Бил Браудър
Заповед за арест (21) (Как станах враг номер едно на Путин)

20
„Vogue Café“

Когато казах на Тони Брентън, че руснаците са ме обявили за заплаха за националната сигурност, той рече:

— Това е лошо. Бил, но не се безпокой. Ще продължим да работим по дипломатическите канали. Имам насрочена среща с Игор Шувалов, един от главните икономически съветници на Путин. Предполагам, че ще прояви разбиране. Но на този етап няма да навреди да накараш и някои от твоите хора, с които имаш връзка, да се намесят.

Съгласих се и с Вадим започнахме да съставяме списък на руските официални лица, които познавах и които, според нас, биха могли да помогнат.

След запознанството ни в Москва преди пет години с Елена бяхме започнали да живеем заедно, сключихме брак и тя беше бременна с първото ни дете. Беше в Лондон през двата месеца преди датата на раждането. Вечерта на 15 декември 2005 година седях в леглото и добавях имена към списъка, когато Елена излезе от банята. Халатът й беше здраво привързан около издутия корем.

— Бил — рече уплашена тя, — мисля, че водите ми току-що изтекоха.

Скочих, листата се пръснаха върху завивките на леглото и по пода, без да зная какво да правя. Бившата ми жена Сабрина беше родила Дейвид с насрочено цезарово сечение, затова имах съвсем малък опит с раждането по естествен път, а Елена щеше да става майка за първи път. Бяхме изчели всички нужни книги и бяхме посещавали всички предварителни консултации, но когато моментът действително дойде, не се сещахме за нищо. Грабнах предварително подготвения за болницата сак в едната ръка, прегърнах през кръста Елена с другата, бързо я отведох до асансьорите и оттам в гаража до жилищния ни блок, където я настаних в колата. Болницата „Свети Джон и света Елизабет“ беше на съвсем кратко разстояние за кола, но в обзелата ме паника свих погрешно по „Лисън Гроув“ и се набутах в еднопосочно движение, от което не знаех как да се измъкна. Докато се оглеждах отчаяно, Елена, която обикновено беше кротка и не губеше лесно самообладание, започна да крещи такива думи, каквито никога не я бях чувал да казва. Очевидно контракциите бяха започнали.

Десет минути по-късно пристигнахме пред болницата. Добре че все пак не беше родила на седалката до мен. После се почувствах като попаднал във вихрушка, но след десет часа дъщеря ни Джесика се роди, здраво бебе, което тежеше 3,45 кг. Радостта, която изпитах от раждането на Джесика, напълно прогони от главата ми негативните мисли във връзка с визата.

Напуснахме болницата два дни по-късно. В апартамента ни започнаха да идват приятели с цветя, храна и бебешки подаръци. Дейвид, който току-що беше навършил девет години, веднага се привърза към сестричката си. Картината как я държи за пръв път, увита в пухкавото болнично одеяло, и я целува си остава един от най-скъпите ми спомени. Коледа, която празнувахме, въпреки че с Дейвид бяхме евреи, дойде и отмина и за малко повече от седмица забравих тревогите си.

Новата година премина по същия изключително приятен и беден откъм събития начин. От Русия нямаше новини, тъй като цялата страна празнуваше православната Коледа, но после, рано сутринта на 14 януари 2006-а. Вадим се обади от Москва.

— Бил, току-що разговарях по телефона със заместника на Греф.

Герман Греф беше министър на икономическото развитие и един от най-изявените реформатори в правителството на Путин. Вадим беше се свързал със заместника му преди Коледа, за да го помоли да помогне за решаване на проблема ми с визата.

— И? Какво каза той?

— Каза, че Греф успял да стигне до доста високо ниво, всъщност до Николай Патрушев, шефа на ФСБ, за да разговаря по случая.

— О! — възкликнах аз, едновременно впечатлен и леко уплашен. ФСБ, руската Федерална служба за сигурност, беше тяхната тайна полиция, която през съветско време беше общоизвестна като ползващото се със зловеща слава КГБ. Ако това само по себе си не беше достатъчно плашещо, то самият Патрушев имаше репутацията на един от най-коравосърдечните членове на вътрешния кръг на Путин.

— Той, както изглежда, е казал следното на Греф, цитирам: „Стой настрана от това. Не си пъхай носа в неща, които не те засягат“. — Вадим замълча за секунда, докато осъзная добре казаното, и добави, като че ли то не звучеше достатъчно плашещо: — Бил, зад тази работа стоят някои много сериозни хора.

Когато чух това, сякаш ме заля леден душ. Доброто настроение от празниците, от раждането на Джесика и увеличаването на семейството ми изчезна и аз бях върнат грубо в реалността.

