Бил Браудър
Заповед за арест (34) (Как станах враг номер едно на Путин)

33
Ръсел 241

Върнах се в Лондон и събрах екипа, за да им разкажа какво се беше случило във Вашингтон. Знаех, че имат нужда от добри новини. Онова, което направихме в Русия, не стигна доникъде. Не се опитах да ги окуража, а просто им разказах и завърших с идеята за налагане на визови санкции и за писмото на сенатор Кардин до Хилари Клинтън.

— Бил, сигурно си наясно колко важно е това? — попита ме Иван, когато свърших. — Ако стане, би означавало, че правителството на Съединените щати е на наша страна!

— Знам, Иван. Знам.

Това беше огромен морален стимул, особено за руснаците в екипа. Както ще ви каже всеки, който е чел Чехов, Гогол или Достоевски, а и веднъж ни го напомни и Сергей, руските истории никога не завършват щастливо. Руснаците познават несгодите, страданието и отчаянието, а не успеха и справедливостта. По тази причина не е за учудване, че това е породило у голяма част от тях дълбоко загнездил се фатализъм, според който светът е лош, ще бъде лош и всеки опит нещата да се променят, е обречен на провал.

Но сега Кайл Паркър — един млад американец, се канеше да разсее този фатализъм.

За съжаление мина седмица, после станаха две, накрая три, без да получа каквото и да било известие от Кайл. Виждах как с всеки изминал ден този фатализъм отново завладява Иван, Вадим и Владимир, а в края на третата седмица дори и аз се поддадох на руския песимизъм. Потисках желанието да вдигна телефона от страх да не изплаша Кайл. Колкото повече време минаваше от срещата с него, толкова по-неуверен започнах да ставам и се питах дали го бях разбрал правилно.

Накрая, в последните дни на март 2010 година, търпението ми напълно се изчерпа. Набрах номера на Кайл, а той като че ли стоеше до телефона, защото отговори още при първото позвъняване.

— Ало? — каза бодро Паркър.

— Здравей, Кайл. Бил Браудър се обажда. Извинявай, че те безпокоя, но се питах дали имаш някаква представа кога може да бъде изпратено писмото на сенатор Кардин? Ще има огромно значение за кампанията ни… Всъщност дори мисля, че би настъпила пълна промяна.

— Съжалявам, но тук нещата невинаги стават по график. Но не се тревожи, просто имай търпение. Сериозно съм се заел с тази работа.

— Добре, ще се опитам — казах не особено успокоен. — Но ако мога да направя нещо, за да помогна, ще те моля да ме уведомиш.

— Непременно.

Макар наистина да вярвах, че Кайл е шокиран от смъртта на Сергей, все пак си помислих, че думите му да проявя търпение целяха постепенно да ме накарат да не храня големи надежди. Давах си сметка, че във Вашингтон много хора не искаха да се налагат санкции и че накрая Кардин няма да изпрати писмото.

Няколко седмици по-късно, един петък, в един от малкото моменти, в които не правех нещо, свързано с кампанията, заведох Елена и Дейвид на кино на Лестър Скуеър. Може би в унисон с положението, в което се намирах, гледахме политическия трилър на режисьора Роман Полански „Призракът“. Точно гледахме рекламите за предстоящи филми и хрупахме пуканки, когато телефонът ми започна да вибрира. Погледнах номера. Беше Кайл Паркър.

Прошепнах на Елена, че ще се върна бързо, и отидох във фоайето.

— Ало?

— Бил. Имам добри новини. Писмото е готово. Държавният секретар Клинтън ще го получи в понеделник сутринта.

— Писмото ли? Вие ли го правите?

— Да. В момента тъкмо слагаме последните щрихи. Ще ти го пратя до час.

Затворихме. Гледах филма, но почти не можех да следя действието на екрана. Когато свърши, се втурнахме към дома и аз изтичах до компютъра. Принтирах писмото, адресирано до Хилари Клинтън. Вдигнах го и го прочетох няколко пъти.

