Бил Браудър
Заповед за арест (2) (Как станах враг номер едно на Путин)

1
Персон нон грата

13 ноември 2005

Аз съм човек, който борави с цифри, затова ще започна с някои важни за мен: 260, 1 и 4 500 000 000.

Ето какво означават те: Всеки уикенд пътувах от Москва, града, в който живеех, до Лондон, града, който наричам мой дом. През последните десет години направих това пътуване 260 пъти. Причина №1 за него беше да посетя сина си Дейвид, който тогава беше на осем години и живееше с бившата ми съпруга в Хампстед. Когато се разведохме, обещах да го посещавам всеки уикенд, независимо от обстоятелствата. Никога не наруших обещанието си.

Имаше 4 500 000 000 причини да се връщам толкова редовно в Москва. Това беше общата стойност в долари на активите, управлявани от моята фирма „Хермитидж Кепитъл“. Аз бях неин основател и изпълнителен директор и през предишното десетилетие спечелих много пари на много хора. През 2000 година фондът „Хермитидж“ се считаше за най-добре справящия се на новите пазари в света. Постигахме печалби от 1500 процента за инвеститорите, които бяха с нас от създаването ни през 1996 година. Успехът на бизнеса далеч надхвърляше и най-оптимистичните ми очаквания. Постсъветска Русия предлагаше някои от най-внушителните възможности за инвестиции в историята на финансовите пазари и да се работи там, беше също толкова вълнуващо, понякога и опасно, колкото и доходно. Никога не беше скучно.

Бях пътувал от Лондон до Москва толкова много пъти, че познавах пътя най-подробно и в двете посоки: колко време щеше да ми отнеме да мина през мерките за сигурност на летище Хийтроу, колко, за да се кача на самолета на „Аерофлот“, колко, докато излети и полети на изток в потъващата в мрак страна, която в средата на ноември бързо навлизаше в още една студена зима. Продължителността на полета беше 270 минути. Време, достатъчно да прегледам „Файненшъл Таймс“, „Сънди Телеграф“, „Форбс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ плюс всякакви важни имейли и документи.

Докато самолетът се издигаше, отворих дипломатическото си куфарче, за да извадя четивата за деня. До папките, вестниците и лъскавите списания се намираше и една малка кожена папка. В нея имаше 7500 долара в банкноти по 100. С тях щях да имам по-добра възможност да се кача на прословутия последен полет от Москва — като хората, които бяха успели да се измъкнат в последния момент от Пном Пен или Сайгон, преди техните страни да потънат в хаос и разруха.

Но аз не бягах от Москва, а се връщах в нея. Връщах се на работа и затова исках да се запозная с новините от уикенда.

Една статия в списание „Форбс“, която зачетох към края на полета, привлече вниманието ми. Беше за американеца от китайски произход Джуде Шао, който като мен имаше магистърска степен по бизнес администрация от Станфорд. Беше учил няколко години след мен в този университет. Не го познавах, но и той беше преуспяващ бизнесмен на чужда земя. В неговия случай — в Китай.

След като влязъл в конфликт с корумпирани китайски чиновници, през април 1998 година Шао бил арестуван, тъй като отказал да плати 60 000 долара подкуп на един данъчен инспектор в Шанхай. Впоследствие бил съден по фалшиви обвинения и получил шестнадесет години затвор. Негови колеги от Станфорд организирали кампания в негова защита, за да го измъкнат оттам, но не успели. Докато четях, Шао гниеше в някакъв отвратителен китайски затвор.

От статията ме побиха тръпки. Когато става въпрос за бизнес, в Китай беше десет пъти по-безопасно, отколкото в Русия. В продължение на няколко секунди, докато самолетът се спускаше от 8000 метра над московското летище Шереметиево, се запитах дали не постъпвам глупаво. От години главният ми подход в инвестирането беше активността на акционера. В Русия това означаваше да се опълчваш срещу корупцията на олигарсите — двайсетина мъже, за които се твърди, че след падането на комунизма са откраднали 39 процента от страната и почти за едно денонощие бяха станали милиардери. Олигарсите притежават повечето от фирмите, търгуващи на руската фондова борса, и често ограбват тези компании, без те да се усетят. В повечето случаи се справях успешно в битките с тях и макар тази стратегия да носеше успех на фонда, тя ми спечели и много врагове.

Когато свърших статията за Шао, си помислих: Може би ще трябва да го давам по-кротко. Имам много неща, за които да живея. Освен Дейвид в Лондон имах и нова съпруга. Елена беше рускиня, красива, невероятно умна и в напреднала бременност с първото ни дете. Може би ще трябва да успокоя топката.