Седмица по-късно се обади Тони Брентън с подобни обезкуражаващи новини.

— Шувалов прояви разбиране, но каза, че не може да направи нищо.

Тези послания бяха разочароващи, но все още се надявахме на Олег Вюгин, който оглавяваше Федералната служба за финансовите пазари и работеше по нашия случай. Беше писал до заместник министър-председателя с молба визата ми да бъде възстановена. Трябваше да пристигне в Лондон в средата на февруари за една конференция по международно инвестиране и се надявах да донесе добри новини.

Уговорихме се да се срещнем в бара на хотел „Кларидж“ в Мейфеър в първата вечер от престоя му. Но като го видях, веднага разбрах, че нещо не е наред. Седнахме на ниските, тапицирани с кадифе столове, и поръчахме питиета.

Докато чакахме, аз казах:

— Благодаря ти за убедителното писмо, което написа на заместник министър-председателя.

— Няма за какво да ми благодариш, Бил — отвърна той на чудесен английски. — Обаче се страхувам, че то не постигна нищо. Позицията на правителството за твоята виза е непоколебима.

Сърцето ми се сви.

— Колко непоколебима?

Той ме изгледа и повдигна леко вежди. После посочи с пръст към тавана и не каза нищо повече. Путин ли имаше предвид? Не беше ясно, но това беше единственият възможен начин да изтълкувам загадъчния му жест. Ако наистина беше решение на Путин, нямаше как да го променя.

Когато разказах на Вадим за срещата, той не беше толкова обезсърчен като мен.

— Ако Путин наистина стои зад тази работа, сигурно е получил невярна информация за теб. Ще намерим някой от близкото обкръжение, който да му каже истината.

Беше мило от страна на Вадим, че гледа на нещата по такъв начин след тази лоша новина, но това не ме успокои.

— Че кой би могъл да направи това за нас? — попитах скептично.

— Какво ще кажеш за Дворкович? — рече Вадим.

Аркадий Дворкович беше главен икономически съветник на Путин и Вадим се беше запознал с него по време на кампанията ни срещу разпродаването на активи в Националната електрическа компания. Дворкович беше приятелски настроен към нас, а най-важното беше, че президентът го слушаше.

— Струва си да се опита — казах аз.

Вадим се свърза с Дворкович и за моя изненада той каза, че ще се опита да помогне.

Въпреки преднамерения оптимизъм на Вадим ставаше все по-ясно, че възможностите ни за избор бързо намаляват. Няколко дни след като споделих лошите новини от оглавяващия федералната служба за финансовите пазари, в офиса ни в Москва се обадил мъж, който отказал да разкрие името си, но твърдял, че има важна информация, свързана с отказа за визата ми. Казал, че ще я предаде само лично и искал да знае кога можем да се срещнем.

Вадим ме попита какво да направи. При нормални условия щяхме да стоим колкото може по-далеч от анонимен руснак, който иска среща, но при множеството препятствия, на които се натъквахме, чувствах, че се нуждаем от някакъв пробив.

— Можеш ли да се срещнеш с него на публично място? — попитах аз.

— Защо пък не — рече Вадим.

— В такъв случай може би си струва — рекох предпазливо.

Ден по-късно непознатият отново се обади и се съгласи да се срещне с Вадим във „Vogue Café“ („Воуг кафе“) на Кузнецкия мост — модно заведение, посещавано от руските олигарси и техните двайсетгодишни приятелки манекенки. Сред тях стояха безброй въоръжени охранители, което правеше мястото идеално.

Докато срещата им продължаваше, аз крачех нервно напред-назад из апартамента в очакване на новини. Минаха повече от два часа и Вадим ми се обади малко след 11 часа сутринта лондонско време. Гласът му беше тих и мрачен.

— Бил, беше много смущаващо. Този човек имаше много неща за казване.

— Добре, ама преди всичко кой е той?

— Не знам. Не искаше да разкрие истинското си име и ми каза да го наричам Аслан. Със сигурност беше някой на държавна работа. Може би от ФСБ.

— Защо ще вярваме на някой, който отказва да каже името си? — попитах скептично.

— Защото знаеше всичко. Наистина всичко, Бил. Знаеше за опитите ни чрез Греф, Шувалов, Приходко. Пред него имаше документ с всички подробности по задържането ти на летището, копие от писмото от Брентън, всичко. Беше направо плашещо.

По гърба ме полазиха студени тръпки.

— Какво точно ти каза?

— Обясни, че всичко е под контрола на ФСБ и анулирането на визата ти е само началото.