Езикът беше добър, ясен и настоятелен. Последният абзац гласеше:

Призовавам ви веднага да отмените за постоянно американските визови привилегии на всички, замесени в това престъпление, близките им и членовете на техните семейства. Така в известна степен ще възстановим справедливостта спрямо покойния господин Магнитски и семейството му и ще изпратим важно послание на корумпираните служители в Русия и другаде, че Съединените щати са сериозно ангажирани в борбата с корупцията в чужбина и вредата, която тя нанася.

Веднага се обадих на Кайл.

— Това е изумително. Не мога да ти опиша колко много означава за мен и за всички, които познаваха Сергей…

— Казах ти, че ще го направим, Бил, и го направихме. Бях съкрушен, когато Сергей беше убит. Искам да съм сигурен, че саможертвата му не е била напразна — рече с леко разтреперан глас Кайл.

— И какво ще стане сега?

— Писмото ще стигне до Клинтън в понеделник. Ще го пуснем в сайта на комитета веднага щом като го изпратим.

— Чудесно. Нека се чуем в понеделник. Приятен уикенд.

Онази нощ се въртях почти два часа, докато заспя. Кардин наистина ли щеше да направи това? Дали нещата нямаше да бъдат спрени в последната минута? Ами ако наистина се случеше, как щеше да постъпи Клинтън? Как щяха да реагират руснаците?

Дойде понеделник сутринта. Отидох рано в офиса, седнах зад бюрото и отворих сайта на Хелзинкския комитет. Нямаше нищо, но Лондон беше пет часа пред Вашингтон, затова беше логично да се очаква, че писмото ще се появи по-късно през деня.

По обед лондонско време отново проверих и пак нямаше нищо. Продължих да ходя нервно напред-назад и видях, че не съм единственият, който следи сайта на американския Хелзинкски комитет. Вадим, Иван и Владимир също бяха отворили на екраните си неговата начална страница, но колкото и да натискаха клавиша за актуализация, не се появяваше нищо ново.

Най-сетне в 14:12 часа — 9:12 сутринта във Вашингтон — се появи нова страница. От нея ме гледаха две снимки — на Кузнецов и на Карпов — заедно с писмото на сенатор Кардин до държавния секретар Хилари Клинтън. Към писмото беше приложен списък на шестдесет служители, замесени в смъртта на Сергей и в данъчната измама, а срещу всяко име бяха посочени отделът, рангът, рождената дата и ролята му в случая Магнитски. Кардин настояваше да бъдат прекратени за постоянно привилегиите на всичките шестдесет лица да посещават Съединените щати.

Отпуснах се с облекчение в стола.

Нямаше съмнение. Всичко беше пред очите на целия свят. Най-после беше направено нещо да се потърси сметка на хората, убили Сергей. Гледах екрана, а в гърлото ми беше заседнала буца. Ако Сергей ни гледаше отгоре, щеше да види, че сърцераздирателните му писма от затвора, в които беше молил за помощ, най-после бяха чути.

След десетина минути руските вестници започнаха да разгласяват новината. След половин час я подхвана западната преса. Към края на деня беше създаден един нов термин, който непрекъснато се повтаряше — „Списъкът на Кардин“.

Досега никой в Русия не беше чувал за Бен Кардин, но след 26 април 2010 година за повечето хора в Русия този сенатор от щата Мериленд беше най-важният политик в Америка. Руски активисти в защита на човешките права и политици от опозицията изразиха одобрение и изпратиха писма до президента Обама и председателя на Европейската комисия в подкрепа на Списъка на Кардин. От времето на Роналд Рейгън руснаците не бяха виждали чужд политик да се намесва така решително в проблема с човешките права в Русия. Това, че външният свят не забелязваше повечето жестоки нарушения на човешките права в Русия, беше факт, достоен за съжаление, а в редките случаи, когато това ставаше, чуждите правителства почти не реагираха. Сега най-неочаквано един американски сенатор настояваше да бъде прекратен достъпът в Съединените щати на шестдесет поименно посочени руски служители за жестоко потъпкване на човешки права. Това беше абсолютно безпрецедентно.

