кой е бил баща му“. В крайна сметка Феликс получил работата, което довежда до постове в Йейл, Принстън и Чикагския университет, където след време оглавява математическия факултет. Той има дълга и успешна кариера, а през 1999-а президентът Клинтън го награди с Националния медал за наука — най-голямото признание в страната за постижения в математиката.

Историята на майка ми е не по-малко забележителна. Ева е родена от самотна майка еврейка във Виена през 1929 година. През 1938 година става все по-ясно какви са намеренията на нацистите за евреите и всеки евреин, който имал възможност, се стараел да бяга колкото може по-далеч от Европа. Тъй като много хора искали да избягат, получаването на виза за САЩ било почти невъзможно. Затова баба ми взела изключително тежкото за нея решение да даде майка ми за осиновяване, за да има възможност за по-добър живот в Америка.

Семейство Епълбаум, едно много мило еврейско семейство от Белмонт, Масачузетс, се съгласили да вземат Ева. На девет години тя пропътувала сама с влак през Европа, качила се на парахода и пътувала за Америка, за да се срещне с новото си семейство. Когато пристигнала там, била изумена от убежището, в което попаднала. През следващите няколко години майка ми живеела в удобна къща, със собствена стая, кокер шпаньол, редовно окосена трева отпред и нито следа от война и геноцид.

Докато Ева свиквала с новия си живот, баба ми Ерна успяла да избяга от Австрия и стигнала до Англия.

Раздялата с дъщеря й била непоносима и тя прекарвала всеки ден в опити да получи американска виза, за да се събере отново с Ева. След три години най-после получила визата. Пътувала от Англия до Бостън и се появила на прага на семейство Епълбаум в Белмонт, очаквайки радостно събиране с дъщеря си. Ала баба ми била посрещната от дете, което почти не я познало, едно американско момиче, което толкова свикнало със семейство Епълбаум, че не искало да ги напусне. След мъчителна борба баба ми се наложила и двете се преместили в едностайно жилище в Бруклайн, Масачузетс. Баба ми работела по осемдесет часа на седмица като шивачка, за да ги издържа, но били толкова бедни, че единственият им лукс бил веднъж в седмицата да си разделят порция ростбиф с картофено пюре в местната закусвалня. Преминаването от бедност към удобства, а после обратно към бедност било толкова травматизиращо, че до ден днешен майка ми събира пакетчета захар и в ресторанта скришом пъха хлебчета от кошниците в чантата си. Въпреки мизерния живот, на младини майка ми се справила великолепно с учението и получила пълна стипендия за Масачузетския технологичен институт. Там срещнала Феликс през 1948 година и след няколко месеца се оженили.

Роден съм през 1964 година в това странно, академично семейство с леви убеждения. Главните теми за разговор на масата бяха свързани с математически теории и с това как светът отива по дяволите заради ненаситните бизнесмени. По-големият ми брат, Томас, тръгна по стъпките на баща ни и постъпи в Чикагския университет — на петнадесет години. Завърши го (с отличие, разбира се) със специалност физика. На деветнадесет години беше приет да учи аспирантура и сега е един от водещите физици в света в изучаването на елементарните частици.

Аз пък, обратно, живеех в противоположния край на академичния спектър. Науката не ме интересуваше, а ме привличаха ските. Търсех училища близо до скикурорти и намерих едно малко училище, което се наричаше „Уайтмен“ и се намираше в Стиймбоут Спрингс, щата Колорадо.

Родителите ми бяха толкова вглъбени в своя академичен свят, че не си помръднаха пръста и не направиха нищо, за да проучат това училище. Ако го бяха сторили, щяха да открият, че по онова време „Уайтмен“ съвсем не беше престижно училище и беше привлякло някои проблемни ученици: деца, които са били изхвърлени от училище или пък са имали проблеми със закона.

За да бъда приет в този пансион, трябваше да съм преминал осми клас, така че пристигнах в „Уайтмен“ като малко тринадесетгодишно момче — най-малкият и най-дребният ученик там. Когато другите момчета видяха това слабовато момче, облечено със син блейзър, веднага съзряха в него жертва. В първата нощ група ученици влязоха в стаята ми и започнаха да ровят из чекмеджетата, като си вземаха каквото си харесат. Когато протестирах, те ми се нахвърлиха, притиснаха ме на земята и започнаха да припяват: „Време е да си поиграем с цицките ти, Били Браудър! Време е да си поиграем с тях!“

През първите няколко седмици тази сцена се повтаряше нощ след нощ. Бях удрян и унижаван и всяка нощ, когато лампите угасваха, се питах изтръпнал какви ужасии са приготвили тези деца за мен.

Майка ми пристигна на посещение в началото на октомври. От гордост не й казах нищо за това, което ставаше. Мразех училището от дъното на душата си, но си казвах, че ще издържа.

Ала щом влязох в колата, за да отидем да вечеряме, не издържах.

Разтревожена, тя ме попита какво става.

— Мразя това училище — извиках през сълзи. — Ужасно е!

Не й казах за побоя всяка нощ и за униженията и не разбрах дали тя заподозря нещо, но рече:

— Били, ако не искаш да останеш тук, само кажи. Ще те взема с мен в Европа.

Замислих се за предложението, но не й отговорих веднага. Когато наближихме ресторанта, реших, че макар перспективата да се върна при майчините грижи в този момент да ми се струваше най-желаното нещо на света, не исках да напусна „Уайтмен“ като победен.

Избрахме маса и си поръчахме. Докато ядях, се поуспокоих, а по средата на яденето я погледнах и казах:

— Виж какво, ще остана. Ще се справя.

Прекарахме уикенда заедно извън училището, а в неделя вечерта тя ме остави пред него. Сбогувахме се и аз се отправих обратно към стаята си. Докато минавах покрай спалните помещения на по-големите, чух две момчета да просъскват: „Време е за ЦЦ, ББ. Време е за ЦЦ, ББ.“

Ускорих крачка, но те ме последваха. Чувствах се толкова ядосан и унизен, че малко преди да завия зад ъгъла към стаята, рязко се извърнах и се хвърлих към по-малкото момче. Ударих го право в носа. То падна, а аз го възседнах и продължих да го налагам. Лицето му се зацапа с кръв, но аз продължих да го удрям, докато приятелят му ме сграбчи за раменете и ме дръпна настрана. После двамата здравата ме напердашиха, преди да се появи директорът и да прекрати боя.

От този момент нататък никой в „Уайтмен“ не ме докосна.

Изкарах там цялата година и се научих на най-различни неща, за които не знаех нищо. Започнах да пуша цигари, да се измъквам навън нощем и да внасям твърд алкохол в спалното помещение. Направих толкова много бели, че в края на годината ме изключиха. Върнах се в семейството ми в Чикаго, но вече не бях същият Били Браудър.

В моето семейство, ако не си някакво чудо, нямаш място на тази земя. Така му бях отпуснал края, че родителите ми не знаеха какво да правят с мен. Водиха ме при редица психиатри, психоаналитици и доктори, за да решат как мога да се „оправя“. Колкото повече продължаваше това, толкова по-силно се бунтувах. Изхвърлянето ми от училище беше добро начало, но ако наистина исках да разочаровам родителите си, трябваше да измисля нещо друго.

Тогава, към края на учението в гимназията, ми просветна. Ще облека костюм, ще си сложа вратовръзка и ще стана капиталист. Нищо не би могло да ядоса повече семейството ми.