— Само началото?

— Така каза. Обясни, че ФСБ иска, цитирам „да лиши «Хермитидж» от активите му“, край на цитата.

— Мамка му!

— Ами, да. И щяло да стане по-лошо. Не само за фирмата, но и за нас. За мен. Явно ФСБ следи всичко, което правя, и според него скоро ще ме арестуват. — Вадим го каза спокойно. Той винаги говореше така, сякаш описваше неща, които се случват на някой друг.

Бързо скочих от стола и го съборих.

— Вярваш ли му?

— Не съм сигурен, но звучеше достоверно.

— Защо този Аслан ще споделя с нас намеренията им?

— Твърди, че има война вътре в правителството и неговата група е в конфликт с хората, които ни правят тези неща.

Нямах представа дали това наистина е така, или ни будалкат, но бях сигурен в едно: Вадим трябваше да напусне Русия.

— Слушай, мисля че ще е най-добре да дойдеш тук колкото може по-скоро. Ако има дори и най-малка вероятност този човек да казва истината, не можем да допуснем да те арестуват.

— Чакай, чакай, Бил. Да не реагираме прекалено.

— Шегуваш ли се, Вадим? Махни се оттам! Ти си в Русия. Русия! Та там всичко е възможно.

Приключихме разговора, но Вадим отказа да замине. Знаеше, че ако напусне Русия в този момент, може никога да не се върне. Не можеше просто така да замине в изгнание само заради онова, което му беше казал този следобед някакъв анонимен непознат. Искаше повече информация.

Аз гледах по-различно на нещата и го умолявах да поговори с Владимир Пастухов, московски адвокат на „Хермитидж“, когото през годините използвахме като извънщатен съветник. Владимир беше най-умният мъж, когото познавах, и не приличаше на никой от познатите ми. Беше почти сляп и с очилата си с дебели стъкла приличаше на герой от роман на Дикенс. Но като компенсация за този недъг умът му беше по-остър, отколкото на всеки друг. Имаше рядката способност да вниква до най-малката подробност във всяка сложна ситуация. Беше като гросмайстор, способен да предвиди всеки ход на противника не само преди да го направи, но и преди да се е сетил, че е възможен.

Въпреки че Вадим не искаше да замине, все пак се съгласи да се види с Владимир. Когато той отворил вратата на апартамента малко преди полунощ, Вадим сложил пръст пред устните си, за да му покаже, че не трябва да говорят — в случай че апартаментът се подслушва. Той се отместил и го пропуснал да влезе. Отишли в мълчание до компютъра на Владимир и Вадим започнал да пише:

Бях предупреден от някой в правителството, че ще бъда арестуван. Могат ли да го направят?

Владимир застанал на свой ред пред компютъра.

Като адвокат ли ме питаш, или като приятел?

 

И двете.

 

Като адвокат, не. Няма основание за арест. Като приятел, да. Абсолютно. Те могат да направят всичко.

 

Трябва ли да замина?

 

Колко достоверен е източникът ти?

 

Много. Така мисля.

 

Тогава трябва да заминеш.

 

Кога?

 

Веднага.

Вадим се прибрал вкъщи, бързо приготвил един куфар и се отправил към летището за полета на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон в 5:40 часа сутринта. Тази нощ изобщо не можах да заспя, докато в 2:30 след полунощ лондонско време не получих съобщение на мобилния телефон, че Вадим е в самолета, който ще излети всеки момент.

Той пристигна в Лондон същата сутрин и дойде право в апартамента ми. И двамата бяхме в шок. Не можехме да повярваме колко бързо нещата бяха станали от лоши по-лоши.

Докато седяхме в кабинета и разговаряхме за драматичните събития от предишния ден, Вадим получи съобщение, че икономическият съветник на Путин Аркадий Дворкович приел на сериозно молбата ни за помощ. Дворкович казваше, че убедил няколко души в президентската администрация, че ще е пагубно за руския инвестиционен климат, ако визата ми не бъде възстановена. Най-важното в съобщението беше, че проблемът с визата ми ще бъде поставен за обсъждане следващата събота на съвещание на Съвета за национална сигурност в присъствието на президента Путин.

След това съобщение с Вадим се опитахме да извлечем някаква логика от противоречивите новини, които идваха от Русия. Как министърът на икономиката или председателят на руската Служба по финансовите пазари ни съобщаваха, че положението ми е безнадеждно, а президентският икономически съветник като че ли беше на мнение, че би могъл да помогне и Съветът за национална сигурност да разреши проблема с визата ми?