Обикновените руснаци ликуваха, но хората около Путин бяха бесни. Всичките му главни помощници бяха използвали постовете си, за да станат чудовищно богати, и много от тях бяха вършили ужасно недостойни неща, за да забогатеят. Теоретично Списъкът на Кардин откриваше възможността да станат обект на санкции в бъдеще. За тях той променяше всичко.

Ала поне засега те нямаше защо да се безпокоят. Във Вашингтон Държавният департамент не искаше да прави нищо в отговор на писмото на Кардин и се надяваше, че като не отговаря и не му обръща внимание, след време проблемът просто ще отмине.

Обаче не стана така. Щом Държавният департамент възнамеряваше да игнорира сенатор Кардин, Кайл реши да вдигне мизата. Уреди ми в началото на май да свидетелствам по случая Магнитски пред комисията на Том Лантос за правата на човека при Камарата на представителите.

Това щеше да стане на 6 май в учрежденската сграда Рейбърн Хаус, която се намира на югозапад от Капитолия. Завършена през 1965 година, тя беше в типичен неокласически стил, какъвто може да се види навсякъде из Вашингтон, макар че вътре не прилича на другите сгради на Конгреса. Нямаше извисяващи се мраморни колони, сводове и ламперия от черешово дърво. Подовете бяха застлани с линолеум, таваните бяха ниски, а часовниците и асансьорите — с хромирани елементи.

Не бях влизал в нея, затова пристигнах доста преди началото, насрочено за 10 часа сутринта, за да почувствам мястото. Влязох откъм авеню „Индипендънс“ и преминах през малкия пропуск, охраняван от двама полицаи на Капитолия. Намерих пътя до зала 2255 и направих бърз оглед вътре. Голямото помещение имаше подиум във формата на подкова за членовете на комисията, две дълги маси за гостите, които щяха да говорят, и зад тях галерия за публиката с места за седемдесет и пет души. Председателят, конгресменът от Масачузетс Джим Макгавърн, още не беше дошъл, но помощниците му, сътрудниците и други хора вече бяха тук и разговаряха помежду си. Оттеглих се в коридора и си преповторих историята на Сергей.

Когато влязох отново в залата, върху масите за говорещите имаше сложени табелки с имената на ораторите. Имаше представители на престижни организации по човешките права — Комитета за защита на журналистите, Хюман Райтс Уоч, Международния център за защита — и аз се почувствах малко не на място като бизнесмен сред толкова много професионални активисти по въпросите на човешките права.

Забелязах Кайл Паркър, който седеше в галерията, тъкмо когато влезе конгресменът Макгавърн. Беше симпатичен човек с доста оплешивяло теме и приятно момчешко лице. Поздрави всички свидетели с крепко ръкостискане и бостънски акцент. Веднага го харесах. Покани ни да седнем и изслушването бързо започна.

Първият говорител беше адвокатка на преследвани журналисти в Русия. Тя четеше от предварително написан текст и показа информираност, посочвайки редица факти и цифри за убийства и отвличания на журналисти, разобличили престъпления на руския режим. Изплаших се както от изнесената от нея огромна информация, така и от политическата й осведоменост. Щях да говоря само за един случай, на един човек и дори не си бях приготвил написан текст, от който да чета.

Следващата говорителка беше от „Хюман Райтс Уоч“ и тя повтори много от същите неща за нарушения на човешки права в Русия, които нейната организация беше документирала. Тя също спомена известни случаи като убийствата на Анна Политковская и Наталия Естемирова. Помня добре и двете истории и бях впечатлен от тази говорителка. Когато и тя свърши, се почувствах още повече не на място.