В този момент колелата докоснаха пистата, аз прибрах списанията, включих моя „Блекбъри“ и затворих куфарчето. Започнах да преглеждам имейлите си. Вниманието ми се пренасочи от Джуде Шао и олигарсите върху това, което бях пропуснал, докато бях във въздуха. Трябваше да мина през митницата, да се кача в колата и да се върна отново в апартамента си.

Летище Шереметиево е странно място. Терминалът, който познавах най-добре, Шереметиево-2, е бил построен за Летните олимпийски игри през 1980 година. При откриването трябва да е изглеждал внушително, но през 2005-а имаше доста по-занемарен и неугледен вид. Миришеше на пот и евтин тютюн. Таванът беше украсен с редици от метални цилиндри, които приличаха на ръждясали консервни кутии. При паспортния контрол нямаше официално гише и се налагаше човек да заеме мястото си сред тълпата и да стои нащрек, за да не го пререди някой. И Господ да ви е на помощ, ако имате някакъв багаж. Дори след като паспортът ви бъде подпечатан, трябва да чакате още един час, за да си го получите. След повече от четири часа полет да влезете в Русия, не е шега работа, особено ако пътувате всяка седмица като мен.

Пътувах по този начин от 1996 г., но около 2000-ата един мой приятел ми каза за така наречената ВИП услуга. Срещу малка такса тя ви спестява един, а понякога дори два часа. В никакъв случай не ставаше въпрос за особен лукс, но си заслужаваше напълно парите.

От самолета се отправих директно към ВИП салона. Стените и таванът бяха боядисани в зелено, напомнящо грахова супа. Подът беше покрит с жълто-кафяв линолеум. Креслата, тапицирани с червено-кафява кожа, бяха достатъчно удобни. Докато чакате, ви предлагат слабо кафе или чай. Предпочетох чай с резенче лимон и дадох паспорта си на служителя от имиграционната служба. След секунди вниманието ми беше погълнато от електронната поща в смартфона.

Почти не обърнах внимание, когато шофьорът ми Алексей, който имаше право да влиза в салона, влезе и започна да разговаря със служителя от имиграционната служба. Алексей беше на четиридесет и една години, като мен, но за разлика от мен беше висок близо метър и деветдесет, тежеше 108 килограма, беше рус и със сурови черти. Беше бивш полковник от московската транспортна милиция и не знаеше и дума английски. Пристигаше винаги навреме и винаги успяваше да се разбере с транспортните ченгета, за да се измъкне от някое задръстване.

Не обърнах внимание на разговора им, отговорих на имейлите и изпих изстиналия си чай. След известно време по озвучителната уредба съобщиха, че можем да си вземем багажите от полета.

Точно тогава вдигнах глава и си казах: От един час ли съм тук? Погледнах часовника си. Наистина бях тук от един час. Самолетът ми кацна около 19:30 вечерта, а сега беше 20:32. Другите двама пътници от моя полет във ВИП салона отдавна си бяха отишли. Бързо погледнах към Алексей. Той ми отвърна с поглед, който означаваше: Нека да проверя.

Докато разговаряше със служителя, се обадих на Елена. В Лондон беше само 17:32 следобед и знаех, че ще си е вкъщи. Докато говорехме, продължавах да наблюдавам Алексей и служителя. Разговорът им бързо премина в разправия. Алексей тропаше по бюрото, а онзи му хвърляше гневни погледи. „Нещо не е наред“ — казах на Елена. Станах и се отправих към бюрото, повече ядосан, отколкото обезпокоен, и попитах какво става.

Когато приближих, разбрах, че нещо наистина не е никак наред. Прехвърлих Елена на говорителя, за да ми превежда. Никак не ме бива с езиците — и след десет години говорех само най-елементарен руски.

Разговорът се проточи. Гледах като наблюдател на тенис мач, като въртях глава ту в едната, ту в другата посока. По едно време Елена каза: „Мисля, че има проблем с визата, но служителят не го казва“. Точно тогава в салона влязоха двама униформени граничари. Единият посочи към телефона ми, а другият към багажа.

Казах на Елена: „Тук двама служители ми нареждат да затварям и да ги последвам. Ще ти се обадя отново веднага щом мога“.

Затворих.

