Бил Браудър
Заповед за арест (10) (Как станах враг номер едно на Путин)

9
На пода в Давос

Всичко си идваше на мястото. Имах ангажимент за 25 милиона от Сафра, имах големи планове за инвестиции и бях на път да започна невероятно приключение в Москва с жената, която обичах. Но една голяма муха в сладкото можеше да развали всичко: приближаването на руските президентски избори през юни 1996 година.

Първият демократично избран руски президент Борис Елцин се кандидатира, но за него нещата не изглеждаха добре. Планът му да преведе страната от комунизъм към капитализъм се провали с гръм и трясък. Вместо 150 милиона руснаци да извлекат изгода от масовата приватизация, Русия се оказа с двадесет и двама олигарси, които притежаваха 39 процента от икономиката на страната, а всички останали живееха в бедност. За да свързват двата края, професори станаха шофьори на таксита, медицински сестри — проститутки, а музеи на изкуствата продаваха картини, като ги сваляха направо от стените. Почти всеки руснак беше уплашен, чувстваше се унижен и всички мразеха Елцин за това. Когато се готвех да се преместя в Москва през декември 1995 година, той имаше само 5,6 процента одобрение. Същевременно в допитванията до общественото мнение рейтингът на неговия комунистически опонент Генадий Зюганов непрекъснато се покачваше и той се ползваше с най-голямо одобрение от всички кандидати.

Ако Зюганов станеше президент, много хора се страхуваха, че той ще експроприира всичко, което беше приватизирано. Можех да преглътна много лоши неща в Русия като хиперинфлацията, стачките, недостига на храни и дори уличната престъпност. Но щеше да е съвсем различно, ако държавата вземеше всичко и обявеше, че с капитализма е свършено.

Какво трябваше да направя? Все още имаше някаква възможност Елцин да спечели, затова нямах намерение да се отказвам от сделката със Сафра. Същевременно не можех да вложа парите му в страна, която можеше буквално за едно денонощие да ги отнеме. Реших, че най-добрият курс за действие е да не се отказвам от преместването в Москва и да изчакам. Фондът можеше да държи всичките пари в наличност, докато стане ясно кой ще спечели изборите. В най-лошия случай можех да си вдигна чуковете, да върна парите на Сафра, да се прибера в Лондон и да започна всичко отначало.

Независимо какви бяха плановете ми, Санди Койфман имаше свои идеи как да защити интересите на Сафра. През януари 1996 година той ми се обади, за да ми каже, че преди да отпуснат каквито и да било пари, трябва да изготвя нещо, което наричаха „Наръчник за оперативни процедури“. Какво, по дяволите, е Наръчник за оперативни процедури? — запитах се аз. Това го нямаше в договора. Сафра очевидно беше започнал да се колебае и тази молба изглежда беше елегантен начин да спечели време, докато реши дали да продължи, или да се откаже от ангажимента си за фонда.

Бих могъл да се преборя със Санди по този въпрос, но не ми се искаше да съм прекалено настоятелен. Започнах да работя по настояването му и продължих да наблюдавам руските допитвания до общественото мнение, за да разбера дали нещата ще се развият в моя полза.

Писах в продължение на една седмица наръчника по оперативните процедури, когато по телефона ми се обади моят приятел Марк Холцман. Бяхме се запознали преди пет години в Будапеща, когато работех за Максуел. Ръководеше малка инвестиционна банка, съсредоточила вниманието си върху Източна Европа и Русия, и беше най-комуникативният човек, когото бях срещал някога. Можеше да се спусне с парашут в някоя развиваща се страна и за двадесет и четири часа да си уреди среща с президента, външния министър и шефа на централната банка. Въпреки че беше приблизително на моята възраст, в негово присъствие се чувствах като аматьор винаги когато проявяваше тънкия си политически нюх.

— Здравей, Бил — рече Марк веднага щом вдигнах телефона. — Отивам в Давос. Искаш ли да дойдеш с мен?

Имаше предвид Световния икономически форум в Давос, Швейцария, ежегодна среща, на която присъстваха изпълнителни директори на големи фирми, милиардери и държавни глави. Беше нещо като най-престижното парти за деловия свят, а условията за участие — да управляваш страна или важна международна корпорация, както и таксата от 50 000 долара за акредитация — имаха за цел да попречат на такава паплач като Марк и моя милост да решат, просто така, да отидат в Давос.

— Бих искал, Марк, но не съм поканен — отвърнах аз, посочвайки очевидното.

— Че какво от това? И аз не съм!

Поклатих глава, удивен от самоувереността на Марк и склонността му към приключения.

— Добре, ама къде ще отседнем?

Това също беше препятствие, защото беше добре известно, че всички хотели на километри наоколо са запазени една година предварително.