Разпръсналите се из залата сътрудници на комисията бяха по-малко впечатлени. Бяха присъствали на твърде много изслушвания и бяха чували тези неща и преди. Бяха забили нос в малките екрани и пръстите им играеха по клавишите на айфоните. Почти не забелязаха, когато първата говорителка свърши и втората зае мястото й.

Накрая дойде и моят ред. Не разполагах с никакви статистически данни, с никакви отчети и политически препоръки. Изправих се, подръпнах ръкавите на сакото си и започнах да говоря. Казах някои неща от моята биография, а след това разказах подробно на комисията мрачната история на Сергей Магнитски. Погледнах конгресмена Макгавърн в очите, а той отвърна на погледа ми. Разказах как Сергей беше разкрил престъплението, как беше арестуван, след като беше дал показания, как садистично беше измъчван в затвора и как накрая беше убит.

Докато говорех, забелязах, че сътрудниците бяха престанали да шарят по айфоните си. Завърших изказването си с молбата комисията да подкрепи сенатор Кардин в неговия призив до Държавния департамент да наложи визови санкции на убийците на Сергей. В заключение казах:

— Сергей Магнитски е отделен случай, но има хиляди други като него. А хората, които правят тези неща, ще продължат да ги правят, докато не се намери начин да им се противопоставим и да им покажем, че няма да останат ненаказани.

Седнах и погледнах часовника си. Изказването ми беше продължило осем минути. Сложих ръце на масата и се огледах. Няколко от присъстващите се бяха просълзили, в това число и от активистите по правата на човека. Чаках някой да заговори, но в залата цареше тишина.

След двайсетина секунди Макгавърн преплете пръсти и се наведе напред.

— Имам привилегията да съм съпредседател на тази комисия вече почти две години и съм чул ужасно много неща. Господин Браудър, засипани сме с толкова много статистически данни и факти, че понякога губим човешката способност действително да ги почувстваме. Затова съм ви благодарен, че дойдохте тук да ни разкажете за случая на господин Магнитски. Това е наистина трагична история. Мисля, че хора, извършили убийство, не трябва да имат право да идват тук и да инвестират в някакъв бизнес. Трябва да има последствия. Затова едно от нещата, които бих искал да направя, е не само да изпратим писмо до Хилари Клинтън, а и да внесем законопроект и да посочим в него имената на тези шестдесет души, да го разгледаме в комисията, да го одобрим и да го препоръчаме на Конгреса, който да го приеме и да каже на правителството, че това е тъкмо такова последствие. Имате думата ми, че ще направим това.

Когато слушането приключи, Кайл и аз излязохме от залата в пълно мълчание. Беше ли Джим Макгавърн предложил току-що законопроекта Магнитски? Да, беше. Това далеч надхвърляше и най-оптимистичните ми очаквания и ми беше трудно да го повярвам.

Когато слязохме долу, казах:

— Кайл, дали Кардин ще направи същото и в Сената?

Той се спря.

— Бил, след това, което се случи току-що, не мога да си представя, че Кардин няма да го направи.

По-късно същия следобед Кайл се обади да потвърди, че Кардин също е готов да бъде вносител на законопроекта в Сената. Изведнъж се появи малка, но реална възможност да бъде приет американски закон на името на Сергей — „Законът Сергей Магнитски“.

Но между идеята и превръщането й в закон трябваше да се свърши много работа. Първо ни беше нужен действителен документ, който Кардин и Макгавърн да внесат. Когато бъдеше готов, той трябваше да бъде одобрен от обща комисия на Сената и на Камарата на представителите. След това трябваше да бъде внесен за гласуване от двете камари на Конгреса. Ако и двете го одобрят, чак тогава можеше да бъде предложен за подпис от президента.