Единият служител взе саковете ми. Другият прибра имиграционните ми документи. Преди да тръгна с тях, погледнах Алексей. Беше свел очи и рамене, а устата му беше леко отворена. Не знаеше какво да прави. Беше наясно, че когато в Русия нещата тръгнат на зле, те обикновено стават много по-зле.

Последвах служителите и ние се запромъквахме през задните коридори на Шереметиево-2 към по-големия салон на имиграционната служба. Зададох им въпроси на лошия си руски, но те не ми отговориха нищо, докато ме съпровождаха до едно помещение за общ арест. Вътре светлината беше ослепителна. Завинтените за пода прашни пластмасови столове бяха наредени в редици. На места бежовата боя на стените се лющеше. Вътре се мотаеха още няколко други явно ядосани задържани. Никой не говореше. Всички пушеха.

Служителите си тръгнаха. Зад изолирано със стъклена преграда гише в далечния край на помещението имаше група униформени граничари. Избрах място близо до тях и се опитах да проумея какво се случва.

По някаква причина ми беше разрешено да задържа всичките си вещи, включително мобилния телефон, който още можеше да се използва. Приех това като добър знак. Опитах се да се успокоя, но историята на Джуде Шао отново нахлу в главата ми.

Погледнах часовника си: 20:45 часът.

Пак се обадих на Елена. Не беше разтревожена. Каза ми, че подготвя кратък факс за служителите в английското посолство в Москва и ще го изпрати веднага щом като е готов.

Обадих се на Ариел, бивш израелски агент на Мосад, който работеше в Москва за фирмата ми като съветник по сигурността. Беше известен като един от най-добрите съветници по въпросите на сигурността и бях уверен, че ще разреши проблема.

Ариел се изненада, когато чу за случващото се. Каза, че ще се обади тук-там и отново ще се свърже с мен.

Около 22:30 часа се обадих в английското посолство и разговарях с Крис Бауърс от консулския отдел. Беше получил факса от Елена, вече беше запознат с положението и знаеше толкова, колкото и аз. Провери отново всичката информация за мен — дата на раждане, номер на паспорта, дата на издаване на визата, всичко. Каза, че тъй като е неделя вечер, вероятно няма да може да направи много, но ще се опита.

Преди да затвори, попита:

— Господин Браудър, дадоха ли ви нещо за ядене или за пиене?

— Не — отговорих.

Той пусна едно „хъм“ под носа си, а аз му благодарих и се сбогувахме.

Опитах се да се настаня удобно на пластмасовия стол, но не можах. Времето продължаваше бавно да напредва. Станах. Започнах да се разхождам напред-назад през завесата от цигарен дим. Стараех се да не се вглеждам в празните погледи на другите мъже, които също бяха задържани. Проверих имейлите си. Обадих се на Ариел, но той не отговори. Отидох до стъклената преграда и започнах да говоря на служителите на безобразния си руски. Не ми обърнаха внимание. За тях бях никой. Нещо повече, вече бях затворник.

Трябва да се отбележи, че в Русия не уважават отделната личност и неговите или нейните права. Хората могат да бъдат пожертвани за нуждите на държавата, да бъдат използвани като щитове, като разменна монета и дори просто като пушечно месо. Ако е необходимо, могат да се отърват от всеки. Прочутата фраза на Сталин е съвсем точна: „Няма човек, няма проблем“.

Точно тогава мисълта за Джуде Шао от статията във „Форбс“ отново се върна в съзнанието ми. Трябваше ли да бъда по-предпазлив в миналото? Бях толкова свикнал с борбата срещу олигарсите и корумпираните руски чиновници, че не приемах сериозно възможността да изчезна, ако на някой много му се прииска.

Тръснах глава, за да прогоня мисълта за Шао.

Отново отидох до служителите, за да се опитам да измъкна от тях нещо, каквото и да е, но беше безполезно. Върнах се на мястото си. Пак се обадих на Ариел. Този път отговори.

— Какво става, Ариел?

— Разговарях с няколко души, но никой не пожела да говори.

— Какво искаш да кажеш с това „никой не иска да говори“?

— Точно това — че никой не пожела да говори. Съжалявам, Бил, но ми е нужно повече време. Неделя вечер е. Няма никой, към когото да се обърна.

— Добре. Обади ми се, когато научиш нещо.

— Непременно.

Затворихме. Отново се обадих в посолството. Те също не бяха постигнали никакъв напредък. Започваха да протакат или пък още не приемаха случая ми за достатъчно сериозен, а може би и двете. Преди да затвори, съветникът отново попита:

— Дадоха ли ви нещо за ядене или за пиене?