— О, това не е проблем. Намерих единична стая в хотел „Бо Сежур“, точно в центъра на града. Не е нищо особено, но ще е забавно. Хайде, не се колебай!

Не знаех какво да отговоря. Имах да върша много работа. Но после Марк настоя:

— Бил, трябва да дойдеш. Организирал съм голяма вечеря за Генадий Зюганов.

Генадий Зюганов? Как, по дяволите, беше успял да го направи?

Очевидно Марк беше имал прозорливостта да държи Зюганов в полезрението си много преди той да се появи в политическия радар на когото и да било. Когато било съобщено, че той ще бъде в Давос, Марк му се обадил и казал: „Редица милиардери и изпълнителни директори на най-големите фирми според «Форчън Глобал 500», които познавам, много биха искали да се запознаят с вас. Бихте ли проявили интерес към една малка частна вечеря с нас в Давос?“

Разбира се, че Зюганов проявил интерес. Тогава Марк написал писма до всички милиардери и изпълнителни директори, възнамеряващи да пристигнат в Давос, в които ги уведомил, че „Генадий Зюганов, възможният следващ президент на Русия, би искал да се запознае лично с вас. Ще бъдете ли свободен за една вечеря на двадесет и шести януари?“ Разбира се, че ще бъдат. Така Марк свършил тази работа. Стратегията му беше груба, но изумително ефикасна.

Когато чух за Зюганов, веднага реших да се възползвам от възможността. Следващия вторник летяхме за Цюрих, а после взехме влак до Давос. Въпреки репутацията си на изключителен курорт, с изненада открих, че в него няма нищо изключително. Градът имаше почти индустриална и утилитарна атмосфера. Той е един от най-населените градове в Швейцарските Алпи и беше пълен с редици от големи, функционални жилищни блокове, които приличаха повече на общински жилища, отколкото на нещо, което човек би очаквал да види в стар швейцарски ски курорт.

С Марк пристигнахме в „Бо Сежур“. Служителят на рецепцията ни погледна с недоумение, докато се регистрирахме. Бяхме двама възрастни мъже, които щяха да делят стая с едно легло, но това не ни безпокоеше. Качихме се горе и разопаковахме багажите си. Той взе леглото, а аз пода.

Беше смешно. Бяхме пълни натрапници. Не бяхме поканени, не бяхме платили такса за акредитация и нямахме никакви пропуски за влизане в центъра на конференцията. Но нямаше никакво значение, защото това, от което се интересувахме, ставаше в парк-хотел „Сънстар“, а в неговото фоайе се събираха за срещи всички руснаци.

Веднага щом се настанихме, отидохме право в „Сънстар“ и направихме обиколка из фоайето. Там имаше всякакви руснаци. Бързо забелязах един бизнесмен, когото познавах. Казваше се Борис Фьодоров, президент на малка московска брокерска фирма, който от 1993 до 1994 година беше руски министър на финансите. Беше пълничък, със закръглени бузи и малки кръгли очички в очила с квадратни рамки. Фьодоров се държеше с абсурдна арогантност, а нямаше дори четиридесет години. Когато с Марк наближихме масата, където пиеше кафе, той ни хвърли снизходителен поглед и каза на английски:

— Какво правите тук?

Това ми напомни за гимназията. Той може и да беше някога финансов министър на Русия, но сега беше само дребен московски брокер.

— Имам двадесет и пет милиона долара за инвестиране в Русия — отвърнах непринудено. — Но преди да инвестирам, имам редица въпроси за това, как ще се развият нещата за Елцин на изборите. Затова съм тук.

В мига, в който споменах за двадесетте и пет милиона долара, отношението на Фьодоров напълно се промени.

— Заповядай, Бил, седни. Как се казва приятелят ти?

Представих му Марк и седнахме. Почти веднага Фьодоров рече:

— Не се тревожи за изборите, Бил. Елцин със сигурност ще спечели.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита Марк. — Рейтингът му е едва шест процента.

Фьодоров протегна ръка и посочи към фоайето.

— Тези хора ще го уредят.

Сочеше към трима мъже, които разпознах: Борис Березовски, Владимир Гусински и Анатолий Чубайс. Тримата разговаряха оживено в един ъгъл. Березовски и Гусински бяха двама от най-видните руски олигарси. И двамата си бяха пробили със зъби и нокти път нагоре от нищото, събаряйки всекиго по пътя си, за да станат милиардери — собственици на банки, телевизии и на други големи индустриални активи. Чубайс беше един от най-ловките политически играчи в Русия, архитект на икономическите реформи на Елцин, включително на катастрофалната програма за масова приватизация. През 1996 година той напусна правителството, за да се посвети изцяло на спасяването на развиващата се зле предизборна кампания на Елцин.