Всяка година в Конгреса се внасят хиляди законопроекти и само десетки действително успяват да станат закони. Затова беше много важно проектът за документа, който щяха да предложат на своите колеги Кардин и Макгавърн, да бъде добре защитен от всякакви възможни критици. Кайл прекара цялото лято в работа по този законопроект и през това време станахме близки приятели. Говорехме по телефона всеки ден, а понякога и по два пъти. Научихме максимално за американското законодателство, свързано с налагането на санкции.

В началото на септември имахме готов добър законопроект.

Когато Кайл ми го изпрати, аз го попитах:

— Колко бързо Кардин може да насрочи гласуването му в Сената?

Кайл се засмя.

— Нещата не са толкова прости, Бил. За да можеш да прокараш закон във Вашингтон, ти трябва подкрепата и на двете партии. Ще ни трябва влиятелен сенатор републиканец, който да стане съавтор на проекта, за да могат нещата да потръгнат. Едва тогава можем да сложим началото на процедурата.

— Кардин ще намери ли такъв човек?

— Възможно е, но ако искаш да стане бързо, ти също можеш да се опиташ. Твоята лична история със Сергей е много убедителна.

Не исках да оставя всичко на случайността, затова след разговора с Кайл започнах да правя списък на сенатори републиканци, които биха могли да станат съавтори, и едно име веднага ми се наби в очите — Джон Маккейн.

Ако имаше сенатор, който наистина би проявил съчувствие към човек, когото са измъчвали в затвора, това беше Джон Маккейн. Той е бил летец изтребител от американските военноморски сили по време на войната във Виетнам. Когато самолетът му бил свален, попаднал в плен. Бил държан и измъчван във военнопленнически лагер пет години преди да бъде освободен. Той със сигурност е наясно с ужаса, който е изпитвал Сергей, и ще иска да направи нещо във връзка с това.

Но как бих могъл да си уредя среща с Джон Маккейн? Достъпът до официален Вашингтон се пази строго и колкото по-важна е дадена личност, толкова по-трудно човек може да се доближи до нея. Заради това е създадена цяла армия от лобисти. Когато започнах да разпитвам за някой, който би могъл да ме представи на Маккейн, хората ме поглеждаха така, сякаш исках да ми дадат един милион долара срещу нищо.

Но после си спомних, че познавам една личност, която може да ми помогне. Казваше се Джулиена Глоувър, висока, красива жена с вълниста кестенява коса, безупречен стил и непринудено държание. Бях се запознал с нея чрез общ приятел във Вашингтон през 2006 година, малко след като руската ми виза беше анулирана.

Тя ме беше поканила заедно с доста други хора на вечеря в „Кафе Милано“ — моден италиански ресторант в Джорджтаун. В края на вечерята си разменихме визитни картички, но едва когато се прибрах в хотела и изписах името й в Гугъл, разбрах, че бях седял до една от най-влиятелните лобистки във Вашингтон.

Професионалното досие на Джулиена беше доста впечатляващо, беше работила като секретар по печата на вицепрезидента Дик Чейни, а после като политически съветник на министъра на правосъдието Джон Ашкрофт. Когато той напуснал правителството, тя го последвала и оглавила вашингтонския офис на неговата юридическа фирма „Ашкрофт Груп“. Имаше толкова солидна репутация, че през 2012 година списание „ЕПе“ я беше посочило като една от десетте най-влиятелни жени във Вашингтон.

Очевидно след онази вечеря тя също беше изписала името ми в Гугъл и беше научила за увеличаващите ми се проблеми с руската държава. Обади ми се на следващия ден и предложи да ми помогне с каквото може и от този момент бяхме станали приятели. Когато Сергей почина, едни от първите обаждания бяха от Джулиена и Джон Ашкрофт, за да ми изразят съболезнования.

— Разбираме колко зле се чувстваш, Бил — каза Ашкрофт. — Но трябва да знаеш, че не си сам. Ако можем с нещо да помогнем на теб или на семейството на Сергей, ще го направим. Само се обади.

Сега се нуждаех от помощ, за да си уредя среща с Джон Маккейн.