— Не — повторих. Въпросът ми се струваше напълно безсмислен, но Крис Бауърс очевидно беше на друго мнение. Сигурно се беше сблъсквал и преди с подобни ситуации, а на мен ми дойде наум, че да ти отказват храна и вода, е напълно руска тактика.

Когато часовникът удари полунощ, помещението се изпълни с още задържани. Всички бяха мъже, всички имаха вид на хора от бившите съветски републики. Грузинци, азербайджанци, казаци, арменци. Багажът им, ако изобщо имаха такъв, бяха прости сакове или странни, големи найлонови пазарски торби, запечатани с тиксо. Всички пушеха непрекъснато. Някои разговаряха шепнешком. Никой не издаваше някакви емоции или безпокойство. Проявяваха към мен същото безразличие като граничарите, въпреки че беше съвсем очевидно, че съм напълно различен: нервен, син блейзър, смартфон „Блекбъри“ и черен куфар на колелца.

Пак се обадих на Елена.

— Нещо ново при теб?

Тя въздъхна.

— Не, а при теб?

— Нищо. — Сигурно беше доловила безпокойството в гласа ми.

— Всичко ще се оправи, Бил. Ако проблемът наистина е само с визата, ще се върнеш утре тук, за да оправиш всичко. Сигурна съм.

Спокойствието й ми помогна.

— Знам. — Погледнах часовника си. В Англия беше 22:30 часът. — Лягай си, скъпа. С бебето имате нужда от почивка.

— Добре. Ще ти се обадя веднага, ако получа някаква информация.

— Аз също.

— Лека нощ.

— Лека нощ. Обичам те — добавих аз, но тя вече беше затворила.

В главата ми се мярна съмнение. Ами ако не беше просто проблем с визата? Щях ли да видя Елена отново? Щях ли да видя още нероденото ни дете? Щях ли да видя някога сина си Дейвид?

Докато се борех с тези ужасяващи мисли, се опитах да се излегна върху твърдите столове, като използвах сакото си за възглавница, но те бяха направени така, че да не може да се спи на тях. Да не говорим, че бях заобиколен от шайка заплашително изглеждащи хора. Как бих могъл да се унеса в сън сред тези типове?

Не можах.

Седнах и започнах да тракам по моя „Блекбъри“. Започнах да правя списъци на хора, с които се бях запознал през годините в Русия, Англия и Америка, и биха могли да ми помогнат: политици, бизнесмени, репортери.

Крис Бауърс се обади още веднъж, преди да изтече дежурството му в посолството. Увери ме, че човекът, който ще го смени, ще бъде напълно запознат с проблема. Пак поиска да узнае дали ми бяха предложили храна и вода. Не бяха. Извини се, въпреки че не можеше да направи нищо. Очевидно събираше данни за лошо отношение, в случай че се появеше нужда за повдигане на такъв въпрос.

Мамка му! — казах си наум, след като приключихме разговора.

Междувременно беше станало към два или три часът сутринта. Изключих мобилния си телефон, за да пестя батерията, и отново се опитах да поспя. Извадих една риза от сака и я сложих върху очите си. Глътнах на сухо два нурофена заради главоболието, което беше започнало да ме мъчи. Опитах се да забравя всичко. Помъчих се да се убедя, че утре ще мога да си тръгна. Сигурно беше само проблем с визата. При всички случаи щях да напусна Русия.

След малко се унесох в сън.

Събудих се около 6:30 сутринта, когато влязоха нови задържани. Пак от същите. Нямаше нито един като мен. Още цигари, още шушукане. Миризмата на пот се усили с няколко степени. Чувствах отвратителен вкус в устата си и за пръв път си дадох сметка колко съм жаден. Крис Бауърс беше прав да пита дали са ми предложили нещо за ядене и пиене. Имахме достъп до воняща тоалетна, но тези копелета би трябвало да ни дадат храна и вода.

Както и да е, събудих се напълно сигурен, че това е само някакво бюрократично недоразумение. Обадих се на Ариел. Още не беше успял да разбере какво става, но ми каза, че следващият полет за Лондон е в 11:15 сутринта. Имаше само две възможности. Или да бъда арестуван, или депортиран, затова се помъчих да се убедя, че ще хвана този полет. Постарах се, доколкото мога, да си запълня времето. Отговорих на няколко имейла, като в нормален работен ден. Обадих се в посолството. Новият дежурен съветник ме увери, че веднага щом започне работният ден, ще се погрижат за мен. Събрах си нещата и отново се опитах да говоря с граничарите. Попитах ги за паспорта, но те отново не ми обърнаха внимание. Като че ли това беше единствената им работа: да стоят зад стъклената преграда и да не обръщат внимание на никого.