Дойде ми наум, че може би всеки казва това, което смята за вярно, но руското правителство беше пълно с различни фракции, които изразяваха свое мнение.

Каквото и да ставаше наистина, можех единствено да се надявам фракцията на Дворкович да надделее и съвещанието на Съвета за национална сигурност да доведе до положителен за мен резултат.

Обаче после, четири дни преди голямото съвещание, към уравнението се прибави нов фактор, когато получих имейл от шефа на московското бюро на „Вашингтон Пост“ Питър Фин. То гласеше:

„Здравей, Бил, надявам се, че си добре. Извинявай, че те безпокоя със слухове, но се говори, че имаш трудности с визата. Има ли нещо вярно? Ако е така, искаш ли да говорим за това? За инвеститор от твоя ранг това ще е много важно.

Поздрави, Питър.“

По дяволите! Как беше научил за визата? Това не беше добре. Веднага се сетих за предупреждението на Саймън Смит как руснаците ще се заинатят, ако историята се разчуе. Не отговорих на Фин, а и за щастие той не се обади повече.

За съжаление друг репортер, Аркадий Островски от „Файненшъл Таймс“, ми се обади по телефона в четвъртък. Също чул слуховете.

— Вярно ли е, че са ти отказали достъп в Русия, Бил?

Стомахът ме сви.

— Аркадий, съжалявам, но не мога да коментирам това.

— Хайде, Бил. Та това е голяма новина. Трябва да знам какво става.

Аркадий и аз бяхме на „ти“, защото той беше един от журналистите, изиграли важна роля за разобличаването на „Газпром“. Въпреки че не можех да отрека пред него какво се случваше, трябваше да го забавя.

— Ако допуснем, че е вярно, и това го казвам само на теб, можеш ли да ми дадеш още четири дни?

Това не му хареса, но беше по-добре от нищо и той се съгласи да му се обадя в понеделник.

След разговора с Аркадий бях абсолютно на тръни. Репортерите вече надушваха какво става и единственото, което ми оставаше, беше да изкарам някак следващите тридесет и шест часа, без те да ми се обаждат. Но после, в петък в 10:30 сутринта, репортерката Елиф Кабан от Ройтерс ми остави съобщение в гласовата поща. Не каза защо се обажда, но звънна отново в 11:45 сутринта.

Този следобед имах насрочен обяд със стар приятел от Вашингтон и напуснах офиса, без да отговоря на обажданията й. Срещнах се с приятеля в един забутан ресторант в китайския квартал и изключих смартфона си за телефонни обаждания, но го оставих за всеки случай на масата, за да мога да следя за съобщения в електронната поща. След като с приятеля ми си взехме някои блюда от количката, смартфонът започна да мига със съобщение от секретарката ми:

Бил, Елиф Кабан продължава да те търси. Казва, че Ройтерс получил информация от солиден източник, че не ти е разрешено да влизаш в Русия, и те биха искали да ти дадат възможност пръв да направиш изявление по въпроса. Моля те, свържи се с тях колкото може по-скоро. Това е четвъртото им обаждане за деня. Елиф Кабан е МНОГО настоятелна!!

Гледах втренчено имейла няколко секунди, а после прибрах смартфона в джоба си и се опитах да се насладя на остатъка от обяда. Давах си сметка, че работата всеки момент щеше да се размирише, но исках да имам още няколко последни минути спокойствие.

След като напуснах ресторанта, тръгнах по обиколен път през Грийн Парк. Беше слънчев, свеж пролетен ден, един от онези, когато ти е приятно да си лондончанин. Вдишвах свежия въздух и наблюдавах как безгрижни хора се разхождат из парка. Техният свят нямаше да се обърне наопаки след половин час.

Приключих разходката си и седнах отново зад бюрото. Няколко минути по-късно Ройтерс излезе със спешно съобщение:

„Изпълнителният директор на «Хермитидж» Бил Браудър без достъп в Русия“.

Тайната беше разкрита. Телефонът ми моментално светна като коледна елха. Обаждаха се от „Файненшъл Таймс“, „Дейли Телеграф“, „Индипендънт“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“, „Комерсант“, „Ведомости“, „Дау Джоунс“, „Асошиейтед Прес“, „Ню Йорк Таймс“ и още двайсетина други медии. Точно за това ме беше предупредил Саймън Смит и сега то се случваше. Нямаше как да бъде запазен престижът на руснаците, нямаше връщане назад. Вече беше ясно, че от съвещанието на Съвета за национална сигурност нямаше да излезе нищо. Съдбата ми беше решена и от този момент аз приключих с Русия.

Но Русия не беше приключила с мен.