Обадих се на Джулиена и й обясних положението. Каза, че няма проблем да ме свърже с Маккейн. Наистина ли й беше толкова лесно? Затворихме и след десет минути тя пак се обади.

— Бил, сенатор Маккейн ще се срещне с теб в три и петнадесет на двадесет и втори септември.

Да, оказа се, че наистина било лесно.

Заминах за Вашингтон на 21 септември и на другия ден следобед се срещнах с Джулиена в хотела. Взехме такси до Капитолийския хълм, минахме през мерките за сигурност и се отправихме към офиса на Маккейн — Ръсел 241. Заради положението му в Сената офисът му се намираше на централно място и се състоеше от редица стаи с високи тавани. Съобщихме за пристигането ни и една секретарка ни въведе в приемната. Посрещна ни главният външнополитически съветник на Маккейн — Крис Брус, висок червенокос мъж с приветлива усмивка, който поговори с нас, докато чакахме сенатора. След половин час Маккейн беше готов да ни приеме.

Посрещна ни на вратата с крепко ръкостискане и топла усмивка и ни въведе в кабинета си — прилично обзаведено помещение с кожено канапе, меко осветление и дълга библиотека, пълна с книги. Чувстваше се атмосферата на американския Запад. Ако не бяха извисилият се таван и високият прозорец зад бюрото, можеше да бъде сбъркан с удобен домашен кабинет на някой книгоман от Финикс.

Седнах на канапето, а той се настани на стол до масичката за кафе. Прокашля се и каза:

— Благодаря, че дойдохте, господин Браудър. Казаха ми, че сте искали да ми разкажете за някои неща, които стават в Русия — вероятно очакваше да лобирам пред него за някакъв бизнес проблем с Русия.

— Да, така е, сенаторе.

След това започнах разказа си за Сергей и Маккейн бързо разбра, че тази среща няма да е като другите. След по-малко от две минути той ме спря с ръка и попита за датата, на която беше арестуван Сергей. Отговорих и продължих. Малко по-късно отново ме прекъсна, за да получи повече подробности за условията, при които е бил държан Сергей в затвора. Отговорих и продължих до следващото прекъсване. Карахме така, докато петнайсетте ми минути изтекоха и секретарката надникна, за да съобщи, че е дошло време за следващата среща. Замръзнах на мястото си. Не можех да изпусна възможността да го попитам дали ще се съгласи да бъде един от застъпниците на законопроекта.

— Нужно ми е малко повече време с господин Браудър — каза тихо Маккейн. Секретарката излезе и той отново насочи вниманието си към мен. — Моля, продължете.

Продължих да говоря. Последваха още въпроси и още отговори. Изтекоха още петнайсет минути и секретарката пак се появи. Маккейн отново любезно я отпрати. Това се повтори още веднъж и когато свърших, бях прекарал в кабинета му близо час.

— Бил, историята на Сергей е наистина ужасна. Дълбоко съжалявам за онова, което се е случило на него, на вас и на всички засегнати.

— Благодаря ви, сенаторе.

— Кажете какво мога да направя, за да помогна.

Разказах му за Кардин и Макгавърн и за първоначалния проект за „Закона Магнитски“. После посочих:

— Тъй като сенатор Кардин е демократ, ще бъде от огромна полза, ако някой виден републиканец също помогне за този закон. Надявах се това да бъдете вие, сър.

Маккейн се облегна в стола и се замисли.

— Разбира се. Това е най-малкото, което мога да сторя. — Обърна се към помощника си Крис Брус, който седеше там през цялото време. — Крис, моля те, свържи се веднага със сенатор Кардин, за да се включа и аз като съавтор на този законопроект. — След това се обърна към мен: — Вие сте истински приятел на Сергей. Малцина биха направили това, което правите вие, и аз дълбоко уважавам подобно нещо. Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да получите справедливост за Сергей. Бог да ви благослови.