Стана 9:00, после 9:15, 9:24, 9:37. Ставах все по-нервен. Исках да се обадя на Елена, но в Лондон беше още твърде рано. Позвъних на Ариел, обаче той все още нямаше нищо за мен. Престанах да се обаждам на когото и да било.

В 10:30 потропах по стъклото, но служителите изключително професионално продължаваха да не ми обръщат внимание.

Обади се Елена. Този път не можа да ме успокои. Обеща да обсъдим заедно положението ми, но бях започнал да си мисля, че от това няма да има полза. Сега мисълта за Джуде Шао почти не ми излизаше от главата.

10:45. Започнах наистина да се паникьосвам.

10:51. Как можах да съм толкова глупав? Защо обикновен човек от чикагския квартал Саут Сайд си мислеше, че може да се справи с руските олигарси?

10:58. Глупак, глупак, глупак! АРОГАНТЕН И ГЛУПАВ БИЛ! АРОГАНТЕН И АБСОЛЮТЕН ГЛУПАК!

11:02. Отивам в руски затвор. Отивам в руски затвор. Отивам в руски затвор.

11:05. В помещението влязоха двама грубовати полицаи, които изобщо не се церемониха с мен. Сграбчиха ме под мишниците, взеха багажа ми и ме изведоха от ареста. Преведоха ме през разни коридори и едно стълбище. Започна се. Ще ме хвърлят в някоя полицейска кола и ще ме отведат някъде.

Но в този момент те блъснаха с ритник една врата и се озовахме в терминала за заминаване, където продължихме да вървим много бързо. Докато минавахме покрай входовете, водещи към самолетите, и край опулените пътници, се почувствах малко обнадежден. Стигнахме до входа за полета до Лондон в 11:15. Преведоха ме през прохода, вкараха ме в самолета, минахме през бизнес класата и ме стовариха на една средна седалка в икономическата. Не казаха дума. Сложиха сака ми в шкафчето над мен. Не ми дадоха паспорта. Тръгнаха си.

Хората в самолета полагаха големи усилия да не ме зяпат, но как биха могли? Не им обърнах внимание. Нямаше да отида в руски затвор.

Изпратих съобщение на Елена, че се връщам у дома и скоро ще я видя. Написах й, че я обичам.

Излетяхме. Когато колесниците думнаха по фюзелажа, изпитах най-голямото облекчение в живота си. Изобщо не можеше да се сравни с правенето и загубата на стотици милиони долари.

Стигнахме нужната височина за полета и започнаха да разнасят храна. Не бях ял нищо от двадесет и четири часа. Обядът в този ден беше някакъв ужасен Бьоф Строганоф, но за мен беше най-хубавото нещо, което бях ял някога. Изядох три допълнителни рула. Изпих четири бутилки вода. После заспах.

Събудих се едва когато самолетът докосна пистата в Англия. Докато рулираше, направих мислено списък на нещата, през които трябва да премина. Първото и най-неотложното беше да премина през английската митница без паспорт, но това беше сравнително лесно. Англия беше моят дом и откакто бях получил английско гражданство в края на 90-те години — моя втора родина. По-големият проблем беше свързан с Русия. Как щях да се измъкна от тази каша? Кой беше отговорен за нея? На кого бих могъл да се обадя в Русия? На кого на Запад?

Самолетът спря. Вътрешната озвучителна уредба изпука и откопчахме коланите. Когато дойде моят ред, се отправих между редовете към изхода. Бях напълно вглъбен в себе си. Наближих изхода, но не забелязах, че пред мен пилотът наблюдава слизащите пътници. Когато стигнах до него, той прекъсна мислите ми, протягайки ръка. Погледнах я. В нея беше английският ми паспорт. Взех го, без да кажа дума.

Преминаването през митницата ми отне пет минути. Взех такси и се отправих към апартамента ми в Лондон. Когато стигнах там, притиснах Елена дълго в прегръдките си. Никога не съм се чувствал толкова благодарен, че прегръщам някого.

Казах й колко много я обичам. Тя ме дари с широка усмивка на кошута. Разговаряхме за премеждието, докато вървяхме ръка за ръка към домашния ни кабинет. Седнахме при бюрата. Включихме компютрите, вдигнахме телефоните и се заловихме за работа. Трябваше да измисля как да се върна в Русия.