По онова време не го знаех, но тази сцена във фоайето на парк-хотел „Сънстар“ беше позорната „Сделка с Дявола“, на която олигарсите решили да хвърлят всичките си медийни и финансови ресурси за преизбирането на Елцин. В замяна, почти за нищо, щяха да получат каквото е останало от неприватизираните руски предприятия.

Двамата с Марк обикаляхме из фоайето и всички други олигарси и олигарсчета, с които разговаряхме, повториха мнението на Фьодоров, че Елцин ще бъде преизбран. Може и да бяха прави, но тези хора може просто да предричаха това, което искаха да стане. На руските олигарси не можеше безрезервно да се вярва, а и Елцин трябваше да извърви дълъг път, докато стигне нужните 51 процента, за да спечели президентския пост.

Реших, че ще е много по-добре да преценя намеренията на кандидата, който водеше в допитванията до общественото мнение, отколкото да слушам мечтанията на хора, които щяха да загубят всичко, ако Елцин бъде победен. Цялото пътуване беше предприето именно с цел да преценя що за човек е Зюганов и щях да имам тази възможност на вечерята, организирана от Марк.

Моментът за нея настъпи и аз отидох в претъпкания салон за частни приеми на хотел „Флуела“. Беше единият от двата петзвездни хотела в Давос и Марк направи голям удар като домакин на състоялата се там вечеря. Тази вечер това беше най-интересното събитие в града.

Масата беше подредена във формата на голям квадрат, а столовете наредени около него. Огледах лицата на пристигащите гости, докато влизаха и заемаха местата си. Никога досега не бях виждал толкова внушителна група хора: между тях бяха Джордж Сорос, Хайнрих фон Пиерер, изпълнителен директор на „Сименс“, Джак Уелч, изпълнителен директор на „Дженерал Електрик“, и Пърси Барневик, изпълнителен директор на „Асеа Браун Бовъри“. Имаше общо двайсетина милиардери и изпълнителни директори плюс ние двамата с Марк. За случая бях облякъл най-хубавия си костюм, но знаех, че съм единственият човек в тази зала, който щеше да спи на пода тази нощ.

Няколко минути след като всички седнаха, Зюганов влезе величествено, придружен от преводач и двама бодигардове, и зае мястото си. Марк почука по чашата си и се изправи.

— Много благодаря на всички, че дойдохте тази вечер. За мен е голяма чест да бъда домакин на тази вечеря в чест на Генадий Зюганов, ръководителя на Комунистическата партия на Русия и кандидат за президент. — Зюганов тъкмо се канеше също да стане, но Марк неочаквано добави: — Искам също да благодаря на моя съдомакин Бил Браудър, който помогна всичко това да стане възможно. — Той посочи към мен: — Бил?

Понадигнах се от стола, помахах едва-едва и бързо седнах. Бях напълно ошашавен. От страна на Марк това беше хубав жест на признание към мен, но в този момент най-много исках да се слея с дървената маса.

След основното ястие Зюганов се изправи и произнесе речта си чрез преводач. Говори дълго за всякакви незапомнящи се неща и накрая каза:

— Онези от вас, които се страхуват, че ще ренационализирам активи, не трябва да се безпокоят.

Наострих уши.

Той продължи:

— Тези дни думата „комунист“ е само етикет. В Русия започна процес на приватизиране на собствеността, който не може да бъде върнат назад. Ако започнем да ренационализираме, ще настъпят граждански вълнения от Калининград до Владивосток. — Той леко кимна с глава. — Надявам се да се видим отново с вас, когато стана президент на Русия.

Сред оглушителната тишина Зюганов взе сребърните си прибори и се зае с десерта.

Наистина ли току-що беше изключил ренационализацията? Така ми прозвуча.

Малко след това вечерята приключи и по някое време с Марк се прибрахме в стаята. Легнах на пода, но умът ми продължи трескаво да работи. Ако това, което каза Зюганов, е вярно, независимо кой ще спечели изборите, аз пак щях да съм в бизнеса. Трябваше колкото може по-скоро да споделя новината със Санди Койфман.

Рано на следващата сутрин му се обадих от Женева и му разказах историята, но той не беше впечатлен.

— Ама ти наистина ли му вярваш? Тези хора могат да ти кажат какво ли не.

— Санди, Зюганов го каза пред най-влиятелните бизнесмени в света! Това все пак трябва да се брои за нещо.

— То не означава нищо. Хората лъжат, политиците лъжат, всеки лъже. Господи, та ти говориш за руски политик. Ако вярвам на всичко, което политиците са ми казвали, Сафра отдавна да е разорен.

Не знаех какво да мисля, но всичко, което чух в Давос, ме караше да се надявам, че имаше поне малък шанс нещата да потръгнат, и възнамерявах да направя всичко, което мога, това да стане.